Антон Страшимиров
Свекърва (4) (комедия в пет действия)

ЯВЛЕНИЕ 1

 

Баба Неделя (плете чорап на лампа до масата). Да не дава господ, госпожа Костанда — ще набедят тебе.

Костанда (поема от слугинята колца с дете). То се знае. А какво й правя, како Недельо? Сърцето и е лошо, ти поне гледаш: щом взема детето, ума й сякаш вземам. Слушала бях за снахи, но и такава!

Баба Неделя. Не знам, госпожа Костанда! Като ви гледам, иде ми да ти кажа остави й го пък, остави й детето!

Костанда (над колцата). Ами като си го обичам повече от нея? Ох, сладкото ми, медено на баба! Поглеж го само, поглеж как ми е заспало захарно!

Баба Неделя. Все пак остави й го, Костандо. Като не ти цени добрината, защо да й обичаш детето?

Костанда. Как да го оставя ма, како Недельо, поглеж го — ох, елмазено на баба! Виж само, не е ли цял бащица, боже!… И не съм ли им майка ма, Недельо? Дошла през деня сватята и ми вика: не е най-после твое детето.

Баба Неделя (следи ги с очи). Защо трябваше сега лекар, само пари да се трошат. Нека се съмнеше, че ако не й мине.

Костанда (движи колцата). Бог да ни е на помощ, Недельо! И само от зло сърце го прави. До обед беше на крака, а следобед й хрумна, ще изведела детето на двора, да дишало. Ами ако простине, горкото? И не й дадох. Поне да бяхме си казали нещо ма, Недельо — нищо не си казахме. Само я погледнах — тя избели очи и след час легна.

Баба Неделя. Не ми харесва вашето, госпожа Костандо, не ми харесва!

Костанда (движи колцата). Та почнала бях да ти казвам, дошла сватята и ми вика: не е твое детето. Не било мое! Не е ли момчано? Повече е на бащата. Да беше женско, щеше да е друго… макар че, ох, Недельо, не ме послуша господ, не ми даде внучка! (Обърсва сухи очи и продължава.) А сватът Павли като рекъл: ще ми умориш сестрата! Да сме я изведели на село, на въздух да е, самичка с детето си… Взел, та подучил и лекаря — и той същото да казва. Какво им правя, боже, та толкова ме взеха на очи! Знам, все оттогаз е, когато изпъдих оная скопосница.

Баба Неделя. Хи-хи, те и мене оттогава мразят.

Костанда. И сега — да сме тръгнели по села, из балкани. Та къде ма, како Недельо, къде: зароби се син ми по лекари и лекарства! Хората снахи имат, сестро-о, а нашата… гледаха я толкова мъже, били и лекари! (Шум по стълбите.)

Баба Неделя. Гостенин ви иде.

Костанда, И-и, сватът! (Бърза с колцата наляво.)

Кереков (на баба Неделя). Доведоха ли лекар?

Баба Неделя (прекосва бързо край него и се закрива по стълбите). Доведоха.

ЯВЛЕНИЕ 2

 

Кереков (на Костанда). Къде бягаш, ха?

Костанда (закрива се наляво). Ами, ще бягам. (Връща се без детето.) Защо ще бягам, в къщата съм си.

Кереков. Къде мъкнеш пак детето, защо го не оставиш при майка му?

Костанда. Широко ни е из къщи, свате, та го развеждаме, че си е наше и ни е мило да го оставяме при майка болна, като й не знаем още и болестта каква е.

Кереков. Ножица за тоя ти язичец тебе!

Костанда. Е, лоши сме ние, такива сме.

Кереков. А какво току сновете с ония отдолу?

Костанда. С кои бре?

Кереков. Да не е ударила око младата усойница да ти става втора снаха?

Костанда. Господи, момичето е годено за офицерин!

Кереков. Годено то… Такава снашица да ти се паднало на теб!

Костанда (излиза към кухнята). Бога нямаш, свате, и дано го нямате никога.

Кереков (на лекаря). Господин докторе. (На Свилен.) Остави ни за малко, Велчо.

ЯВЛЕНИЕ 3

 

Кереков. Моля ви се, господин докторе, туй вече става съмнително: вчера сестра ми беше съвсем здрава.

Доктор Предов. И пак е здрава, господин Кереков, като родилка разбирам. (Пали пура.) Изгубила си нервите жената: спазми в коремната част, неправилно сърце, безсилие… Аз ви казах: тя вече е намразила в тази къща и прозорците, и вратите, че ако обичате, и пода, по който върви: навред вижда свекърва си! Само детето я крепи, но свекървата и него й отнема! (Прощава се.) Така… Отведете я нейде на село да се види самичка с детето си. (На излизане.) Хе, злата свекърва е, господине, пукната злъчка. (Излиза.)

Кереков (сам ходи, хапе си мустаците и плюе). Змии проклети! Полузаровени в земята и пак се зъбят на младостта! Отритнати от бога и прегърнали дявола! Хлътнали в пъкъла и плюят на рая! Хиени тризъби, вампири, караконджи! (Плюе и блъска с крак.) Велчо!

ЯВЛЕНИЕ 4

 

Свилен (посърнал, пристъпва лениво). Ако ще се караш, бате Павле, по-добре…

Кереков. Няма вече по-добро и по-лошо! Избирай: майка си или жена си!

Свилен (ходи). Ха сега, и туй било приказка.

Кереков. Ще решиш още сега, в този час, в тази минута!

Свилен. Какво да реша?

Кереков. Изпрати нанякъде майка си!

Свилен. Къде?

Кереков. През девет морета, дявол да ви вземе! (Ходи и после избухва със сълзи.) Убихте ми сестричката бе! Вие тука човек убивате, зверове проклети! Ти жена си убиваш бе! Майката на детето си убиваш!

Свилен. Майката на детето си съм убивал… Не съм ли най-после и аз дете на майка си!

Кереков. Баба си ти, батинка, баба!

Свилен. Нахвърлихте се на майка ми така, че сега и да искам да я пратя нанякъде, не скланя.

Кереков. Ще склони и хоро ще играе! (Спира пред него.) Хайде, решавай!

Свилен. Не ме закачай! (Отминава го.) Мене ми стига. Най-после и аз мога да се разсърдя…

Кереков (зъл). Нима можеш? Я да видим?! (Препречва му се.)

Свилен (отминава го). Забранявам да ми се говори за майка ми!

Кереков. Охо!

Свилен. Не мога аз за ваш кеф да я тъпча сега, когато тя е сама-саменинка в света!

Кереков. За наш кеф, ха? (Дръпва го за рамото.) Я повтори… че муха ми се виждаш!

Свилен. Ще се биеш ли, бати Павли! Добре, знай тогава: майката е била светиня и в най-старите народи! Китайците имат правила за похвални дела и в тях се казва: който предпочита майка си пред своята жена, прави сто похвални дела!

Кереков (плюе). Пфу, китайска мутра! Впиши си тогаз още едно правило: който предпочита сестра си пред зет-поплювко, прави хиляда похвални дела! (Хуква наляво.)

Свилен (по него). Какво ще правиш, бати Павли? (Закрива се.)

ЯВЛЕНИЕ 5

 

Гласът на Кереков (отляво). Дайте детето тука!

Гласът на. Костанда (вика). Какво е туй от тебе бре, свате-е; в чия къща се намираш!

Гласът на Свилен. Бати Павли, да не дигаме махалата!

Гласът на Кереков. Ти ще дигаш махалата, поплювко! Вземи си слугинята за жена; селянка е за тебе!

Костанда (тегли Свилена). Остави ги, Велчо, чедо, нека вървят и да се не връщат, боже, прости ме!

Кереков. Върви, сестро, аз ще те спася, моята сирачка! Не си ти самичка на света, дявол да ме вземе, и не ще оставя аз да ти пресушат младините хиени беззъби!

Костанда. Ох, боже! Свате Павли, как ще хората в очи да погледнем! Ако сестра си не жалиш, свате-е, старините ми пожали!

Кереков. Полекичка, сестрице. (Плаче.) Сирачка моя, немила и недрага, ще те изведа аз на живот и слънце! Кураж! Батю ти има още сили, Дечке, макар и сиромах, той е честен учител и помни баща си!

Дечка (плаче). Ох, майчице моя, в черната земя нерада!

Свилен. Бате Павли, на орехи ли играем?

Гласът на Кереков. На орехи!

Свилен. Върнете се, ви казвам!

Гласът на Кереков. Затвори се, нещастник, и скрий се в полите на майка си!

Свилен. Добре, много добре! (Затваря вратата.) Най-после и аз мога да се разсърдя!

ЯВЛЕНИЕ 6

 

Костанда (плясва с ръце). Синко! Сине на мама!

Свилен (ходи). Да видим на орехи ли ще играем ние тука. Кракът им вече няма да стъпи в къщата ми!

Костанда. Хората, чедо-о, какво ще рекат хората! Боже! Боже!

Свилен (ходи). Какво щели да рекат хората. Да казват, каквото щат. Аз съм мъж. Мъж съм и нехая от никого. Няма да играем на орехи!

Костанда (не може да си откъсне погледа от антрето и все по-отчаяно си чупи ръцете). Ами… Велчо! (Хваща се о него.) Сине! (Писва.) Внучето ми! (Отпуща се на стола.)

ЯВЛЕНИЕ 7

 

Баба Неделя (из антрето). Господин Свилен! Че какво беше туй, Костандо!? Ела на себе си, госпожа!

Костанда (припява се). Отведе ни го, како Недельо, отведе ни го! Внучето ми, боже, внучето ми… Умирам!

Свилен. Стига!

Костанда. По-добре смърт, како Недельо! (Примира от плач.)

Баба Неделя. Ами смърт! Гледай я ти, смърт! При такъв син-планина и смърт! На себе си ела, Костандо, от думите си се посрами! Върви тука, върви да си полегнеш. Ха, смърт! (Извежда я наляво.) Гледай я ти! Като не ви ценят доброто, снахи много! (Закриват се.)

ЯВЛЕНИЕ 8

 

Дафинка. Каква беше тази буря, господин Свилен? (Свилен ходи и свива рамене.) Извинете, аз и бъркам.

Свилен. Не, защо? Какво ще ми бъркате! Всяко зло за добро.

Дафинка. Разбира се. Най-после ще идете утре и ще кажете на госпожа Дечка да се поиздигне тъй, малко над живота.

Свилен. Кой аз ли? Никога! (Ходи.) То се свърши, госпожице. Ха, на орехи ли ще играем?

Дафинка (смее се). Майка ви! (Подражава на Костанда и отпада на стол.) Отведе го, како Недельо! По-добре смърт, како Недельо!

Свилен. Тя мисли само какво ще рекат хората. (Усмихва се, но му бликват сълзи.)

Дафинка (плясва ръце). Вий ще заплачете! Вий плачете!

Свилен. Кой! Аз ли? (Сяда на стол.) Умрял съм да плача. Добър й път — не съм се оженил по любов. Само… детенцето. (Заплаква.)

Дафинка (до самото му лице). Засрамете се, господин Свилен! (Ходи бърже и пак до него.) Засрамете се! Не ви заслужава госпожа Дечка, не ви заслужава, искрено ви казвам! Да свърши гимназия и пак да тръгне по ума на брата си! Не, аз по керемидите бих се покатерила и пак не бил излязла от къщата ви!

Свилен. Лоша е мама. Вий не знаете, госпожице, много е лоша!

Дафинка. Боже, колко сте вий добър, колко сте добър! (Подражава му.) Лоша е мама, госпожице!… Лоша-добра, тя ви е майка и ако госпожа Дечка ви любеше…

Баба Неделя (вика отляво). Дафинке, тичай, дъще, да сгрееш тухли, че на госпожа Костанда изведнаж й стана студено!

Дафинка. Сега, маминке! (На Свилен.) А вие… Но вие сте тъй добър, като Христа!

Свилен (става). Ще дойдете ли пак, госпожице? Като ви слушам, става ми леко.

Дафинка (на излизане). То вий трябва цял да станете лек като перушинка, че от само себе си да се поиздигнете тъй, малко над живота, както казвате, и сам…

Свилен. Имате право, госпожице, човек трябва да си прави широко сърце. (Сам.) Хм… какво ще бъде утре, като се научат в канцеларията! (Ходи.) Хм, нека! Няма пък да се убия!

ЯВЛЕНИЕ 9

Баба Неделя. Какво се тюфкаш, господин Велчо? Ха, бъзнало й на жена ти да върви след брата си — добър й път! Ще си накривиш шапката и ще си поергенуваш наново, ха-ха-ха! Аз какво думам на Дафинка: не ти трябва още да се жениш, дъще, й казвам, помомувай! Ами че какво?

Свилен (ходи съвсем унил). Как е мама?

Баба Неделя. Полегна си. Ще я затоплим и ще й мине. Чакай да видя тухлите. (Тръгва към антрето и се повръща.) Пък ти, господин Велчо, иди да сложиш глава до майка си. Майка е, тя, ще те погали и ще й мине. Аз си нямам мъжко чедо, но знам — синът сгрява сърцето на майката в старини. Тя те е теб от къс месо отгледала, господин Велчо! Легни си при старата си майчица тази вечер и нехай, ха-ха-ха!