Джеймс Клавел
Шогун (41)

Глава четиридесета

— Наредено ми е да попитам дали Кику-сан е свободна тази вечер.

— О, много съжалявам, Тода-сама, но не съм сигурна — с мазен глас отвърна мама-сан Гьоко, съдържателната на Чаения дом. — Мога ли да попитам дали почитаемият клиент желае Кику-сан за цялата вечер, само за няколко часа или може би за утре, ако е вече ангажирана?

Тя беше висока, стройна жена на петдесет и няколко години, с чудесна усмивка. Обаче прекаляваше със сакето и сърцето й доста се беше разхлопало, но затова пък носът й надушваше парата от петдесет ли.

Двете жени се намираха в стаята с големина осем рогозки, на японски татами, непосредствено до личните покои на Торанага. Беше отделена специално за Марико и гледаше към малката градина, оградена от първата вътрешна стена на крепостта. Отново валеше и капките блещукаха на трепкащата светлина.

— Това ще реши клиентът — любезно отвърна Марико. — Надявам се да се споразумеем сега в общи линии.

— Много съжалявам, бихте ли ме извинили, но в момента не знам дали е свободна. Тя е толкова търсена, Тода-сама. Сигурна съм, че ме разбирате.

— О, да, разбира се. Имаме голям късмет, че разполагаме с такава дама тук, в Анджиро. — Марико наблегна на думата Анджиро. Беше изпратила да повикат Гьоко, а не отиде сама при нея, както можеше да направи. И когато тя пристигна — достатъчно късно, за да си придаде нужната тежест, но не дотолкова, че да бъде неучтива, — Марико се зарадва на възможността да си премери силите с такъв достоен противник.

— Много ли пострада Чаеният дом? — учтиво попита тя.

— За щастие не, ако не се смята ценният порцелан и дрехите, макар че ще ми струва цяло състояние да ремонтирам покрива и да оправя градината. Бързите услуги струват твърде скъпо, не намирате ли?

— Да, много е неприятно. И в Йедо, и в Мишима, и дори в това селце.

— А колко е важно спокойното обкръжение, нали? Може би клиентът ще ни окаже честта да ни посети в Чаения дом? Или предпочита Кику-сан да дойде тук, ако е свободна?

Марико сви устни и се замисли.

— Чаеният дом.

— А со десу!

Истинското име на мама-сан беше Хейки-ичи — Първа дъщеря на Зидаря на стени. Баща й, както и дядо й бяха майстори зидари на градински огради. Дълги години живя като куртизанка в Мишима, столицата на Идзу, където стигна до Втора класа. Но щастието й се усмихна — щедрите дарения на един постоянен клиент, съчетани с острия й делови нюх, й позволиха да събере необходимата сума да откупи договора си и да стане съдържателка на собствен Чаен дом, след като вече не беше търсена за прекрасното си тяло и пикантното си остроумие, с които я бяха дарили боговете. Нарече сама себе си Гьоко-сан — а „гьоко“ значи късмет. Като съвсем начинаеща четиринадесетгодишна куртизанка й бе дадено името Цукайко — Укротителка на змии. Собственичката й беше обяснила, че това име ще предизвика весели асоциации у мъжете и по този начин успехът й е неминуем. Името щяло да възбужда смях сред клиентите, а смехът е от основно значение за техния занаят. И Гьоко никога не забрави тези думи.

— Саке, Гьоко-сан?

— Благодаря ви, да. Благодаря, Тода-сама.

Прислужницата й наля саке в чашата, след което Марико я освободи.

Започнаха да сърбат мълчаливо. След малко Марико напълни отново чашите.

— Какъв изящен порцелан! — възхити се Гьоко.

— О, нищо особено — възрази Марико. — Съжалявам, че се налага да го използувам.

— Ако се окаже свободна, ще сметнете ли пет кобана за приемлива цена? — Кобанът беше златна монета от осемнадесет грама. Един кобан се равняваше на три коку ориз.

— Много съжалявам, изглежда, не съм се изразила достатъчно ясно. Не съм искала да купя Чаения дом в Мишима, а само услугите на въпросната дама за една вечер.

Гьоко се засмя.

— Ах, Тода-сама, репутацията ви е напълно заслужена. Но нека изтъкна все пак, че Кику-сан е дама от Първа класа. Гилдията я удостои с тази чест още миналата година.

— Така е, и аз съм убедена, че е заслужила напълно класата си. Но това е било в Мишима. А дори и в Киото… Но вие, разбира се, се шегувахте.

Гьоко преглътна ругатнята, която й беше на езика, и се усмихна лъчезарно.

— За съжаление ще се наложи да върнем парите на клиентите, които — сега си спомних — я ангажираха за тази вечер. Горкото дете — четири от кимоната й пострадаха, докато гасяхме пожара. Така че пет кобана не е неразумна цена.

— Разбира, се. Пет кобана са напълно разумна цена в Киото за една седмица развлечения с две дами от Първа класа. Но времената се промениха и човек трябва да има това предвид. Половин кобан. Желаете ли саке, Гьоко-сан?

— Благодаря, благодаря. Сакето е чудесно — прекрасно качество, прекрасно. Само една чашка още, ако обичате, а след това ще си тръгвам. Ако Кику-сан не е свободна за вечерта, с удоволствие ще ви уредя за някоя от другите дами — може би Акеко. Или предпочитате друг ден?

Марико не отговори веднага. Пет кобана бяха възмутително много — толкова струваше някоя знаменита куртизанка Първа класа в Йедо. За Кику половин кобан беше предостатъчно. Марико беше добре запозната с цените на куртизанките, защото Бунтаро често прибягваше до услугите им и дори бе откупил договора на една от тях, а тя плащаше сметките, които — както беше редно — пристигаха при нея. Тя огледа с преценяващ поглед Гьоко. Жената спокойно си сърбаше сакето и ръката й не трепереше.

— Би могло — каза най-сетне Марико, — но няма да стане — нито друга дама, нито друг ден. Не, ако не се разберем за днес, боя се, че утре е вече късно, много съжалявам. А що се отнася до друга дама… — Марико се усмихна и сви рамене.

Гьоко тъжно постави чашата си върху масичката.

— Да, и аз чух, че нашите славни самураи ни напускат. Колко жалко! Тук нощите са толкова приятни. В Мишима морският ветрец не достига никога до нас като тук. И на мен ще ми е мъчно да си тръгна.

— Може би един кобан. Ако това ви задоволява, бих искала да поговорим за цената на нейния договор.

— Договорът ли! — ахна Гьоко.

— Да. Саке?

— Да, благодаря. Договорът — нима договорът? Това е вече друга работа. Пет хиляди коку.

— Изключено!

— Да — съгласи се Гьоко, — но Кику-сан ми е като дъщеря. Всъщност тя наистина ми е дъщеря — по-добра от собствената. От шестгодишна я обучавам. Тя е най-съвършената дама в Света на върбите в цяло Идзу. Знам — в Йедо имате по-знаменити дами, по-остроумни, по-изискани, но това е само защото Кику-сан не е имала възможността да общува с по-добро общество. Ала дори и сега тя няма равна на себе си в пеенето и свиренето на самисен. Кълна се във всички богове! Дайте й една година с подходящ покровител и добро обучение в Йедо и ще може да съперничи с коя да е куртизанка в империята. Пет хиляди коку е ниска цена за такова съкровище. — Пот изби по челото на мама-сан. — Ще ме извините, но и през ум не ми е минавало досега да продавам договора й. Та тя е едва осемнадесетгодишна! Направо е безупречна и е единствената дама от Първа класа, която съм имала щастието да притежавам в моя дом. Наистина не съм убедена, че ще се реша да продам договора й дори на споменатата цена. Не, трябва да помисля, много съжалявам. Какво ще кажете да се върнем утре към този въпрос? Да загубя Кику-сан? Моята малка Кику-чан? — От очите й бликнаха сълзи и Марико си помисли: ако тези сълзи са искрени, тогава ти, Гьоко-сан, си направо една девица.

— Много съжалявам. Шигата га най, нее? — учтиво се обади Марико и я остави да се наплаче и настене, като непрекъснато й пълнеше чашата. Колко ли всъщност струва договорът? — питаше се тя. Петстотин коку би било повече от достатъчно. Зависи доколко я иска мъжът, заинтересован от сделката. Със сигурност не е господарят Торанага. За кого ли я откупува? За Оми? Много е вероятно. Но защо тогава нареди на Анджин-сан да дойде?

— Съгласен ли сте, Анджин-сан — попита го тя с нервен смях, като се опитваше да надвика пиянската глъчка на офицерите.

— Искате да кажете, че господарят Торанага е уредил жена за мен? Като част от възнаграждението ми?

— Да. Кику-сан. Не можете да откажете. На мен… ми е наредено да превеждам.

— Наредено?

— О, аз ще го направя с удоволствие, Анджин-сан. Но пак ви повтарям — не можете да откажете. Ще бъде ужасно неуважение след всички тези почести, които ви оказа. — Тя му се усмихна предизвикателно, ужасно горда и радостна за невероятната щедрост, проявена от Торанага. — Моля ви, никога не съм влизала в Чаен дом. Умирам от желание да надзърна вътре и да си поприказвам с истинска дама от Света на върбите.

— Какво?

— Така ги наричаме, защото са гъвкави и грациозни като върбови клонки. Понякога също използуваме израза Плаващия свят, защото ги оприличаваме на водни лилии, плаващи по повърхността на езерото. Хайде, Анджин-сан, съгласете се най-сетне, моля ви.

— А какво ще каже Бунтаро-сан?

— О, той знае, че аз трябва да уредя това за вас. Господарят Торанага му каза. Всичко е напълно официално, разбира се. Заповядано ми е. Както и на вас. Моля ви. — И тя добави на латински, доволна, че никой друг в Анджиро не знае този език: — Има още една причина, която ще ви съобщя по-късно.

— А, не, кажете ми сега.

— По-късно. Сега се съгласете, и то с удоволствие. Защото аз ви моля.

— Вие — как мога на вас да откажа?

— Но искам да се съгласите с удоволствие. Трябва да е с удоволствие. Обещайте.

— Обещавам, че ще направя каквото зависи от мен. Нищо повече не мога да обещая.

И тя го остави, за да уреди въпроса.

— Ах, как се разстройвам само при мисълта, че ще продам договора на моята красавица — вайкаше се Гьоко. — Да, благодаря ви, още малко саке и си тръгвам. — Тя пресуши чашката на един дъх и веднага я протегна за още. — Значи разбираме се за два кобана — ще направя отстъпка за една такава видна дама като вас.

— Един. А довечера ще поговорим още за договора. В Чаения дом. Съжалявам, че трябва да го решим така набързо, но нали разбирате, няма време… — Тя махна многозначително към голямата зала, откъдето се носеше гълчавата на офицерите. — Държавни въпроси… господарят Торанага… бъдещето на империята… нали разбирате, Гьоко-сан.

— Да, разбира се, Тода-сама, разбира се. — Гьоко се надигна. — Значи един и половина за тази вечер, нали? Добре, значи…

— Един.

— Ох ко, господарке! Половинката е просто символична и не си заслужава да спорим за нея! — изплака Гьоко, като благославяше боговете за хитростта си и едва успяваше да задържи на лицето си израза на непоносима мъка. Кобан и половина беше тройна цена. Но много повече от парите струваше първата покана от истински японски благородник — нещо, към което отдавна се домогваше и за което с радост би посъветвала куртизанката си да приеме и без пари. — Кълна се в боговете, Тода-сама, че се оставям на вашето великодушие. Кобан и половина. Помислете си за другите ми питомки, които трябва да обличам, обучавам и храня години наред. Те са далеч от безценното съвършенство на Кику, но въпреки това трябва да се грижа и за тях по същия начин.

— Един златен кобан — утре.

Гьоко вдигна порцелановото шише и наля две чашки. Едната предложи на Марико, а другата пресуши на един дъх и я напълни отново.

— Добре, един — задъхано се съгласи тя.

— Благодаря ви, много сте любезна и разумна. Да, времената са трудни. — Марико замислено отпи от виното си. — След малко ще пристигнем с Анджин-сан в Чаения дом.

— Ъ? Какво казахте?

— Казах, че Анджин-сан и аз скоро ще тръгнем за Чаения дом. Аз ще му превеждам.

 

 

— Варваринът? — не повярва Кику на ушите си.

— Варваринът. Всеки момент ще бъде тук, освен ако не намерим начин да му попречим — и то заедно с нея, най-жестоката, най-алчната и коварна жена, която съм срещала в живота си, дано се прероди като куртизанка от Петнадесета класа.

Въпреки уплахата, си Кику не можа да сдържи звънкия си смях.

— Е, мама-сан, не се ядосвайте чак толкова. Тя е такава прелестна дама, пък и цял кобан — всъщност сделката ви е великолепна. Хайде, имаме предостатъчно време. Първо малко саке, за да ви олекне на сърцето. Ако, бързай като лястовичка!

Ако изчезна на минутата.

— Да, клиентът е Анджин-сан… — Гьоко отново се задави от яд.

Кику й вееше с ветрилото, докато малката Хана вееше на самата нея и протягаше благоуханни треви към носа й.

— А аз си мислех, че преговаря за Бунтаро-сама или за самия господар Торанага. Разбира се, като ми каза, че става дума за Анджин-сан, аз я попитах защо преговорите не се водят от собствената му наложница Фуджико-сан, както е редно, но тя само ми отговори, че дамата била много зле от изгарянията, които получила по време на пожара, а на нея й било наредено лично от Торанага-сама да уреди въпроса за Анджин-сан.

— О! Ще имам щастието да услужа на самия господар.

— Да, момичето ми, ако добре си изплетем мрежата. Но варваринът! Какво ще си помислят останалите ни клиенти? Какво ще кажат? Аз, разбира се, оставих въпроса открит — казах й, че не съм сигурна дали си свободна, така че все още можеш да откажеш, без да засегнеш никого.

— Че какво могат да кажат клиентите? Това е заповед на господаря Торанага. Шигата га най, нее? — опита се Кику да прикрие страха си.

— О, лесно можеш да откажеш, но трябва да побързаш, Кику-сан. Ох ко, трябваше да бъда по-далновидна, трябваше!

— Не се тревожете, Гьоко-сан. Всичко ще бъде наред, ще видите. Но трябва да обмислим нещата много добре. Поемаме голям риск.

— Да, голям.

— Съгласим ли се, връщане назад няма.

— Знам.

— Какво ще ме посъветвате?

— Не знам, Кику-чан. Чувствам се като в клопка на ками. Ти ще вземеш решението.

Кику прецени ужасите. После претегли на кантара и добрите страни.

— Хайде да рискуваме и да го приемем. В края на краищата той е самурай, хатамото, любим васал на господаря Торанага. Не забравяйте думите на гадателя: чрез мен ще станете за цял живот богата и прочута. Моля се думите му да се сбъднат, за да мога да ви се отплатя за всичкото добро, което съм видяла от вас.

Гьоко я помилва по разкошната коса.

— Ах, дете мое, толкова си добричка, благодаря ти. Да, според мен постъпваш мъдро. Нека дойде. — Тя я пощипна ласкаво по бузата. — Винаги си ми била любимка. Но ако знаех, щях да поискам двойно за този варварски адмирал.

— Ние и без това вземаме двойно, мама-сан.

— Тогава тройно.

Кику я потупа по ръката.

— Не се тревожете — това е началото на вашата сполука.

— Да, и освен това Анджин-сан не е обикновен варварин, а самурай и хатамото. Тода-сама ми каза, че е получил имение на стойност две хиляди коку и господарят Торанага го е направил адмирал на всичките си кораби. Освен това се къпе всеки ден като цивилизован човек и вече не смърди…

Ако пристигна задъхана и им сипа виното, без да разлее нито капка. Четири чашки бяха погълнати една след друга. Гьоко се почувствува по-добре.

— Довечера всичко трябва да е изрядно. Да. Щом е по заповед на господаря Торанага, така трябва да бъде. Нямаше да нареди лично, ако не е от значение за него самия, така ли е? Пък и Анджин-сан е нещо като даймио. Две хиляди коку годишно — в името на всички ками, това е огромна сполука за нас. Чуй ме, Кику-сан. — Тя се наклони към ухото й, а Ако се наклони към нея с наострени уши. — Попитах Тода-сама дали е запозната с някои от чуждоземните им обичаи, приказки, танци или пози, щом говори езика им, или някои песни и инструменти, които Анджин-сан предпочита.

— Да, това би било от голяма полза, дори много — съгласи се Кику, все още изплашена, че прие. Сега съжаляваше, че не постъпи по-разумно и не отказа.

— А тя нищо не можа да ми каже! Говори езика им, а си няма представа как правят любов! Попитах я дали е разговаряла с него на тази тема и тя ми отговори — да, но с плачевни резултати… — И Гьоко преразказа случката в крепостта Осака. — Можеш да си представиш в какво неудобно положение е изпаднала, горката.

— Е, поне едно нещо знаем със сигурност — да не му предлагаме момчета.

— А освен това сведения можем да получим само от една прислужница в дома му.

— Имаме ли време да изпратим да я повикат?

— Вече я посетих. От крепостта отидох право там. Дори една месечна заплата не можа да й развърже езика. Такава глупачка!

— Добре ли се е представила?

— Да, за една необучена любителка… Единственото, което можах да изкопча, беше, че господарят й бил мъжествен.

— Това не ни е от голяма полза.

— Така е. Предлагам да имаме всичко подръка, за всеки случай. Всичко.

— Да. Ще бъда много предпазлива. Много е важно всичко да бъде както трябва. Ще ми бъде трудно, ако не и дори невъзможно, да го забавлявам, щом не можем да разговаряме.

— Тода-сама каза, че ще ти превежда.

— Колко мило от нейна страна! Това много ще ми помогне, макар че не е същото…

— Така е. Още саке, Ако! Грациозно, детето ми, наливай с грация. Но ти си куртизанка Първа класа, Кику-сан. Така че ще трябва да се справиш. Варваринът адмирал е спасил днес живота на Торанага-сама и е седял до него. Цялото ни бъдеще е заложено на теб. Знам, че ще се справиш великолепно. Ако!

— Да, господарке?

— Погрижи се за постелите и за цветята… Не, цветята ще подредя лично аз. Къде е готвачката? — Тя потупа Кику по коляното. — Облечи си златното кимоно, а отдолу сложи зеленото. Тази вечер трябва да направим добро впечатление на Тода-сама.

И тя хукна да подрежда къщата. Всички дами, прислужници и чирачета започнаха радостно да се суетят, да разтребват, да помагат, горди от голямата чест, паднала се на техния дом.

Когато всичко беше готово и ангажиментите на останалите момичета променени, за да не пречат на тъй важната среща, Гьоко се прибра в стаята си и полегна, за да възстанови силите си. Още нищо не бе споменала пред Кику за предложението да откупят договора й.

Ще изчакам, реши тя. Ако успея да получа исканата сума, тогава може би ще освободя прекрасната си Кику. Но не и преди да разбера кой я иска. Добре, че бях достатъчно предвидлива и дадох на Тода-сама ясно да разбере това условие. Защо ревеш, стара глупачке? Пак ли се напи? Я си събери ума! — за какво ти е да бъдеш нещастна?

— Хана-чан!

— Да, мама-сан?

Детето изприпка при нея. Току-що бе навършило шест години и имаше хубави големи кафяви очи и дълга, прекрасна коса. Беше се издокарало в чисто ново алено кимоно. Гьоко го купи преди два дни чрез местната търговка на деца в Мура.

— Харесваш ли си новото име, детето ми?

— Много, много. Много съм поласкана, мама-сан.

Новото име означаваше „малко цвете“, както и Кику значеше „хризантема“ — името, което Гьоко й даде още първия ден.

— Сега аз ще ти бъда майка — каза й Гьоко мило, но твърдо, след като плати, колкото й искаха, и я получи учудена, че грубоватата, закръглена Тамадзаки е могла да роди такава потенциална красавица. След четири дни яростни пазарлъци тя плати един кобан за детето, докато навърши двадесет години — сума, достатъчна да изхрани семейството на Тамадзаки в продължение на две години. — Донеси ми чай, после гребена и няколко листенца ароматен чай, за да премахна дъха на саке от устата си.

— Да, мама-сан… — И тя хукна задъхана, изгаряща от желание да услужи, но се оплете на вратата в тънката като паяжина пола на Кику.

— Ооо, много се извинявам…

— Трябва да внимаваш, Хана-чан.

— Много се извинявам, много!

Хана-чан беше готова да заплаче.

— Защо си тъжна, Малко цвете? Хайде, успокой се — нежно я помилва Кику. — В този дом никога не бива да сме тъжни. Помни — това е Светът на върбите и сълзите са неуместни, дете, защото тогава каква полза от нас: Тъгата не се харесва. А наш дълг е да доставяме удоволствие и да бъдем винаги весели. Хайде тичай, детето ми, но леко, грациозно. — Кику се обърна и се представи на стопанката си с грейнала усмивка: — Харесвам ли ви така, господарке?

 

 

Блакторн я погледна и за малко не подсвирна.

— Боже моя!

— Това е Кику-сан — представя я официално Марико, възбудена от реакцията на Блакторн.

Момичето се бе появило в стаята, шумолейки с копринените си поли, поклони се и каза нещо, което Блакторн не разбра.

— Казва, че сте добре дошли и вашето посещение е чест за този дом.

— Домо — отговори той.

— До уаташи машите. Саке, Анджин-сан?

— Хай, домо.

Той не можеше да откъсне поглед от изящната й ръка, която безпогрешно напипа шишето, провери дали температурата на виното е каквато трябва да бъде, наля в чашата, която той протегна, както му беше показала Марико — и всичко с такава грация, че му се струваше почти невероятно.

— Обещавате ли да се държите като истински японец? — попита го Марико, като тръгваха от крепостта — тя в носилка, а той пеша до нея, надолу по пътечката, която се виеше от хълма към селото и площада до самия бряг. Зад тях вървяха няколко души с факли. Придружаваше ги почетен ескорт от десетина самураи.

— Да, ще опитам. Какво трябва да правя?

— Нищо. Трябва само да помните, че тази нощ е за ваше лично удоволствие — нищо друго.

Днешният ден е най-щастливият в живота ми, мислеше той. А довечера… Какво довечера? Беше възбуден от неизвестността и твърдо реши да опита да бъде истински японец, да се наслаждава с пълна душа на всичко, което му се предостави, и да не се смущава.

— Какво… такава… струва тази вечер? — беше попитал той.

— Един японец никога не би задал подобен въпрос, Анджин-сан — сгълча го тя. — Какво значение има това? Фуджико-сан се съгласи, че цената е много разумна.

Преди да тръгнат, той отиде да види Фуджико. Лекарят току-що я беше прегледал, сменил бе превръзките й и тъкмо й даваше да пие отвара от билки. Беше безкрайно горда от честта, оказана му от Торанага, от новото имение и разговаря с него безгрижно, без да се показва колко я боли, доволна, че той отива в Чаения дом. Марико, естествено, се бе посъветвала с нея и всичко беше уредено. Колко е добра Марико-сан! И колко съжалява, че не е могла тя сама да уреди всичко. Преди да излезе, той топло й стисна ръката. Тя му благодари и отново се извини, после го отпрати с думите, че се надява той да прекара чудесна вечер.

Гьоко и прислужниците ги очакваха до главната порта на Чаения дом и ги приветствуваха най-церемониално.

— Това е Гьоко-сан, тукашната мама-сан — представи я Марико.

— Голяма чест, Анджин-сан, голяма чест е за нас.

— Мама-сан? Това „мама“ ли значи? Майка? На английски е същото, Марико-сан. Мама, майка.

— О, не, почти е същото, но мама-сан означава само приемна майка. Майка на японски е хаха-сан или оба-сан.

Гьоко се извини за малко и забърза нанякъде. Блакторн се усмихна на Марико. Тя беше като същинско дете, разглеждаше всичко с широко отворени, възхитени очи.

— Ах, Анджин-сан, винаги съм искала да видя какво представляват тези места отвътре. Мъжете са толкова щастливи! Нали е прекрасно? Всичко е тъй красиво, при това в едно такова забутано селце! Очевидно Гьоко-сан е преустроила цялата къща и е използувала услугите на големи майстори. Погледнете какво дърво и… ах, колко мило от ваша страна, че ми позволихте да дойда с вас. Друга възможност никога няма да ми се предостави… вижте цветята… как изящно са подредени… ох, погледнете градината…

Блакторн се чувствуваше щастлив и много го беше яд, че в стаята остана една прислужница, а вратата беше открехната, защото тук, в Чаения дом, беше немислимо и дори смъртно опасно за Марико да остане сама с него в стаята.

— Толкова сте красива — каза й той на латински.

— Вие също… — Лицето й сияеше. — Много се гордея с вас, адмирале. И Фуджико — тя беше толкова горда, че едва я сдържаше в леглото.

— Изгарянията й, изглежда, са доста тежки.

— Не се бойте. Лекарите ни са много опитни, а тя е млада, здрава и силна духом. Тази вечер не мислете за нищо. Никакви въпроси за Ишидо, Икава Джикю, никакви битки, пароли, имения и кораби. Тази вечер нищо не бива да ви тегне на душата — отдайте се на нейното вълшебство.

— За мен вие сте вълшебство.

Тя започна да си вее, наля вино, но не продума. Той я наблюдаваше, после и двамата се усмихнаха.

— Трябва да бъдем много предпазливи, защото не сме сами, а хорските езици са безпощадни. Но ако знаете колко съм щастлива за вас — проговори тя най-сетне.

— А каква беше другата причина? Нали казахте, че има две причини, поради които искате да дойда тук тази вечер?

— Ах, да, другата причина… — Около него се носеше познато тежко благоухание. — Ние имаме един древен обичай, Анджин-сан. Когато някоя дама принадлежи на съпруга си, но изпитва чувства към друг мъж и желае да му подари нещо, което няма право да му даде, тя урежда някоя друга да заеме нейното място… като подарък… най-съвършената куртизанка, която може да си позволи.

— Казахте „когато някоя дама изпитва чувства към друг мъж“. Любов ли имате предвид?

— Да, но само тази нощ.

— Но защо тази нощ, Марико-сан, защо не по-рано?

— Тази нощ е вълшебна и ками вървят редом с нас. Аз ви желая.

В този момент на вратата се появи Кику и Блакторн подсвирна възхитено.

— Боже мой!

Кику го поздрави и му предложи саке.

— С какви думи да изразя, че дамата е изумително красива?

Марико му каза и той повтори след нея. Момичето весело зачурулика, прие комплимента и в отговор също му направи комплимент.

— Кику-сан пита, дали бихте искали да видите как ще пее и танцува за вас?

— Вие какво предпочитате?

— Дамата е тук за ваше удоволствие, не за мое.

— А вие? Не сте ли и вие тук за мое удоволствие?

— Да, донякъде… по един много личен начин.

— Тогава я помолете да попее.

Кику плесна леко с ръце и Ако донесе самисена. Беше продълговат инструмент, подобен на китара, но с три струни. Ако седна на пода и подаде на Кику плочицата от слонова кост.

— Тода-сама — започна Кику. — Моля ви да кажете на почетния гост, че ще изпея „Песента на морското конче“.

— Кику-сан, ще ми направите удоволствие, ако ме наричате тук, тази вечер, Марико-сан.

— Много сте мила с мен, господарке. Моля да ме извините, но в никакъв случай не бих могла да се държа непочтително.

— Моля ви.

— Ако това ще ви достави удоволствие, макар че… — Тя се усмихна прелестно. — Благодаря, Марико-сан.

И дръпна една струна. От момента, в който гостите преминаха през портата и влязоха в нейния свят, всичките й възприятия се пренастроиха. Беше ги наблюдавала скришом, докато разговаряха с Гьоко-сан, и когато останаха сами, после се бе питала как би могла да му достави удоволствие и как да направи впечатление на Тода-сама.

Но не беше подготвена за онова, което не след дълго стана напълно очевидно: Анджин-сан без съмнение желаеше Тода-сама, макар че прикриваше чувствата си като един съвсем цивилизован човек. Само по себе си това не беше изненадващо, защото Тода-сама бе изключително красива и съвършена във всяко едно отношение, а и което беше най-важно, само тя можеше да разговаря с него. Онова, което я учуди, беше, че Тода-сама също го желаеше, ако не и повече.

Варваринът самурай и дамата самурай, дъщеря на убиеца Акечи Джинсай, съпруга на Бунтаро-сама! Иии! Горкият човек, горката жена. Колко тъжно! Историята очевидно ще свърши трагично.

Кику усети сълзи в очите си при мисълта колко е тъжен животът, колко е несправедлив. Ах, как ми се иска да съм се родила самурай, а не дъщеря на селянин, за да мога да стана поне наложница на Оми-сан. Не временна играчка… С радост бих пожертвувала надеждата си за прераждане, за да получа този дар.

Скрий тъгата си. Доставяй удоволствие, това е твой дълг.

Пръстите й отново дръпнаха струните. Акордът бе изпълнен с меланхолия. Но изведнъж забеляза, че музиката й омагьосваше само Марико-сан, докато Анджин-сан я слушаше безучастно. Защо? Кику знаеше, че причината не можеше да бъде в нейното изпълнение, защото бе убедена, че е безупречно. Талант като нейния беше голяма рядкост.

Тя дръпна отново струните, още по-благозвучно, за да се увери в предположението си. Да, няма съмнение, притесни се тя, той не изпитва удоволствие. Остави акордът да заглъхне и започна да пее без акомпанимент. Гласът й се издигаше звънко, сменяше внезапно темпото — нещо, на което се бе учила години наред, за да го постига с такава лекота. Марико отново бе запленена, но не и той. Кику млъкна.

— Тази нощ не е за музика и песни — обяви тя, — а само за щастие. Марико-сан, как да кажа „моля да ме извините“ на неговия език?

— Пер фавор.

— Пер фавор, Анджин-сан, тази вечер само ще се смеем, кали?

— Домо, Кику-сан. Хай.

— Трудно е да забавляваш някого без думи, но не и невъзможно. А, сетих се.

Тя скочи и започна да изпълнява забавни пантомими — даймио, носач, рибар, надут самурай, дори стар селянин, напълнил кошница, и толкова добре ги представяше всички, с толкова хумор, че Марико и Блакторн не след дълго се смееха от сърце и пляскаха с ръце. Тогава тя вдигна ръка. Палаво и закачливо имитира пикаещ мъж: как не може да улучи, как го върши през различните етапи на живота си — като малко дете, което се подмокря в леглото си и реве, после млад, забързан мъж, друг, който се стиска, трети, който е забравил какво е смятал да прави, и накрая немощен старец, който стене от радост, че още изобщо може да ходи по малка нужда.

Кику се поклони на аплодисментите им, отпи от чая си и избърса нежното си лице. Забеляза, че той свива рамене, сякаш са схванати, и веднага скочи: „О, пер фавор, сеньор“, коленичи зад него и започна да го разтрива.

Умелите й ръце бързо намериха онези места, от които щеше да изпита удоволствие.

— Ох, господи, това е… хай… точно там…

Тя изпълни молбата му.

— След малко ще се почувствувате съвсем добре. Това е от много седене на едно място, Анджин-сан.

— Така много добре, Кику-сан, вие правите Суво почти лош.

— А, благодаря. Марико-сан, раменете на Анджин-сан са толкова широки, не бихте ли ми помогнали? Вие разтривайте лявото рамо, а аз — дясното. Много съжалявам, но ръцете ми не са много силни.

Марико се остави да я убедят и изпълни молбата й. Кику прикри усмивката си, като го усети как се стегна под пръстите на Марико, и се почувствува доволна от хрумването си. Ето че клиентът получаваше удоволствие благодарение на нейното умение и знания и тя вече можеше да се оправя с него.

— По-добре ли ви е така, Анджин-сан?

— Чудесно, благодаря.

— Много се радвам. Но Тода-сама е много по-сръчна от мен. — Кику усещаше взаимното им привличане, колкото и да го прикриваха. — А сега нещо за хапване.

Храната пристигна незабавно.

— Специално за вас, Анджин-сан — гордо обяви тя. В блюдото имаше малък фазан, нарязан на хапки и опечен на дървени въглища. Отгоре бе залят със сладникав соев сос. Тя му подаде едно парче.

— Ах, колко е вкусно! — не се сдържа той. Наистина беше много вкусно.

— Вие, Марико-сан?

— Благодаря.

Марико си взе едно парченце, но не го поднесе към устата си. Кику също пое ароматна мръвчица с клечките за ядене и я сдъвка с удоволствие.

— Много е вкусно, нали?

— Много, Кику-сан, много.

— Моля ви, Анджин-сан, вземете си още. — Тя взе второ късче. — Вижте колко е много.

— Благодаря. Моля ви, как това… как… — посочи той гъстия червеникаво-кафяв сос.

— Кику казва, че това е захар и соев сос с малко джинджифил. Пита дали и вие имате захар и соя.

— Захар — да. От захарно цвекло. Но соя нямаме, Кику-сан.

— Че как живеете без соя? — учуди се Кику. После стана сериозна. — Кажете, моля ви, на Анджин-сан, че ние от хиляда години използуваме захар. Будисткият монах Ганджин я донесъл от Китай. Всички хубави неща сме получили от Китай, Анджин-сан. Чая също. Преди петстотин години друг един будистки монах, Ейсай, донесъл няколко семенца и ги засадил в провинция Чикудзен, откъдето съм родом. Той, същият, пренесъл и дзен-будизма.

Марико също така сериозно превеждаше. После Кику избухна в звънък смях.

— Много се извинявам, Марико-сан, но и двамата имате такъв тържествен вид! Аз само се преструвах на много сериозна — като че ли чаят е от някакво значение! Само за да ви забавлявам.

Те наблюдаваха как Блакторн привършва фазана.

— Много беше вкусно. Благодарете, моля ви, на Гьоко-сан.

— Тя ще бъде безкрайно поласкана. — Кику сипа още саке в чашите им. После, тъй като беше време, каза най-невинно: — Мога ли да ви попитам какво стана днес по време на земетресението? Чух, че Анджин-сан е спасил живота на господаря Торанага. За мен ще е чест да чуя всичко от първа ръка.

И тя доволна се облегна назад, за да се насладят Марико и Блакторн на разказа си, като само от време на време издаваше по някое „Ох!“ или „А после?“, наливаше саке, без да ги прекъсне нито веднъж — идеален слушател.

Когато свършиха, Кику се възхити от храбростта им и големия късмет на господаря Торанага. Поприказваха още малко, а след това Блакторн се извини и тръгна след прислужницата, която трябваше да му покаже пътя.

Марико наруши мълчанието:

— Нали за пръв път опитахте месо, Кику-сан?

— Мой дълг е да правя всичко, което може да му достави удоволствие.

— Не съм подозирала дори, че една дама може да бъде толкова съвършена. Сега разбирам защо винаги трябва да има Плаващ свят, Свят на върбите и колко трябва да са щастливи мъжете. И също колко съм нескопосна.

— О, не бих искала да останете с такова впечатление, Марико-сан, аз съвсем не съм целяла това. Ние доставяме само краткотрайно удоволствие.

— Исках да кажа само колко много ви се възхищавам. Бих желала да ми станете сестра.

Кику се поклони.

— Не съм достойна за такава чест. — Двете усетиха топлота една към друга. — Това място е много потайно, на всички можете да имате доверие, отникъде не надзъртат любопитни очи. Стаята за удоволствия се намира насред градината и може да е много тъмна, ако човек пожелае. А мракът запазва тайните.

— Единственият начин да запазиш тайна е да я прошепнеш насаме в дълбок кладенец при пълнолуние — весело отвърна Марико, на която й трябваше време, за да се реши.

— Между две сестри няма нужда от кладенци. Освободих прислужницата си до утре. Стаята ми за удоволствия е много закътана.

— Вие ще бъдете там с него, сама.

— Аз винаги мога да съм сама. Винаги.

— Много сте мила, Кику-чан, много любезна.

— Тази нощ е вълшебна, нали? И толкова особена.

— Вълшебните нощи свършват много бързо, сестричке. Те са за децата. А аз вече пораснах.

— Кой знае какво може да се случи в една вълшебна нощ? Мракът скрива всичко.

Но Марико тъжно поклати глава и нежно я докосна.

— Да, но за него нощта ще бъдете вие.

Кику не настоя.

— Значи съм подарък за Анджин-сан? — обади се тя след малко. — Не е ли пожелал да бъде с мен?

— Ако беше ви видял, сам щеше да ви пожелае. За него е голяма чест, че го приехте. Сега съм убедена в това.

— Но той ме е виждал веднъж. Бях с Оми-сан и той мина покрай нас на път за кораба, когато заминаваше за Осака.

— О! Пък той ми каза, че видял Мидори-сан да разговаря с Оми-сан. Значи това сте били вие? До носилката?

— Да, на площада. Аз бях, Марико сан, а не съпругата на Оми-сан. Той ме поздрави с конничи уа. Но, разбира се, оттогава мина много време и едва ли си спомня. Пък и как може да си спомня? Това беше в предишния живот.

— О, той много добре помни хубавото момиче със зеленото чадърче. Много пъти ми е разказвал за него. — Марико я погледна изпитателно. — Всъщност, Кику-сан, вие лесно можете да бъдете взета за Мидори-сан в такъв един ден, скрита под чадърче.

Кику наля саке и Марико отново бе запленена от несъзнателната й грация.

— Чадърчето ми беше с цвят на морска вълна — поясни тя, доволна, че тази подробност е била запомнена.

— А как изглеждаше тогава Анджин-сан? Сигурно е бил много различен от сега? Нощта на писъците трябва да е била ужасна.

— Да, ужасна беше. И той изглеждаше по-възрастен, лицето му беше изпито… Но вие станахте много сериозна, сестричке. Ах, ако знаехте каква чест е за мен да ви наричам така. Тази нощ е само за удоволствия. Никаква сериозност, обещавате ли?

— Да, обещавам. Извинете ме.

— А сега стига толкова за практични неща. Искам да ви помоля за един съвет.

— Питайте ме за всичко — дружелюбно отвърна Марико.

— По въпроса за правенето на любов — имат ли предпочитания мъжете от неговия народ към нещо по-специално, ако случайно знаете? Много съжалявам, че ви питам, но може би ще ме насочите…

Марико едва успя да запази самообладание.

— Не, нищо не знам. Анджин-сан е много чувствителен на тази тема.

— А дали няма да можем да го попитаме по някакъв заобиколен начин?

— Струва ми се, че чужденците не бива да се питат направо. Във всеки случай това се отнася за Анджин-сан. Пък и… ъъ… много се извинявам, но не съм запозната с… ъъ… това, което имате предвид.

— А! — Кику веднага съобрази, че на жената й е неудобно да разговаря на подобни теми, и продължи, все едно, че нищо не е попитала: — Анджин-сан е изумителен човек, жалко само, че е варварин.

Марико побърза да се съгласи с нея.

— Да, за варварин е изумителен човек.

Чуха приближаващите се стъпки на Блакторн. Кику го поздрави отново и сипа вино. Марико отпи от чашата си, доволна, че не е вече насаме с куртизанката, защото имаше чувството, че тя чете мислите й.

Приказваха и се забавляваха, докато най-после Кику прецени, че моментът е подходящ, и ги попита дали не желаят да разгледат градината и стаята за удоволствия.

Излязоха в нощната градина. Дъждовните капки по листата блещукаха на светлината от факлите. Пътечката се виеше покрай малко езерце и ромолящ водопад. В дъното на пътеката, в малка бамбукова горичка, се гушеше самотна къщичка. Издигаше се насред грижливо поддържана морава и четири стъпала водеха към верандата й. Всичко около двустайната къщичка и вътре в нея беше направено с много вкус и пари. Най-доброкачественото дърво, най-изящната изработка, най-хубавите рогозки, най-фини копринени възглавнички, най-изискани украшения в нишата таконама.

— Колко е хубаво тук, Кику-сан — не се сдържа Марико.

— Чаеният дом в Мишима е много по-красив, Марико-сан. Моля ви, Анджин-сан, настанете се удобно. Пер фавор, харесва ли ви тук?

— Да, чудесно е.

Кику забеляза, че още е очарован от вълшебната нощ и е под влиянието на сакето, но това не му пречеше да усеща близостта на Марико. Страшно се изкушаваше да стане, да влезе във вътрешната стая, а оттам да мине на верандата и да си отиде. Но съзнаваше много добре, че така ще наруши закона. Нещо повече — разбираше прекрасно, че подобна постъпка би била направо безотговорна, защото чувствуваше със сърцето си, че Марико е готова на всичко и изобщо няма да се замисли за последствията.

Не, реши тя, не бива да я тласкам към постъпка, която може да свърши трагично, каквото и значение да има за моето бъдеще. Предложих й, а тя намери в себе си сили да откаже. Много умно от нейна страна. Дали са любовници? Не знам. Това си е тяхна карма.

Тя се наведе напред и се засмя заговорнически.

— Моля ви, Марико-сан, обяснете на Анджин-сан, че тук при мен има инструменти за удоволствие. Те имат ли си в тяхната страна?

— Казва, че нямали, Кику-сан. Съжалява, но дори не бил чувал.

— О! Тогава ще му бъде ли интересно да ги разгледа? Те са в съседната стая и мога да ги донеса — наистина са крайно възбудителни.

— Бихте ли искали да ги видите, Анджин-сан? Тя казва, че са много особени. — Марико умишлено промени смисъла на думите, изречени от Кику.

— Защо не? — каза Блакторн, а гърлото му се сви и цялото му същество се наелектризира от осезателността на техните благовония и женственост. — Нима… нима използувате инструменти за възглавницата?

— Кику-сан казва — понякога, Анджин-сан. Казва, и то си е така, че японският обичай е да се продължава времетраенето на „Облаците и дъжда“, защото вярваме, че през този кратък миг ние простосмъртните се сливаме с боговете. — Марико не откъсваше поглед от него. — Затова е много важно този миг да продължи колкото се може по-дълго. Това си е почти наше задължение, нее?

— Така е.

— Да. Казва, че е много важно човек да се слее с боговете. Това е полезна вяра и не е никак трудно човек да я храни в душата си, не смятате ли? Чувството, когато Облакът Избухва, е тъй неземно и богообразно, нали? Затова всички средства, които спомагат да останем при боговете възможно най-дълго, са наш дълг, нее?

— Много сте права. Много.

— Желаете ли саке, Анджин-сан?

— Да, благодаря.

Тя си вееше.

— Всичко, свързано с Избухването на Облака или с Облаците и Дъжда, или както още го наричаме Огъня и Пороя, е много, много японско, Анджин-сан. Толкова е важно да бъдете японец, когато се отнася до въпросите на възглавницата, нее?

За нейно голямо облекчение той се усмихна широко и й се поклони като придворен.

— Да. Много. Аз съм същински японец, Марико-сан. Хонто!

Кику се върна в стаята с кутия, облицована с коприна. Отвътре извади твърде внушителен по размери пенис от слонова кост и друг, от по-мека материя, еластичен. Блакторн за пръв път виждаше такава особена материя. Кику небрежно ги постави до себе си, встрани.

— Тези са най-обикновени харигата, Анджин-сан — разсеяно промърмори Марико, без да откъсва лаком поглед от другите предмети в кутията.

— Не може да бъде — промълви Блакторн, тъй като нищо друго не му хрумна. — Майко божия!

— Но това са най-обикновени харигата, Анджин-сан — настоя Марико. — И вашите жени сигурно ги ползуват.

— Не, разбира се! Не използуват нищо такова — смекчи набързо реакцията си, спомнил си, че трябва да запази чувството си за хумор.

Марико не повярва. Преведе на Кику, която също се изненада. После Кику говори нещо надълго и нашироко, а Марико кимаше в знак на съгласие.

— Кику-сан казва, че това е много странно, и аз съм принудена да се съглася с нея, Анджин-сан. У нас всяко момиче ги използува за най-обикновено облекчение, без изобщо да се замисли. Че как иначе ще запази едно момиче здравето си, след като й е забранен достъпът до места, които само мъжете могат да посещават. Сигурен ли сте, Анджин-сан? Нали не се шегувате с нас?

— Не, аз… ъъ… съм убеден, че нашите жени нямат такива… ъъ… неща. Това би било… Исусе, та това… ами не, ние… нямаме ги.

— Без тях животът е труден. Ние имаме една поговорка, че харигата е досущ като мъжа, само дето е за предпочитане, защото е също като най-добрите му части, без най-лошите. Нее? Освен това е за предпочитане, защото не всички мъже са… количествено не са надарени като харигата. Освен това са предани и верни, Анджин-сан, никога не им омръзваш като на мъжа. Освен това могат да са гладки, грапави… Анджин-сан, обещахте да запазите чувство за хумор!

— Права сте — усмихна се Блакторн. — Колко сте права! Моля да ми простите. — Той взе харигата в ръка и я разгледа отблизо, после подсвирна почти беззвучно. Вдигна я високо. — Какво казвахте, Учителко-сан? Че може да е грапава?

— Да — весело продължи Марико. — Може да е гладка или грапава, според предпочитанията, а което е много важно, издръжливостта им далеч надвишава мъжката и никога не се износва.

— Да, това е убедителен аргумент.

— Разбира се. Не забравяйте, освен това, че не всяка жена има щастието да принадлежи на мъжествен съпруг. Без харигата да й помага да се освобождава от най-ежедневни страсти и естествени нужди, жената не след дълго се отравя в собственото си тяло, а това води не след дълго до разбиване на хармонията, което е в ущърб и неин, и на околните. Жените не се ползуват със свободата на мъжете и напълно основателно, нее? Светът принадлежи на мъжете и с право, нее?

— Да — усмихна се той. — И не.

— Изпитвам искрено съжаление към вашите жени. Те не може да са различни от нашите. Когато се приберете у дома, Анджин-сан, ще трябва да ги поучите. Ах, да — кажете и на кралицата, тя ще разбере. Ние сме много разумни във всичко, което се отнася до възглавницата.

— Ще спомена на нейно величество. — Блакторн с престорена неохота остави харигатата. — Кое е следващото?

Кику извади наниз от четири едри кръгли зърна бял нефрит, наредени на разстояние едно от друго върху яка копринена нишка. Марико се заслуша напрегнато в поясненията на Кику, а очите й ставаха все по-ококорени, ветрилото й пърхаше неудържимо, докато гледаше изумено зърната нефрит. Кику млъкна.

— А со десу! Е, Анджин-сан — започна да обяснява, — тези се наричат кономи-шинджу — бисери на удоволствието, и могат да се използуват и от госпожата, и от господина. Желаете ли саке, Анджин-сан?

— Да, благодаря.

— И така, могат да се използуват и от госпожата, и от господина. Много внимателно се поставят в задното отверстие и сетне, в мига на Облаците и Дъжда, се издърпват бавно, зърно по зърно.

— Какво?

— Да. — Марико постави наниза на възглавничката отпреде му. — Госпожата Кику казва също така, че много е важно доброто преценяване на момента и че също така трябва винаги да се използува… не знам какво му казвате вие… ах, да — винаги да се използува с мазен мехлем… за да не причинява неудобство, Анджин-сан. — Тя вдигна поглед към него и добави: — Госпожа Кику каза също, че Бисерите на Удоволствието са с различни размери и ако се използуват правилно, могат да предизвикат у онзи, който ги употребява, съществено въздействие.

Той се изсмя гръмогласно и изрече на английски:

— Готов съм да заложа бъчва жълтици срещу свинско лайно, че си е точно така!

— Съжалявам, но не разбирам, Анджин-сан.

Той възвърна дар-словото си и обясни на португалски:

— Залагам планина от злато срещу трохичка, Марико-сан, че въздействието наистина е съществено. — Взе нефритените зърна и ги огледа, като подсвирна, без да се усети. — Бисери на удоволствието значи? — След малко ги остави. — Друго какво има в кутията?

Кику се зарадва, че начинанието й се ползуваше с успех. Следващото, което им демонстрира, беше химицу-кауа — Тайна кожа.

— Това е пръстен на удоволствието, Анджин-сан. Мъжът го надява, за да поддържа ерекцията, след като вече се е изпразнил. С негова помощ, казва Кику-сан, той може да достави удоволствие на жената, след като самият той е превалил планинския връх или желанието му е западнало. — Марико го погледна. — Нее?

— Точно така — усмихна й се Блакторн. — Да ме пази добрият господ и от двете — и от това да не съумея да доставя удоволствие. Помолете, моля, Кику-сан да ми купи три броя — за всеки случай.

Следващият предмет, който му демонстрираха, беше хиро-гумби — Броня за Изнурения — тънки изсушени стъбълца от някакво растение, които се накисват във вода и се увиват около Несравнимата Част, където набъбват и я карат да изглежда по-надарена. Последваха най-разнообразни еликсири за възбуда и увеличаване на възбудата, както и мазила и мехлеми — за навлажняване, за подпухване, за подсилване.

— А няма ли нещо, което да запази завинаги силата на Несравнимия? — попита той с нарастващо веселие в гласа.

— О, не, Анджин-сан, това би било нередно.

Кику наизвади още пръстени, които се надявали от мъжа — от слонова кост, еластични, копринени, с възли или четина по тях, с панделки или всякакви приспособления и украшения от слонова кост, конски косъм, семенца и дори миниатюрни звънчета.

— Кику-сан твърди, че почти всяко едно ще превърне в ненаситна развратница и най-свенливата жена.

О, господи, как бих искал да те видя като ненаситна развратница, мислеше той.

— Но те са само за мъжа, нали?

— Колкото е по-възбудена жената, толкова е по-силно удоволствието на мъжа, нее. Разбира се, доставянето на удоволствие на жената е и задължение на мъжа, а с помощта на някое от тези той ще може, ако за жалост е малък, слаб, стар или уморен, да я задоволи и да спаси честта си.

— Вие използували ли сте ги, Марико-сан?

— Не, Анджин-сан. За пръв път ги виждам. Това са… съпругите не са за удоволствие, а за да раждат деца и да се грижат за дома и домакинството.

— Нима жените не очакват да им бъде доставено удоволствие?

— Не. Не е прието. Удоволствието е за Дамите от Света на Върбите. — Марико си вееше с ветрилото и обясняваше на Кику какво са си казали. — Тя казва, че и във вашия свят нещата вероятно са устроени по същия начин — дълг на мъжа е да доставя удоволствие на дамата, както и тя на него.

— Моля да й кажете, че за съжаление не е така, а точно обратното.

— Тя казва, че е много жалко. Още саке?

— Обяснете й — каза той, — че нас са ни учили да се срамуваме от тялото си, от правенето на любов, от голотата и… и какви ли не други глупости. И едва тук разбрах, че това са глупости. Сега, след като се цивилизовах, много неща ми станаха ясни.

Марико преведе. Той изпразни чашката си и Кику веднага я напълни, като придържаше дългия си ръкав с лявата ръка, за да не докосва ниската лакирана масичка.

— Домо.

— До иташимашите, Анджин-сан.

— Кику-сан казва, че за всички нас е чест, дето говорите тези неща, Анджин-сан. И аз съм съгласна с нея. Карате ме да се чувствувам много горда. Днес в крепостта също много се гордеех с вас. Но не мога да повярвам, че нещата у вас са чак толкова зле, както ни разказвате.

— Дори по-зле. За вас е трудно да разберете, пък и аз не мога да го обясня както трябва, защото, ако не сте били там и сами не сте видели… Разбирате ли, всъщност…

Блакторн видя как те търпеливо го гледат и чакат да им обясни, пъстроцветни, изящни, толкова чисти, в почти голата спокойна стая, без излишни мебели. И в пълен контраст с всичко това си спомни за топлата, уютна смрад на английския му дом, където по пръстения под имаше разхвърляна слама, пушекът от откритото огнище се издигаше направо към дупката в тавана — в цялото село имаше само три от новите огнища с комини и те бяха в къщите на най-богатите. Две тесни спални и голяма, разхвърляна всекидневна, където се хранеха, живееха, готвеха, разговаряха. Влизаш вътре направо с моряшките ботуши, зиме и лете, без да обръщаш внимание на полепналите по тях кал и фъшкии, и сядаш на скамейката или стола до разхвърляната като стаята маса. Около теб се щурат четири кучета и две деца — синът му и дъщеричката на покойния му брат Артър, които се катерят, падат, стават, играят на прескочикобила, а Фелисити готви — дългата й пола мете сламата и калта, а сополивата прислужница подсмърча и се мотае из краката ти, докато в съседната стая, построена специално за нея, кашля Мери, вдовица на Артър, винаги на прага на смъртта, но все пак жива.

Фелисити. Милата Фелисити. Къпе се най-много веднъж в месеца, и то само лете, много скришом, в медения казан, но лицето, ръцете и краката си мие всеки ден. Неизменно навлечена през цялата година в няколко ката тежко вълнено облекло, което не се пере с месеци, ако не и с години, смърди като всичко останало, и тя, въшлясала като всички останали, чеше се като всички останали.

И какви ли не други идиотски суеверия и поверия — че чистотата може да те убие, че отворените прозорци могат да те убият, че водата може да те убие и да предизвика настинка или дори чума, че въшките, бълхите и болестите са божие наказание за земни грехове.

Бълхи, мухи и всяка пролет нови рогозки, но затова пък задължително всеки ден на църква, в неделя дори два пъти, за да ти се набие в главата Словото господне. Нищо друго няма значение, освен бог и вечното спасение.

Родени в грях, живеещи в срам, дяволско семе, обречено на адски мъки, молещо се за спасение и прошка… Фелисити бе тъй набожна и изпълнена със страх от всевишния и ужас от сатаната, тъй жадуваща за рая… След това се прибираха да обядват. Къс месо направо от шиша и ако някое парче падне на пода, ти го вдигаш, избърсваш го от полепналата мръсотия и го ядеш, освен ако кучетата не те изпреварят, но кокалите им хвърляш, така или иначе. Направо на пода. Остатъците от обяда се събарят от масата също направо на пода или се изхвърлят на пътя. Лягаш да спиш, както си бил облечен през деня, и се чешеш като сито, доволно псе — непрекъснато се чешеш. Остаряваш съвсем млад, погрозняваш съвсем млад, умираш съвсем млад. Фелисити. Сега е двадесет и девет годишна, побеляла, останали са й само няколко зъба, стара, сбръчкана и изсушена.

— Преди да й дойде времето, горката жена. Господи колко е излишно това! — възкликна той огорчено. — Колко жалко!

— Нан десу ка, Анджин-сан? — извикаха едновременно и двете жени и доброто им настроение се стопи.

— Извинете… аз само… вие сте тъй чисти, а ние тъй мръсни и като си помисля какво прахосничество е това, милиони хора… и аз също, целият ми живот… и само защото сме невежи. Господи Исусе, какво прахосване! Свещениците са виновни — те са образовани и те ни учат, нали всички училища са техни, поучават ни — винаги в името господне, мръсотия в името господне… това е самата истина.

— Да, разбира се — опита се да го успокои Марико, трогната от болката му. — Не се тревожете сега за такива неща, Анджин-сан. Оставете грижите за утре…

Кику се усмихваше, но беше вбесена от себе си. Трябваше да бъдеш по-предпазлива, упрекваше се тя. Ах, каква глупост! При това Марико-сан те предупреди! Заради теб сега вечерта се провали и магията изчезна, изчезна, изчезна!

И наистина тежкият, почти осезаем еротизъм, който ги бе обвил, изчезна безвъзвратно. Може да е за добро, реши тя. Сега поне Марико-сан и Анджин-сан са спасени за още една нощ.

Горкият човек, горката жена. Колко тъжно! Тя ги наблюдаваше как си говорят и изведнъж усети, че смениха тона.

— Сега трябва да ви оставя — каза Марико.

— Да си тръгнем заедно.

— Много ви моля да останете. За вашата и за нейната чест. Както и за моята, Анджин-сан.

— Не искам този подарък. Искам вас.

— Аз съм ваша. Вярвайте ми. Моля ви да останете. Моля ви. И знайте — тази нощ съм ваша.

Той не настоя повече.

 

 

След като тя си отиде, Блакторн се излегна назад с ръце на тила и се загледа през прозореца в тъмната нощ. Дъждът трополеше по керемидите, вятърът ласкаво подухваше откъм морето.

Кику беше коленичила пред него, без да помръдва. Краката й бяха изтръпнали. Толкова й се искаше и тя да се изтегне, но не смееше да наруши настроението му дори с най-незабележимото движение. Не си изморена. Краката не те болят, убеждаваше се тя. Вслушай се в дъжда и си мисли за красиви неща. За Оми-сан, за Чаения дом в Мишима, за това, че си жива, че вчерашното земетресение е било просто едно най-обикновено земетресение, като всички останали. Мисли си за Торанага-сама и невероятно високата цена, която Гьоко-сан се е осмелила да поиска първоначално за твоя договор. Ясновидецът беше прав — ще имаш щастливата съдба да я направиш по-богата, отколкото тя самата е мечтала. А ако това излезе вярно, защо да не се окаже вярно и всичко останало? Че един ден ще се омъжиш за самурай и ще имаш син от него, ще доживееш до дълбока старост, богата и почитана, и че — чудо на чудесата! — синът ти ще израсне също самурай, като останалите синове на съпруга ти.

И Кику потъна в розови блянове за своето невероятно, прекрасно бъдеще.

След малко Блакторн се протегна с удоволствие, обзет от приятна нега. Видя я и се усмихна.

— Нан десу ка, Анджин-сан?

Той поклати глава, стана и отвори вратата към съседната стая. Там нямаше прислужница, коленичила мълчаливо пред постелята. Двамата с Кику бяха сами в изящната малка къщичка.

Той влезе в спалнята и започна да сваля кимоното си. Тя веднага се втурна да му помага. Той се съблече гол и се уви в нощното кимоно, което тя му подаде. После Кику отвори мрежата против комари и той легна. Тя също се преоблече. Блакторн я наблюдаваше как сваля широкия пояс и горното кимоно, после долното светлозелено, поръбено с алено кимоно, и накрая фустата. Сложи си нощно кимоно с цвят на праскова, свали перуката със сложната официална прическа и си пусна свободно косата. Тя беше гарвановочерна, мека и много дълга. После Кику коленичи извън мрежата за комари.

— Додзо, Анджин-сан?

— Домо.

— Домо аригато годзиемашита — прошепна тя.

След това се пъхна под мрежата и легна до него. Свещите и петролните лампи хвърляха ярка светлина. Светлината го радваше, защото момичето до него беше красиво.

Неудържимото желание, което бе изпитвал, се изпари, макар да остана някаква тъпа болка. Не те желая, Кику-сан. Дори да беше Марико, пак щеше да е същото. Макар да си най-красивата жена, която съм срещал през живота си, по-хубава дори от Мидори-сан, която мислех за по-прекрасна от богиня, не те желая. Може би по-късно, но не сега, много съжалявам.

Тя протегна ръка и лекичко го докосна.

— Додзо?

— Ийе — усмихна се той и поклати глава. Хвана ръката й, после подпъхна своята под рамото й. Тя послушно се сгуши до него, разбрала веднага настроението му. Парфюмът й се смеси с уханието на чаршафите и постелите. Колко е чисто всичко, колко невероятно чисто, отново си помисли той.

Какво беше казал Родригес? „Япония е земен рай, англичанино, ако знаеш как да го търсиш.“ Или: „Тук е истински рай, англичанино.“ — не си спомняше точно думите му. Знаеше само, че не беше там, зад моретата, където мислеше, че е. Не бе там.

Земният рай е тук.