Джеймс Клавел
Шогун (46)

Глава четиридесет и пета

Девет дни пътуваха до Мишима и всяка нощ — по за няколко часа — те бяха заедно. Без да подозира, Йошинака им помагаше. Във всеки хан, в който отсядаха, той избираше за цялата компания съседни стаи.

— Надявам се, госпожо, че нямате нищо против, но по този начин много се облекчава охраната — казваше той всеки път, а Марико се съгласяваше и се настаняваше в средната стая. От едната й страна бяха Кику и Гьоко, а от другата — Блакторн. И когато нощта напредваше, тя оставяше прислужницата си Чимоко сама в стаята и отиваше при него. Пазачите отвън не забелязваха нищо, защото стаите бяха една до друга с врати помежду им, а ханът обикновено се огласяше от нощни шумове, тракане на прибори, песните и пируването на останалите пътници и тълпите от винаги присъствуващи, готови на всякакви услуги прислужници. Само Чимоко знаеше за тайната им.

На Марико й беше ясно, че в крайна сметка Гьоко, Кику и останалите жени от групата им щяха да разберат какво става. Но това не я тревожеше. За разлика от тях, тя беше самурай. Нейната дума значеше нещо, тяхната — нищо, освен ако не я хванеха на местопрестъплението, ала никой самурай, нито дори Йошинака, не би дръзнал при нормални обстоятелства да отвори нощем вратата на стаята й, без да е получил от нея разрешение. За всички Блакторн делеше леглото си с Чимоко или някоя от прислужничките в хана. Това си беше негова работа. Така че само жена можеше да я издаде, но в такъв случай както предателката, така и всички останали жени от компанията щяха да умрат по много по-жесток и болезнен начин от нея, като възмездие за такава отвратителна постъпка. Освен това, ако тя само пожелаеше — и всички го знаеха, — можеше да ги убие, преди да стигнат Мишима или Йедо, за най-малкото истинско или мнимо провинение. Торанага не би имал нищо против. Със сигурност би одобрил смъртта на Гьоко, но освен това вътре в себе си Марико знаеше, че не би се противопоставил и на смъртта на Кику. Две хиляди и петстотин коку можеха да купят много куртизанки от Първа класа.

Така че не се боеше от жените. Боеше се от Блакторн, колкото и да го обичаше. Той не беше японец. Не бе обучен от дете да издигне между себе си и останалия свят непроницаеми вътрешни стени. Изразът на лицето му, държането или гордостта му щяха да ги издадат. Ала не се боеше за себе си. Само за него.

— Най-сетне разбрах какво означава думата „любов“ — прошепна тя първата нощ. И понеже вече не се съпротивляваше на нейните пориви, а й се отдаде напълно, страхът за неговата безопасност започна да я терзае непоносимо. — Обичам ви, но се боя за вас — шепнеше тя в прегръдките му на латински — езика на тяхната любов.

— Обичам ви, ах, колко ви обичам!

— Аз ви погубих, любов моя, защото започнах първа. Сега сме обречени. Да, погубих ви и това е самата истина.

— Не, Марико, ще стане нещо, което ще сложи всичко на мястото му, ще видите.

— Не трябваше да започвам. Аз съм виновна.

— Моля ви, не се тревожете. Карма си е карма.

Тя се престори на убедена и се стопи в прегръдките му. Ала беше сигурна, че той ще си навлече собствената гибел. А за себе си ни най-малко не се тревожеше.

Нощите им носеха радост. Изпълнени с нежност, всяка по-прекрасна от предишната. Дните за нея минаваха леко, за него — трудно. Постоянно беше нащрек, твърдо решен да не сбърка нещо заради нея.

— Няма да сгрешите — убеждаваше го тя, когато яздеха само двамата, на безопасно разстояние от останалите, като всеки от тях се правеше на много самоуверен след тежките моменти, изживени от нея през първата нощ. — Знам, че сте силен. Вие сте самурай и не можете да сгрешите.

— Ами като стигнем Йедо?

— Не мислете за Йедо. Аз ви обичам.

— Аз също ви обичам.

— Тогава защо сте тъжен?

— Не че съм тъжен, но тази потайност ме убива. Така ми се иска да крещя за своята любов на всички от онези планински върхове.

Наслаждаваха се на своето уединение и на съзнанието, че са далеч от всички любопитни погледи.

— Какво ще стане с тях, Гьоко-сан? — тихо попита Кику в носилката през първия ден на пътуването.

— Беда ги чака, Кику-сан. Никаква надежда няма за бъдещето им. Той добре се прикрива, но тя… Обожанието е изписано по лицето й. Погледни я само! Също като младо момиче. Ах, колко е глупава!

— Но и красива, нали? Сигурно е голямо щастие да си тъй изпълнен с любов.

— Да, но въпреки това никому не желая смърт като тази, която ги очаква.

— Какво ще направи Йошинака, ако разбере?

— Може би няма да се досети. Моля се да не му мине през ума. Мъжете са толкова глупави, толкова не са наблюдателни. Няма да забележат и най-очевидното за всяка жена — слава на Буда, благословено да е името му. Да се молим да не ги открият поне докато стигнем Йедо и си свършим работата. И дано не ни държат отговорни. Дано! Щом спрем днес следобед, трябва да намерим къде е най-близкият храм и ще запаля десет благовонни пръчки, за да умилостивя Буда. Кълна се в името му, че дори ще даря някой храм с три коку годишно в продължение на десет години, само и само да спасим кожите и да си взема парите.

— Но вижте колко са хубави заедно! Не съм виждала преди жена да разцъфти така!

— Да, но щом я обвинят пред Бунтаро-сан, ще повехне като прекършена камелия. Кармата им си е тяхна карма и ние нищо не можем да направим. Нито за тях, нито за Торанага-сама — нито дори за Оми-сан. Не плачи, дете.

— Горкичкият Оми-сан!

На третия ден Оми ги настигна. Отседна в техния хан и след вечеря разговаря насаме с Кику и официално я помоли да се отправи заедно с него към вечността.

— На драго сърце, Оми-сан — незабавно му отвърна тя и дори си позволи да поплаче, защото много го харесваше. — Но имам задължения към Торанага-сама, който ми оказа голяма чест, и към Гьоко-сан, която ме възпита и ме направи това, което съм. Тя категорично ми забрани да се самоубивам.

— Но господарят Торанага наруши задълженията си към вас. Той се предаде. С него е свършено.

— Договорът обаче остава в сила, Оми-сан, колкото и да ми се иска да се присъединя към вас. Договорът му е напълно валиден и ме обвързва със задължения към него. Моля да ме извините, но трябва да откажа…

— Не ми отговаряйте сега, Кику-сан. Помислете си. Моля ви, много ви моля. Дайте ми отговора си утре.

И той стана и излезе.

Но на другия ден тя през сълзи му отговори същото.

— Не мога да постъпя тъй себично, Оми-сан. Моля ви да ми простите, но имам задължения към господаря Торанага и Гьоко-сан. Не мога, колкото и да ми се иска. Моля ви да ми простите.

Той започна да спори с нея. Последваха още сълзи. Заклеха се във вечна вярност един към друг и на прощаване тя му обеща:

— Ако договорът бъде нарушен или господарят Торанага умре и аз съм свободна, ще направя всичко, каквото пожелаете, ще се подчиня на всяка ваша заповед.

И тя потегли към хана, изпълнена с лоши предчувствия, избърсала сълзите и оправила грима си. Гьоко я похвали.

— Много си умна, дете. Ах, защо и Тода-сама не е така умна!

Йошинака ги водеше, без много да бърза, от хан на хан по течението на река Кано, която се виеше на север, към морето. Постоянно се случваха разни неща, които ги забавяха, но него хич не го беше грижа за времето. Торанага му беше казал насаме, че няма нужда да бърза, стига да докара пътниците си в Йедо живи и здрави преди пълнолуние.

— Дори предпочитам да закъснеят, отколкото да подранят, Йошинака-сан. Разбирате ли ме?

— Да, господарю.

И сега благославяше своя ками-хранител за всички пречки, които ги задържаха по пътя. В Мишима трябваше задължително да докладва на господаря Хиромацу или в Йедо на господаря Торанага в писмена или устна форма. И трябваше да реши дали да им съобщи какво мисли по въпроса — а не какво внимаваше да не види. И-и-и, ужасен си мислеше той, сигурно греша. Тода-сама? Тя и чужд мъж, камо ли пък с варварин — невъзможно.

Не е ли твой дълг да се увериш? Да получиш доказателство? — питаше се той. Да ги спипаш насаме, заедно в леглото? Няма да е трудно, макар че са много предпазливи.

Да, но само един глупак може да носи такива вести. Най-добре е да се правиш на глупак, да се молиш никой да не ги издаде и по този начин да издаде и теб. С нея е свършено, с всички нас е свършено, така че какво значение има? Я си затваряй очите. Остави ги на тяхната карма. Какво значение има?

Но с цялата си душа самураят много добре съзнаваше, че имаше огромно значение.

 

 

— Добро утро, Марико-сан. Какъв прекрасен ден — поздрави отец Алвито, като се приближи до тях. Бяха в двора на ханчето и се готвеха да потеглят. Той я прекръсти. — Господ да ви благослови и вечно да ви закриля.

— Благодаря, отче.

— Добро утро, лоцмане. Как сте днес?

— Благодаря, добре. А вие?

Тяхната групичка се натъкваше на езуитите по целия път. Понякога отсядаха в един и същ хан, друг път пътуваха заедно.

— Ще имате ли нещо против да пояздя тази сутрин редом с вас, лоцмане? С удоволствие ще продължа да ви давам уроци по японски, ако желаете.

— Благодаря ви. Много бих искал.

Алвито предложи на Блакторн още първия ден да му преподава уроци по езика.

— Срещу какво? — попита Блакторн.

— Нищо. По този начин ще ни минава по-бързо времето, пък и да си призная, нещо съм разочарован от живота и се чувствувам стар. А може би и за да поискам прошка за резките си слова.

— Не очаквам извинения от вас. Вие си вървете по вашия път, аз — по моя. Пътищата ни няма да се пресекат.

— Може би. Но имаме много неща да си кажем по време на това пътуване, не мислите ли? Ние сме пътници по един и същ път. Бих искал да ви помогна.

— Защо?

— Знанието е привилегия на бога. Не на хората. Ще ви помогна, но като подарък, без да искам нищо в замяна.

— Благодаря, но ви нямам доверие.

— Тогава, щом настоявате, ще ми се отплатите, като ми разкажете какво сте видели по света, къде сте били. Каквото желаете — по ваш избор. Но само истината. Уверявам ви, ще ми бъде безкрайно интересно и смятам, че това ще е справедлива размяна на знания. Пристигнах в Япония едва тринадесет-четиринадесет годишен и не знам нищо за света. Можем дори да сключим примирие, докато трае пътуването.

— Обаче без религиозни и политически проповеди!

— Аз съм си аз, лоцмане, но ще се опитам да изпълня молбата ви.

И те предпазливо започнаха да споделят знанията си. Блакторн намираше, че размяната никак не е справедлива. Ерудицията на Алвито беше невероятна, като педагог беше много опитен, докато самият той, Блакторн, смяташе, че му разказва неща, които всеки лоцман можеше да му разкаже.

— Уверявам ви, че не сте прав — възразяваше Алвито. — Вие сте великолепен лоцман и сте извършили невероятни неща. Такива като вас я има, я няма пет души в света.

Но постепенно помежду им наистина се установи едно примирие, за голямо удоволствие на Марико.

— Това е приятелство, Анджин-сан, или поне началото на едно приятелство — каза тя.

— Не, не е. Аз все така му нямам доверие и същото се отнася и за него. Ние сме врагове за цял живот. Нито аз, нито той го е забравил. Това е само временно примирие, продиктувано вероятно от някаква цел, която той никога няма да ми каже, ако го попитам. Разбирам го напълно и в това няма нищо лошо, стига да съм постоянно нащрек.

Докато той беше с Алвито, тя яздеше до Кику и Гьоко и трите разговаряха за мъже, какви начини има да им се доставя удоволствие, за Света на върбите. Тя им разказваше за своя свят, какво е видяла и научила, за диктатора Города, тайко и дори за господаря Торанага — поучителни разкази за велики личности, до които обикновените хора нямат достъп.

На няколко левги южно от Мишима реката извиваше на запад и плавно се спускаше към морския бряг, към голямото пристанище Нумадзу. Те изоставиха по-трудно проходимото дефиле и се насочиха към оризищата покрай големия оживен път, който отиваше на север. Местността изобилствуваше от поточета и притоци на реката, през които трябваше да минават. Някои бяха плитки, други — дълбоки и много широки и тогава ги прекарваха на големи салове. Мостове почти нямаше. Най-често носачите ги прехвърляха на отсрещния бряг на раменете си. Такива носачи имаше много — непрекъснато се навъртаха наблизо и многословно се надпреварваха за честта да им услужат.

Вече седми ден пътуваха. Пътят се раздвои и отец Алвито съобщи, че ги изоставя. Щял да поеме на запад, да се отбие за ден-два на кораба си, след което щял отново да ги настигне по пътя от Мишима за Йедо, ако има възможност.

— Разбира се, и двамата сте добре дошли с мен, ако желаете.

— Благодаря, но за жалост имаме малко работа в Мишима — отвърна Марико.

— А вие, Анджин-сан? Щом Марико-сан ще е заета в Мишима, заповядайте сам. Готвачът ни е много добър, а и виното ни не е лошо. Господ ми е свидетел, че ще бъдете в безопасност и ще имате пълна свобода на действие. Родригес също е на кораба.

Марико видя, че на Блакторн много му се отива. Как може да е готов да ме изостави? — питаше се тя натъжена. Как може да иска да ме напусне, когато разполагаме с толкова малко време?

— Моля ви, Анджин-сан, вървете. Добре ще ви се отрази, пък и знам колко ще ви е приятно да се срещнете с Родригес.

Ала Блакторн не отиде, колкото и да му се искаше. Нямаше доверие на свещеника. Дори и заради Родригес не би рискувал главата си. Благодари на Алвито и двамата с Марико го проследиха с поглед.

— Хайде да спрем за днес, Анджин-сан — предложи тя, макар че беше още пладне. — Няма за къде да бързаме.

— Чудесна идея. Много бих искал.

— Отецът е добър човек, но се радвам, че си отиде.

— Аз също. Но за добър, не е добър. Свещеник е.

Тя се стъписа от скритата в думите му ярост.

— Ох, Анджин-сан, извинете ме, моля ви, за…

— Няма значение, Марико-сан. Но нали ви казах — и двамата нищо не сме забравили. Той винаги ще се стреми да ме погуби.

И Блакторн отиде да търси капитан Йошинака.

Тя се загледа угрижена на запад, където групата на отец Алвито си проправяше внимателно път през другите пътници. Някои от минувачите се кланяха на малобройния кортеж, други коленичеха в преклонение, трети се взираха любопитно, четвърти наблюдаваха с каменни изражения. Ала всички учтиво им правеха път да минат. Освен самураите, дори най-нискостоящите. Когато отец Алвито срещнеше самурай, той се отдръпваше от пътя му. Същото правеха и послушниците.

Алвито беше доволен, че се разделя с Марико и Блакторн, че ще може да си почине от компанията им. Трябваше да изпрати спешни съобщения на Делегата посетител, което не бе успял да направи досега, тъй като пощенските му гълъби бяха унищожени в Йокосе. Имаше много проблеми за решаване: Торанага, рибаря Уо, Марико, пирата… и Жозеф, с когото пътищата му продължаваха да се пресичат.

— Какво прави този тук, капитан Йошинака? — не се стърпя той и попита първия ден, когато забеляза бившия послушник сред охраната, навлякъл военно кимоно и затъкнал доста нескопосно мечове в пояса си.

— Господарят Торанага ми заповяда да го взема със себе си в Мишима, Цуку-сан. Там трябва да го предам на Хиромацу-сама. Много се извинявам, да не би да не ви е приятно да го виждате?

— Не, не — възрази той неубедително.

— А, мечовете му ли гледате? Не се безпокойте, това са само ножници, вътре няма нищо. И тях му дадохме по заповед на господаря Торанага. Той е постъпил във вашия орден толкова млад, че не е ясно дали трябва да носи истински мечове, или не, макар че има право и много му се иска. Разбрах, че от дете е при вас в ордена, Цуку-сан, но въпреки това не можем да допуснем редом с нас да се разхожда самурай без мечове, нали? Урага-но-Тадамаса е самурай, макар че двадесет години е бил варварски свещеник. Така че господарят направи много мъдър компромис!

— Какво ще стане с него?

— Трябва да го предам лично на Хиромацу-сама. А той или ще го изпрати на чичо му да го съди, или ще го остави при нас. Аз само изпълнявам заповеди, Цуку-сан.

Алвито понечи да заговори Жозеф, но Йошинака го спря.

— Извинете, но господарят също така заповяда никой да не му говори. Да стои настрана от всички. Особено от християните. Докато Харима-сама не произнесе присъдата си — така нареди господарят. Урага-сан е васал на Харима-сама. Да, той също е християнин. Господарят каза, че отстъпникът трябва да бъде съден от даймио-християнин. В края на краищата Харима-сама му е чичо и глава на рода, а освен това той лично му е заповядал да постъпи при вас.

Въпреки забраната Алвито се опита още веднъж тайно да се добере до Жозеф и да поговори с него, да го помоли да се отрече от светотатствените си думи, да коленичи в разкаяние пред Делегата-посетител, ала младежът хладно се отдалечи от него, без да благоволи да го изслуша, и след този случай винаги го отпращаха начело на колоната.

Пресвета Дево, трябва по някакъв начин да го върна в лоното на светата църква, мислеше Алвито и сърцето му се изпълваше с болка. Какво да направя? Може би Делегатът-посетител ще знае как да постъпи с Жозеф? И как да постъпим след невероятното решение на Торанага да се подчини — решение, което езуитите на всички свои тайни съвещания единодушно поставяха под съмнение.

— Не, това е абсолютно в разрез с характера на Торанага — твърдеше дел Аква. — Той ще обяви война. Веднага щом спрат дъждовете, а може дори и да не изчака дотогава, ако успее да накара Дзатаки отново да премине на негова страна и да предаде Ишидо. Според мен ще изчака докато може и тогава ще се опита да принуди Ишидо да започне пръв — с една дума ще прибегне към обичайната си тактика на изчакване. Но каквото и да се случи, стига Кияма и Оноши да подкрепят Ишидо и Осака, Кванто ще падне и с Торанага е свършено.

— А Кияма и Оноши? Дали ще забравят старата си вражда в името на общото дело?

— Да. Те са напълно убедени, че победата на Торанага означава край на светата църква. А сега, щом като и Харима ще се присъедини към Ишидо, с Торанага окончателно е свършено.

Значи, пак гражданска война, мислеше Алвито. Брат срещу брата, баща срещу син, село срещу съседно село. Анджиро е готово да въстане, въоръжено с крадени мускети, както му прошепна рибарят Уо. И още една потресаваща новина — таен мускетен полк, който е почти подготвен. Модерен кавалерийски полк в европейски стил с повече от две хиляди пушки, пригоден към японския начин на воюване. Ах, пресвета Дево, закриляй вярващите и прокълни еретиците…

Жалко, че Блакторн е с тъй порочен и покварен ум. Можеше да ни бъде ценен съюзник! Не бях допускал, но се оказа вярно, той е изключително опитен в морските и светските дела. Храбър и хитър, честен, доколкото позволява ереста му, прям и искрен. Няма нужда да му повтаряш нещо — паметта му е изумителна. Толкова неща научих за света. И за самия него. Дали не е грешно? — питаше се тъжно Алвито, докато се обръщаше назад да махне за последен път на Марико. Дали не е грешно да се учиш от врага си и да го учиш в замяна? Не. А дали не е грешно да затваряш очи пред един смъртен грях?

На третия ден след потеглянето им от Йокосе отец Микаел сподели с него наблюденията си и това го потресе.

— Ти допускаш, че са любовници?

— А какво е господ, ако не любов? Нали така е казал бог Исус? — отвърна Микаел. — Само ви казвам, че видях как очите им се докосват и гледката беше изумително красива. За телата им нищо не казвам, отче, а и, честно казано, не ме интересува. Душите им се докосват и сега аз усещам много по-осезателно съществуването на бога.

— Сигурно грешиш. Тя никога не би си позволила! Това е в разрез с цялото й възпитание, със законите й и божите закони. Марико-сан е предана християнка. Знае, че прелюбодеянието е смъртен грях.

— Да, така ги учим. Но женитбата й е шинтоистка, не е осветена от нашия бог, така че дали това може да се нарече прелюбодеяние?

— А ти може би поставяш под въпросни Словото господне? Да не би да си заразен от ересите на Жозеф?

От този момент нататък Алвито започна зорко да ги следи. Очевидно двамата много се харесваха. Пък и защо не? В това нямаше нищо лошо. Бяха принудени постоянно да бъдат заедно, учат се един от друг, на нея й е заповядано да забрави временно религията си, а той изобщо нямаше никаква религия или по-скоро само патина от лютеранска ерес, както каза дел Аква — типично за всички англичани. И двамата бяха силни, жизнени, колкото и да не си подхождаха.

По време на изповедта тя не призна нищо. Отец Алвито не настоя. Очите й не говореха нищо или може би всичко, но той не можеше да разбере със сигурност. Представи си как ще обяснява на дел Аква:

— Микаел вероятно се е излъгал, ваше високопреосвещенство.

— Извършила ли е прелюбодеяние? Има ли някакво доказателство?

— За щастие, доказателства няма.

Алвито дръпна юздите и се обърна за миг назад. Видя я застанала на лекото възвишение, докато лоцманът разговаряше с Йошинака, а старата мадам и гримираната й курва се излежаваха в носилките. Измъчваше го ревностен фанатизъм, който преливаше в гърдите му, и той за пръв път се осмели да попита, макар и само наум: „Съгрешила ли сте с лоцмана, Марико-сан? Нима еретикът е обрекъл душата ви на вечни мъки? Вие, избраната от съдбата да бъдете монахиня и може би нашата първа игуменка-японка? Нима живеете в гнусен грях, неизповядана, осквернена, прикриваща светотатството си от своя изповедник, напълно омърсена пред бога?“

Видя я как му маха с ръка. Този път не й махна в отговор, а обърна гръб, пришпори коня си и препусна напред.

 

 

Тази нощ сънят им бе обезпокоен.

— Какво има, любов моя?

— Нищо, Марико-сан, спете.

Ала тя не можа да заспи. Много преди да беше необходимо, се промъкна обратно в стаята си, а той стана и излезе на двора, седна и до зазоряване чете речника на свещ. Когато слънцето изгря, нощните им притеснения се стопиха и те спокойно продължиха по пътя си. Скоро излязоха на главния път Токайдо, източно от Мишима, и потокът от пътници нарасна. Повечето се придвижваха пеша, с вързопи на гръб. Срещаха от време на време натоварени коне, но никакви карети.

— Карета ли? Това е нещо като носилка на колела, нали? Няма какво да ги правим в Япония, Анджин-сан. Пътищата ни са планински, стръмни и се пресичат непрекъснато от реки и потоци. Пък и колелата ще повредят настилката, затуй са забранени и само императорът има право да се движи на колела, при това само на няколко ли из Киото по специално направен път. Нямаме нужда от колела. Как да пренесеш такава карета над река или поток? А те са толкова много, че не можем да построим необходимия брой мостове. Оттук до Йедо трябва да има към шестдесет потока. Знаете ли колко сме прекосили досега? Най-малко няколко десетки. Не, ние ходим пеша или яздим на кон. Разбира се, да използуват коне и най-вече носилки, се разрешава само на важни личности — даймио и самураи, дори не на всички самураи.

— Какво? Значи, човек няма право да наеме кон, дори ако може да си го позволи?

— Само ако рангът му позволява. И това е много мъдро, Анджин-сан, не мислите ли? Лекарите и старците имат право да яздят и да използуват носилки, също и болните, ако имат писмено разрешение от господаря си. Носилките и конете са вредни за селяните и простолюдието. Ще ги научат на мързел. За тях е много по-здравословно да ходят пеша.

— Освен това им показва къде им е мястото, нали?

— О, да. Но всичко това се прави с цел да се съблюдава ред, спокойствие и уа. Единствено търговците имат излишни пари за пилеене, а те са просто едни паразити, които нищо не създават, нищо не отглеждат, само живеят на гърба на другите. Така че задължително трябва да ходят пеша. В това отношение сме много мъдри.

— За пръв път виждам да пътуват толкова много хора.

— Това е нищо. Почакайте да наближим Йедо. Ние страшно обичаме да пътуваме, Анджин-сан, но рядко го правим сами, предпочитаме на групички.

Тълпите от хора ни най-малко не им пречеха да се придвижват напред. Йероглифът на Торанага върху копията на самураите, високият ранг на самата Тода Марико, експедитивността на Акира Йошинака и вестоносците, които бе изпратил напред да известяват кой пътува, им осигуряваха всяка вечер най-хубавите стаи в най-добрите ханове и им разчистваха пътя. Всички пътници и самураи веднага се отдръпваха настрани, кланяха се ниско и чакаха да отминат.

— Длъжни ли са да спират и да коленичат на всеки?

— О, не, Анджин-сан. Само на даймио и важни личности. Както и на повечето самураи — което е много разумно от страна на простолюдието. То е не само израз на учтивост, но и крайно необходимо, Анджин-сан. Ако простолюдието не почита самураите и себе си, как ще се съблюдават законите и как ще се управлява империята? Освен това тези правила важат за всички. Не помните ли как спряхме и се поклонихме на императорските вестоносци и им направихме път да минат? Всички трябва да са учтиви. По-нискостоящите даймио са длъжни да слязат от конете си и да се поклонят на по-високопоставените. Нашият живот е управляван от ритуали, но империята живее в послушание.

— Ами ако се срещнат двама даймио с един и същ ранг?

— Тогава и двамата слизат от конете си, покланят се един на друг и всеки продължава по пътя си.

— А ако се срещнат Торанага-сама и генерал Ишидо?

Марико премина на латински.

— Кои са те, Анджин-сан? За пръв път чувам тези имена и днес те не съществуват за нас.

— Права сте, простете ми.

— Чуйте ме, любов моя. Нека си обещаем: ако светата Дева ни се усмихне и успеем да се измъкнем от Мишима, нека при първия мост на Йедо да изоставим своя малък свят. Моля ви, това е крайно наложително.

— Каква опасност ни грози в Мишима?

— Там нашият капитан трябва да докладва на господаря Хиромацу, а аз също трябва да се срещна с него. Той е много мъдър старец, много наблюдателен. Толкова е лесно да бъдем предадени.

— Но ние бяхме извънредно предпазливи. Нека се молим на бога страховете ви да не са основателни.

— Не ме е страх за себе си, само за вас.

— И мен ме е страх само за вас.

— Обещаваме ли си тогава да останем в своя малък свят?

— Да. И ще се престорим, че той е истинският — единственият за нас.

 

 

— Ето там е Мишима, Анджин-сан — посочи тя отвъд последния поток.

Разпрострелият се нашироко укрепен град, зад чиито стени живееха сто хиляди души, почти не се виждаше от спусналата се ниско утринна мъгла. Стърчаха само няколко покрива и каменната крепост. От другата страна на града се виждаха планините, които се спускаха на запад до морето. Далеч на северозапад се издигаше великолепният Фуджияма. На север и изток планинската верига сякаш се домогваше да достигне небето.

— А сега?

— Сега Йошинака трябва да намери най-оживения хан на разстояние десет ли. Ще отседнем в него за два дни. Най-малко толкова време ми трябва, за да си свърша работата. Гьоко и Кику-сан междувременно ще ни оставят.

— А след това?

— След това ще продължим. Какво ви подсказва интуицията за Мишима?

— Че тук е благоприятно и безопасно. А след Мишима накъде?

Тя махна на североизток, но без особена увереност.

— После натам. Има един проход, който се вие нагоре през планините към Хаконе. Тази част е най-уморителната от целия път Токайдо. След това ще се спуснем към град Одавара, който е много по-голям от Мишима. Разположен е на морския бряг. А оттам до Йедо е само въпрос на време.

— На колко време?

— Няма да ни стигне.

— Грешите, любов моя. Време имаме колкото ние искаме.