Атанас Сейков
Япония в моя живот (7)

ОБУВКИ БЕЗ ВРЪЗКИ

На Марко Поло му се счуло, че на Япония казват Чипинго (Жибенго)?! После пътешественикът признава, че е направил грешка, като е нарекъл така японските острови. Не е издържано обаче певецът да критикува певец, че не може да пее, художникът да критикува художник, че не може да рисува, писателят да критикува писател, че не може да пише и прави грешки… Всеки пее своя песен, рисува своя картина… Не можем да вървим напред без познания за миналото. Трудно лекуват човек без анамнеза.

Историята на Япония? Да. Но японската история е нещо друго. Имам нахвърляни бележки в тази област. „Историческото“ в тях беше странно явление в главата на скитник, преминало… и през порите на обувките му. Разглеждах страна и народ, и от обувките на хората… за да почна своята история. Откъдето и да тръгнеш би могъл да стигнеш донякъде. Голяма полза е да разгледаш как е обуто населението на една империя. Мъдрост говори, че лицето е огледало на човешката душа. Но моето виждане не издържа дълго на стари истини.

Като хвърлиш поглед от специален ъгъл, ще видиш човека от страната, откъдето си го погледнал. (Не казвай, че си видял целия човек!) Краката, разбира се. Лицето може да бъде маска — като тази в театър Но. Там всеки актьор играе с маска на лицето. В началото не е имало добро и зло. После са се появили нравствени норми. Лицето, малко или много, вече е чуждо на непосредствеността. От човека са изисквали странни и неестествени реакции. Възпитавали са го да крие сълзата в окото си. Принуждавали го да спотайва усмивката си. Налагало му се да ръмжи като мечка и да плаши. Потискал е усещането си за болка. Биели са го и не са му давали да плаче. Така постепенно лицето се превръщало в маска. И човекът е вървял по планетата маскиран. Животът му е станал карнавал.

Върху перона на гарата — хора. И зърваш лачени обувки. Ясно… Пристигаш в друга страна, на друга гара. А! Цървул и?…Тези пък с цървули?! Обувките говорят! Те са огледало на човешката душа. Мой приятел гледаше хората в ръцете. До какви заключения стигна! Наблюденията върху орган на човешкото тяло може да доведе до обобщена информация: ухото, ходилото, дланта…В Япония покойният народен лечител Димков с неговата ирисна диагностика би бил божествен заради умението да наблюдава окото както никой друг. Той се вгледа в мой приятел и се произнесе: „Страдаш от безсъние? Така ли? Не можеш да мигнеш през нощта? Браво! Не те е срам да тревожиш хората! Яж печен лук! Ще спиш като къпан!“ Препоръчваше му глава печен кромид лук, ако е по-голяма главата. Или — две по-малки. Да ги изяде преди лягане. След това приятелят ми спеше като заклан, сякаш покосен от меча на самурай. За отправна точка на погледа към света бях избрал обувките. Пътешественик — обувката ме привличаше. Рядко съм грешил: на гара по пътя ми, верен на изпитания си навик, погледнах върху перона, за да видя с какво са обути туземците. А те бяха боси…

С пръстите на краката си туземното население на гарата се чешеше, демонстрираше нетърпение, разговаряше… Човек е доста отропан и прикрива лицето си с маска. Знае, че то е огледало на душата му. Но може и да не се досеща, че огледало на душата са и краката му. Че и обувките. Краката си в джоба не можеш да скриеш!

Обувките биват чисти и мръсни. Те често са монитор — върху който е изразено душевното ти състояние. Поне половината от около половин милион официално регистрирани душевноболни у нас са с неравномерно изтрити токове, откъдето може би е дошло и заболяването им. Кривенето на походката заради оръфани токове е довело много хора до психично напрежение. Японците са изрядни с обувките. Те имат свой стил в употребата им.

Пристанището в Токио. Бях залепил нос върху кръглото стъкло на корабната кабина. Гледах навън… крака дълги, в обувки, по-високи от обикновените. И без връзки. Краката принадлежаха на началника на граничната охрана. Обувките му изглеждаха изключителни, истинска ценна находка за един изследовател: обувки без връзки?! Езиците им стърчаха изплезени навън като езици на два дракона. Рекох си: „Тук не може да няма някаква история!“

Чувал съм да казват, че японците произлизат от монголците. От монголски и малайски племена се ражда японското племе Ямато. Японският летопис се казва „Коджики“ („Записки за древни дела“). Той е първият писмен паметник, който дава сведения за японската история и митология. Предполага се, че от смесването на аборигените с манджуро-тунгуски и малайско-полинезийски племена се е появило японското племе Ямато. Никой не знае със сигурност откъде произлизат японците. Нито една от съществуващите теории не е призната за абсолютно вярна. Старата столица на Япония е Нара. Там видях гигантска статуя на Буда — Дайбуцу. Толкова е голяма, че човек може да се разхожда прав в ноздрите на Буда. Градът е бил столица. Така става и с човека: бил някакъв, но вече не е. „Да, но той е, който някога е бил!“ — казва ми Япония и с това иска да прибави още нещо. Трябва добре да познаваш този фатален момент, за да разбереш поне отчасти „японското“ мислене. Всяка страна, град, село, населено място на света са изградени освен до вода и върху миналото. Стоят върху него така, както върху своята биография — върху краката си, обути или боси.

Голям дял от японската история след създаването на страната от богинята на слънцето Аматерасу е яркият белег — династията Токугава, или шогуните. Властвали са от 1603 до 1868 година. Страната — изолирана от света! Всеки, който се е доближавал до островите, е бил убиван! Всеки, който е правил опит да ги напусне, е бил убиван! Мръднеш ли — сабя! Непоносим глад! Петстотин седемдесет и четири гладни (оризови) бунта. Стоманен е бил кръгът около бамбукова Япония. Тежки черни облаци лазели по небето и прикривали красивите изгреви на слънцето. Петвековното турско робство в България до 1878 г. в сравнение с жестоката власт на шогуните в Япония е било пример на истинско мирно съвместно съжителство. Но питам: имала ли е тогава Япония друг път на развитие? Кой е спасил страната да не бъде колонизирана от испанците и португалците? Кой е съхранил целостта й? Кой я е опазил да не попадне под икономическа зависимост? Кой е насадил дисциплина в народа? Жестокостта на шогуните е прочута. Мисля си: абе, жестокост — да, жестокост. Но тези хора и затова са стигнали дотук.

За японеца най-тягостната дума, изглежда, е изолация. С мой приятел трябваше да отидем на охранявано място в Токио. Полицията отбелязваше в тетрадката всеки посетител. Приятелят ми рече: „Съжалявам, но не искам да ходя там! Ще се почувствам изолиран!“ Той друга дума не можа да намери, за да опише състояние, което японецът е търпял в историята си и му е дошло до гуша. Изолацията е страшна за човека. Не е хубаво да живееш затворен в граници — нито за човек, нито за страна. Светът трябва да има регулатор! Граници трябва да има! Но добре е, когато те не се чувстват толкова осезателно.

Изолиран и беден е бил народът. Ако трябва да се разглежда японската история на части за улеснение, голям и добър период ще се падне на епохата Мейджи. Тогава широко се отварят вратите на страната за външната цивилизация. Провеждат се реформи. Японецът, като каже: „Мейджи!“, мед му капе от устата. Бих разделил японската история на четири големи периода, колкото е броят на големите острови на тази островна страна: епохата Хейан — златния век на Япония, епохата на династията Токугава, епохата Мейджи и съвременна Япония.

До преди стотина години Страната на изгряващото слънце не е познавала колелото. А то се е въртяло.

Обувките на началника на граничната охрана в Токио ме настройваха да мисля исторически. Дългучът се беше разкрачил като великан. В далечината се виждаше част от Токио. В тази страна е прието хората да се събуват. Японецът види ли татами и си сваля обувките. Той на рогозка с обувка не стъпва. „Рогозка“ ли казах? Хм. Рогозка?! И аз като другите. Татамите никога не са били и няма да станат рогозка. Така е вървяло българското познание за Япония — от книжка в книжка. Всеки е допускал в творбата си „грешките на своето време“. Зърнах да развалят дом. Бяха стигнали до пода, където стоят татамите. Онова не беше рогозка, а дебели чимове от оризова слама! Чимове! И — с определени размери. Човек казва, че държи стая от три, пет, осем… татами!

Японецът притежава забележителна способност ловко да се освобождава от обувките си — те са почти винаги широки и развързани. Първата японска дипломатическа мисия посетила Франция. Начело бил принц Ивакура. Пред един асансьор японските дипломати по навик се събули… Горе, на етажа, се оказали по чорапи?! При пускането на първия влак в Япония по линията Токио-Йокохама официалната делегация се събула пред вагона. И влакът тръгнал. На последната спирка в Йокохама, когато трябвало да слязат, официалните лица нямали какво да обуят. Обувките им останали на гарата в Токио.