Атанас Сейков
Япония в моя живот (16)

ВИЗИТНАТА КАРТИЧКА

Усещах, че между редовете на това произведение се изгражда някакъв образ. Той се очертава идеален и ме дразни. Няма белег, драскотина, която да подскаже, че е като другите. Спотаен между редовете, кара ни да го търсим, да го зяпаме, да се чудим и на него, и на онова, което е направил по японските острови. Можеше да убие самочувствието ми. А аз се надявах да му се радвам, да се удивлявам на бита и нравите му… Но се изплаших.

Идеален означава недостъпен. Ослепителната красота респектира. Не исках, а и не можех да приличам на него!

И с визитна картичка отгоре на всичко.

Островите на Япония могат да се покрият с визитните картички, произведени и разпространени сред японците. От тяхното многообразие ти се замайва главата.

Един човек може да има и по няколко вида от тях. Японец без визитна картичка май че не се намира. Бизнесмен без нея е едно от най-големите недоразумения по тези места. Ако бях художник, за да илюстрирам типична картина, щях да нарисувам двама японци, които се кланят един срещу друг и в ръцете си държат визитни картички. Японец не се търси на улица и номер, а в квадрат. Случва се да смениш адреса на местоживеене, да основеш нова фирма и да се преместиш. А там няма нито улица, нито номер. Правиш си картичка и на обратната й страна даваш схема на местоположението си: откъде да се мине, как да се стигне до съответната сграда.

Аз нямах визитна картичка. Не носех и часовник — на кораба го свалих от ръката си и го хвърлих в куфара. Казах: „На мен пък защо ли ми е часовник? Защо ми е времето?“ Попитах човек на улицата в Саппоро колко е часът. Той ми отговори… и си подаде визитната картичка. После се поклони и се отдалечи. Останах на тротоара с повече информация, отколкото бях пожелал да имам.

Докато пътувах, си спомних как Омир е описал щита на Ахил. Оставил е върху „събирателния“ щит картина — хората по онова време берат грозде, произвеждат вино… изобщо какъв е бил поминъкът.

В Япония бях направил своеобразен „щит“ от визитни картички. Той е пъстър. Цветовете — качествени.

Ето:

Егуши — Отокиши, Окудзауа 1 — 24 — 21, Отару-ши, Хоккайдо, Япония. Визитната картичка е от бял картон. Написана е с латински букви. Това означава, че притежателят й е човек, който има делови връзки зад граница. Тоест от елита на Япония. Владее чужд език. Уважаван. Търсен. С тази картичка мога да му изпратя писмо от чужбина, защото чета адреса, написан с латински букви. Втората картичка: Масару Сато, Сайваз 2–3, Отару-сити, Хоккайдо. (Отару-ши, Отару-сити? Ши и Сити са едно и също понятие. Означава населено място с над сто хиляди жители.) От другата страна картичката представлява цветна снимка: нос на остров, където живее човекът. Японецът е заснел острова си върху картичката не само за да мога да го намеря по безбройните острови, когато тръгна да го търся. (И домът му е там — кацнал върху брега на морето.) Със снимката той иска да каже колко много обича своя остров. Третата картичка: Исаму Ямага — 13 Ханадзоно 3, 047 Отару-ши, Хоккайдо. Визитната картичка на доктор Ямага върху едната страна е изписана с латински букви. Има и думата: Япония. А другата страна е изпълнена с йероглифи. Това е цяла визитна картичка, както е цял светът, само че с две страни: латинска и йероглифична. Там, където са йероглифите, няма думата Япония, защото то се вижда. Доктор Ямага има делови връзки в страната, както и в чужбина. Той е практичен и вместо да вади постоянно химикалка от джоба си при среща и размяна на адреси, има една визитна картичка — напечатана и от двете страни. Четвъртата: Широ Танака. Този човек прави японския щит от хартия по-шарен. Широ е млад, „не бърза да се определя“, както той ми каза. Живееше в провинцията. Адресът му беше: Широ Танака — 4 — 10 Инаге — Хигаши, Чиба. Тази картичка е изписана с японско писмо. Широ е без връзки зад граница — не му беше до света. Ако ги притежаваше, нямаше да си отпечата картичка само с йероглифи. Запознахме се и станахме близки. Широ трябваше с химикалка да разреши проблема с писмото — за да не се изгубим веднага след раздялата ни.

Има визитни картички в Япония, които не оставят никакво празно място в информацията за индивида. Те са с името, адреса, но в някои от тях се прибавя и подробно описание за дейността на японеца. Там пише: „Правя обувки, шия дрехи, произвеждам електронни машини, ловя риба…“ Петата визитна картичка е на Ясуке Асано: доктор на техническите науки, почетен професор в Държавния университет в Чиба. След прочитането й въпросите като: „Ти къде си сега?“, които ние често задаваме, са излишни. Професор Ясуке Асано не се разплаква, когато пие люта българска ракия (домашно производство), но такива факти не се отразяват във визитни картички.

Някои стоки се продават по шест броя: шест ножа, шест вилици, шест лъжици, шест чаши… за да бъде пълна добрата покупка. Шестата картичка: Масаши Вакаяма, Саппоро-ши, Хагашику, Кита 15. На нея пише с латински букви и с кирилица, че моят японски приятел за първи път е запознал България с японското карате. Това направил с негови приятели в 1968 година. Заедно сме обикаляли Саппоро, пили сме кафе и сме разговаряли. В дома си имам подарък от Вакаяма — малки сувенирни виличка и лъжичка, добре направени. Беше ги купил в магазин на подземния град. Струваха горе-долу по два лева едната. Ром вехтошар в Пловдив ми даваше за тях по петдесет лева. Сто лева — за двете. Казах му: „Ти си луд! В Япония са по два лева!“ Вехтошарят ми отговори: „Е, бате! Не съм толкова луд, колкото изглеждам. Има художници, по сто лева ще ми дадат за едното.“ Не продадох виличката и лъжичката. Те ми бяха скъп подарък от Вакаяма. Изпитвах странно чувство, когато седяхме с него на маса един до друг и пиехме кафе. Вакаяма изглеждаше пъргав с това негово карате и когато си почива…

Други визитни картички. Йошио Кимура — депутат в парламента на Япония. Визитната му картичка е попълнена и от двете страни — на японски и на английски. Адрес, номер на стаята в парламента, телефон. Но аз мисля, че той ми връчи тази информация, за да му се обадя, ако желая, а не да я разнасям по света. Ролята на някои визитни картички е да служат само на получателя им.

Японецът раздава на месец средно килограм визитни картички. Нямах достатъчно пари, часовник на ръката си, а и картичка. Известният стремеж на българина да контактува със света ме затрудняваше. Обаче имах опит да странствам именно като човек, който си няма. Държах японски вестник от 30 страници. Спасяваха ме белите му полета, когато се наложеше да се представя. Притеснен и сконфузен, извинявайки се учтиво, изваждах вестника от джоба си и по бялото поле написвах името и адреса си. После откъсвах изписаното парченце от всекидневника и го подавах вместо визитна картичка. Японците ме приемаха сериозно. Навярно смятаха това за маниер, какъвто един европеец може да си позволи.

В мен се породи желание, когато се върна у дома, да си направя визитна картичка. Тя да бъде на кирилица и с латински букви от другата страна. Но непременно с еднакъв текст! Мечтаех какъвто съм за страната си, такъв да бъда и за света. Всеки японец притежава личен печат, той има юридическа стойност.

Япония дава възможност да се направи напречен разрез на обществото в България, което жадува радикални промени. Човек би трябвало да декларира постъпките си, а не да прави поразии, като се крие зад гърба на други. Афиширайте се! Декларирайте своята лична отговорност! Бихте могли да започнете с визитна картичка.

Защото:

Който се крие, живее като лалугер и на лалугер прилича. Тайните съветници в нормална страна работят с разумна дискретност.

Беше ни все по-трудно да проумеем в заплетения лабиринт от различни тайни коя е тази личност, която поема отговорността. В Япония големият е толкова уязвим, колкото и малкият. Не искаха да опазят дори свой министърпредседател и го дадоха под съд. Един съд в Токио го осъди на 4 години затвор и да върне на Япония 2 милиона долара.

Наистина не можахме да разберем на какво у нас казват отговорност. Някои авторитети, като дойдеха на власт, заявяваха: „Поемам отговорността!“ Или: „Поемаме отговорността!“ — с тон, сякаш ще ги бесят за свободата. А когато напускаха поста си, те се тутнеха в къщи или на вилата и не само че не ги съдеха за извършени престъпления, а не се и извиняваха. Живееха си благополучно. Милиончетата им оставаха. Народът нека да си пъшка. Тогава за каква отговорност ставаше въпрос?!

Сред тайните у нас попадаха и такива, които би трябвало да се проснат на въже в двора ни като пране — срещу светлината на слънцето…

Реших след завръщането си от Япония да участвам в процес за радикални промени. Исках да останат само валидните тайни. Ратувах да се заговори за държавен риск, военен риск, служебен риск, организационен риск, семеен риск… Голяма част от тайното излишество да мине в сферата на дискретността, което предполага да имаш и визитна картичка.