Атанас Сейков
Япония в моя живот (31)

ПАРЛАМЕНТЪТ. ПРАВИТЕЛСТВОТО. СЪДЪТ

Лудеехме по цифри и факти. А и аз тогава си губех времето по просветителство, вместо да се занимавам с култура.

Намираха се хора и между нас, за които конкретностите бяха сухи и безгласни. Така става с човек, некомпетентен в летенето на самолет. Той гледа нагоре в небето, долавя бученето на двигателя. И нищо не разбира. Докато специалистът седи на земята, навел е глава и слуша. Шумът от летящия самолет стига до слуха му и разказва любопитни подробности.

Човек понякога влага своя труд и талант в една цифра или една мисъл. В Народното събрание у нас уважавани депутати с лекота произнасяха фрази като „навсякъде по света“ или „никъде го няма“ — за да ориентират населението. Те бяха волни в твърденията си, особено за онова, което е далеч от очите. Казваха категорично: „Винаги по света е имало“ или „Никога е нямало“. Но светът не е така безобразно опростен. Като пътешественик ще ви кажа: „Чуете ли думите — навсякъде, никъде, винаги, никога… да знаете, че онова, което се говори за света, не е цялата истина.“ Специалисти в областта на държавното устройство убеждаваха, че няма министерство на културата, обединено с министерство на просветата, да речем. Наистина ли една държава не може да функционира нормално без отделно съществуване и финансова автономия на културно министерство?

Япония има демократична система на управление. Страната остава абсолютна монархия. Императорът е символ на държавата. Системата на управление е построена върху принципа на разделението на властите — законодателна, изпълнителна и съдебна, които взаимно се проверяват. Всички мъже и жени, навършили двадесет години, упражняват право да избират в национални и регионални избори. Жените в Япония са започнали да гласуват от 1945 година.

Управлението на страната фактически се осъществява от парламент, правителствен кабинет и върховен съд, чиято сграда в Токио е строга и неизмазана отвън.

Под ведомството на парламента са арбитражният съд, съдебнообвинителният комитет и богатата национална парламентарна библиотека. В нея се съхраняват и издания на български език.

Към правителствения кабинет съществуват канцеларии на министърпредседателя, национални управления и комитети. Правителството е отговорно по въпросите на цялата страна, която е разделена на 47 префектури, включително столичния район. Той се брои за отделна префектура. Всяка една от тях има избрано от населението управление. Градовете и селата избират свои управници. Префектурите и местните управления отговарят за делата на свое равнище.

Японското национално законодателно тяло е парламентът. Той се състои от Камара на съветниците (или Горна камара) — 252 депутати, които представляват префектурите или цялата нация, и Камара на депутатите (или Долната камара) — 511. Те се посочват в местните райони. Първите се избират за срок от шест години, като половината от местата в камарата се попълват чрез избори всеки три години, а вторите — за срок от четири години. Този срок може да бъде съкратен, ако камарата се разтури. Граждани от 25 години нагоре биват избирани в Камарата на депутатите и от 30 години нагоре — в Камарата на съветниците. В Япония се замисля нова изборна система, която цели да направи страната още по-демократична.

Министърпредседателят е член на парламента, който го избира. Обикновено този човек е лидерът на партията на мнозинството. Той подбира 20 държавни министри за своя кабинет. Всички трябва да бъдат цивилни и мнозинството от тях — членове на парламента. Всеки член на правителствения кабинет оглавява министерство. Ако парламентът гласува неодобрение на министърпредседателя и неговата политика, целият кабинет трябва да си подаде оставка, след което парламентът избира нов министърпредседател. Министърпредседателят обаче може да не иска да си подаде оставката. Тогава той разтурва Камарата на депутатите и призовава към национални избори, след което кабинетът си подава оставката и новият парламент избира нов министърпредседател. Кога си отива едно правителство? Нашият принос към задържането на всеки министър върху стола му е опростена схема. У нас самокритиката е и традиционно популистка преструвка, ако сте забелязали това. След като изчерпят възможностите със спекулациите за миналото, с обещанията и с честата употреба на сладникавото „ще“, което е престанало да храни въображението, властникът „честно“ започва да говори против своите грешки… в усилие да се задържи. Слушаш такъв и си мислиш: „Добър човек! Нищо не прави, но поне си го казва.“ Моите наблюдения в Япония ме караха да вярвам, че „самокритичното“ поведение от такъв род е осъдително. Като не можеш да извършиш определено нещо за определено време — отивай си. Заеми се с друго. Започнат ли управляващите държавата да критикуват управленското си поведение, за да изглеждат добри, това означава, че е настъпило началото на края им.

Първата политическа партия в Япония е била Ай-коку Кото (Обществено сдружение на патриотите), основана в 1874 г. под ръководството на Тайсуке Итагаки. Партията е излязла с писмена петиция, която предлага установяването на парламентарна система чрез избори.

Либералнодемократическата партия (ЛДП) е основана през ноември 1955 година. Тя управлява без нито едно прекъсване, но Япония е демократична страна и в 1993 г. партийните пластове във властта започнаха да се разместват. Освен ЛДП в Япония има четири опозиционни партии.

Либералнодемократическата партия (ЛДП) е главната консервативна партия в Япония. В Млечния бар познавахме историите на почти всички политически партии в Страната на изгряващото слънце — кога са основани, как са се развивали… Но на онзи етап повече ни привличаха любопитните „факти“ от гледна точка на политическото развитие в България, където омразата към „своите“ (ренегатите) е невероятна. У нас трудно приемат, че човек се развива и негово право е да промени убежденията си… През юни 1976 г. в парламента на Япония шест депутати от Либералнодемократическата партия напускат партията си и образуват Нов либерален клуб. В 1980 г. ЛДП спечелва мнозинство на изборите — 284 места. Но през 1983 — само 250. Вторият кабинет на Накасоне обаче се оформя като коалиционно правителство между Либералнодемократическата партия… и отцепилия (отлюспилия) се от него Нов либерален клуб.

Системата на правосъдието в Япония обхваща пет категории съдилища: Върховен съд, върховни съдилища, местни съдилища и дисциплинарни съдилища със съкратена процедура за урегулиране на дребни конфликти на място. Има и съд в парламента.

Върховният съд е последната инстанция. Неговите разпоредби стават преходни за всички крайни решения в администрацията на правосъдието. Той решава и дали са конституционни всеки закон, заповед, правило или официален акт.

Върховните съдилища са разположени в осем града: Саппоро, Сендай, Токио, Нагоя, Осака, Хирошима, Такамацу и Фукуока. Местните съдилища са 50 и семейните — 50: по четири на остров Хоккайдо и по 1 в другите главни места на 46-те префектури на страната. Хората под 20 години се смятат за непълнолетни.

Япония имаше 258 345 полицаи или един на 556 жители (в сравнение на 384 във Великобритания, 379 в САЩ, 288 в Италия и 268 във Франция… което означава, че японският полицай отговаря и за повече хора, отколкото колегите им в други страни…). В техническото оборудване на японската полиция са включени 22 599 моторни превозни средства по пътищата, 203 морски плавателни съда, базирани в пристанищата, 60 самолета, включително малки хеликоптери за спасителни операции в планините и за други цели. Полицията към префектурите включва около 4300 полицаи жени.

Разговарях с компетентни личности в Токио по въпроса за държавното устройство. Те ми изброиха министерствата на Япония: Министерство на правосъдието, Министерство на външните работи, Министерство на финансите, Министерство на просветата, Министерство на здравето и благосъстоянието, Министерство на земеделието, горите и риболова, Министерство на външната търговия, Министерство на транспорта, Министерство на пощите и съобщенията, Министерство на труда, Министерство на строителството и Министерство на вътрешните работи. Попитах:

— А къде ви е културата?!

Японците ме гледаха като природно явление.

— Вие нямате ли министерство на културата? — уточних аз въпроса си, тъй като първото ми запитване беше двусмислено и нелюбезно.

Как може страна като Япония, с вековна култура, да няма министерство на културата? Приех обаче това. И все едно кой ще е министърът ми. Забелязал съм, че такъв човек, може и добър да е, но е неприятен. Творецът в Страната на изгряващото слънце нямаше министър над главата си. Той сам си беше министър. Над него — небесата.

Япония има управление (агенция) по въпросите на културата към Министерството на просветата. Срещнах и генерален директор по културата към Министерството на външните работи.

Бях дал своя визитна картичка на господин Йо-шио Кимура, депутат в парламента, с когото разговаряхме за мотивировката. Японският парламентарист остана в спомена ми с неговата мисъл, че е по-добре да спечелиш сърцето на човек, отколкото да бъдеш логичен. Картичката, която му връчих, беше на кирилица. Господин Кимура трудно можеше да я разчете. Затова, когато по-късно срещнах господин Т. Ватануки — депутат и председател на Японо-българската асоциация в парламента на Страната на изгряващото слънце, — изпратих по него нова визитна картичка за Кимура — този път с латински букви… заедно със сърдечните ми поздрави. Да знае, че го помня.

Господин Ватануки обеща да предаде поздравите и визитната картичка. Той е влиятелен човек в Япония. Сериозен и весел: закачаше се с фамилното ми име. Депутат и секретар на Японо-българската асоциация в парламента на Япония беше господин Й. Камей. С него сме разговаряли за Йошио Сакураучи, председател на парламента и действащ парламентарист след изборите през 1993 г., когото чувствах близък. Дълбоко го уважавах заради възрастта и неговия хумор. Бащата на Камей и Сакураучи са приятели. Образованието, получено в едно и също висше училище, е достатъчен мотив да изтъкнеш духовните си връзки с някого.

Разказах на Камей за първата си среща със Сакураучи: разговаряхме с председателя на японския парламент. Гледах някъде встрани, тъй като смятах взирането в очите му за невежливо. В един момент вдигнах погледа си. Видях да ме наблюдават усмихнати и всичко разбиращи очи. Спонтанната ми реакция беше широка усмивка.

Г-н Сакураучи можеше да спечели приятел само с един поглед. И приех за нормално, когато депутат от българския парламент ми каза, че с него били „почти“ като приятели. Спечелил го е с усмивката си. По-късно научих, че съпругата на Йошио Сакураучи неочаквано е починала. Представих си колко му е мъчно и помолих да му предадат моите дълбоки съболезнования. Страдаше човекът, който обичаше хумора. Хуморът, заради който и ние го обичахме — „купени“ от него понякога с един разговор или само с една усмивка. И не защото бяхме толкова евтини, ами този човек беше разкошен в естественото си държание.