Джеймс Клавел
Шогун (8)

Глава седма

Тода Хиромацу, господар на провинциите Сагами и Кодзуке, най-довереният военачалник и съветник на Торанага, слезе сам по трапа на пристана. Беше висок за японец, малко по-висок от метър и осемдесет, як мъж с тежки челюсти, който изглеждаше много добре за своите шестдесет и седем години. Военното му униформено кимоно бе от кафява коприна, без никакви украшения, ако не се смятаха петте малки герба на Торанага — три преплетени бамбукови клони. Носеше излъскан нагръдник и стоманени наръкавници. В пояса му бе втъкнат само късият меч. Другият, за убиване, носеше в ръка, готов светкавично да го измъкне от ножницата и на секундата да убие, за да защити господаря си. Което и вършеше от петнадесетгодишна възраст.

Никой, дори самият тайко, не успя да го промени. Преди година, когато тайко умря, Хиромацу стана васал на Торанага. Торанага му даде Сагами и Кодзуке, две от осемте си провинции, петстотин хиляди коку годишно и го остави да върши онова, което най-добре умееше: да убива.

Брегът бе осеян от жителите на селото — мъже, жени и деца, коленичили с ниско сведени глави. Самураите бяха строени най-отпред в стройни тържествени редици. Начело им бе застанал Ябу със своите помощници.

Ако Ябу беше жена или по-слаб мъж, той щеше да се удря по гърдите, да се тръшка и да си скубе косите. Съвпадението беше прекалено голямо. За да се появи знаменитият Тода Хиромацу тук, на този именно ден, означаваше, че Ябу е бил предаден — или в Йедо от някой от домашните си, или тук в Анджиро от Оми, някой от хората на Оми или от жител на селото. Той бе хванат в неподчинение на местопрестъплението. Някой враг се бе възползувал от интереса му към кораба.

Той коленичи и се поклони, всичките му самураи го последваха. После прокле наум кораба и целия му екипаж.

— Ах, Ябу-сама — чу той гласа на Хиромацу и го видя да коленичи върху меката рогозка, постлана за целта, и да отговаря на поклона му. Ала дълбочината, на която му се поклони, бе по-малка от полагаемата се, освен това не го изчака отново да се поклони, така че преди някой да му каже, че е в голяма опасност, той вече знаеше. Видя как генералът се облегна назад на петите си. Зад гърба му го наричаха Железния юмрук. Единствено самият Торанага и тримата му съветници имаха правото да плават под флага на Торанага. Защо е трябвало да изпраща такъв важен генерал, за да ме спипа, че съм напуснал Йедо?

— Оказвате ми голяма чест, като посещавате едно от най-бедните ми села, Хиромацу-сама — поздрави го той.

— Господарят ми нареди да пристигна.

Хиромацу беше известен с прямотата си. Не се отличаваше нито с хитрост, нито с лицемерие, а само с абсолютна преданост към господаря си.

— За мен това е чест и удоволствие — заяви Ябу. — Бързах да пристигна от Йедо заради варварския кораб.

— Торанага-сама покани всички приятелски настроени даймио да очакват в Йедо завръщането му от Осака.

— Как е нашият господар? Надявам се, че е много добре.

— Колкото по-скоро се прибере на сигурно място в крепостта си в Йедо, толкова по-добре. Колкото по-скоро конфликтът с Ишидо се превърне в открита война и нашите войски си пробият път до крепостта Осака и я изгорят до основи, толкова по-добре. — Бузите на стареца порозовяха и безпокойството му за Торанага нарасна, не обичаше да бъде далеч от него. Тайко бе построил крепостта Осака непревземаема. Тя бе най-голямата в империята, с взаимно свързани кули и ровове, по-малки крепости, наблюдателници, мостове и вътре в нея място за осемдесет хиляди воини.

Около крепостните стени и града бяха разположени други войски, също така дисциплинирани и добре въоръжени и до един фанатични привърженици на Яемон — Наследника.

— Десетки пъти съм му повтарял, че е полудял, щом се навира в ръцете на Ишидо. Луд човек!

— Но Торанага-сама трябваше да отиде — той нямаше друг избор. — Тайко бе наредил Съветът на регентите, който управляваше от името на Яемон, да се събира на десетдневно съвещание най-малко два пъти в годината, и то винаги в крепостта Осака, като всеки член на Съвета имаше право да доведе със себе си свита от най-много петстотин души. Всички останали даймио бяха задължени да гостуват в крепостта заедно със семействата си и да оказват на наследника полагаемите му се почести — също два пъти годишно. По този начин върху всички се упражняваше контрол и всички поне два пъти в годината бяха безпомощни. — Съвещанието нали беше насрочено? Би било предателство да не се яви.

— Предателство спрямо кого? — Хиромацу почервеня още повече. — Ишидо се опитва да изолира нашия господар. Слушайте, ако аз държах Ишидо в ръцете си, както той държи Торанага-сама, не бих се колебал нито за миг — независимо от рисковете. Главата на Ишидо отдавна да е напуснала раменете му и духът му вече щеше да очаква своето прераждане. — Генералът неволно размърда доста изтърканата ножница на меча, който стискаше в лявата си ръка. Дясната му ръка, цялата в зараснали рани и мазоли, лежеше нащрек в скута му. Той огледа „Еразъм“. — Къде са оръдията?

— Наредих да ги свалят на брега. От съображения за сигурност. Дали Торанага-сама ще постигне още един компромис с Ишидо?

— Когато тръгнах от Осака, всичко беше спокойно. Съветът щеше да започне да заседава след три дни.

— Ще стане ли конфликтът открит?

— Бих предпочел да е така. Но не знам какво мисли господарят. Ако предпочита компромис, ще се опита да го постигне. — Хиромацу отново погледна към Ябу. — Той нареди всички негови съюзници даймио да го чакат в Йедо. Докато се завърне. А това тук не е Йедо.

— Да. Имах чувството, че корабът е достатъчно важен за нашето дело. Затова реших да проверя веднага на място какво представлява.

— Не е било необходимо, Ябу-сан. Трябва да имате повече доверие. Нищо не може да се случи, без нашият господар да научи за това. Той щеше да изпрати някой да се заеме с проверката. Както изпрати мен в случая. Откога сте тук?

— Един ден и една нощ.

— Значи за два дни сте стигнали от Йедо?

— Да.

— Много бързо сте пътували. Заслужавате похвала.

Ябу започна да разказва на Хиромацу за скоростното си придвижване до Анджиро, само и само да спечели време. Ала умът му бе зает с далеч по-важни неща. Кой ли е шпионинът? Как е научил Торанага за кораба със същата бързина, с която той самият научи? Кой е съобщил на Торанага за заминаването му от Йедо? Как да маневрира сега, за да се справи с Хиромацу?

Хиромацу го изслуша, след което каза натъртено:

— Торанага-сама конфискува кораба и целия му товар.

Всички на брега затаиха дъх и не можеха да повярват на ушите си. Това беше Идзу, владение на Ябу, и тук Торанага нямаше никаква власт. Както и Хиромацу нямаше никакво право да се разпорежда. Ръката на Ябу стисна меча.

Хиромацу мълчеше с обичайното си спокойствие. Бе спазил безпрекословно заповедите на Торанага и бе готов да понесе последствията. А те бяха — убий или ще те убият.

Ябу също знаеше, че трябва да вземе решение. Повече не биваше да изчаква. Ако откаже да предаде кораба, ще трябва да убие Хиромацу Железния юмрук, защото той нямаше в никой случай да си тръгне оттук без кораба. На борда на галерата, завързана за пристана, имаше най-малко двеста елитни самураи. Те също ще трябва да загинат. Би могъл да ги покани на брега и да ги подлъже по някакъв начин, а след няколко часа в Анджиро ще пристигнат достатъчно самураи, за да ги надвие до един, защото беше голям майстор на нападенията от засада. Това обаче ще принуди Торанага да изпрати армиите си срещу Идзу. Ще те смажат, каза си той, освен ако Ишидо не ти се притече на помощ. Но защо да ти помага Ишидо, след като заклетият ти враг Икава Джикю му е роднина и много му се иска да лапне Идзу? Убийството на Хиромацу ще предизвика военни действия, защото за Торанага ще е въпрос на чест да тръгне срещу теб, което, от друга страна, ще накара Ишидо да избърза, и Идзу ще бъде първото бойно поле.

Ами оръдията ми? Чудесните ми оръдия и чудесният ми план? Ако ги предам на Торанага, завинаги ще се лиша от тази рядка възможност да изпробвам заветния си план.

Ръката му стискаше меча Мурасама и той усещаше как кръвта тече във вените й и подтиква безразсъдното му желание да започне пръв. Бе отхвърлил веднага възможността да премълчи за мускетите. Щом новината за кораба е била издадена — няма съмнение, че и характерът на товара също не е тайна. Но как е узнал Торанага толкова бързо? Ясно — чрез пощенски гълъб. Друг отговор няма. От Йедо или оттук? Кой има пощенски гълъби тук? И защо аз нямам такава служба? Дзукимото е виновен — би трябвало да се сети за това. Хайде, решавай — война или не…

Ябу взе да се моли на всички ками, на всички богове, съществували или още неизмислени, цялата отмъстителност на Буда да се стовари върху главата на човека или на хората, които го бяха предали, върху предците и потомците му десет хиляди поколения напред. И реши да отстъпи.

— Торанага-сама не може да конфискува кораба, защото аз вече му го подарих. Продиктувах и писмо с такова съдържание. Нали, Дзукимото?

— Да, господарю.

— Но, разбира се, ако господарят Торанага желае да смята кораба за конфискуван, нека бъде така. Бях го приготвил обаче за подарък. — Ябу с удовлетворение чу, че гласът му прозвуча съвсем естествено. — Плячката ще му достави голямо удоволствие.

— Благодаря ви от името на моя господар.

Хиромацу отново се възхити на предвидливостта и прозорливостта на Торанага. Той бе предсказал, че нещата ще се развият точно така и че кръвопролитие няма да последва. „Не вярвам — бе възразил Хиромацу. — Никой даймио няма да понесе такова узурпиране на правата му. Аз никога не бих го понесъл. Дори от вас, господарю.“ — „Да, но ти щеше да се подчиниш на заповедите и щеше да ме известиш за кораба. А с Ябу трябва да се маневрира. Имам нужда от неговата жестокост и хитрост — той неутрализира Икава Джикю и по този начин закриля фланга ми.“

Тук на брега, огрян от топлото слънце, Хиромацу си наложи учтиво да се поклони, отвратен от собственото си двуличие.

— Торанага-сама ще бъде трогнат от вашата щедрост.

Ябу не го изпускаше от очи.

— Корабът не е португалски.

— Да, разбрахме вече.

— Освен това е пиратски.

Видя, че очите на генерала се присвиха.

— Какво?!

Докато му разказваше наученото от свещеника, Ябу си мислеше: щом това не ти е известно, както не ми беше известно и на мен, не следва ли, че източникът на информация е един и същ? Но щом съдържанието на кораба не е тайна за теб, значи шпионинът е Оми, някой самурай или жител на селото.

— Има големи количества платно. Някои съкровища. Мускети, барут и снаряди.

Хиромацу се поколеба.

— Платното китайска коприна ли е — попита най-накрая.

— Не, Хиромацу-сан — отвърна той, като използува равноправното обръщение „сан“. В края на краищата и двамата бяха даймио. А сега, когато „великодушно“ подаряваше кораба, той се почувствува достатъчно в безопасност, за да използува по-малко почтителната форма. Със задоволство долови, че това не мина незабелязано. В името на слънцето, луната и звездите аз съм даймио на Идзу! — Платното е много необичайно — плътно и тежко, много грубо, — направо е безполезно. Онова, което си заслужаваше да се вземе, вече е свалено на брега.

— Добре. Моля всичко да бъде натоварено на моя кораб.

— Какво?

Ябу усети, че стомахът му ще се пръсне.

— Целият товар. Веднага.

— Сега?

— Да. Много съжалявам, но вие, естествено, ще разберете защо искам час по-скоро да се завърна в Осака.

— Да, но — ще има ли място за всичко?

— Върнете топовете на варварския кораб и го запечатайте. До три дни ще пристигнат галери и ще го изтеглят до Йедо. Що се отнася до мускетите, барута и снарядите, то има… — Хиромацу замълча, измъквайки се от капана, който — както внезапно осъзна — му бе поставен.

— На галерата има достатъчно място за петстотинте мускета — беше му казал Торанага в Осака. — Както и за барута и за двадесетте хиляди сребърни дублона. Оставете оръдията на палубата, а платното в трюмовете на варварския кораб. Нека говори предимно Ябу, вие само му давайте заповеди, не му оставяйте време да мисли. Ала също така не се дразнете от него и не губете търпение. Той ми е нужен, но и оръдията, и корабът също ми трябват. Пазете се от клопките, които ще ви поставя, за да установи дали знаем с точност какъв е товарът — не бива да разкрие шпионина ни.

Хиромацу прокле неспособността си да играе тези така необходими игри.

— По въпроса дали на галерата ще има достатъчно място за товара — кратко рече той — най-добре ще ми кажете вие. Какво точно сте намерили на кораба? Колко са мускетите, снарядите и така нататък? Златото и среброто на кюлчета ли са или в монети?

— Дзукимото!

— Да, Ябу-сама?

— Донеси списъка.

По-късно ще се оправя с теб, закани се той наум. Дзукимото забърза да изпълни заповедта.

— Сигурно сте уморен, Хиромацу-сан. Може би ще приемете малко чай? Приготвили сме ви жилище, колкото и да не е достойно за вас. Баните тук не са като за такъв висок гост, но може би все пак ще се освежите?

— Благодаря. Много сте любезен. Малко чай и една баня биха ми се отразили чудесно. Но по-късно. Първо ми разкажете какво се случи от самото пристигане на кораба.

Ябу му предаде фактите, като пропусна само за куртизанката и момчето, което не беше от значение. По негова заповед Оми също разказа каквото знаеше, като пропусна личните си разговори с Ябу. Мура и той разказа на какво е бил свидетел.

Хиромацу погледна към пушека, който още се виеше над кладата.

— Колко пирати останаха?

— Десет, господарю, заедно с водача.

— И къде е той сега?

— В дома на Мура.

— Какво прави? Какво беше първото, което направи, след като излезе от ямата?

— Отиде право в банята, господарю — бързо отговори Мура. — А сега спи. Като убит.

— Този път май не се е наложило да го носите на ръце.

— Не, господарю.

— Значи бързо научава уроците. — Хиромацу отново погледна Оми. — Смятате ли, че ще може да бъде научен на добри обноски?

— Не, не съм сигурен, Хиромацу-сама.

— Вие бихте ли могли да измиете от гърба си урината на врага?

— Не, господарю.

— Нито пък аз. Никога. Варварите са много странни хора. — Хиромацу отново се замисли за кораба. — Кой ще надзирава товаренето?

— Племенникът ми, Оми-сан.

— Добре. Оми-сан, искам да потегля, преди да се стъмни. Капитанът на галерата ще ви помогне да ускорите работата. Всичко трябва да стане бързо — най-много за три пръчки.

Времето, за което една благовонна пръчка изгаряше на пепел — приблизително час — беше единица мярка за време.

— Да, господарю.

— Защо не дойдете с мен в Осака, Ябу-сан — предложи изведнъж Хиромацу, като че ли тази мисъл току-що му бе хрумнала. — На Торанага-сама ще му бъде много приятно да получи подаръка лично от вас. Моля, заповядайте, място има достатъчно. — Когато Ябу понечи да откаже, той го остави да говори известно време, както бе инструктиран от Торанага, след което отряза: — Настоявам! В името на господаря Торанага настоявам да дойдете! Вашата щедрост трябва да бъде възнаградена.

Като ми отнемете главата и земите ли? — горчиво се запита Ябу, съзнавайки, че нямаше друг изход, освен да приеме с благодарност.

— Благодаря. Смятам поканата за голяма чест.

— Добре. Значи всичко е решено — заяви Железния юмрук с явно облекчение. — А сега чая. И банята.

Ябу учтиво го поведе нагоре по хълма към къщата на Оми. Старецът бе изкъпан и добре изтрит, а след това блажено се отпусна във ваната, над която се виеше пара. Ръцете на Суво го накараха да се почувствува като нов. Малко ориз, сурова риба и мариновани зеленчуци, които хапна насаме. Чай от хубав порцелан. Краткотраен сън, необезпокояван от сънища.

След три пръчки време вратата се плъзна встрани. Личният му телохранител никога не би влязъл в стаята непоканен. Хиромацу моментално се разсъни, мечът му — полуизваден вече от ножницата — бе готов.

— Ябу-сама ви чака отвън, господарю. Каза, че корабът е натоварен.

— Отлично.

Хиромацу излезе на верандата и се облекчи във ведрото.

— Хората ви работят много добре, Ябу-сан.

— Вашите хора много ни помогнаха, Хиромацу-сан. Те работят още по-добре.

Да, и в името на слънцето, то си е за тяхно добро, помисли Хиромацу и добави добродушно:

— Няма нищо по-хубаво от това да си облекчиш мехура, стига зад струята да се крие много сила. Нали? Така отново се чувствуваш млад. А на моята възраст човек трябва да се чувствува млад. — Той нагласи набедрената си превръзка и очакваше някаква учтива забележка в знак на съгласие, но такава не последва. Усети как раздразнението му се връща, но се овладя. — Кажете да качат водача на пиратите на моя кораб.

— Какво?!

— Вие бяхте достатъчно щедър да подарите кораба и съдържанието му. Екипажът влиза в съдържанието. Затова ще откарам пиратския водач в Осака. Торанага-сама желае да го види. Естествено, с останалите можете да правите каквото си поискате. Докато ви няма обаче, ще помоля да внушите на прислугата си, че варварите са собственост на моя господар, и да се погрижат деветимата да бъдат здрави, живи и налице, когато поиска да му се представят.

 

 

Ябу забърза към вълнолома, където би трябвало да се намира Оми.

Малко преди това, след като остави Хиромацу в банята, той се запъти нагоре по пътеката, която се виеше покрай гробището. Там леко се поклони на кладата, после заобиколи терасираните ниви, засети с пшеница и овошки, и излезе на малката площадка високо над селото. Това тъй приятно място се охраняваше от миниатюрен храм на ками. Едно древно дърво му правеше сянка и излъчваше спокойствие. Отиде там да уталожи яда си и да поразмисли. Не бе посмял да наближи нито кораба, нито Оми и хората си, защото знаеше, че щеше да нареди на повечето, ако не на всички, да си направят сепуку, което би било едно прахосничество, и би изпоклал цялото село, което би било чиста глупост — та нали единствено селяните ловяха риба и отглеждаха ориза, като по този начин осигуряваха богатството на самураите.

Докато седеше така, пръхтеше от яд и се мъчеше да измисли нещо умно, слънцето се спусна ниско и прогони морската мъгла. Облаците, затулил и далечните западни планини, се разделиха за миг и му разкриха красотата на високите снежни върхове. Гледката уталожи яда му, успя да се успокои, започна да разсъждава и крои планове.

Пусни шпионите си да открият шпионина, каза си Ябу. Хиромацу с нищо не му подсказа дали предателството бе оттук или от Йедо. В Осака имаш влиятелни приятели, включително и Ишидо-сама. Може би някой от тях ще надуши кой е извергът. Не забравяй обаче веднага да изпратиш на жена си съобщение — да не би издайникът да е там. Ами Оми? Дали да го натовари със задачата да открие шпионина, ако е тук? А да не би шпионинът да е той самият? Едва ли, макар и да не е изключено. Най-вероятно обаче предателството е започнало в Йедо. Всичко е въпрос на изчисляване на времето. Ако Торанага е получил в Осака известието за кораба още с пристигането му, то Хиромацу щеше да е тук преди него, Ябу. Имаш шпиони в Йедо. Нека покажат на какво са способни.

Ами варварите? Сега те са единствената ти печалба от кораба. Как би могъл да ги използуваш? Момент — та нали Оми вече ти даде отговор на този въпрос? Би могъл да оползотвориш познанията им за морето и корабите, като се спазариш с Торанага да ги размениш за оръдията.

Или още една възможност: да станеш васал на Торанага. Да му разкриеш плана си. Да го помолиш да ти разреши да поведеш полка с пушките — за негова прослава. Ала васалът никога не може да очаква награда за услугите, които върши, или дори да получи признание: да служиш, е дълг, дългът значи самурай, самурай значи безсмъртие. Това е най-доброто, наистина най-доброто, мислеше Ябу. Ала мога ли наистина да му бъда васал? Или на Ишидо?

Не, немислимо е. Съюзник — да, васал — не.

Добре, значи варварите в крайна сметка ще се окажат от полза. Оми пак излезе прав.

Почувствува се поуспокоен и когато му съобщиха, че корабът е натоварен, той отиде при Хиромацу и откри, че е изгубил дори и варварите.

Целият кипеше от гняв, когато стигна вълнолома.

— Оми-сан!

— Да, Ябу-сама?

— Доведете водача на варварите. Ще го взема със себе си в Осака. Колкото до останалите, гледайте добре да се грижат за тях, докато ме няма. Искам ги в добра форма и с добри обноски. Използувайте и ямата, ако се наложи.

Откак бе пристигнала галерата, в мислите на Оми настъпи пълен смут и той бе обзет от тревога за безопасността на Ябу.

— Нека дойда с вас, господарю. Може би ще ви помогна с нещо.

— Не, оставям ви да се грижите за варварите.

— Моля ви. Надявам се по някакъв незначителен начин да мога да се отплатя за доброто ви отношение към мен.

— Не е необходимо — каза Ябу по-мило, отколкото му се искаше. Спомни си, че бе увеличил възнаграждението на Оми на три хиляди коку, както и владенията му, предвид богатствата и оръдията, които сега вече ги нямаше. Ала видя колко бе разтревожен младежът и това неволно го изпълни с топлота. С васали като него мога да изградя цяла империя, каза си той. Оми ще поведе една от воинските части, когато си възвърне пушките. — Като избухне войната, за вас ще има много работа, Оми-сан. А сега вървете да доведете варварина.

Оми взе със себе си четирима стражи. И Мура да му превежда.

 

 

Извадиха Блакторн от дълбокия му сън. Трябваше му цяла минута, за да си проясни главата. Когато мъглата се разсея, видя пред себе си напрегнатия поглед на Оми.

Един от самураите му бе издърпал завивката, друг го бе разтърсил, а още двама държаха тънки, зловещи бамбукови пръчици. Мура коленичи и се поклони.

— Конничи уа. Добър ден.

— Конничи уа.

Блакторн се свлече на колене и макар и гол, се поклони със същата учтивост.

Това е вежливост и нищо друго, каза си той. Техен обичай е, кланят си се от добро възпитание и в това няма нищо срамно. А голотата изобщо не я забелязват и това също им е обичай, така че и тя не е срамна.

— Анджин? Моля дрехи — каза Мура.

Анджин? Ах, да, спомних си. Отчето каза, че не могат да ми произнесат името и затуй ще ме наричат Анджин, което значи „лоцман“. Не целят да ме обидят с това. А като заслужа, ще започнат да ми викат Анджин-сан — господин лоцман.

Не поглеждай към Оми, предупреди се той. Не си спомняй площада, Кроок и Питерзоон. Едно по едно. Това ще правиш. Това се закле пред бога, че ще правиш: едно по едно. Отмъщението ще бъде твое рано или късно, кълна се в небесата.

Блакторн видя, че дрехите му отново бяха изпрани, и благослови онзи, който бе извършил това. Бе изпълзял от дрехите си в банята, сякаш бяха заразени от чума. Три пъти накара да му изтрият гърба. С най-грубата гъба и с пемза. Ала още усещаше паренето на урината.

Премести погледа си от Мура към Оми. Изпитваше някакво извратено удоволствие от факта, че врагът му беше жив и съвсем наблизо. Поклони се, както бе виждал да се кланят равни на равни, и задържа поклона.

— Конничи уа, Оми-сан.

Нищо срамно няма в това да говориш езика им, нищо срамно няма в това да кажеш „добър ден“ и пръв да се поклониш, както им е обичаят.

Оми също му се поклони. От погледа на Блакторн не се изплъзна фактът, че поклонът му не беше дълбок колкото неговия, но засега стигаше.

— Конничи уа, Анджин.

Гласът му беше вежлив, ала не достатъчно.

— Анджин-сан — поправи го Блакторн и го погледна право в очите. Волите им се преплетоха и Оми бе предизвикан като мъж: какво ще играем — на карти или зарове? Ти самият имаш ли добри обноски?

— Конничи уа, Анджин-сан — отстъпи той най-сетне и леко се усмихна.

Блакторн бързо се облече.

Носеше свободни панталони, както се носеха в Европа, чорапи, риза и жакет, дългата му коса беше сплетена на спретната плитка, а брадата си бе подрязал с ножица, взета на заем от бръснаря.

— Хай, Оми-сан — попита Блакторн, щом се облече.

Чувствуваше се по-добре, но беше нащрек и му се иска да знае повече японски думи.

— Моля ръка — каза Мура. Блакторн обясни със знаци, че не му е ясно какво искат от него. Тогава Мура протегна собствените си ръце и обясни с жестове, че трябва да го завържат.

— Ръка, моля.

— Не. — Блакторн се обърна направо към Оми и решително поклати глава. — Няма нужда — добави той на английски. — Не е необходимо, давам думата си. — Той внимаваше гласът му да звучи приятно и благоразумно, след което добави по-грубо, както бе чувал самия Оми: — Уакаримасу ка, Оми-сан? Разбрахте ли?

Оми се засмя.

— Хай, Анджин-сан. Уакаримасу.

Обърна се и излезе. Мура и останалите зяпнаха подире му, поразени от случилото се. Блакторн последва Оми и излезе на слънце. Ботушите му бяха почистени. Преди да успее да ги нахлузи на краката си, прислужницата вече бе коленичила пред него и му помагаше да ги обуе.

— Благодаря, Хаку-сан — спомни си той истинското й име. Как ли е „благодаря“ на японски?

Излезе пред портата, по петите на Оми. Ще ми паднеш един ден в ръцете, проклето копе… Момент! Я си спомни какво си обеща! И защо трябва да го ругаеш, дори наум? Той не те е ругал. Ругатните са за слабите и за глупците. Едно по едно. Засега ти стига, че ще го дебнеш. И той го знае. Много добре. Не се заблуждавай, той много добре го знае.

 

 

Четиримата самураи го оградиха от двете страни и така се спуснаха по хълма. Пристанището още не се виждаше. Мура ги следваше на десетина крачки, както се полагаше на един селянин, а Оми вървеше най-отпред.

Дали няма пак да ме напъхат в дупката — питаше се Блакторн. Защо искаха да ми вържат ръцете? Та нали Оми каза вчера — господи, нима беше едва вчера? Той каза: „Ако се държиш добре, няма да те хвърляме отново в ямата. Ако се държиш добре, утре ще освободим още някой. Може би. И още някой може би“. Нали така каза! Дали съм се държал добре? Как ли е Кроок? Горкото момче беше живо, когато го отнесоха в къщата, където бе настанен екипажът при пристигането си.

Днес Блакторн се чувствуваше по-добре. Банята, сънят и прясната храна бяха започнали да действуват. Знаеше много добре, че ако внимава, ако си почива, ако спи и се храни добре, то до един месец ще може да тича, да плува и да управлява боен кораб, дори да го поведе на околосветско пътешествие.

Не мисли още за това! Днес само си пести силите! Един месец не е чак кой знае колко.

Спускането по хълма и прекосяването на селото го измориха. По-слаб си, отколкото смяташе… Не, по-силен си, отколкото си мислеше, заповяда той на мисълта си.

Мачтите на „Еразъм“ щръкнаха над покритите с керемиди покриви и сърцето му трепна. Улицата пред тях завиваше покрай хълма, слизаше до площада и там свършваше. На площада, в най-големия пек, имаше голяма носилка със завеси, а до нея клечаха четирима носачи по набедрени превръзки и разсеяно си човъркаха зъбите. В момента, в който съзряха Оми, те се хвърлиха на колене и започнаха дълбоко да му се кланят.

Оми едва-едва им кимна, като минаваше покрай тях. В този момент от една порта излезе младо момиче, запъти се към носилката и той се закова на място.

Блакторн си пое дълбоко въздух и също спря.

От къщата изтича млада прислужница със зелен слънчобран, за да предпази момичето от слънчевите лъчи. Оми се поклони, момичето също се поклони, двамата весело се заприказваха и Оми забрави за напереното си високомерие.

Момичето беше облечено в кимоно с цвят на праскова, препасано с широк златен пояс и златни сандали с каишки между големия и втория пръст. Блакторн забеляза, че тя скришом му хвърляше по някой поглед. Очевидно той беше обектът на разговора й с Оми. Не знаеше как да реагира, така че само зачака търпеливо, като се опиваше от нейната хубост, чистота и топло присъствие. Попита се дали двамата с Оми не са любовници. Или може би това е жена му? Дали е истинска или само видение — чудеше се той.

Оми я попита нещо, тя му отговори и взе да си вее със зеленото ветрило, а то заблестя и запърха на светлината. Смехът й беше като музика. От цялото й същество лъхаше невероятно изящество. Оми също се усмихваше, после се обърна и тръгна — отново самурай.

Блакторн го последва. Тя го гледаше, когато мина покрай нея, и той я поздрави:

— Конничи уа.

— Конничи уа, Анджин-сан — отвърна тя и гласът й го трогна. Не беше по-висока от метър и половина, но затова пък беше самото съвършенство. Докато тя леко му се покланяше, вятърът подхвана външното й кимоно и показа част от долното, аленочервено, и то му се стори учудващо еротично.

Парфюмът й все още витаеше във въздуха, когато зави зад ъгъла. Видя капака на ямата, „Еразъм“ и галерата. Момичето все едно, че не беше съществувало.

Защо ги няма оръдията? Къде са, дявол да ги вземе, и какво прави тук тази галера с гребци роби? И какво ли е станало в ямата?

Едно по едно.

Първо „Еразъм“: отломъкът от мачтата, строшена от бурята, стърчеше грозно. Това няма значение, каза си той. Лесно бихме могли да го изведем в открито море. Само да развържем въжетата и нощното течение, и отливът тихо ще ни понесат. Утре бихме могли да сме вече далеч от това нищожно островче. Трябва ни половин ден, за да издигнем запасната мачта, да опънем всички платна и да изчезнем надалеч. А може би е по-добре да не спираме изобщо, а да бързаме за по-безопасни води. Но кой ще ми помага? Сам не мога да се справя.

А този с робите откъде се взе?

Долу на пристана различи групички самураи и моряци. Корабът с шестдесет гребла — по тридесет от всяка страна — бе изящен, с много изчистени линии, а греблата бяха грижливо подредени на една страна, готови за тръгване, и той неволно потрепера. За последен път видя галера недалеч от Златния бряг преди две години, когато флотилията му от петте кораба тъкмо бе отплавала. Беше богата крайбрежна търговска галера, португалска собственост, и бягаше от него срещу вятъра. „Еразъм“ не можа да я настигне, така че нито я плени, нито я потопи.

Блакторн беше добре запознат със североафриканския бряг. Десет години бе служил като лоцман и капитан в Лондонската търговска североафриканска компания — акционерно дружество, специализирано в бойно-търговски кораби, които да могат успешно да преодоляват испанската блокада и да търгуват със Северна Африка. Бе водил кораби в Западна и Северна Африка, на юг чак до Лагос, както и в северна и източна посока, през коварния Гибралтарски проток, пълен с испански патрули — та до Салерно в Неаполитанското кралство. Средиземно море беше опасно за английските и холандски кораби. Там властвуваха техните испански и португалски врагове и което беше много по-лошо, отоманците, неверниците турци, върлуваха из тези води с галери и военни кораби.

Добре припечели от онези плавания и дори успя да си купи свой собствен кораб — бригантина с водоизместимост сто и петдесет тона — и да завърти търговия. Ала се наложи да я потопи и така загуби всичко. Недалече от Сардиния една турска галера бе изскочила внезапно и го бе спипала откъм защитената от вятъра страна при пълно безветрие. Последната битка беше много ожесточена и към залез-слънце вражеският кораб успя да забие клина на носа си в неговата кърма и светкавично да го вземе на абордаж. Никога няма да забрави пискливото „Алааах!“ в момента, в който пиратите запрескачаха перилата. Бяха въоръжени със саби и мускети. Той събра хората си и отби първата атака, ала втората беше по-мощна и тогава нареди да подпалят склада с боеприпасите. Корабът се обви в пламъци и той реши, че по-добре е да умрат, отколкото цял живот да се превиват зад веслата като роби. Винаги бе изпитвал смъртен ужас при мисълта, че може да го хванат жив и да го приковат към робска галера — съдба, която сполетяваше не един пленен моряк.

Когато складът с мунициите хвръкна във въздуха, експлозията отнесе дъното на бригантината и разруши част от пиратската галера, така че в бъркотията той успя да доплува до голямата лодка и така се спаси заедно с още четирима души от екипажа си. Не можа да вземе онези, които не знаеха да плуват, и понякога все още чуваше отчаяните им молби да ги спаси в името на бога. Господ се бе извърнал през този ден от тях и те или загинаха, или бяха приковани като гребци към някоя робска галера. Но към Блакторн и другите четирима се показа милостив и те успяха да стигнат до Каляри в Сардиния. Оттам, без петак в джоба, съумяха да се доберат до дома.

Това се случи преди осем години — през същата година, когато в Лондон избухна чумната епидемия. Чума, глад, бунтове на гладуващите. По-малкият му брат и семейството му измряха. Първородният му син също умря. Но през зимата чумата заглъхна, той лесно си набави нов кораб и тръгна да си дири късмета. Първо чрез Лондонската търговска североафриканска компания. След това предприе плаване към Антилските острови — на лов за испанци. Като се позамогна, отиде да работи за Кеес Веерман — холандеца, който възнамеряваше за втори път да търси легендарния Североизточен път към Китай и богатите на подправки азиатски острови, за които се предполагаше, че се намират някъде в Ледовития океан, на север от царска Русия. Две години търсиха, но Кеес Веерман загина в арктическите води заедно с осемдесет процента от екипажа, а Блакторн обърна назад и се прибра у дома с останалите моряци. После, преди три години, бе поканен от новообразуваната холандска Източно-индийска компания да постъпи при тях като лоцман на първата им експедиция за Новия свят. Подшушнаха му, че успели да купят за огромна сума контрабанден португалски дневник, който уж разкривал тайните на Магелановия проток, и искаха да го докажат на практика. Разбира се, холандските търговци биха предпочели да наемат лоцман съгражданин, но никой не можеше да се сравни по умение с англичаните, обучени от монополистичната лоцманска асоциация, така че главозамайващата цена на дневника ги принуди да заложат на Блакторн. Той беше най-подходящ за целта: най-добрият лоцман протестант с майка холандка, говорещ холандски като роден език. Блакторн се съгласи на драго сърце, прие петнадесетте процента от печалбите за свое възнаграждение и както бе обичаят, тържествено се закле пред бога във вярност на компанията, че ще поведе флотилията и ще я върне обратно у дома.

И бог ми е свидетел — ще върна „Еразъм“ у дома, помисли си Блакторн. С толкова души екипаж, колкото Той остави живи.

Прекосяваха площада; той свали поглед от галерата и съзря тримата самураи, които пазеха капака на ямата. Те много умело се хранеха от купички с дървени клечки — Блакторн неведнъж бе наблюдавал как японците ги използуват, но самият той не можеше да борави с тях.

— Оми-сан — обясни той със знаци, че иска да отиде до капака на ямата само за да се обади на другарите си.

Само за миг. Ала Оми поклати глава, тържествено заяви нещо, което той не разбра, и продължи да крачи през площада към брега, покрай котела, право към кея. Блакторн послушно го следваше. Едно по едно, отново си каза той. Имай търпение. Щом стъпи на кея, Оми се обърна и извика нещо на пазачите при капака на ямата. Блакторн видя как онези го вдигнаха и занадничаха надолу. Единият махна на някакъв селянин, който дотича със стълбата и бъчонка с прясна вода и я свали долу. А празната изнесоха горе, както и варела, който им служеше за отходно място.

Ето, видя ли! Ако си търпелив и играеш по техните правила, ще помогнеш на екипажа, помисли си той със задоволство.

До галерата се бяха струпали самураи на групички. Отстрани стоеше сам висок възрастен мъж. От почтителното отношение на Ябу към него, както и от начина, по който останалите скачаха при най-малък негов жест, Блакторн веднага заключи, че сигурно е важна клечка. Дали не е техният крал — чудеше се той.

Оми коленичи смирено. Старецът се поклони до кръста и обърна поглед към Блакторн.

Блакторн събра всичката учтивост, на която бе способен, хвърли се на колене, разпери ръце върху пясъка, както видя от Оми, и се поклони също тъй ниско, колкото и Оми.

— Конничи уа, сама — любезно поздрави той.

И видя, че старецът отново се поклони до кръста.

После Ябу, старецът и Оми започнаха да обсъждат нещо. Ябу каза нещо на Мура. Мура посочи галерата.

— Анджин-сан, моля там!

— Защо?

— Там! Сега! Там!

Блакторн усети как в него се надига паника.

— Защо?

— Исоги! — изкомандува Оми, като сочеше галерата.

— Не, аз няма да…

Незабавно последва кратка заповед от Оми, четирима самураи се нахвърлиха върху него и му сковаха ръцете. Мура извади въжето и започна да завързва китките му отзад, на гърба.

— Кучи синове! — разкрещя се Блакторн. — Няма да се кача в проклетия ви кораб!

— Света Богородице! Оставете го на мира! Ей вие, маймуни пикливи, оставете копелето на мира! Кинджиру, ясно ли е? Той ли е лоцманът? Анджин, ка?

Блакторн не повярва на ушите си. Бодрите ругатни на португалски се сипеха от палубата на галерата. После видя и онзи, който ги бе произнесъл, да слиза по трапа. Висок колкото него самия и приблизително на същите години, само че чернокос и тъмноок, небрежно облечен в моряшки дрехи, с рапира на единия хълбок и затъкнати в пояса пищови. На шията му висеше обсипано със скъпоценни камъни разпятие.

— Ти ли си лоцманът на холандския кораб?

— Да — чу Блакторн отговора си.

— Добре. Аз съм Васко Родригес, лоцман на тази галера.

Той се обърна към стареца и заговори на невероятна смесица от японски и португалски, като го наричаше маймун-сама и понякога Тода-сама, но начинът, по който произнасяше последното словосъчетание, го правеше да звучи двусмислено на португалски. На два пъти вади пищов и живописно го размаха по посока на Блакторн, а японският му се преплиташе нагъсто с мили за слуха на Блакторн вулгарни псувни на гърлен португалски, които само един моряк би могъл да проумее и оцени.

Хиромацу отвърна нещо кратко и самураят пусна Блакторн, а Мура го развърза.

— Поклони се на това копеле-сама — нареди португалецът.

Блакторн го послуша като насън.

— Правиш го като японец — ухили се Родригес. — Наистина ли си лоцман?

— Да.

— Каква е ширината на Гущера^[1]?

— Четиридесет и девет градуса и петдесет и шест минути северна ширина — и внимавай за скалите, които се издигат на югозапад.

— За бога, ти наистина си лоцманът! — Родригес сърдечно раздруса ръката му. — Заповядай на кораба. Имам храна, бренди, вино и грог. Всички лоцмани трябва да се обичат, защото са солта на тази земя. Амин! Прав ли съм?

— Да — едва промълви Блакторн.

— Като чух, че на връщане ще возим лоцман, казах си — добре. От години не съм имал удоволствието да разговарям с истински лоцман. Хайде, качвай се! Как се промъкна през Малака? Как избягна патрулите в Индийския океан? От кого си задигнал дневник?

— Къде ще ме водите?

— В Осака. Великият главен палач иска лично да те види.

Блакторн усети, че пак го обзема паника.

— Кой е той?

— Торанага! Господар на Осемте провинции, дявол ги знае къде се намират! Главен даймио на Япония — даймио е нещо като крал или феодален господар, само че е много повече. До един са деспоти.

— За какво съм му?

— Не знам, но затова сме тук, а щом Торанага желае да те види, приятелю, значи ще те види. Казват, че един милион от тези фанатици с дръпнати очи са готови да умрат за честта да му избършат задника, стига това да му доставя удоволствие. — Преводачът му беше казал: Торанага иска да доведеш лоцмана, Васко, и товара на кораба. Закарай стария Тода Хиромацу да огледа кораба и… — Ах, да, лоцмане, щях да забравя — всичко е конфискувано — и корабът, и съдържанието му. Така ми казаха.

— Конфискувано?

— А може и да е само слух. Понякога японците с едната ръка конфискуват, а с другата подаряват повече или се правят, че никога не са издавали такава заповед. Много е трудно да ги разбере човек тези проклети ситни копелета.

Блакторн усещаше как студените очи на японците се забиват като свредели в гърба му и се опита да прикрие страха си. Родригес проследи погледа му.

— Да, започват да стават нетърпеливи. Ще имаме време да си поговорим. Качвай се на борда.

Той се обърна, но Блакторн го спря.

— Ами приятелите ми, екипажът ми?

— А?

Блакторн му разказа набързо за ямата. Родригес разпита Оми на развален японски.

— Казва, че ще са добре. Слушай, нито ти, нито пък аз можем да направим нещо сега. Ще трябва да чакаш — човек никога не знае, когато има работа с японци. Имат по шест лица и три сърца. — Родригес се поклони на Хиромацу като европейски придворен. — Ето как се кланяме ние в Япония. Все едно, че сме в двора на онзи испански развратник Филип Втори, дано господ го отнесе рано-рано в гроба!

И той го поведе към палубата. За голямо свое учудване Блакторн не видя нито вериги, нито роби.

— Какво ти стана? Призля ли ти — разтревожи се Родригес.

— Не. Мислех, че това е робска галера.

— В Япония нямат роби. Дори и в мините. Щури хора, но какво да ги правиш! Не съм виждал толкова смахнат народ, а трябва да ти кажа, че три пъти съм обиколил света! Нашите гребци са самураи. Те са войници — лични войници на онзи стар педераст — и никога няма да видиш роби да гребат толкова добре или да се бият като тях — засмя се Родригес. — Като наблегнат на веслата, че на всичко отгоре и аз ги пришпорвам бясно, та дано пуснат кръв — обаче копелетата не се предават! Изминахме целия път от Осака — около триста морски мили — за четиридесет часа. Слез долу. След малко вдигаме котва. Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Да, мисля, че съм добре. — Блакторн гледаше „Еразъм“. Стоеше на котва на около стотина метра от галерата. — Лоцмане, дали няма някакъв начин да се кача на кораба? Нямам дрехи, а те го запечатаха още щом пристигнахме. Помоли ги, а?

Родригес огледа „Еразъм“.

— Къде изгубихте главната мачта?

— Малко преди да ни изхвърли на този бряг.

— Имате ли запасна?

— Да.

— Към кое пристанище сте?

— Ротердам.

— Там ли е строен?

— Да.

— Бил съм там. Лоши плитчини, но иначе пристанището е чудесно. Корабът ти има добри въжета. Нов е — не съм виждал подобен. — Родригес го погледна. — Можеш ли бързо да си вземеш нещата?

Той обърна половинчасовия пясъчен часовник, поставен редом с големия; и двата бяха приковани към компасната стойка.

— Да. — Блакторн се опита да прикрие растящата си надежда.

— При едно условие обаче: никакво оръжие — в ръкава или където и да било другаде. Дай честната си дума на лоцман. Казах на маймуните, че аз отговарям за теб.

— Съгласен. — Блакторн не откъсваше очи от пясъка, който тихо се стичаше през отвора на малкия часовник.

— Ще ти пръсна черепа, нищо, че си лоцман, само ако подуша измама, или ще ти прережа гръкляна. Ако изобщо се съглася да те откарам.

— Давам ти честната си дума, като лоцман на лоцман, и се кълна в господа. И чумата да ги тръшне испанците!

Родригес се усмихна и дружелюбно го потупа по гърба.

— Започваш да ми харесваш, англичанино.

— Откъде знаеш, че съм англичанин — учуди се Блакторн, защото знаеше, че португалският му е безупречен, а освен това нищо от казаното не би могло да го отличи от един холандец.

— Аз съм ясновидец като всички лоцмани — засмя се Родригес.

— Сигурно си говорил със свещеника. Отец Себастио ли ти каза?

— Със свещеници разговарям само в краен случай. Един път в седмицата е премного за всеки. — Родригес умело се изплю в отвора за изтичане на вода от палубата и отиде до левия трап, който беше откъм страната на кея. — Тода-сама! Икимашо ка?

— Икимашо, Родригу-сан. Има.

— Щом като е има, значи има. — Родригес замислено погледна към Блакторн. — Има значи сега, веднага. Трябва веднага да отплаваме, англичанино.

Пясъкът вече бе образувал малка равна купчинка на дъното на стъкленицата.

— Помоли го, моля те. Нека се кача на кораба си.

— Не, англичанино. Нищо няма да моля. — Блакторн изведнъж се почувствува смазан. И много остарял. Наблюдаваше как Родригес се приближи до перилата на квартердека и извика към дребния моряк, който се пъчеше с голямо достойнство на издигнатата на носа платформа.

— Ей, капитан-сан! Икимашо? Самураи на борд, има! Има, уакаримасу ка?

— Хай, Анджин-сан!

Веднага след това Родригес удари силно шест пъти корабната камбана и капитан-сан започна да крещи заповеди на моряците и самураите, намиращи се както на кораба, така и на брега. Моряците хукнаха към палубата, за да подготвят кораба за отплаването, и в дисциплинираната, стройна неразбория португалецът безмълвно хвана Блакторн за ръката и го забута към стълбата откъм противоположната на брега страна.

— Долу има лодка, англичанино. Не се движи бързо, не се оглеждай, не обръщай внимание на никого, освен на мен. Ако ти кажа върни се, направи го много бързо.

Блакторн прекоси палубата и слезе по трапа към малкия японски скиф. Чу зад гърба си сърдити гласове и усети как космите на врата му настръхват, защото корабът гъмжеше от самураи — някои въоръжени с лъкове и стрели, други с мускети.

— Не се безпокой, капитан-сан, аз отговарям за него! Аз, Родригу-сан, ичи бан Анджин-сан, в името на пресветата Дева. Уакаримасу ка? — Гласът му се извисяваше над останалите, ала те с всеки изминал миг ставаха все по-сърдити.

Блакторн почти беше стигнал лодката, когато видя, че веслата бяха без ключове. Но аз не мога да греба като тях, отчая се той. Не мога да използувам тази лодка! А за плуване е прекалено далече. Или може би не е?

Той се поколеба, като преценяваше разстоянието. Ако здравословното му състояние беше нормално, не би се поколебал нито за миг. Но при това положение?

Зад гърба си чу бързи стъпки, които изтопуркаха по дървения трап, и едва превъзмогна инстинктивното желание да се обърне назад.

— Седни на кърмата — чу той настойчивия шепот на Родригес. — Бързо!

Послуша го и португалецът скочи пъргаво след него, грабна веслото и без дори да седне, сръчно отблъсна лодката от кораба.

Горе на трапа се появи силно разтревожен самурай, а другите двама до него бяха с опънати лъкове. Самураят капитан извика нещо — без съмнение им нареждаше веднага да се върнат.

На няколко метра от кораба Родригес се обърна.

— Отиваме там — посочи той „Еразъм“. — Качи самураи на кораб. — И твърдо обърна гръб на кораба си, загреба по японски, застанал прав насред лодката. — Ако сложат стрели в лъковете си, веднага ми кажи, англичанино. Изобщо следи ги внимателно. Какво правят сега?

— Капитанът е много ядосан. Да не би да си имаш после неприятности?

— Ако не отплаваме с отлива, старият Тода може да има повод за недоволство. Какво правят сега стрелците?

— Нищо. Слушат го. Той като че ли не знае какво да прави… Не — единият вади стрела от колчана.

Родригес се приготви да спре.

— Господи, те са такива педанти, че никога няма да посмеят да рискуват каквото и да било. Сложи ли я вече в лъка?

— Да. Чакай! Капитанът… някой се приближи до него, май че е моряк. Сякаш го пита за кораба. Капитанът ни гледа. Казва нещо на онзи с лъка. Прибира стрелата. Морякът сочи нещо на палубата.

Родригес хвърли бърз поглед през рамо да провери и задиша по-спокойно.

— Това е един от помощник-капитаните. Ще му трябва поне половин час, за да настани гребците по местата им.

Блакторн чакаше, а разстоянието се увеличаваше.

— Капитанът пак гледа към нас. Не, всичко е наред. Отиде си, но остави един самурай да ни следи.

— Нека. — Родригес се поуспокои, но не забави темпото на гребането си, нито погледна назад. — Не обичам да съм с гръб към самурай, особено ако държи оръжие. Макар че всъщност не съм виждал нито едно от тези копелета невъоръжено. До един са мръсни копелета!

— Защо?

— Защото им прави удоволствие да убиват, англичанино. Те дори не лягат да спят без мечовете си и това влиза в обичаите им. Япония е велика страна, но самураите са опасни като усойници и далеч по-подли.

— Защо?

— Не знам, англичанино, но е така. — Родригес беше доволен, че разговаря със себеподобен. — Разбира се, японците не са като нас — не усещат болка, нито студ по същия начин, по който ние ги усещаме, а самураите са още по-лоши. От нищо не се боят, най-малко от смъртта. Защо ли? Един господ знае защо, но е самата истина. Ако някой висшестоящ им нареди да убиват — убиват. Ако им нареди да умрат — хвърлят се върху мечовете си и разпарят собствените си кореми. Убиват и умират със същата лекота, с която ние пикаем. И жените им са самураи, англичанино. Ще убият, за да защитят господарите си — така тук наричат съпрузите — и ще се самоубият, ако им наредят. Правят го, като си прерязват гърлата. В тази страна самураят може да заповяда на жена си да се самоубие и законът я задължава да го направи. Макар че и жените им са доста по-различни от нашите, англичанино, пък и в цял свят едва ли има като тях, докато мъжете… Самураите са влечуги и най-безопасно е да се отнасяме към тях като към отровни змии. Добре ли си вече?

— Да, благодаря. Малко се чувствувам слаб, но иначе нищо ми няма.

— Как беше плаването?

— Доста тежко. А как стават самураи? Не вярвам, че ако грабнеш мечовете и си направиш самурайска прическа, вече си самурай.

— Наследствено е. Разбира се, има много степени — от даймио на върха на попиканата им йерархия до пехотинците, както им викаме ние — те са най-долу. Както и при нас, наследствеността е от основно значение. Казаха ми, че едно време е било като при нас в Европа — селяните са можели да бъдат войници, а войниците — селяни, с наследствени рицари и благородници до крале. Имало е войници от селски произход, които са се издигнали до най-високо обществено положение. Като тайко.

— Кой е той?

— Великият деспот — управителят на цяла Япония, най-големият убиец на всички времена. Един ден ще ти разкажа за него. Умря преди година и сега гори в ада. — Родригес се изплю през борда. — А в днешно време трябва да се родиш самурай, друг начин да станеш няма. Всичко е наследствено, англичанино. Пресвета Богородице, нямаш представа какво значение отдават те на наследствеността, на семейството, на ранга и всичко подобно — нали видя как се кланяше Оми на онзи дявол Ябу, а двамата се стелеха ниско пред дъртия Тода. Самурай идва от японската дума служа. И макар да се кланят и подмазват на висшестоящите, всички са самураи и имат специални привилегии. Какво става на кораба?

— Капитанът разправя нещо на един самурай и сочи към нас. Какви са им привилегиите?

— Самураите управляват и притежават всичко. Имат си свой кодекс на честта и свои правила. А са високомерни — боже мой, не можеш да си представиш колко са надменни! И най-ниско поставеният може напълно законно да убие всеки, който не е самурай — който и да е мъж, жена или дете, по каквато да е причина или изобщо без причина. Могат напълно безнаказано да убият човек само за да изпробват острието на лайняните си мечове — и съм виждал да го правят. А като техните мечове няма в цял свят. Стоманата е по-хубава от дамаскиня. Какво прави сега мръсникът?

— Само ни наблюдава. Лъкът е зад гърба му. — Блакторн потреперя. — Мразя ги тези копелета повече от испанците.

Родригес отново се засмя, без да престане да гребе.

— Ако знаят какво мисля за тях, на бърза ръка ще ми видят сметката. Но ако искаш да забогатееш бързо, трябва да им служиш, защото те притежават всичко. Сигурен ли си, че нищо ти няма…

— Да, благодаря. Какво каза? Че самураите притежават всичко?

— Да. Цялата страна е разделена на касти като в Индия. Най-отгоре са самураите, след тях идват селяните. — Родригес плю зад борда. — Само селяните могат да притежават земя, разбираш ли? Обаче пък самураите са собственици на цялата реколта. Техен е всичкият ориз, който е най-важната култура, а те връщат част от него на селяните. Само на самураите е разрешено да носят оръжие. Ако някой друг, не самурай, нападне самурай, това се тълкува като бунт и се наказва със смърт на място. Всеки, който е бил свидетел на това нападение и не доложи веднага, е също толкова виновен. Това се отнася и за жена му, и дори за децата му. Убиват цялото семейство, ако не е доложил. Кълна се в пресветата Дева, че самураите са изчадия адови! Виждал съм как насичат на кайма съвсем малки деца. — Родригес се изхрачи и плю. — И въпреки всичко, ако научиш едно-две неща, можеш да си живееш тук като в рая. — Той хвърли един поглед през рамо да се увери, че няма опасност, и се ухили. — Е, англичанино, какво ще кажеш — няма нищо по-приятно от една разходка с лодка из пристанището, нали?

Блакторн се засмя. Годините се смъкнаха от плещите му и той се наслаждаваше от все сърце на познатото полюляване на вълните, мириса на морска сол, крясъците на чайките, които се провикваха и си играеха над главите им, чувството за свобода, чувството, че пристига у дома след дълго отсъствие.

— Помислих, че няма да ми помогнеш да отида на „Еразъм“.

— Такива сте всички англичани — нямате капчица търпение. Слушай: тук не бива да искаш от японците разрешение за нищо — независимо дали са самураи или селяни — всички са една стока. Ако ги питаш, ще вземат да се колебаят, после ще отидат да се допитват до по-висшестоящите какво решение да вземат. Тук трябва да действуваш. Разбира се — екна гръмкият му смях над вълните — някой път, ако объркаш конците, може да те убият.

— Много добре гребеш. Тъкмо се чудех как става гребането с тези весла — и ти се появи.

— Нима си допуснал, че ще те оставя сам да се оправяш? Как се казваш?

— Блакторн, Джон Блакторн.

— Плавал ли си на север, англичанино? Далече на север?

— Бях с Кеес Веерман на „Дер Лифле“. Преди осем години. Второто плаване за откриване на северния път. Защо питаш?

— Бих искал да ми разкажеш за това пътуване. И за другите места, където си бил. Как мислиш, ще открият ли някога този път? Северния път за Азия?

— Да. Вие и испанците сте блокирали всички южни пътища, така че няма как, ще го открием. Ние или холандците. Защо питаш?

— Нали си бил лоцман из Северна Африка?

— Да, защо?

— Познаваш ли Триполи?

— Повечето лоцмани са били там. Кажи де, защо питаш?

— Мисля, че съм те виждал веднъж. Да, в Триполи беше. Един познат те посочи — знаменития английски лоцман, който е бил с холандския мореплавател Кеес Веерман в северните морета. Бил си с Дрейк, нали? При разбиването на Армадата. На колко години беше?

— На двадесет и четири. А ти какво си правил в Триполи?

— Бях лоцман на един английски капер. При Антилите онзи пират Мороу, Хенри Мороу, плени кораба ми. След като го ограби, го изгори до ватерлинията и ми предложи работа като лоцман — неговият бил много слаб, поне така ми каза. Искаше оттам — бяхме недалеч от „Испаниола“, когато ни плени — да преплава покрай северното крайбрежие на Южна Америка и да прекоси обратно Атлантика, за да опита да препречи пътя на годишната испанска пратка със злато — да ги причака някъде около Канарските острови, след което през протока да се добере до Триполи, и в случай, че сме изтървали испанците, да си опитаме късмета с друга плячка и обратно в Англия. Направи ми обичайното предложение да освободи другарите ми и ако съм съгласен, да им даде достатъчно храна и лодки да стигнат до суша. Аз се съгласих, защо не? При условие, че няма да грабим португалски кораби, че ще ме свали недалеч от Лисабон и няма да ми задигне дневниците. Пазарихме се както му е редът, доста време — знаеш как стават тези работи. След това се заклех в светата Дева, двамата заедно се заклехме пред разпятието и — готово. Плаването беше много успешно и по пътя ни паднаха в ръцете няколко испански търговски кораба. Като наближихме Лисабон, ме помоли да остана, изнесе ми обичайната тирада за добрата кралица Елизабета, която възнаграждавала богато всеки португалски лоцман, минал на нейна страна и обучил други лоцмани в Лоцманската асоциация, че давала пет хиляди златни гвинеи за дневника, указващ пътя през Магелановия проток или нос Добра Надежда. — Той се ухили широко и показа здравите си бели зъби. Тъмните му мустаци и брада бяха изящно оформени. — Нямах тези дневници. Поне така му казах. Мороу удържа на думата си като всеки почтен пират. Свали ме на брега заедно с дневниците ми — разбира се, преди това нареди да ги препишат, защото самият той не знаеше нито да чете, нито да пише, и дори ми даде моя дял от плячката. Плавал ли си някога с него, англичанино?

— Не. Преди няколко години кралицата му даде рицарско звание. Но не съм служил на негови кораби. Радвам се, че се е отнесъл почтено с теб.

Наближаваха „Еразъм“. От палубата се надвесиха самураи и любопитно ги заоглеждаха.

— Това беше втория път, когато служих като лоцман на еретици. Първия път нямах такъв късмет.

— Нима?

Родригес прибра веслото и лодката гладко се плъзна покрай кораба. Той се хвана за въжетата, провесени от борда.

— Качвай се, но ме остави аз да приказвам.

Блакторн започна да се катери по въжето, докато другият лоцман привързваше лодката. Родригес пръв стигна палубата и се поклони като истински придворен.

— Конничи уа на всички скапани сами.

Самураите на палубата бяха четирима. Блакторн разпозна сред тях един от пазачите на дупката, в която гниха. Смутени, те се опитаха да се поклонят по същия начин на Родригес, а Блакторн трябваше да им подражава, от което се почувствува смешен. Би предпочел да се поклони по нормален начин.

Родригес се запъти направо към стълбата за каютата. Печатите си бяха на мястото. Единият от самураите му препречи пътя.

— Кинджиру, гомен насай! Забранено е, много съжалявам.

— Кинджиру значи. — Родригес явно не беше впечатлен. — Аз съм Родригу-сан, анджин на Тода Хиромацу-сама! Този печат — посочи той червения печат с криволиците по него — Тода Хиромацу-сама ка?

— Ийе — поклати глава самураят — Касиги Ябу-сама!

— ИЙЕ? — Родригес беше поразен. — Касиги Ябу-сама? Аз съм от Тода Хиромацу-сама. Той е по-голям крал от твоя педераст, а Тода-сама е от Торанага-сама, който пък е най-големият педераст-сама в целия свят. Така ли е? — С рязко движение той смъкна печата от вратата и хвана дръжката на един от пищовите си. Мечовете бяха вече извадени наполовина от ножниците и той прошепна на Блакторн: — Приготви се да се махаме от тук. — После сърдито продължи към самураите — Торанага-сама! — И посочи с лявата си ръка флага, който се поклащаше на мачтата на неговия кораб. — Уакаримасу ка?

Самураите се поколебаха с извадени мечове в ръце. Блакторн се приготви да скача през борда.

— Торанага-сама! — Родригес силно ритна с крак вратата, резето не издържа и тя широко се разтвори — УАКАРИМАСУ КА?

— Уакаримасу, Анджин-сан. — Самураите бързо прибраха мечовете си, поклониха се и се заизвиняваха, пак се поклониха, докато Родригес не изръмжа „а така“! И пръв тръгна надолу към каютата.

— Господи, Родригес! — възкликна Блакторн, като слязоха на долната палуба. — Често ли правиш така и ти се разминава?

— Много рядко го правя — избърса Родригес потта от челото си. — И в такива случаи много съжалявам, че изобщо съм започнал.

Блакторн се облегна на херметическата преграда.

— Имам чувството, че са ме ритнали в корема.

— Няма друг начин. Трябва да се държиш като крал. Но дори тогава не знаеш какво можеш да очакваш от един самурай. Опасни са като свещеник, седнал със свещ в задника си върху полупразно буре с барут.

— Ти какво им каза?

— Тода Хиромацу е главният съветник на Торанага и е по-голям даймио от местния. Затова отстъпиха.

— Какво представлява Торанага?

— Това е дълга история. — Родригес седна на стъпалото, свали единия си ботуш и започна да си разтрива глезена. — За малко да си строша крака в тази проядена врата.

— Не беше заключена. Можеше просто да я отвориш.

— Знам. Но ефектът нямаше да е същият. В името на пресветата Дева много неща имаш още да учиш!

— Ще ме научиш ли?

Родригес се обу.

— Зависи.

— От какво?

— Ще видим. Дотук само аз говорих, което беше напълно в реда на нещата — аз съм здрав, ти не си. Скоро ще дойде твоят ред. Коя е каютата ти?

Блакторн го погледна изпитателно. Тук под палубата миришеше тежко на застоял въздух.

— Благодаря, че ми помогна да дойда.

И го поведе. Вратата беше отключена. Каютата бе претършувана основно и всичко, което можеше да се изнесе, беше изнесено. Нито книги, нито дрехи, нито инструменти, нито пера за писане. Морският му сандък също бе отключен. И празен.

Побеснял от ярост, той нахълта в голямата каюта. Родригес го следеше напрегнато. Дори тайното му скривалище бе открито и ограбено.

— Всичко са взели! Чумави въшки!

— А ти какво очакваше?

— Не знам. Мислех си, че щом е запечатано. — Блакторн се запъти към хранилището. И то зееше празно. Както и складът за муниции. Оставено беше само вълненото сукно.

— Господ да ги убие тези японци!

Той се върна в каютата и тръшна капака на сандъка.

— Къде са — попита Родригес.

— Кое?

— Дневниците ти. Къде са?

Блакторн го изгледа с присвити очи.

— Никой лоцман няма да се обезпокои за дрехите си. Дойде тук за дневниците, нали? — настоя Родригес.

— Да.

— Защо си толкова учуден, англичанино? Как мислиш, защо дойдох с теб? За да ти помогна да си вземеш малко парцали? И без това са износени до крайност и ще ти трябват нови. Имам колкото искаш, мога да ти дам. Но къде са дневниците?

— Изчезнали са. Бяха в морския ми сандък.

— Няма да ти ги задигна, англичанино. Искам само да ги прочета и препиша, ако трябва. Ще ги пазя като мои собствени, така че не се безпокой. — Гласът му са изостри: — Дай ги, моля те. Нямаме време.

— Не мога, изчезнали са! Бяха в сандъка.

— Не би ги оставил там, когато навлизаш в чуждо пристанище. Никога не би пренебрегнал първото правило на лоцманите — да ги скриеш внимателно и да оставиш фалшивите на открито. Хайде, побързай!

— Казвам ти — откраднати са!

— Не ти вярвам. Но признавам, че много добре си ги скрил. Два часа ги търсих и нищо не намерих.

— Какво?

— Защо си толкова изненадан, англичанино? Да нямаш задник вместо глава? Естествено, че съм дошъл чак от Осака, за да проуча дневниците ти!

— Значи вече си бил тук?

— Господи! — нетърпеливо възкликна Родригес. — Разбира се, че съм бил! Преди два — три часа заедно с Хиромацу, който искаше да огледа кораба. Той строши печатите, а като си тръгнахме, местният даймио пак запечата всичко. Хайде, бързай, за бога, пясъкът тече!

— ОТКРАДНАТИ СА! — Блакторн му описа как пристигнаха и как се събуди едва на брега. После изпрати с един ритник сандъка си чак в средата на каютата, бесен от яд, че са му ограбили кораба. — Откраднати са! И всичките ми карти! Всичките ми дневници! Имам преписи на някои от тях в Англия, но го няма дневника от това плаване и…

— И португалския дневник? Хайде, хайде, англичанино, няма начин да не е бил португалски.

— Да, и португалският дневник липсва. — Вземи се в ръце, каза си той. Изчезнали са, и туйто. Кой ли ги е взел? Японците? Дали не са ги дали на свещеника? Без дневниците и картите няма да мога да се прибера у дома… Не, не е вярно. Мога, ако съм страшно предпазлив и имам невероятен късмет… Не ставай смешен! Ти си на другия край на света, на вражеска територия, без дневници и без карти. — Ах, господи, Исусе Христе, дай ми сили!

Родригес го гледаше внимателно. Най-сетне се обади:

— Мъчно ми е за теб, англичанино. Знам как се чувствуваш — и на мен веднъж ми се случи същото. И той беше англичанин, крадецът, дано му потъне корабът и гори вечно в ада! Хайде да се връщаме на кораба.

 

 

Оми и другите стояха на кея, докато галерата изчезна от погледа им. На запад нощни пластове браздяха вече аленото небе. На изток нощта се бе присъединила към небето и морето — и двете без хоризонт.

— Мура, колко време е необходимо, за да върнем всички оръдия обратно на кораба?

— Ако работим цяла нощ, утре по обяд всичко ще е натоварено, Оми-сан. Ако започнем призори, ще свършим малко преди залез-слънце. По-безопасно ще е, ако работим през деня.

— Работете през нощта. Веднага доведи свещеника при ямата.

Оми погледна към Игураши, главния помощник на Ябу, който продължаваше да зяпа по посока на изчезналия кораб с изпънато от напрежение лице, а синкавата плът над празната очна кухина се очертаваше със зловещи сенки.

— Ще ни бъде много приятно, ако отседнете при мен, Игураши-сан. Домът ми е беден, но може би ще успея да ви създам някакви удобства.

— Благодаря, — обърна се към него старецът — но господарят нареди веднага да се прибираме в Йедо, така че ще тръгвам. — На лицето му отново се изписа безпокойство. — Как бих искал да съм на галерата!

— Да.

— Като си помисля само, че Ябу-сама е там само с двама свои хора… Много ми е неприятно.

— Да.

Той посочи „Еразъм“

— Дяволски кораб! Такова богатство и после изведнъж — нищо!

— Нима съвсем нищо? Торанага-сама ще остане безкрайно доволен от подаръка на Ябу-сама.

— Този червив от пари крадец на провинции е толкова препълнен от чувство за собствената си значимост, че дори няма да забележи колко сребро е задигнал от нашия господар. Нямате ли акъл сам да съобразите това!

— Предполагам, че само силната ви тревога относно евентуалната опасност за живота на нашия господар ви е накарала да направите подобна забележка.

— Прав сте, Оми-сан. Нямах намерение да ви засегна. Вие бяхте много находчив и от голяма полза за нашия господар. Може да сте прав и за Торанага — побърза да каже Игураши, но наум добави: радвай се на новополученото си богатство, нещастни глупако! Познавам господаря ни по-добре от теб и увеличеното ти имение няма да ти бъде от никаква полза. Издигането ти щеше да е справедливо възнаграждение за кораба, златото, среброто и оръжието. Но сега от тях няма и следа. И също по твоя вина господарят е в опасност. Ти изпрати посланието — „вижте най-напред варварите“ — и по този начин го изкуси. Трябваше още вчера да си заминем оттук. Да, ако бяхме заминали, сега господарят щеше да е в безопасност, с пари и оръжие. Дали не си предател? Дали работиш за себе си, за тъпия си баща или за някой враг? За Торанага например? Това е без значение. Можеш да ми вярваш, глупако, че ти и твоят клон на рода Касиги няма да останете за дълго на тази земя. Бих ти го казал направо в лицето, но тогава ще трябва веднага да те убия и по този начин не ще оправдая доверието на господаря. Той ще каже кога, а не аз.

— Благодаря ви за гостоприемството, Оми-сан — произнесе той на глас. — Надявам се скоро да ви видя отново, но сега е време вече да потегля.

— Моля ви, бихте ли ми направили една услуга? Предайте на баща ми дълбокото ми уважение. Много ще ви бъда признателен.

— Ще го направя с огромно удоволствие. Той е прекрасен човек. Освен това още не съм ви поздравил с увеличеното ви имение.

— Много сте любезен.

— Още веднъж ви благодаря, Оми-сан.

Той вдигна ръка в дружелюбен поздрав, махна на хората си и поведе фалангата от конници вън от селото.

Оми отиде при ямата. Свещеникът вече го чакаше. Оми забеляза, че португалецът беше силно разгневен, и си помисли: „Дано направи нещо неразумно, че да наредя да го набият със сопи.“

— Свещенико, кажи на варварите да излизат един по един. Кажи им, че господарят Ябу им разрешава отново да живеят в света на хората. — Оми умишлено говореше по възможно най-опростения начин. — Но при най-малкото нарушение на правилата двама от тях ще бъдат върнати отново в ямата. Трябва да се държат добре и да се подчиняват на всички заповеди, ясно ли е?

— Да.

Оми накара свещеникът да повтори казаното. Когато се увери, че го е разбрал правилно, нареди му да преведе нарежданията на пленниците в ямата.

Мъжете се заизкачваха един по един. Всички бяха силно наплашени. На някои трябваше да им се помогне. Единият страдаше от силни болки и изпищяваше, щом някой се допреше до ръката му.

— Трябва да са девет.

— Единият е мъртъв. Тялото му е долу, в ямата — отвърна свещеникът.

Оми се замисли за момент.

— Мура, изгорете трупа и погребете пепелта при тази на другия варварин. Настанете ги в същата къща, където бяха. Дайте им зеленчуци и риба в изобилие, а освен това ечемичена супа и плодове. Нека се изкъпят, че вонят. Свещенико, кажи им, че ако се държат добре и се подчиняват, ще продължат да получават храна.

Оми наблюдаваше мъжете, докато свещеникът говореше. Видя, че до един реагираха с благодарност, и си помисли презрително: „Ама че глупаци! Лишавам ги само два дни от храна — и сега са готови да ядат и фъшкии!“

— Мура, накарай ги да се поклонят както трябва и ги отведи. — После се обърна към свещеника: — Е, какво има?

— Аз отивам сега. Отивам у дома. Напускам Анджиро.

— Върви и дано никога не се върнеш — ти и всички като теб! Може би следващия път, когато се появиш в моето владение, ще бъде, защото някой от моите селяни християни и васали е намислил предателство — каза той, като използуваше завоалираната заплаха и класическия номер, с който самураите антихристияни контролираха безразборното разпространяване на чуждата догма по техните владения. Макар свещениците да бяха закриляни от закона, покръстените японци не бяха.

— Християни добри японци. Винаги. Само добри васали. Никога лоши мисли. Не.

— Радвам се да го чуя. Не забравяй, че имението ми се простира вече на двадесет ли във всички посоки. Разбра ли?

— Разбрах. Да. Разбрах много добре.

Свещеникът се поклони вдървено — дори варварските свещеници трябваше да имат добри обноски — и си тръгна.

— Оми-сан — обърна се към него един от самураите му. Беше млад и много хубав.

— Да?

— Моля да ме извините, знам, че не сте забравили, но Масиджиро-сан е все още в ямата.

Оми се приближи до отвора и надникна да види самурая. Той веднага коленичи и почтително се поклони.

Беше се състарил видимо през изминалите два дни. Оми претегли наум миналата му служба и бъдещата му цена. После извади камата от пояса на младия самурай и я хвърли в ямата.

Долу Масиджиро погледна камата и не повярва на очите си. Сълзи заструиха от очите му.

— Не заслужавам такава чест, Оми-сан — смирено каза той.

— Да.

— Благодаря.

Младият самурай до Оми пак се обади:

— Мога ли покорно да ви замоля да му позволите да извърши сепуку тук, на брега?

— Той не се справи в ямата, затова там ще си остане. Нареди на селяните да я запълнят и от нея да не остане никаква следа. Варварите я оскверниха.

 

 

Кику се засмя и поклати глава.

— Не, Оми-сан, съжалявам, но не бива да пия повече саке — и прическата ми ще се разроши, и аз ще падна. И тогава какво ще правим?

— И аз ще падна до вас, и ще се любим, и ще бъдем в нирвана — весело отвърна Оми, а от виното му се въртеше главата.

— Да, но аз ще започна да хъркам и няма да ви се люби с хъркащо пияно момиче — удоволствието няма да е голямо. В никой случай, много съжалявам. Ах, вие заслужавате много повече от това, Оми-сама на огромното ново владение. — Тя наля още вино в миниатюрната порцеланова чашка — колкото един напръстник — и му я предложи с две ръце — показалецът и големият пръст на лявата ръка леко обхващаха чашката, а показалецът на дясната се допираше до дъното. — Заповядайте, защото сте прекрасен!

Той прие и засърба с удоволствие топлото питие с мек тръпчив вкус.

— Толкова се радвам, че успях да ви убедя да останете още един ден. Вие сте много красива, Кику-сан.

— Вие сте красив, затова удоволствието е мое. Очите й святкаха на светлината на свещта, поставена в цвете от бамбук и хартия и висяща от кедровата греда. Това бе най-хубавата стая на Чаения дом до площада. Тя се наведе да му предложи още ориз от обикновена дървена купичка, поставена пред него на ниска масичка от черно лакирано дърво, ала той поклати глава.

— Не, благодаря.

— Силен мъж като вас трябва да яде повече.

— Сит съм, уверявам ви.

Той не й предложи ориз, защото тя едва се бе докоснала до малката купичка със салата — тънко нарязана краставица и миниатюрни, изящно оформени парченца репичка, напръскани със сладък оцет — единственото, което Кику се съгласи да приеме от цялата вечеря. Освен тази салата имаше парчета сурова риба, увити в топки лепкав варен ориз, супа, пресни зеленчуци, поднесени с пикантен сос от соя и джинджифил. И ориз.

Тя леко плесна с ръце и вратата на секундата се открехна от личната й прислужница.

— Да, господарке?

— Суисен, отнеси тези неща и донеси още саке и чайник пресен чай. И плодове. Сакето да е по-топло, отколкото беше. Бързай, некадърнице — опита се тя да прозвучи заповеднически.

Суисен беше четиринадесетгодишна кандидатка за куртизанка, безкрайно услужлива. От две години вече служеше при Кику, която отговаряше за обучението й.

Кику с голямо усилие на волята си откъсна поглед от чистия бял ориз, който би изяла с огромно удоволствие, и се опита да не обръща внимание на глада си. Нали яде, преди да дойдеш, и по-късно пак ще ядеш, напомни си тя. Да, ама беше съвсем малко. „Истинските дами почти нямат апетит“ — обичаше да повтаря нейната учителка. „Гостите ядат и пият и колкото повече, толкова по-добре. Но не и дамите и в никой случай заедно с гостите. Как ще ги забавляват, как ще им приказват, как ще свирят на самисен или ще танцуват, ако устите им са натъпкани с храна? Имай търпение, ще се нахраниш по-късно. Съсредоточи вниманието си върху гостенина.“

Докато наблюдаваше критично Суисен и преценяваше умението, с което прислужваше, тя разказваше на Оми забавни истории, за да го разсмее и да го накара да забрави външния свят. Младото момиче коленичи до Оми, подреди малките купички и клечките за ядене върху лакирания поднос — красиво, както я бяха учили. После взе празното шише от саке, наклони го, за да се увери, че вътре няма нищо — да го разклати, би означавало лоши обноски — после взе подноса, стана, безшумно го отнесе до вратата, коленичи, постави го на пода, отвори вратата, стана, прекрачи прага, коленичи отново, вдигна подноса, също така безшумно го постави на пода до себе си и затвори вратата.

— Ще трябва наистина да си намеря друга прислужница — каза Кику, много доволна от момичето. Колко й отива този цвят, мислеше тя. Ще трябва да изпратя някой да ми купи от Йедо още коприна. Жалко, че е толкова скъпа. Но нищо — от парите, които Гьоко-сан получи за миналата и тази нощ, ще има предостатъчно да купя на малката Суисен двадесет кимона. Тя е такова мило дете, толкова е грациозна. — Какъв шум вдига, разклати цялата стая, много се извинявам.

— Изобщо не я забелязах — виждам само вас — възрази Оми, като пресуши виното си.

Кику леко размаха ветрилото си и лицето й се освети от лъчезарна усмивка.

— Карате ме да се чувствувам прекрасно, Оми-сан. Обичана.

Суисен бързо се върна със сакето. И чайник с чай. Господарката й сипа още вино на Оми и му го подаде. Младото момиче тихо напълни чашите с чай, като вършеше всичко така, че да не забележат изобщо присъствието й, без да разсипе нито капка, и си мислеше — да, шумът от течността при наливането в чашите е точно толкова тих, колкото трябва да бъде, въздъхна вътрешно с облекчение, облегна се назад на петите си и зачака.

Кику разказваше забавна история, която бе чула от една приятелка в Мишима, и Оми се смееше. Докато говореше, тя взе един малък портокал и го разтвори с дългите си нокти, като че ли беше цвете — парченцата плод представляваха вътрешните листенца, а парчетата кора — външните. Отдели едно парченце от сърцевината и му го поднесе с двете си ръце, сякаш това бе начинът, по който една дама сервира плод на гостенина си.

— Бихте ли си взели малко портокал, Оми-сан?

В първия миг на Оми му се поиска да каже: „Не мога да разруша такава красота.“ Това обаче няма да е достатъчно, помисли си той, поразен от нейното майсторство. Как да й направя комплимент — на нея и на неизвестната й учителка? Как да й се отблагодаря за щастието, което ми дари, като ми позволи да наблюдавам как пръстите й създават нещо тъй ценно и все пак тъй мимолетно?

Той задържа цветето за миг в ръката си, след което сръчно откъсна четири парченца, разположени на еднакво разстояние едно от друго, и ги изяде с удоволствие. Получи се друго цвете. Отново откъсна четири парченца и се оформи трето цвете. После откъсна още едно парченце и премести второ, така че останалите три пак образуваха красив портокалов цвят.

Накрая взе в ръка две от парченцата, а третото постави в центъра като в люлка, легнало на една страна — полумесец в слънчевия диск. Бавно изяде едното парче, а другото постави в средата на шепата си и го предложи.

— Трябва да го вземете, защото е предпоследно. Това е моят дар за вас.

Суисен затаи дъх. За кого ли беше последното? Кику пое парченцето и го изяде. По-вкусно нещо никога не бе опитвала.

— А това последното — продължи Оми, като много сериозно постави цялото цвете в дясната си длан — е моят дар за боговете, независимо кои са и къде са. Няма да вкуся никога вече от този плод, ако не ми е поднесен от вашата ръка.

— Това е прекалено много, Оми-сан — възрази Кику. — Освобождавам ви от тази клетва. Тя е дадена под влияние на онзи ками, който живее във всички шишета със саке.

— Отказвам да бъда освободен.

Двамата се чувствуваха много щастливи заедно.

— Суисен — обърна се тя към момичето — сега ни остави. И моля те, дете, опитай се да го направиш грациозно.

— Да, господарке.

Младото момиче се оттегли в съседната стая, провери дали всички футони са изрядни и дали цветята са подредени безупречно. Заглади някаква невидима гънка на идеално изопнатото легло. После се отпусна доволна на колене, въздъхна облекчено, започна да си вее за прохлада с люляковото ветрило и зачака.

В съседната стая, която беше най-хубавата в целия Чаен дом, защото само тя имаше отделна градина, Кику пое в ръце самисена с дългата дръжка. Беше триструнен, подобен на китара инструмент, и първият висок акорд, който взе, изпълни стаята. След което запя. Отначало меко, после с вибрации, отново меко, високо, по-ниско, със сладки, ах, колко сладки въздишки тя пееше за любов, за несподелена обич, за щастие и тъга.

 

 

— Господарке!

Шепотът не би събудил и най-леко спящия, ала Суисен знаеше, че господарката й предпочиташе да не спи след Облаците и Дъжда, колкото и силно да е било. Предпочиташе да си почива полубудна, отпусната спокойно.

— Да, Суи-чан — също толкова тихо се отзова Кику, използувайки обръщението „чан“ като към любимо дете.

— Съпругата на Оми-сан се завърна. Носилката й току-що изчезна нагоре по пътеката към неговия дом.

Кику погледна към Оми. Вратът му бе подпрян удобно на дървената възглавница, ръцете му бяха скръстени на гърдите. Тялото му беше силно, без белези, кожата — стегната, златиста и лъскава. Тя ласкаво го помилва — достатъчно, за да влезе милувката й в съня му, но не дотам, че да го събуди. После се изплъзна изпод завивката и прибра кимоната си.

Малко време й отне да освежи грима си, докато Суисен решеше и четкаше косата й и я завърза отново в прическата шимода. След което господарката и прислужницата безшумно се плъзнаха по коридора, излязоха на верандата, прекосиха градината и поеха през площада. Лодките се стрелкаха като светулки от кораба на варварите до кея, където седем оръдия чакаха да бъдат натоварени. Все още беше късна нощ и до зори оставаше много време.

Двете жени минаха по тясната уличка между къщите и се заизкачваха по пътеката.

Покрити с пот изнурени носачи си поемаха дъх около носилката на върха на хълма, пред къщата на Оми. Кику не почука на градинската врата. В къщата горяха свещи и слугите тичаха напред-назад. Тя направи знак на Суисен, която незабавно отиде при верандата до входната врата, почука и зачака. След миг вратата се отвори. Прислужницата кимна и изчезна зад нея. Измина още един момент и тя отново се появи, кимна на Кику и се поклони ниско, когато мина покрай нея. Друга прислужница бързо я поведе и плъзна вратата на най-хубавата стая.

Леглото на майката на Оми беше оправено — тя не беше спала в него. Седеше, изправена вдървено, до малката нишичка с красиво подредени цветя. Към градината гледаше едно прозорче. Мидори, съпругата на Оми, седеше срещу нея.

Кику коленичи. Нима измина само една нощ, откак бях тук и умирах от страх — Нощта на писъците? Тя се поклони — първо на старата жена, след това на жената на Оми, усети напрежението между двете жени и се запита: защо винаги съществува такава непримирима вражда между свекърва и снаха? Та нали след време и снахата на свой ред става свекърва! Защо започва и тя да тормози снаха си, да я ругае, да превръща живота й в ад, защо младото момиче върши на свой ред същото? Нима хората не си вземат поуки от уроците на живота си?

— Много се извинявам за безпокойството, което ви причинявам, господарке-сан.

— Добре сте дошли у дома, Кику-сан — отвърна старата жена. — Надявам се, че нищо неприятно не се е случило.

— О, не, но не знаех дали ще пожелаете да събудя сина ви, или да го оставя да спи — отговори тя, като вече знаеше отговора. — Реших, че е по-добре да ви попитам, тъй като вие, Мидори-сан — обърна се тя към Мидори, поклони се леко и й се усмихна, защото много я харесваше — сте се завърнали.

Майката отговори:

— Много мило от ваша страна, Кику-сан, много разумно сте постъпили. Не, оставете го да спи спокойно.

— Много добре. Извинете, че ви безпокоя по такова време, но сметнах, че е най-добре да ви попитам. Мидори-сан, надявам се, че пътуването ви е било приятно.

— Много съжалявам, но беше ужасно — отвърна Мидори. — Радвам се, че се завърнах, и много ми беше неприятно далеч оттук. Добре ли е съпругът ми?

— Да, много е добре. Тази вечер много се смя и беше щастлив. Яде и пи с мярка и сега спи дълбоко.

— Господарката тъкмо ми разказваше какви ужасни неща са се случили по време на моето отсъствие и…

— Не трябваше да заминаваш — прекъсна я старицата с отрова в гласа. — Тук беше необходима. А може би не — може би трябваше завинаги да останеш там. Нищо чудно да си донесла някой зъл ками заедно с мръсното си бельо.

— Никога не бих направила такова нещо, господарке — търпеливо отговори Мидори. — Моля ви да ми повярвате, но по-скоро бих се самоубила, отколкото да опетня дори най-малко доброто ви име. Много ви моля да извините отсъствието ми и големите ми недостатъци. Много се извинявам.

— Откак се появи този дяволски кораб, само неприятности ни се трупат. Това е лош ками, много лош. И къде беше, когато ми трябваше? На клюки в Мишима — тъпкала си се с храна и си се наливала със саке!

— Умря баща ми, господарке. В деня, преди да пристигна там.

— Ето на, нямаш приличието, нито си достатъчно предвидлива да присъствуваш на смъртното ложе на собствения си баща! Колкото по-скоро се махнеш оттук завинаги, толкова по-добре за всички ни. Искам чай. Дошла ни е гостенка, а ти дотолкова си забравила обноските си, че не й предложи нищо освежително!

— Поръчах чай веднага щом тя…

— Да, но не са го поднесли веднага!

Вратата се отвори. Прислужницата нервно внесе чай и някакви сладкиши. Мидори сервира първо на старата жена, която започна да ругае прислужницата за какво ли не, задъвка с беззъбата си уста една сладка и засърба от чашата си.

— Моля ви да извините прислужницата, Кику-сан — зафъфли тя. — Този чай няма никакъв вкус. Никакъв! Освен това е горещ. Но какво друго може да очаква човек в тази къща!

— Ето, моля, заповядайте моя чай. — Мидори леко подуха върху чашата си, за да го охлади.

Старата жена го пое с недоволен вид.

— А защо не може всичко да е както трябва от първия път?

И потъна в ядно мълчание.

— Какво мислите за всичко това — обърна се Мидори към Кику. — За кораба, за Ябу-сама и за Тода Хиромацу-сама…

— Не знам какво да мисля. А що се отнася до варварите, кой знае? Странна сбирщина са. Ами великият даймио, Железния юмрук? Много е интересно, че пристигна почти едновременно с Ябу-сама, нали? Ще ме извините, не ме изпращайте, сама мога да изляза.

— И дума да не става, Кику-сан, не искам и да чуя такова нещо!

— Ето, видя ли, Мидори-сан — гостенката ни се притесни и този чай беше ужасен — нетърпеливо ги прекъсна старата.

— Уверявам ви, че вашият чай много ми хареса. Но ще ме извините, малко съм уморена. Може би ще ми разрешите да дойда да ви посетя, преди да отпътувам утре. Всеки разговор с вас ми доставя огромно удоволствие.

Старата позволи да я умирят и Кику последва Мидори през верандата в градината.

— Кику-сан, много се радвам, че така се сещате за всичко. — Мидори я хвана за ръката, стоплена от красотата на момичето. — Много беше мило от ваша страна, благодаря ви.

Кику хвърли бърз поглед към къщата и потрепера.

— Винаги ли е такава?

— Тази вечер се държа учтиво в сравнение с друг път. Ако не бяха Оми и синът ми, кълна се, че секунда повече нямаше да остана тук — щях да си обръсна главата и да отида в някой манастир. Но имам Оми и сина си и това ми помага да понеса много неща. Благодарна съм на ками. За щастие господарката предпочита Йедо и не обича да отсъствува оттам дълго време. — Мидори тъжно се усмихна. — Човек се научава да не чува, нали знаете? — Тя въздъхна, прекрасна на лунната светлина. — Но всичко това не е важно. Разкажете ми какво се случи по време на отсъствието ми.

Това бе причината, поради която Кику така спешно пристигна в къщата, защото очевидно нито майката, нито съпругата биха пожелали да нарушат дълбокия сън на Оми. Причината за идването й бе да разкаже на прекрасната Мидори-сан всичко, което знаеше, за да може тя да предпази Касиги Оми от беди, както тя самата би го предпазила. Разказа й всичко с изключение на нощта, прекарана заедно с Ябу. Добави слуховете, които бе дочула, и другите истории, разказани от момичетата или дори съчинени от тях. Както и всичко, което Оми бе споделил с нея — надеждите, страховете и плановете си, всичко — освен случилото се между тях тази нощ. Защото знаеше, че то е без значение за съпругата му.

— Боя се, Кику-сан, боя се за съпруга си.

— Всички съвети, които той даде, бяха мъдри, Мидори-сан. И мисля, че всичко, което направи, беше правилно. Господарят Ябу не награждава всеки с лека ръка, а три хиляди коку е щедър подарък.

— Да, но корабът сега е на Торанага — заедно с всичките пари.

— Да, идеята на Ябу-сама да предложи кораба в дар на Торанага-сама бе гениална. Оми-сан му я подсказа — и затова заслужава подаръка. Оми-сан трябва да получи признание като пръв васал. — Кику съвсем леко преиначи нещата, защото знаеше, че Оми го заплашваше голяма опасност, както и всички обитатели на къщата. Каквото е писано да става — ще стане, каза си тя. Но няма нищо лошо в това да успокоиш една хубава, добра жена.

— Да, разбирам — съгласи се Мидори. Дано е истина, замоли тя боговете. Дано да е истина. После прегърна момичето и очите й се напълниха със сълзи. — Благодаря ви. Толкова сте добра, Кику-сан, толкова сте добра.

Тя беше седемнадесетгодишна.