Атанас Сейков
Япония в моя живот (23)

СЦЕНАТА НА ГЕЙШИТЕ

Повечето японци са работохолици. На улицата ходят по-спокойно. Увеселителните заведения нямат брой. Населението се забавлява, като играе и пачинко с някакви стоманени топчета. Топчето в машината подскача, а ти го караш още да лудува с помощта на малка ръчка, която натискаш с пръста си. В металическа чинийка падат спечелени топчета. Или не падат. В края на играта срещу спечеленото, по избор, на победителя му дават шоколад, цигари… Няколко пъти попадах в такова място и улисан в играта, не се сещах да ям. Игралните заведения бяха построени и на един, и на няколко етажа. В помещенията — машини, машини, машини!… На столове пред машините седят хора. И играят. Видях баби и дядовци. Понякога имах чувството, че старците са ги изпратили да пазаруват за в къщи, а те са се промъкнали тайно, седнали са там и са се заплеснали като деца. В забавните игри съществува елемент, който вдъхновява: шанс за печалба.

Увеселителните заведения са поникнали като гъби в някои райони на столицата. Като „гъби“, но това може да бъде и неточно, защото някъде те са едно до друго, едно под друго… Няма подходящо сравнение за гъстотата на заведенията в Токио! По уличка в квартал, недалеч от Шинджуку, на разстояние от 10 метра преброих 15 увеселителни заведения! Под земята, над земята, вляво, вдясно… Не е възможно всичките да се посетят!

В японската столица има и „нощна част“, „нощен квартал“. Моят добър познат там се казваше Макото Аояги. Той беше собственик на едно от тези малки и тесни заведения, нещо като „Рибен бар“. Широко за душата! Имаше около тридесетчетиридесет места за клиенти. Те бяха разположени едно до друго. Заведението изглеждаше като продълговата стаичка. Собственикът предлагаше на своите клиенти специалитети от риби, раци, охлюви, морски водорасли и различни други продукти. По стените на заведението, на полици, бяха натрупани шишета с уиски в традиционните за Япония ниски и тумбести широки бутилки. И понеже наоколо беше тясно, имах чувството, че при леко земетресение шишетата биха се стоварили върху главите на клиентите. Помислих си, че Макото Аояги няма склад. (Складовете им са подредени като аптеки.) Той ми показа бутилките отблизо, накара ме да се вгледам в тях: върху всяка бутилка имаше поставен етикет с йероглифи. Онова там не беше името на напитката, защото нейното наименование стоеше написано на съответния етикет. Етикетът с йероглифите представляваше по-скоро бележка на ръка с името на клиента. Уискито — японско. „Сантори“ или „Сантори олд“(старото „Сантори“), отлежало. Всеки клиент, който пристигаше в заведението и си поръчваше уиски, получаваше бутилка. Той плащаше цялата бутилка, но пиеше колкото му се пие. Японците не се наливат като бъчви. Толкова много заведения в Токио, а не видях нито един пиян. Представител на посолство в столицата разказваше, че за седем години работа в Япония не е забелязал на улицата пиян японец.

Аз обаче зърнах пийнал японец! И съм доволен, бих казал — щастлив, че можах да открия наистина голяма рядкост. Това беше и комплимент за моята способност да наблюдавам. Защото пиян човек на улицата в Токио е събитие като падането на комета.

Полунощ. Центърът на Шинджуку. Бях си посръбнал. И понеже ми стана весело, прииска ми се да правя лудории. Тръгнах по средата на улицата. Вървях по бялата осова линия, като се стараех да я умервам с крак. Настъпвах я така, че да не може чертата да бяга встрани. И си пеех: „Шинджуку минатомачи…“ („Шинджуку, ти си град пристанище.“) В далечината забелязах, че върви човек! И тръгнахме един срещу друг. Моментът на срещата назрЯваше, беше явно, че и двамата се вълнувахме. Напрежението растеше с всяка секунда… Японецът, изглежда, си беше помислил, че осъществява среща със сънародник. Двама пийнали японци в средата на улицата — това беше много! Като се приближихме, увеличихме скоростта. Устремихме се с бързи крачки един срещу друг, готови да се кланяме, радостни в своето опиянение.

Японецът се спря пред мен. Ококори се във велика почуда. Стоя така минута, като че не можеше да повярва на очите си. И прихна да се смее.

— Ха?!… — само успя да каже той.

Беше изгубил шанса си. И се оттегли на тротоара, навярно с надежда, че все някога в живота ще му се удаде да срещне на улицата друг пийнал японец.

Бутилката с името на клиента се запазва в заведението и стои върху рафта на стената, докато клиентът отново отиде там, за да си допие.

Влизаш в заведението и казваш:

— Добър вечер, Аояги сан!

— Добър вечер! — отговаря той. И се кланя.

— Тук имам нещо оставено. Името ми е… Казваш името си.

Аояги сан се катери по лавиците и търси бутилката. Обикновено бързо я намира в мнимия безпорядък, тъй като си има система.

Поднесоха супа от риба в дървена лакирана и шарена паничка. Огледах се встрани, за да видя другите как се хранят. До мен двама японци ядяха супата си с клечки. Те прищипваха твърдото, сръчно го поднасяха в устата си, а самата течност консумираха, като надигаха паничката и отпиваха направо от нея. Така направих и аз. Опитах от супата, като ползвах клечките. Донякъде… После надигнах купичката.

— Опитахте ли? — попита ме Макото Аояги.

— Да! — отговорих въодушевено. — Вкусно е!

— Хареса ли ви?

— О-о-о! Много!!!

Моят познат това и чакаше. Докато да изрека въодушевените си думи, търсейки погледа му, докато да се обърна, купата ми я нямаше. Собственикът на бара като фокусник я беше грабнал и изсипал съдържанието от нея в един също така лъскав и нечовешки чист казан. Бях огорчен и готов да се разсърдя. Погледът ми приличаше на човек, на когото са измъкнали нещо под носа му.

Макото Аояги ми поднесе риба. Отново посегнах към клечките. Помислих си, че японецът действа грабителски само по отношение на супите — хората да не си пълнят стомасите с течности.

— Опитахте ли? — попита той.

— Да, опитах — отговорих въодушевен. — Много е вкусно! Такова нещо досега не съм хапвал!

— Как ви се вижда?

— Това ли? Дето е пред мен? Чудесно. По-добро едва ли може да бъде!

Преди да изрека последните думи, чинията отново изчезна. Заедно със съдържанието. Макото Аояги натисна с крак ръчка, капакът на казана се отвори и глътна моето почти с неземен вкус меню.

По същия начин веднага след като опитвах, се изгубваше останалото от храната. С тъжен поглед на безкрайно разочарован човек изпращах онова, до което се докосвах: нещо от риба, от раци, от водорасли, от други морски продукти. Едва на тридесет и седмия път успях да схвана, че не бях тук, за да се храня като хората. Бях седнал в заведението на японеца, за да опитвам. Моят познат ми демонстрираше съвременната теория за рационалното хранене. Според нея човек трябваше да яде четиридесет различни продукта. Макото Аояги хранеше така всичките си клиенти. Повече не можеше да се направи за клиента. А и той повече не можеше да иска.

В Токио, по всяко време на денонощието, имаш възможност да закусиш, да обядваш или пък да вечеряш. Изумително разнообразие на заведения. Екзотична архитектура. Бях в кафене, сградата на което представлява кафейна чаша. В подземния град на Саппоро поръчах меню в състав от ястията: мо-рокю, намбадзуке, тонджиру, какиаге, нимоно, салата, цукемоно, ориз и мицумаме. Но колкото вие разбирате какво точно съм ял освен салата и ориз, толкова и аз разбрах. Вкусът на менюто беше солен, горчив, кисел, сладък… То се казваше „Саку-ра“.

На собственик в Токио не му вървеше с ресторанта. Хората съвсем спряха да посещават заведението му. Чудеше се какво да направи! Някой му рече:

— Че обърни нещо!

И той… обърна сградата. Постави я с покрива надолу. Извика инженер, плати му… Елате да видите! Заведението — пълно с народ. Богаташ стана човекът.

Посетих ресторант, където възможностите бяха доведени до изумителна крайност. Там съществуваше същата постановка с бутилките и етикетите, на които бяха написани имената на клиентите. Причудливи идеи… И — собствена телевизия?! Няколко подвижни камери от стените и тавана следяха клиента, докато се храни, отпива или благоволява да се разпее. Монитори бяха поставени и над вратата на улицата. Певецът в ресторанта добиваше популярност сред хората, които минаваха по тротоара. В заведението — подиум. Върху него непрекъснато се пееше. След първата чаша почти всеки изявяваше желание да се изкачи на подиума. Имаше рафт, пълен с касетки на популярни песни (само мелодиите). По масите раздаваха текстовете им. И като те хване сакето, скачаш на подиума и с цяло гърло пееш: „Мама, соно танго феличе!…“ Текстовете са на английски, немски, френски, италиански… Но на еб, нашенеца, това не ти пречи. Подкарваш песента на български, че и без съпровод. Думите, които изричаме от сърце, носят в себе си и музика. Например: „Колко мъки знаеш, колко тайни криеш, ех, Балкан ти роден наш!“ Седя в заведението, гледам веселящите се японци, слушам ги как пеят от сърце. Аз не умея да се веселя. Тъжен съм, много тъжен.

Японците изпълняват песните си отначало докрай. Каквото почнат, завършват го.

Няколко делови бизнесмени бяха направили ресторанти във вагони, които вечер потегляха от Токио и се връщаха на разсъмване. Колелата на вагоните тракаха… И докато едни спяха в града, други пееха извън него.

Възможностите на увеселителните заведения приличаха на лимон, който е изцеден докрай. Оттук нататък нищо не можеше да се измисли! Нищо!

Правят паралел между някогашните хетери и днешните гейши. Това не е точно. Хетерите в древността из Азия — Финикия, Индия, Сирия, са били проститутки към храма, чиято дейност влизала в религиозния обред…един вид жрици. В древна Гърция е имало институции на хетерите (приятелките). Високообразовани, културни, занимавали се с изкуства и били приятелки на мъжете при угощения. Жени на свободна практика. Владеели изкуството на гримирането, дрехите, прическите, изучавали психология, за да определят настроението на мъжа, когото ще обслужват. Пеели. Правели и диагностическо разчитане на чертите на човека. Капризът при тях е бил изключен. Били ненадминати в умението да доставят удоволствие…Това, в една или друга степен, го има у гейшите. (Проституцията в Страната на изгряващото слънце е забранена със закон.) Срещал съм високообразовани гейши, проститутки сред тях не съм виждал. Закоравял експериментатор, попадал съм и в крайно неудобни положения. Веднъж, за да поставя на изпит мила гейша и като знаех, че Анибал е погребан в Картаген, попитах:

— Знаете ли случайно къде е гробът на Анибал?

— В Турция. В азиатската част — отговори ми тя. И ме остави да се ровя в книжнината — до припадък.

Друг път подарих на гейша в Киото хубави цветя! Хубави — за мен. Но те не трябваше да бъдат разпукнати, а пъпки. Гейшата беше доловила, че не разбирам от цветя. И макар че, общо взето, бях интересен предимно с въпросите си, вече мога да призная, че нивото на техните познания е високо. И 100 000 йени се дава за гейша — да пиеш чай с нея и да разговаряш. Гейшата честно си изкарва прехраната, като артистка. Тя е явление изключително японско, не минава прием без нея. Добре е запозната с изкуството, танцува класически японски танци, свири на шамисен. Много японци са стеснителни. Не и гейшите. Тяхното държание е свободно. В Япония живеят около 26 хиляди гейши. Има училище за тях в Киото. Гейшата е героиня на романи, удовлетворява разбиращ събеседник, владее изкуството да разговаря, умело се държи в обществото.

Остроумието й е главно нейно оръжие (в Япония не е разрешено да се носи оръжие). Разбира от литература, превъзходна домакиня. Носи красива висока прическа. Или се омъжва, или намира покровител — един. Ако се омъжи, става прекрасна съпруга, жизнерадостна, весела и умна.

Гейшата е свързана предимно с увеселителното заведение. Ролята й: трябва да играе на сцена, върху която вече нищо не може да се направи. На нея тя постига още нещо.