Аджан Брам
Защо лъжем

— Не си ли давате сметка — попитал съдията обвиняемия, — че наказанието за лъжесвидетелстване е много сурово?

— Давам си — отговорил обвиняемият, — но то далеч не е толкова сурово, колкото за убийство!

Това обяснява защо хората лъжат толкова: наказанието обикновено е много по-леко, когато излъжем, отколкото когато признаем истината.

Например преди няколко години при мен дойде младо момиче, което беше забременяло от приятеля си.

— Защо не кажеш на родителите си? — попитах я аз.

— Шегувате ли се? — отвърна тя. — Нали ще ме убият!

Затова тя предпочете да ги излъже.

Светът би бил много по-щастлив и нормален, ако стойността на честността се вдигне толкова високо, че наказанието, когато казваме истината, винаги да е много по-леко от наказанието, когато лъжем. Единственият начин да постигнем това е, като помилваме прегрешилия независимо от стореното, при условие че признае истината.

Тогава синовете и дъщерите ще могат да споделят с родителите си дори най-смущаващите неща, защото ще знаят, че няма да ги накажат, дори няма да ги мъмрят, а ще получат помощ. Когато са загазили, децата най-силно се нуждаят от родителите си. Обикновено те се боят твърде много, за да споделят и да потърсят помощ. Също и брачните партньори биха могли да са откровени помежду си и заедно да разрешават проблемите, вместо да ги прикриват.

Моля всички родители, които четат тази книга, да кажат на децата си, че ако си признаят истината, независимо какво са направили, няма да получат наказание, в това число мъмрене, а помощ и разбиране.

Моля всички двойки: обещайте си да смятате честността за по-ценна от всичко друго във връзката ви, за да не се наказвате един другиго — дори за изневяра, да си прощавате взаимно слабостите и да се ангажирате да работите заедно, за да не им позволите да се проявят отново.

След като сте дали това обещание, спазвайте го.

Където има наказание, дори обикновено мъмрене, истината ще остава скрита.

Ето защо в будизма не наказваме.

След годините на апартейд в Южна Африка беше нужна моралната смелост и мъдростта на лидери като Нелсън Мандела и архиепископ Туту, за да бъде създадена първата Комисия за истината и помирението. Те разбираха, че разкриването на истината за случилото се през онези брутални години е по-важно от наказанието.

Един случай в работата на Комисията за истината и помирението продължава да ме вдъхновява. Бял полицай направил подробни признания за това как е измъчвал и убил чернокож политически активист. Показанията били дадени в присъствието на вдовицата на измъчвания активист.

Съпругът й бил един от многото изчезнали. Сега за пръв път тя чувала какво се е случило с мъжа, който бил неин избраник, неин любим, баща на децата й.

Полицаят треперел и хлипал, съкрушен от чувство за вина, докато се насилвал да разкрие ужасната жестокост на деянието си. Когато приключил с признанията, вдовицата прескочила преградата, зад която били свидетелите, и се втурнала към убиеца на съпруга си. Служителите от охраната били твърде смаяни, за да я спрат.

Виновният полицай очаквал яростно отмъщение от страна на вдовицата и бил готов да го приеме. Но тя изобщо не го нападнала. Вместо това нежно прегърнала със силните си черни ръце пасивното бяло тяло на убиеца на съпруга си и казала:

— Прощавам ви!

Двамата останали в прегръдката на помирение. Всички присъстващи избухнали в сълзи. И дълго плакали. Прощаването на непростимото осветило бъдещето с лъча на надеждата. В този момент с просълзените си очи те успели да зърнат възможността за расова хармония и края на страха.

Ако бруталното изтезание и убийството без съд и присъда на най-любимия човек може да бъде простено, нима има нещо, което не може да бъде простено?

Само когато има опрощение, има и истина.