Аджан Брам
Да се учим от знаещите

Моите приятели християни в Кеймбридж ми казаха, че смятат да започнат работа на доброволни начала в местната болница и да помагат на хората с умствена изостаналост. Като будист реших, че трябва и аз да предложа доброволческите си услуги — „да не остана по-назад“, както се казва. Така че причината да се включа беше не друга, а просто религиозна ревност.

Всеки четвъртък следобед ние хващахме автобуса от Кеймбридж за болница „Фулборн“, за да помагаме в отделението за трудова терапия на хората със синдром на Даун, които бяха настанени там. Приятелите ми християни спряха да ходят след няколко седмици, но аз продължих две години. Въпреки че повечето от свободното ми време отиваше в изучаване на теоретична физика — след натоварения ми социален живот, който беше на първо място, разбира се — аз нито веднъж не пропуснах възможността да посетя моите приятели със синдром на Даун. Наслаждавах се истински на всеки четвъртък следобед.

Онова, което ме изненада, беше колко емоционално интелигентни бяха те. Когато пристигнех уморен след купон предната вечер или потиснат, след като бях скъсал с приятелка, те веднага усещаха. Прегръщаха ме и ми се усмихваха с искреност, която ме разтапяше. Сърцата им бяха открити и некомплицирани, за разлика от моето!

Като хетеросексуален мъж, живеещ в началото на 70-те, за мен беше смущаващо да бъда прегръщан публично от друг мъж по такъв нежен начин. Но невинната радост, която виждах на лицето на приятеля си, докато ме прегръща, ме научи да се отпускам и също да се наслаждавам на момента. Животът в болница „Фулборн“ беше простичък и невинен и аз се чувствах прекрасно сред тези хора, които много добре разбираха емоционалния свят. Беше толкова различно от това да следваш в университета „Кеймбридж“ и да си принуден да общуваш с хора, които познаваха всичко друго, освен собствените си чувства.

След две години в болница „Фулборн“ натрупах такъв опит, че един четвъртък шефът на отделението ми повери група пациенти, оставяйки ме съвсем сам с тях през първата половина от следобеда, и друга група за втората част от следобеда, отново сам. Аз нищо не подозирах. Приятелите със синдрома на Даун определено бяха добри в пазенето на тайна.

Когато се канех да тръгвам, хората от персонала на отделението, онези, на които плащаха, ме повикаха в голямата зала. Там редом с тях стояха всичките ми приятели със синдрома на Даун, така захилени, че лицата им още малко — и щяха да се разпукат. Щяха да ме награждават в чест на това, че съм доброволецът, останал с тях най-дълго време.

Докато съм бил с едната група, другата група и персоналът бяха правили подаръците. Настъпи моментът да ми ги дадат.

Подаръците не бяха достатъчно изкусно направени, за да се продават в магазин, но ме разплакаха. Вече се бях научил от моите учители със синдрома на Даун да показвам сълзите си пред други хора. Беше възхитително. Когато осъзнала, че финалните ми изпити започват през следващата седмица и това е последният ми ден при тях, шефката на отделението предложила да организират благодарствена церемония, каза ми самата тя. През сълзи отговорих, че всъщност изпитите ми започват едва след 10 дни.

— Може ли да дойда и другата седмица?

Те бяха така любезни да ми дадат още една седмица.

Поглеждайки назад, виждам, че почти изцяло съм се научил на така наречената „емоционална интелигентност“ от приятелите ми със синдрома на Даун. И до днес ги смятам за ненадминати експерти, за мои учители.