Джеймс Клавел
Шогун (45)

Глава четиридесет и четвърта

В часа на козата кортежът отново прекоси моста. Всичко беше както преди, само дето Дзатаки и хората му бяха облечени съвсем леко, готови за път или схватка. Бяха в пълно бойно снаряжение и макар да бяха много дисциплинирани, копнееха за смъртоносен бой. Настаниха се в строен полукръг точно срещу хората на Торанага, които бяха далеч по-многобройни. Отец Алвито и Блакторн стояха отстрани, сред зрителите.

Торанага поздрави Дзатаки спокойно и официално, като малко удължи церемонията по сядането. Днес двамата даймио бяха сами на подиума. Възглавниците бяха разположени на по-голямо разстояние една от друга под схлупеното небе. Ябу, Оми, Нага и Бунтаро седяха на земята в кръг около Торанага, а четиримата военни съветници на Дзатаки се наместиха зад тях.

Когато настъпи подходящият момент, Дзатаки извади втория свитък.

— Бих искал да получа официалния ви отговор.

— Съгласен съм да отида в Осака и да се подчиня на волята на Съвета — отвърна Торанага с равен глас и се поклони.

— Ще се подчините? — Лицето на Дзатаки се изкриви от недоверие. — Вие, Торанага-но-Миновара, вие ще…

— Чуйте ме — прекъсна го Торанага със звънкия си повелителен глас, който екна през поляната, без той да го повишава. — Всеки е длъжен да се подчинява на Съвета на регентите. Макар че е незаконен, той е все пак в пълен състав и никой даймио няма право да нарушава целостта на империята, колкото и да е прав. Империята преди всичко. Ако един даймио се разбунтува, дълг на всички останали е да го заличат от лицето на земята. Заклех се на тайко, че никога няма да наруша пръв мира, и ще сдържа обещанието си, макар земята ни да е обладана от зло. Приемам поканата. Днес.

Ужасени, всички самураи се опитваха да отгатнат какво можеше да означава този невероятен ход. Те съзнаваха ясно, че повечето от тях, ако не и всички, ще бъдат принудени да станат ронини с всички произтичащи от това последствия — да загубят престижа, доходите, семействата и изобщо бъдещето си.

Бунтаро знаеше, че ще придружи Торанага в последното му пътуване и ще сподели съдбата му — смърт заедно с цялото му семейство, целия му род, до крак. Ишидо беше негов личен враг и никога нямаше да му прости, пък и кой би поискал да остане жив, след като собственият му господар се е предал по такъв позорен начин? Карма, мислеше Бунтаро с горчивина. Вдъхни ми сили, Буда. Сега вече съм принуден да отнема живота на Марико и на нашия син, преди да отнема своя. Кога? Когато изпълня дълга си и господарят ми безболезнено и с всички подобаващи му почести отпътува за Великия безкрай. На всички ни трябва предан секундант. Всички ще си отидем като есенни листа — и бъдещето, и настоящето, и „Алено небе“, и всичко. Може да е за добро. Сега поне Яемон със сигурност ще наследи властта. Торанага-сама неизбежно се е изкушавал да я вземе в свои ръце, колкото и да отрича. Може би тайко ще заживее отново чрез сина си и след време ще започнем да воюваме с Китай и този път ще победим, ще се изкачим на върха на света, което е нашата божествена съдба. Да, Очиба и Яемон няма да ни предадат, както направиха миналия път Ишидо и подлите му съюзници.

Нага беше изумен. Как, нима няма да има „Алено небе“? Няма да има достойна война? Няма да има бой до последен дъх в Шинанските планини или в низините на Киото? Няма да има геройска смърт, защищавайки предано знамето на баща си, няма да има планини от мъртви врагове, върху които да се покатери славно преди геройската си смърт или след божествена победа? Нито дори атака с проклетите пушки? Нищо подобно — само сепуку, вероятно набързо, без достойнство и ритуал, а главата му ще бъде набучена на кол, за да се гаври с нея простолюдието. Просто смърт, и край на рода Йоши. Защото, естествено, те до един ще трябва да умрат — баща му, братята, сестрите, братовчедите, племенниците, лелите и чичовците. Очите му се спряха из Дзатаки и кръвта нахлу в мозъка му…

Оми гледаше Торанага с невиждащи очи, изяждан от омраза. Господарят полудя, мислеше той. Възможно ли е да бъде толкова глупав? Та ние имаме сто хиляди души плюс мускетния полк, плюс още петдесет хиляди самураи в околностите на Осака. „Алено небе“ е хиляди пъти за предпочитане пред самотния смрадлив гроб.

Ръката му натежа върху дръжката на меча и в някакъв изпълнен с безумие момент се видя устремен напред, как обезглавява Торанага и връчва главата му на Дзатаки, за да се сложи край на тази презряна игра. А после ще умре от собствената си ръка, почтено, тук, пред всички. Защото какъв смисъл имаше сега да живее? Кику беше недостъпна, договорът й откупен и собственост на Торанага, който ги предаде до един. Снощи, докато тя пееше, тялото му се печеше на бавен огън и той знаеше, че песента тайно е предназначена за него — само за него. Всепоглъщащ огън — за тях двамата. Чакай — защо да не се самоубият заедно? Защо да не умрат заедно, красиво, за да останат заедно за вечни времена? Ах, колко прекрасно би било! Да съединят душите си в смъртта като вечно доказателство за преклонението им пред живота. Ах, колко хубаво би било. Но преди това трябва да се справи с предателя Торанага.

С усилие на волята Оми се откъсна от ръба на пропастта.

Всичко тръгна не както трябваше, мислеше той. В дома ми няма мир, само яд и скандали. Мидори е вечно в сълзи. Отмъщението ми срещу Ябу не стигна доникъде. На преговорите снощи не постигнах тайно споразумение с Дзатаки, нито със и нито без Ябу. Никакво споразумение. Всичко тръгна зле. Дори когато Мура и селяните откопаха мечовете, и двата бяха тъй обезобразени от мощта на земните недра, че Торанага ме намрази — знам, че ме намрази, задето му ги показах. А сега като връх на всичко — това страхливо предателско падение.

Имам чувството, че съм урочасан. Дали това не е работа на Анджин-сан? Нищо чудно. Но, така или иначе, всичко е изгубено. Няма мечове, няма мъст, няма тайно бягство, няма Кику, няма бъдеще. Чакай! Имаш бъдеще с нея. Смъртта е бъдеще, и минало, и настояще, при това тъй чисто и просто…

— Предавате се? А защо не война? — изрева Ябу, разбрал, че сега вече гибелта му бе сигурна, както и тази на целия му род.

— Приемам поканата на Съвета — повтори Торанага. — И вие ще постъпите по същия начин.

— Аз няма да…

Оми се отърси от видението си и се овладя до такава степен, че му стана ясно — трябва да прекъсне Ябу и да го предпази от незабавна смърт, което щеше да е неизбежният резултат от всяко негово спречкване с Торанага. Но той нарочно не отвори уста и вътрешно ликуващ при мисълта за тази изпратена от небесата възможност, зачака Ябу сам да си навлече края.

— Какво няма да направите?

Душата на Ябу го предупреди панически за опасността. Той съумя да изхрипти:

— Аз… разбира се, васалите ви ще се подчинят… да… ако решите… каквото и решение да вземете… аз съм с вас.

Оми изруга наум и лицето му отново стана невъзмутимо, ала умът му още не можеше да приеме неочакваната капитулация на Торанага.

Торанага смръщено остави Ябу да пелтечи известно време, да се извинява, след което рязко го прекъсна.

— Добре. — Обърна се към Дзатаки, без да отслаби за миг бдителността си. — Виждате, братко, че можете да си приберете втория свитък. Няма какво друго… — С крайчеца на окото си забеляза промяната в изражението на Нага и веднага се извъртя към него: — Нага!

Младежът почти изскочи от кожата си, но ръката му остави дръжката на меча.

— Да, татко? — промърмори той.

— Веднага изтичай да ми донесеш всичко необходимо за писане. Бързо!

Торанага си отдъхна чак когато синът му се отдалечи на безопасно разстояние, защото бе предотвратил неминуемото му нападение срещу Дзатаки. Внимателно огледа Бунтаро. После Оми. И накрая Ябу. Реши, че и тримата вече се владеят достатъчно и няма да направят някоя глупост, която би могла да предизвика незабавно сбиване и поголовна сеч.

Отново се обърна към Дзатаки.

— Още сега ще получите отговора ми на поканата в писмена форма. Той ще подготви регентите за моето официално посещение. — Тук сниши глас, за да го чуе само Дзатаки. — В границите на Идзу сте в безопасност, регенте. Също и извън тази провинция. В безопасност сте, докато майка ми е във ваши ръце. Но само дотогава. Край на тази среща.

— Добре. „Официално посещение“ ли казахте? — Дзатаки не прикриваше презрението си. — Какво лицемерие! Не мислех, че ще дочакам деня, когато Йоши Торанага-но-Миновара ще се поклони раболепно на генерал Ишидо. Вие сте само един…

— Кое е по-важно, братко — продължението на рода ми или продължението на империята?

 

 

Долината потъна в мрак. Заваля, а облаците сякаш увиснаха над самата земя, закрили напълно пътя към прохода. Поляната и вътрешният двор на хана гъмжаха от потиснати, покрусени самураи. Конете нетърпеливо пристъпваха от крак на крак. Офицерите крещяха заповедите си с излишна грубост. Изплашени носачи се суетяха напред-назад, подготвяха колоната за заминаване. До смрачаване оставаше не повече от час.

Торанага бе написал високопарното си послание, подпечата го и го изпрати по куриер на Дзатаки въпреки настойчивите молби на Бунтаро, Оми и Ябу по време на тайното им съвещание. Бе изслушал мълчаливо доводите им.

— Не искам да слушам нищо повече — отсече той накрая. — Вече съм решил. Подчинявайте се.

После им съобщи, че потегля незабавно за Анджиро, за да прибере останалите си самураи. Утре щял да поеме по източния път към Атами и Одавара, оттам през планинските проходи към Йедо. Ескортът му щял да бъде воден от Бунтаро. Още утре мускетния полк да бъде натоварен на галерата в Анджиро и да отплава по море. Да го чака в Йедо начело с Ябу. Заповяда на Оми да тръгне на другия ден по централния път към границата с всички воини от Идзу, които може да сбере. Назначаваше го за помощник на Хиромацу, върховния си военачалник, и трябваше да внимава да не би врагът Икава Джикю да попречи на нормалното придвижване на колоната. Оми трябваше да се настани на първо време в Мишима и да охранява там пътя Токайдо, да подготви достатъчно носилки и коне за Торанага и многобройната му свита, която трябваше да го придружава при официалното му посещение.

— Съобщи на всички постове по пътя да бъдат и те готови. Ясно ли е?

— Да, господарю.

— Всичко да е изрядно.

— Да, господарю. Разчитайте на мен.

Дори Оми се сви под яростния му поглед.

Когато всичко бе готово за отпътуването му, Торанага излезе от стаята си на верандата. Всички се поклониха. Той кисело им махна с ръка да продължат да си гледат работата и изпрати да повикат собственика на хана, който угоднически му представи сметката, паднал на колене. Торанага много внимателно я провери. Всичко беше както трябва. Кимна на касиера си и му я подхвърли, после повика Марико и Анджин-сан. На нея й разреши да замине за Осака.

— Но преди това ще заминете оттук направо за Мишима. Ще предадете лично на Хиромацу-сан това послание и продължавате оттам към Йедо заедно с Анджин-сан. Отговаряте за него до пристигането си там. Вероятно до Осака ще пътувате по море — по-късно ще реша.

— Анджин-сан! Получихте ли речника от свещеника?

— Моля? Извинете, не разбрах.

Марико преведе.

— Извинете. Да, книгата взех.

— Когато се срещнем в Йедо, вече ще говорите японски по-добре от сега. Уакаримасу ка?

— Хай. Гомен насай.

Торанага се затътри унило към портата, а един самурай държеше над главата му огромен чадър, да го предпазва от дъжда. Всички самураи, носачи и селяни се поклониха едновременно, като един. Торанага сякаш не ги забеляза, качи се в покритата си носилка начело на колоната и дръпна завеските. Шестте полуголи носачи веднага я вдигнаха и потеглиха в равномерен тръс, а босите им мазолести крака шляпаха из локвите и пръскаха кал. Начело яздеше охраната от самураи, други конници обграждаха самата носилка. Зад тях следваха резервни носачи и колоната с багажа — всички забързани, напрегнати, уплашени. Колоната водеше Оми, а Бунтаро отговаряше за ариергарда. Ябу и Нага вече се бяха запътили към мускетния полк, който все още бе разположен в засада горе на хребета — той щеше да тръгне най-отзад.

— За какво ни е ариергард? От кого се пазим? — озъби се Ябу на Оми точно преди да потеглят, останали за минутка насаме.

Бунтаро изкачи пътеката към високата извита порта на хана, без да забелязва поройния дъжд.

— Марико-сан!

Тя послушно забърза насреща му, а тежките капки забарабаниха по оранжевия и чадър от навосъчена хартия.

— Да, господарю?

Погледът му се плъзна към нея изпод бамбуковата му шапка, после към Блакторн, който ги наблюдаваше от верандата.

— Кажете му…

Той млъкна.

— Да, господарю?

Бунтаро я погледна строго.

— Кажете му, че ще го държа отговорен за вас.

— Да, господарю. Но моля да ме извините, аз самата отговарям за себе си.

Бунтаро се извърна и прецени разстоянието до началото на колоната. Когато я погледна отново, лицето му не можа да прикрие напълно мъката, която го глождеше.

— Сега вече няма да има капещи листа, нали?

— Всичко е в божиите ръце, господарю.

— Не, всичко е в ръцете на господаря Торанага — презрително възрази той.

Тя вдигна очи към него и не трепна под строгия му поглед. Дъждът ги шибаше и се стичаше от ръба на чадъра й като пелена от сълзи. Ръбът на кимоното й бе изпръскан с кал.

— Сайонара — сбогува се Бунтаро. — Довиждане в Осака.

Тя се сепна.

— Извинете, но няма ли да се видим в Йедо? Сигурно ще придружите господаря Торанага и ще пристигнем почти по едно и също време. Значи ще се видим.

— Да. Но ако се видим в Осака или след като се върнете оттам, ще започнем живота си отново. И тогава ще стане истинската ни среща.

— Да, разбирам. Извинете.

— Сайонара, Марико-сан.

— Сайонара, господарю — поклони се Марико. Той отговори набързо на поклона й и се затича през калта към коня си. Метна се на седлото и препусна в галоп, без да се обърне.

— Сбогом — каза тя, загледана след него.

Блакторн видя погледа, с който тя изпрати Бунтаро. Чакаше я под стряхата, а дъждът сякаш бе поутихнал. Подир малко началото на колоната се изгуби в облаците, а след това и носилката на Торанага. Той задиша по-спокойно, все още потресен от решението на Торанага и целия този злощастен и злокобен ден.

А как хубаво започна ловът със соколи рано сутринта! Той си избра един дребен дългокрил сокол-чучулигар и много успешно го насочи към една чучулига, а свежият вятър отнесе яростния преследвач на юг, отвъд гората. Той поведе останалите — което беше негова привилегия — през гората, в галоп, по добре утъпкана пътека, а случайните минувачи и селяни отскачаха встрани от копитата на конете. Но един стар, смачкан от живота продавач на масло, с не по-малко смачкан кон, препречи пътя на ловната дружина и упорито отказа да се отмести. Възбуден от преследването, Блакторн извика на човека да се махне от пътя, но онзи пак отказа и той започна да ругае цветисто. Продавачът отвърна грубо и в този момент пристигна Торанага, посочи телохранителя си и каза:

— Анджин-сан, дайте му за момент меча си. — И добави още нещо, което Блакторн не разбра.

Блакторн веднага се подчини и преди да разбере какво става, самураят се метна към търговеца. Ударът му беше тъй дивашки яростен и точен, че старецът направи още една крачка, преди да падне, срязан на две в кръста.

Торанага заудря с юмрук по седлото си, изпаднал за кратък миг във възторг, но след малко меланхолията му надделя отново, въпреки че останалите самураи продължиха да изразяват гръмко възхищението си. Телохранителят му внимателно избърса острието с копринения си пояс, да не би да се повреди стоманата. Прибра доволен меча в ножницата му и го върна на Блакторн с някакви думи, които Марико му преведе по-късно.

— Той просто каза, Анджин-сан, че е горд, задето му е била оказана честта да изпробва такова острие. А Торанага-сама предлага да наречете меча „Търговец на масло“, защото такъв удар и толкова наточено острие трябва да се запомнят. Вашият меч вече стана легендарен.

Блакторн си спомни как кимна, едва прикривайки болката си. И сега бе затъкнал в пояса си „Търговеца на масло“ — така щеше да се нарича завинаги този меч, подарък от Торанага. Предпочитам да не ми го беше подарявал, мислеше той. Но не са виновни само те — аз съм също толкова виновен. Изкрещях му на човека, той ми отвърна със същото, а грубо държане със самурай е непростимо. Какво друго можеха да направят? Въпреки всичко обаче това убийство му отне радостта от ловуването, но трябваше да прикрива лошото си настроение от Торанага, защото той и без това през целия ден беше мрачен и раздразнителен.

Преди пладне се прибраха в Йокосе, после Торанага се срещна с Дзатаки, и след като Блакторн се напари хубаво в банята и му направиха масаж, на пътя му изведнъж се изпречи като дух на отмъщението отец Алвито, придружен от двама враждебно настроени послушници.

— Господи Исусе, я да се махате оттук!

— Няма защо да се боите, нито да богохулствувате — отвърна Алвито.

— Проклет да сте и вие, и всички свещеници — продължи да ругае Блакторн, но все пак се помъчи да се овладее, защото много добре знаеше, че е на вражеска територия. Малко преди това забеляза стотина самураи-католици, които се стекоха през моста на път за литургията. Марико беше споменала, че в двора на хана, където бе отседнал Алвито, ще бъде отслужена литургия за всички католици. Ръката му затърси дръжката на меча, но понеже беше по хавлия, не го носеше със себе си, макар иначе да не се разделяше вече с него, и се изруга наум за глупостта си. Мразеше да бъде невъоръжен.

— Господ да ви прости богохулствата, лоцмане. Дано ви прости и ви отвори очите. Не тая злоба към вас. Нося ви подарък. Ето, това е дар от господа.

Блакторн недоверчиво пое пакета. Но като го отвори и видя португалско-латинско-японския речник-граматика, сърцето му лудо заби. Прелисти трескаво страниците. По-хубав печат не беше виждал, а съдържанието беше толкова подробно и добре обяснено, че той онемя.

— Да, прав сте, това е дар божи, но ми го давате по заповед на господаря Торанага.

— Ние се подчиняваме единствено на заповедите на всевишния.

— Торанага ли ви каза да ми го дадете?

— Да, помоли ме.

— А молбата на Торанага не е ли заповед?

— Зависи, лоцмане, от това кой сте, какъв сте и каква е силата на вашата вяра. — Алвито кимна към книгата. — Трима от нашите братя я работиха в продължение на двадесет и седем години.

— Тогава защо ми я давате?

— Помолиха ни.

— А защо не отклонихте молбата? Достатъчно сте хитри и сигурно знаете как да го сторите.

Алвито сви рамене. Блакторн продължи да прелиства бързо страниците, за да се увери в първоначалното си впечатление. Отлична хартия, много ясен шрифт. Номерата на страниците бяха последователни.

— Нищо не липсва — отбеляза Алвито, на който му стана забавно. — Не правим половинчати книги.

— Това е прекалено ценно, за да го дадете ей така. Какво очаквате в замяна?

— Той ни помоли да ви го дадем. Делегатът-посетител се съгласи. Затова ви го даваме. Тази година беше отпечатан — най-сетне. Нали е прекрасен? Молим ви само да го пазите, да се отнасяте добре с речника ни. Заслужава си грижливото отношение.

— Заслужава си да се пази с цената на един живот. Това е безценно знание, също като португалски морски дневник. Само че е още по-ценен. Какво искате срещу него?

— Нищо.

— Не ви вярвам. — Блакторн претегли книгата на ръка, изпълнен с още повече подозрения. — Не може да не разбирате, че тази книга ще ни направи равни. Тя ми дава всички ваши познания, като ми спестява десет, ако не и двадесет години труд. С помощта на този учебник скоро ще говоря японски като вас. А веднъж като науча езика, ще мога да обучавам и други. Той е като ключ към Япония, съгласен ли сте? Езикът е ключ към всяка чужда страна. След шест месеца ще мога да разговарям с Торанага-сама без преводач.

— Да, твърде е вероятно. Ако ги имате тези шест месеца.

— Какво искате да кажете?

— Нищо повече от това, което вече ви е известно. Господарят Торанага ще е мъртъв много преди да изтече тази половин година.

— Защо? Какви новини му донесохте? След разговора си с вас ходи като ранен бик. Какво му казахте?

— Посланието ми беше само за неговите уши, лично от негово високопреосвещенство Делегата-посетител. Съжалявам, но аз съм само един вестоносец. Осака е в ръцете на генерал Ишидо, както сигурно знаете, и щом Торанага-сама възнамерява да отиде там, с него е свършено. И с вас също.

Блакторн усети как по гърба му полазиха студени тръпки.

— С мен пък защо?

— Не можете да избягате от съдбата си, лоцмане. Помогнахте на Торанага срещу Ишидо. Или вече забравихте? Грубо се намесихте в плановете на Ишидо. Поведохте бягството от пристанището на Осака. Съжалявам, но нито японският език, нито мечовете, нито самурайският ви статут ще ви отърват. Дори по-зле, че сте самурай. Ще ви заповядат да извършите сепуку, а ако откажете… — А Алвито добави със същия благ глас: — Нали ви казах вече, че са много прост народ.

— И ние, англичаните, сме прост народ — гордо отвърна той. — Като умрем, значи, сме мъртви, но преди това се отдаваме на божията воля и държим барута си сух. А в мен има още барут, не се бойте.

— О, аз никак не се боя, лоцмане. От нищо не се боя — нито от ереста ви, нито от пушките ви. Те вече нямат никакво значение, както впрочем и вие.

— Всичко е карма и ние сме в божите ръце — или както искате го наречете — отвърна Блакторн, потресен от думите му. — Но се кълна в бога, че ще си получа обратно кораба и тогава, след година-две, ще поведа насам английска флотилия и ще ви издухам от Азия право в пъкъла.

Алвито му отговори със своето непоколебимо обезкуражаващо спокойствие:

— Това е само в божите ръце, лоцмане. Но заровете са хвърлени вече и нито една от заплахите ви няма да се осъществи. Нищо. — И той го погледна, сякаш вече беше мъртвец. — Дано господ се смили над вас, защото той ми е свидетел — убеден съм, че никога няма да напуснете тези острови.

Блакторн потрепери при спомена за силната убеденост, с която Алвито произнесе тези слова.

— Студено ли ви е, Анджин-сан?

До него на верандата стоеше Марико и тръскаше чадъра си.

— О, извинете. Не, не ми е студено, мислех си нещо.

Той вдигна поглед нагоре към планинския проход. Цялата колона вече бе потънала в облаците. Дъждът бе намалял и сега падаше меко, галещо. Някаква селяни и слуги шляпаха през локвите към домовете си. Дворът се беше изпразнил, градината бе прогизнала. В селото започнаха да палят лампите. Нито при портата, нито от двете страни на моста се виждаше вече охрана. Сякаш здрачът бе обладан от безкрайна празнота.

— Нощта е много по-красива от деня, не мислите ли? — попита тя.

— Да — съгласи се той и изведнъж осъзна, че са сами и ако са предпазливи, ако и тя го желаеше, както той я желаеше, нищо не ги заплашваше.

Една прислужничка пое от ръката на Марико чадъра и донесе сухи чорапки. После коленичи и започна да избърсва краката й.

— Призори потегляме, Анджин-сан.

— Колко време ще пътуваме?

— Няколко дни. Господарят Торанага каза… — Марико погледна настрани. От вътрешността на хана се зададе Гьоко с мазна усмивка на устните. — Господарят Торанага ми каза, че имаме достатъчно време.

Гьоко се поклони ниско.

— Добър вечер, Тода-сама. Моля да ме извините, задето ви прекъсвам.

— Как сте, Гьоко-сан?

— Добре съм, благодаря, макар че този дъжд ми омръзна. Много мразя калта и влагата. Но пък от друга страна, щом спрат дъждовете, започват жегите, а те са много по-жестоки, нали? За щастие, есента не е далеч… Щастливи сме, че има есен и божествена пролет, нали?

Марико не отговори. Прислужничката й обу чорапите и се изправи.

— Благодаря — каза Марико и я освободи. — Какво има. Гьоко-сан? С какво мога да ви услужа?

— Кику-сан ме помоли да ви попитам дали желаете да ви обслужва по време на вечеря, или да ви попее и потанцува. Господарят Торанага нареди да ви забавлява, ако желаете.

— Да, той ми каза, Гьоко-сан. Много мило, но не тази вечер. Призори трябва да потеглим и съм много уморена. Ще имаме и други вечери на разположение. Предайте й, моля ви, моите извинения и също ви моля да й предадете колко много се радвам, че ще пътуваме заедно.

Торанага й бе наредил да вземе със себе си и двете жени и тя му благодари, много доволна да ги има за спътнички.

— Толкова сте любезна — капеше мед от устата на Гьоко. — Честта обаче е изцяло наша. Все така за Йедо ли ще пътуваме?

— Да, разбира се. Защо питате?

— Нищо, Тода-сама. Но при това положение може би ще можем да се отбием за ден-два в Мишима? Кику-сан би искала да си вземе някои дрехи — не се чувствува достатъчно добре облечена за Торанага-сама, а лятото в Йедо, както съм чувала, е задушно и има много комари. Трябва да вземем гардероба й, колкото и да не е достоен.

— Да, разбира се. Ще имаме достатъчно време.

Гьоко не бе погледнала изобщо към Блакторн, макар че и двете жени усещаха присъствието му.

— Много е трагично… за нашия господар, нали?

— Карма — отвърна безизразно Марико. И добави по женски злобничко: — Но нищо не се е променило, Гьоко-сан — щом пристигнем, ще си получите парите в сребро, както е в договора.

— Но моля ви! — престори се на оскърбена Гьоко. — Какво говорите, Тода-сама, не съм и помислила за парите. Нито за миг. Само съм притеснена за бъдещето на господаря.

— Той е господар и на бъдещето си. Но затова пък вашето бъдеще е прекрасно — каквото и да се случи. Вече сте богата. Край на земните ви грижи. Скоро ще се превърнете в истинска сила в Йедо, с новата си куртизанска гилда — независимо кой ще управлява Кванто. Ще бъдете най-влиятелната мама-сан и каквото и да се случи, Кику-сан си остава ваше протеже, младостта й е цветуща, както и нейната карма. Така ли е?

— Единствено се притеснявам за господаря Торанага — отговори Гьоко с престорена загриженост и усети приятен гъдел при мисълта за двете хиляди и петстотин коку в желязната си каса. — Ако имаше начин да му помогна, бих…

— Колко сте щедра, Гьоко-сан. Ще му съобщя за предложението ви. Да, като отбиете хиляда коку от цената, ще му окажете голяма помощ. Приемам от негово име.

Гьоко замаха с ветрилото си, разтегли устни в обаятелна усмивка и едва се сдържа да не завие от яд на собствената си глупост, задето сама се напъха в капана като замаяна от саке новачка.

— Ах, не, Тода-сама, какво могат да направят парите в такъв един момент? Парите нищо не могат да направят — заломоти тя, като геройски се опитваше да се съвземе. — Не, парите с нищо не могат да помогнат. По-скоро с някакви сведения или услуга, или…

— Извинете, какви сведения?

— Никакви за момента, никакви. Казах го просто така, ако ме разбирате, много се извинявам. Но пари…

— Да, много съжалявам. Ще му съобщя за вашето предложение. И вашата щедрост. Благодаря ви от негово име.

Гьоко се поклони и заситни обратно към хана. Марико се засмя.

— На какво се смеете, Марико-сан?

Тя му предаде разговора.

— Изглежда, всички мами-сан на този свят са едни и същи. Освен парите друго не ги интересува.

— Нима господарят Торанага ще плати, след като… — Блакторн замълча. Марико го чакаше да продължи, вперила в него невинен поглед. Насърчен, той довърши мисълта си. — Отец Алвито каза, че с Торанага-сама е свършено, щом пристигне в Осака.

— О, да, Анджин-сан, това е самата истина — отвърна Марико бодро, макар че не се чувствуваше никак бодра. Но веднага пропъди мисълта за Торанага и Осака и отново се успокои. — Осака обаче е на много левги оттук, на безброй много пръчки време от този момент, а какво ще се случи дотогава, не знае нито Ишидо, нито светият отец. Нито впрочем и ние — никой не знае какво ще се случи. Освен всевишният. Той обаче няма да ни каже. Докато не стане, няма да знаем, така ли е?

— Хай — засмя се той. — Ах, че сте мъдра!

— Благодаря. Искам да ви предложа нещо, Анджин-сан. Нека забравим всички грижи по време на пътуването. Всички.

— Колко се радвам, че сме заедно — каза той на латински.

— Аз също. Трябва много да внимаваме с двете жени по време на цялото пътуване.

— Разчитайте на мен, госпожо.

— Разчитам. Много разчитам.

— Сега сме почти само двамата. Вие и аз.

— Да. Но онова, което беше, го няма и няма да се повтори.

— Права сте. Както винаги. И както винаги красива.

Някакъв самурай влезе през портата и я поздрави. Беше на средна възраст, с прошарена коса, сипаничаво лице, леко накуцващ.

— Много моля да ме извините, Тода-сама, но нали тръгваме призори?

— Да, Йошинака-сан. Но дори и да се забавим до обед, няма значение. Както желаете. Време имаме достатъчно.

— Да, ако нямате нищо против, по-добре да тръгнем по пладне. Добър вечер, Анджин-сан. Разрешете ми да се представя. Аз съм Акира Йошинака, капитан на вашия ескорт.

— Добър вечер, капитане.

Йошинака отново се обърна към Марико.

— Аз отговарям за вас двамата, господарке, затова ви моля да му обясните, че съм наредил на двама души да спят нощем при него, като лични негови телохранители. Освен това всяка нощ ще пазят десет часови. Ще бъдете плътно оградени. Общо разполагам със сто души.

— Много добре, капитане. Много съжалявам, обаче по-добре да не разполагате хора в стаята му. Според техните обичаи никой не бива да спи в същата стая, освен може би някоя жена. Прислужницата ми вероятно ще спи с него, така че ще бъде охраняван. Моля ви часовите да не бъдат в непосредствена близост, за да не го смущават.

Йошинака се почеса по главата и се намръщи.

— Добре, госпожо. Съгласен съм, макар че моето предложение е по-разумно. Тогава, много се извинявам, но бихте ли го помолили нощем да не излиза да се разхожда, както е навикнал. До пристигането ни в Йедо нося лична отговорност за него, а като отговарям за важни личности, ставам много нервен и притеснителен.

Той се поклони вдървено и си отиде.

— Капитанът ви моли нощем да не се разхождате сам по време на пътуването. Ако станете, през нощта, винаги вземайте някой самурай да ви придружава. Много ви моли, по този начин ще облекчите задачата му.

— Добре. Какво друго каза? Дочух нещо за спане. Не всичко можах да…

Той млъкна. От къщата се зададе Кику. Беше наметнала хавлиена роба, а около главата си бе омотала на красива чалма друга кърпа. Тя се затича боса към банята с топла минерална вода, поклони им се леко и весело им махна. Те също й махнаха.

Блакторн се загледа в дългите й крака и гъвкава походка, докато момичето изчезна в постройката. Усети, че Марико го наблюдава, и върна погледа си към нея.

— Не! — отговори той решително на мълчаливия й въпрос и поклати глава. Тя се засмя.

— Помислих си дали няма да ви е трудно… по-скоро неудобно, да я имате само за спътница след такава изключителна вечер.

— Не, няма да ми е неудобно. Напротив — много се радвам. Спомените ми са извънредно приятни. Но съм доволен, че сега принадлежи на Торанага-сама. Това облекчава нещата и за нея, и за него. И изобщо за всички. — Щеше да добави „освен за Оми“, но премълча. — В края на краищата тя беше само един великолепен скъп подарък и нищо повече. Нали така?

— Да, подарък беше.

Поиска му се да докосне Марико. Но не го направи. Вместо това се извърна и се загледа нагоре към прохода, защото не беше сигурен в онова, което прочете в погледа й. Проходът бе забулен от падналата нощ. И от облаците. От покрива с приятен ромон се стичаше вода.

— Какво друго каза капитанът?

— Нищо съществено, Анджин-сан.