Джеймс Клавел
Шогун (4)

Глава трета

Ябу се излежаваше в горещата баня, по-доволен и уверен от всякога в живота си. Корабът му бе разкрил богатствата си, а те го даряваха с власт, за каквато дори не бе мечтал.

— Още утре искам да свалите всичко на брега — нареди той. — Опаковайте наново мускетите^[1] в касите им. Замаскирайте всичко с мрежи и чували.

Петстотин мускета — ликуваше Ябу. С повече барут и сачми, отколкото имаше Торанага във всичките си осем провинции. Плюс двадесет оръдия, пет хиляда снаряда с колкото искаш муниции. Цели каси запалителни стрели. Най-добро европейско качество.

— Мура, ти ще осигуриш носачи. Игураши-сан, искам всичкото оръжие, включително и топовете, тайно да се достави в моята крепост Мишима. Ти отговаряш.

— Да, господарю.

Намираха се в главния трюм и всички го гледаха изумени: първият му помощник Игураши, висок, гъвкав и едноок, Дзукимото, неговият интендант, десет, облени в пот селяни, които разтвориха касите под надзора на Мура, и личната му охрана от четирима самураи. Знаеше, че не могат да си обяснят нито радостната му възбуда, нито нуждата от цялата тази тайнственост. Толкова по-добре, реши той.

Когато португалците откриха Япония през 1542 година, те запознаха местните жители с мускетите и барута. Само след година и половина японците вече сами си ги произвеждаха. Качеството им далеч не беше на европейското ниво, но това нямаше значение, защото на пушките се гледаше като на любопитна новост и дълго време ги използуваха само при лов, като дори тогава бяха много по-точни със стрелите. Освен това голяма роля играеше фактът, че за японците войната беше почти ритуал: ръкопашни схватки, в които мечът се използуваше като най-уважавано оръжие. Употребата на пушки се считаше за малодушие, подлост и беше изцяло в разрез с моралния кодекс на самураите, наречен бушидо, който ги задължаваше да се бият честно, да живеят честно и честно да умрат; да бъдат цял живот беззаветно предани на законния си феодален господар, да не се боят от смъртта — дори да я търсят, служейки му, да се гордеят с името си и да го пазят неопетнено.

От години вече Ябу си бе съставил тайна теория. Най-сетне, каза си той, ще мога да я разширя и приложа на практика. Петстотин подбрани самураи, въоръжени с мускети, но обучени като една воинска част, да оглавят дванадесетте ми хиляди редовни войници, подкрепени от двадесет оръдия, използувани по специален начин от специални хора, също обучени като воинска част. Нова стратегия, възвестяваща началото на нова ера! В предстоящата война пушките можеха да се окажат от решаващо значение.

Ами бушидо — питаха го всеки път духовете на неговите праотци.

Че какво бушидо — всеки път им отвръщаше той с въпрос.

И те не можеха да му отговорят.

Ала и в най-дръзките си мечти не му беше минало и през ум, че един ден ще може да си позволи набавянето на петстотин пушки. А ето че ги имаше, без това да му струва нищо, и само той знаеше как да ги оползотвори. Ала на чия страна да ги използува? На страната на Торанага или на страната на Ишидо? А дали да не изчака и евентуално той самият да излезе крайният победител?

— Игураши-сан, ще пътувате нощем и ще съблюдавате най-строга тайна.

— Да, господарю.

— Повтарям, Мура — всичко трябва да се запази в пълна тайна. В противен случай ще залича селото ви от лицето на земята.

— Дума няма да издумаме, господарю. Говоря от името на цялото село. Ала не мога да гарантирам за самото пътуване или за другите села. Кой знае къде се спотайват шпионите? От нас обаче нищо няма да излезе.

След това Ябу отиде в хранилището. То беше претъпкано с пиратска плячка, както бе предположил: сребърни и златни съдове, чаши, свещници и накити, няколко религиозни картини в богато украсени рамки. В един сандък имаше женски дрехи, целите избродирани със златни нишки и цветни камъни.

— Ще наредя да претопят златото и среброто на кюлчета и да го приберат в съкровищницата — обади се Дзукимото. Той беше предприемчив и педантичен, на около четиридесет години. Не беше самурай. Преди години бил будистки воин — свещеник, ала Тайко, върховният господар и регент, унищожил манастира му по време на кампания за прочистване на страната от войнствени будистки манастири и секти, непризнаващи абсолютната му власт. С подкупи Дзукимото се отървал от ранна смърт и станал амбулантен търговец, а след това дребен търговец на ориз. Преди десет години постъпил на служба в интендантството на Ябу и сега вече без него не можеха. — Що се отнася до дрехите, може би златните нишки и камъните имат някаква стойност. Ще наредя с ваше позволение да ги опаковат и изпратят в Нагасаки заедно с всичко останало, което ще успея да спася.

Пристанището Нагасаки на най-южното крайбрежие на южния остров Кюшу беше официален склад и търговска база на португалците.

— Варварите може да дадат добри пари за тези боклуци.

— Добре. Ами балите в другия трюм?

— До една са пълни с някакво грубо платно. За нищо не може да ни послужи, господарю, няма къде да го продадем. Но ето нещо, което ще ви достави удоволствие.

И Дзукимото отключи касата. Тя съдържаше двадесет хиляди сребърни монети. Испански дублони. От най-доброто качество.

Ябу се размърда във ваната си. Избърса потта от лицето и врата си с малко бяло пешкирче и се потопи още по-дълбоко в горещата ароматна вода. Ако преди три дни някой гадател ти беше предсказал, че всичко това ще се случи, мислеше той, щеше да му отрежеш езика, задето разправя неправдоподобни лъжи.

Преди три дни той се намираше в Йедо, столицата на Торанага. Съобщението от Оми пристигна на здрачаване. Очевидно корабът трябваше незабавно да се огледа, ала Торанага все още беше в Осака за последна среща с генерал Ишидо, а през това време бе поканил Ябу и другите независими даймио от съседните провинции да го чакат да се завърне. Подобна покана не можеше да се отхвърли без пагубни последствия. На Ябу му беше много добре известно, че както той, така и останалите независими даймио и семействата им служеха като допълнителна гаранция за безопасността на Торанага и макар, че това никога не би било изказано с думи, те бяха чисто и просто заложници срещу завръщането на Торанага от непревзимаемата крепост на Осака, където се състоеше срещата. Торанага беше председател на Съвета на регентите, назначен от тайко на смъртното му ложе да управлява страната, докато седемгодишният му син навърши пълнолетие. Регентите бяха петима, до един видни даймио, ала само Торанага и Ишидо упражняваха истинска власт.

Ябу внимателно бе претеглил всички „за“ и „против“ отиването си в Анджиро, риска, на който се излагаше, евентуалните причини за оставането си. След това изпрати да повикат жена му и любимата му наложница. Наложницата беше официална, законна метреса. Един мъж можеше да има колкото си иска наложници, но само една съпруга.

— Току-що получих тайно съобщение от племенника ми Оми, че в Анджиро е пристигнал варварски кораб.

— Да не би да е от Черните кораби — възбудено попита жена му.

Черните кораби бяха огромни, невероятно богати търговски кораби, които веднъж годишно плаваха с мусоните между Нагасаки и португалската колония Макао, намираща се на около хиляда мили на юг, на китайския бряг.

— Не, но може би е богат. Тръгвам веднага. Вие ще казвате, че съм се разболял и в никой случай не бива да ме безпокоят. Ще се върна след пет дни.

— Това е изключително опасно — предупреди го жена му. — Торанага-сама изрично нареди да стоим тук. Сигурна съм, че ще постигне още един компромис с Ишидо и е прекалено силен, за да не му се подчиним. Не можем в никой случай да гарантираме, господарю, че никой няма да се усъмни — навсякъде гъмжи от шпиони. Ако Торанага се върне и разбере, че ви няма, отсъствието ви ще бъде зле изтълкувано. Враговете ви веднага ще го насъскат срещу вас.

— Така е — съгласи се и наложницата му. — Моля да ме извините, но по-добре е да послушате господарката, вашата съпруга. Тя е права. Господарят Торанага никога няма да повярва, че сте нарушили заповедите му само за да огледате някакъв варварски кораб. Моля ви, изпратете на ваше място някой друг.

— Но това не е какъв да е варварски кораб. Той не е португалски! Чуйте какво ще ви кажа. Оми пише тук, че е от някаква друга страна. Хората говорели на друг език помежду си и имали сини очи и златни коси.

— Оми-сан е полудял. Или е пил прекалено много саке — не повярва жена му.

— Работата е прекалено важна за шеги.

Жена му се поклони, извини се и каза, че имал право да й направи забележка, но думите й не били казани на шега. Беше дребна, слабичка, с десет години по-възрастна от него, и в продължение на осем години му раждаше по едно дете на година, докато утробата й пресъхна. Пет от децата бяха синове. Трима станаха воини и загинаха геройски във войната срещу Китай. Четвъртият стана будистки свещеник, а към петия, сега деветнадесетгодишен, Ябу изпитваше само неприязън.

Съпругата му, Юрико-сан, бе единствената жена, от която се боеше, единствената, освен покойната му майка, която ценеше. Тя управляваше дома му с копринен камшик.

— Отново моля да ме извините — пак се обади тя. — Споменава ли Оми-сан какъв е товарът?

— Не, Юрико-сан, не го е прегледал. Пише, че веднага запечатал кораба, защото бил много необичаен. Никога преди не се е появявал непортугалски кораб. Пише също, че освен това бил и боен кораб. С двадесет оръдия на палубите.

— Е, тогава някой трябва веднага да отиде.

— Аз лично ще видя каква е работата.

— Моля ви, премислете внимателно. Изпратете Мидзуно. Брат ви е умен и мъдър. Моля ви да не ходите.

— Мидзуно е слаб и не мога да му имам доверие.

— Тогава му заповядайте да си направи сепуку и се отървете от него — сряза го тя.

Сепуку, наричано понякога харакири — ритуалното самоубийство чрез изкормване — бе единственият начин, по който самураят можеше с чест да изкупи срам, грях или грешка, и беше привилегия само на самурайската каста. Всички — мъже и жени — се готвеха още от малки или за самия акт на сепуку, или да участвуват в него като секунданти. Жените извършваха сепуку само с нож в гърлото.

— По-късно, не сега — отговори Ябу на жена си.

— Тогава изпратете Дзукимото. На него поне можете да имате доверие.

— Ако Торанага не беше заповядал и съпругите, и наложниците да стоят тук, щях вас да изпратя. Но е прекалено рисковано. Трябва аз да замина. Нямам друг избор. Вие нали казахте, Юрико-сан, че съкровищницата ми е празна, че нямам повече кредит при мръсните лихвари. А Дзукимото твърди, че смъкваме максимални данъци от селяните. Трябват ми обаче на всяка цена още коне, оръжие и самураи. Може би този кораб ще ме снабди с необходимите средства.

— Заповедите на Торанага-сама бяха съвсем недвусмислени, господарю. Ако се върне и разбере, че…

— Да. Ако се върне. Но аз все още мисля, че е влязъл в клопка. Ишидо-сама има осемдесет хиляди самураи в крепостта Осака и около нея. Истинска лудост беше Торанага да отиде там само с няколкостотин души.

— Той е прекалено хитър, за да рискува живота си без нужда — уверено каза тя.

— Ако бях на мястото на Ишидо, веднага ще го убия, щом ми падне в ръцете.

— Да — съгласи се Юрико — ала майката на наследника е още заложница в Йедо до завръщането на Торанага. Генерал Ишидо няма да посмее да закачи Торанага, докато тя не се завърне здрава и читава в Осака.

— Аз бих го убил въпреки всичко. Няма никакво значение дали Очиба-сама е жива или мъртва. Наследникът е в безопасност в Осака. Ако Торанага умре, династията му е осигурена. Торанага е единствената реална заплаха за наследника, единствен той има някакви шансове да използува Съвета на регентите за свои цели, да узурпира властта на тайко и да убие момчето.

— Моля да ме извинете, господарю, но може би генерал Ишидо ще успее да привлече на своя страна останалите трима регенти и тогава четиримата заедно ще могат да обвинят Торанага в държавна измяна. Това ще му е краят, нали — намеси се наложницата му.

— Да, ако Ишидо можеше да го стори, не би се поколебал, но според мен не може — поне засега. Същото се отнася и за Торанага. Тайко много внимателно подбра петимата регенти. Те така силно се мразят един друг, че е невъзможно да постигнат единодушие по какъвто и да е въпрос.

 

Преди да поемат властта, петимата велики даймио публично се заклеха във вечна вярност на умиращия тайко, сина му и цялата му династия. Освен това дадоха свещени клетви, че са съгласни да управляват единодушно Съвета на регентите и да предадат империята непокътната в ръцете на Яемон, щом достигне пълнолетие на петнадесетия си рожден ден. Единодушно управление всъщност означаваше, че нищо не можеше да бъде променено, докато Яемон не наследи мястото на баща си.

— Но един ден, господарю, четирима от регентите все пак ще се съюзят срещу единия — било поради завист, страх или амбиции. И четиримата ще нарушат заповедите на тайко, колкото да се стигне до война.

— Да. Но войната ще е ограничена и единият обезателно ще бъде смазан, земите му ще се поделят от победителите, които тогава ще трябва да назначат пети регент, и след време четиримата отново ще се съюзят срещу единия и отново единият ще бъде разбит, а земите му отнети — така, както предвиди и тайко. Единствената ми трудност е да предвидя кой ще е жертвата този път — Ишидо или Торанага.

— Торанага.

— Защо?

— Другите се боят от него, защото знаят, че той тайно се домогва да стане шогун, колкото и да твърди, че няма такива намерения.

Шогун беше най-висшият ранг, който някой смъртен можеше да достигне в Япония. Шогун означаваше върховен военен диктатор. Само един от всички даймио можеше да притежава титлата и само негово императорско величество — божественият Син на небето, живеещ в уединение в Киото заедно с императорското семейство — можеше да даде титлата.

С назначаването си шогунът получаваше абсолютна власт, печата и правата на императора. Шогунът управляваше от името на императора. Всичката власт излизаше от императора, защото той беше пряк наследник на боговете. Следователно всеки даймио, който се противопоставяше на шогуна се опълчваше и срещу трона, така че веднага биваше обявяван извън закона и земите му се конфискуваха.

Императорът се почиташе като божество, защото беше пряк потомък на богинята на слънцето Аматерасу Оми-ками, една от дъщерите на боговете Идзанаги и Идзанами, които сътворили японските острови от небесната твърд. По божествено свое право той притежаваше цялата земя, цялата власт и всички му се подчиняваха безпрекословно. Но в действителност от шест века насам истинската власт съвсем не беше в ръцете на императора.

Преди шест века настъпва разкол, когато две от трите велики полуимператорски самурайски семейства — Миновара, Фуджимото и Такашима — подкрепят съперничещи си претенденти за трона и хвърлят империята в гражданска война. След шестдесет години междуособни борби Миновара надделяват над Такашима, а Фуджимото остават неутрални и изчакват да видят какво ще стане.

Оттогава империята управляват шогуните от семейство Миновара, като ревниво пазят властта си; те обявяват шогуната си за наследствен и започват да омъжват някои от дъщерите си за членове на императорското семейство. Държат императора и целия му двор напълно изолирани зад високите стени на дворците и градините на малкото им владение в Киото, понякога направо в немотия, а заниманията им се свеждат до това да спазват ритуалите на древната японска религия шинто и да се усъвършенствуват, като се отдават на калиграфия, рисуване, философия и поезия.

Не беше никак трудно да се упражнява власт над двора на Сина на небето, защото, въпреки че притежаваше цялата земя, той нямаше никакви доходи. Само самураите даймио имаха приходи и правото да облагат с данъци. При това положение, въпреки че членовете на императорския двор стояха в йерархичната стълбица над всички самураи, те съществуваха благодарение на издръжката, отпускана им по лична преценка на шогуна, на главния съветник куампаку или на управляващата в момента военна хунта. Много малко от тях бяха щедри. Някои от императорите се виждаха принудени дори да продават подписа си срещу храна. Често нямаше достатъчно пари за церемонията по случай коронацията.

След време шогуните от рода Миновара загубиха властта си и тя премина в ръцете на потомци на Такашима или Фуджимото. А тъй като гражданските войни не преставаха и продължаваха с векове, императорът изпадаше все повече във властта на онзи даймио, който бе достатъчно могъщ да превземе със сила Киото. В момента, в който новият завоевател на Киото посичаше на парчета управляващия шогун и целия му род, той — независимо дали беше Миновара, Такашима или Фуджимото — смирено се кълнеше във вярност на трона и още по-смирено молеше безсилния император да го дари с овакантената титла шогун. След което, също като предшествениците си, започваше да разпространява властта си извън Киото, докато на свой ред го глътваше следващият претендент. Императорите се женеха, абдикираха или се възкачваха на трона според настроенията на шогуна. Ала кръвната им линия оставаше винаги ненакърнена.

Така че шогунът беше всевластен. Докато не го свалят.

През вековете империята се цепеше на все по-малки части и много от шогуните биваха сваляни от власт. За последните сто години нито един даймио не бе имал достатъчно власт да стане шогун. Преди дванадесет години генералът от селски произход Накамура се беше сдобил с властта да получи мандат от настоящия император Го-Ниджо, но не можеше да бъде удостоен с титлата шогун, колкото и да му се искаше, защото беше селянин по произход. Трябваше да се задоволи с далеч по-нисшата титла куампаку — главен съветник — а по-късно, след като я отстъпи на новородения си син Яемон — макар и да запази цялата власт, както беше обичаят, се задоволи с титлата тайко. Защото историческата традиция повеляваше, че само потомците на древните, полубожествени и силно размножили се родове Миновара, Такашима и Фуджимото имаха право на титлата шогун.

Торанага беше потомък на Миновара. Ябу можеше да проследи родословното си дърво до някакво смътно и дребно клонче на Такашима, което обаче му беше достатъчно, ако един ден се добереше до върховната власт.

— Иии, Юрико-сан — каза Ябу. — Разбира се, че Торанага иска да стане шогун, но няма да може. Останалите регенти го мразят и се боят от него. Те го неутрализират, което именно целеше Тайко. — Той се наведе напред и напрегнато се втренчи в жена си. — Значи според вас Ишидо ще победи Торанага?

— Да, ще го изолират. Но в последна сметка едва ли ще загуби. Затова ви моля, господарю, подчинете се на заповедта на господаря Торанага и не напускайте Йедо само за да разгледате варварския кораб, колкото и да е необикновен според Оми-сан. Моля ви да изпратите в Анджиро Дзукимото.

— Ами ако корабът е натоварен с кюлчета злато и сребро? Ще доверите ли такъв товар на Дзукимото или на кой да е офицер?

— Не — призна жена му.

Така че той тайно се измъкна още същата нощ от Йедо, само с петнадесет души свита, и сега притежаваше богатства и власт, за каквито дори не беше мечтал, както и невиждани пленници, от които единият щеше да умре тази нощ. Беше наредил да има след това на разположение куртизанка и едно момче. Утре призори щеше да се завърне в Йедо, а на смрачаване оръжието и кюлчетата трябваше да потеглят в пълна тайна от Анджиро.

Ами оръдията — възторжено мислеше той. Оръдията и моят план ще ми дадат властта аз да реша кой ще спечели — Ишидо или Торанага. Тогава ще мога да заема мястото на победения в Съвета на регентите. А след това ще стана най-властният регент. А защо не и шогун? Да, всичко това вече ще е в моите възможности.

И той остави приятните мисли да го носят, накъдето си пожелаят. Как да използува най-добре двадесетте хиляди сребърни монети? Може да изгради наново централната кула в замъка си. Или да купи специални коне за оръдията. И да разшири шпионската си мрежа. Ами Икава Джикю? Ще стигнат ли хиляда монети, за да подкупи готвачите на Джикю да сложат отрова в храната му? Повече от достатъчно са. Петстотин, дори само сто са предостатъчни, ако попаднат в подходящи ръце. Но чии?

Следобедното слънце проникваше косо през малкото прозорче в каменната стена. Водата във ваната беше много гореща и постоянно се подгряваше от огън, запален зад стената. Къщата беше на Оми и бе разположена на малко възвишение с изглед към селото и пристанището.

Вътрешната градина беше изключително добре подредена и навяваше безоблачно спокойствие.

Вратата на банята се отвори. Слепият старец се поклони.

— Изпраща ме Касиги Оми-сан, господарю. Аз съм Суво, масажистът.

Беше висок, много слаб и стар, със сбръчкано лице.

— Добре.

Един от постоянните ужаси на Ябу беше да не би да ослепее. Откак се помнеше, все сънуваше, че се събужда в непрогледна тъмнина в ясен слънчев ден, че усеща топлината на слънчевите лъчи, без да ги вижда, че отваря уста и пищи, макар да знае, че пищенето е позорно, но въпреки това пищи. И тогава наистина се събуждаше облян в пот.

Ала този ужас от слепотата сякаш увеличаваше удоволствието, че ще го масажира слепец. На дясното слепоочие на масажиста имаше неравен белег, а под него личеше къде е бил сцепен черепът. Трябва да е от удар с меч, каза си Ябу. Дали това именно е причинило слепотата? Дали някога не е бил самурай? За кого ли се е биел? Ами ако е шпионин?

Ябу знаеше, че преди да го пуснат да влезе, масажистът е бил много старателно претърсен от телохранителите му, така че не се боеше от скрито оръжие. Собственият му безценен меч лежеше до ръката му — старинна изработка, дело на най-добрия майстор в Япония — Мурасама. Той наблюдаваше как старецът сваля памучното си кимоно и го закача, без да вижда закачалката. По гърдите му имаше белези от удари с меч. Набедрената му превръзка беше безупречно чиста. Той коленичи и търпеливо зачака.

Когато беше готов, Ябу излезе от ваната и се изтегна на каменната скамейка. Старецът внимателно го изсуши, намаза ръцете си с благовонно масло и започна да мачка мускулите на врата и гърба.

Напрежението започна да изчезва под учудващо силните пръсти, които се движеха по цялото му тяло и го опипваха надълбоко, с невероятна вещина.

— Добре, много добре — каза той след малко.

— Благодаря, Ябу-сама — отвърна Суво. „Сама“ означаваше „господар“ и беше задължително учтиво обръщение към висшестоящите.

— Отдавна ли служиш при Оми-сан?

— От три години, господарю. Той е много добър със стария човек.

— А преди това?

— Скитах от село в село. Няколко дни тук, половин година там, като пеперуда, носена от летен полъх.

Гласът на Суво имаше същото успокояващо въздействие, както и пръстите му. Беше разбрал, че на даймио му се разговаря, и затова търпеливо зачака следващия въпрос. Част от изкуството му беше да знае какво се иска от него и кога. Понякога ушите му подсказваха това, но в повечето случаи пръстите му сякаш отключваха тайните в мислите на мъже и жени. Сега пръстите му подсказваха — пази се от този човек, той е опасен и с променливи настроения, на възраст е около четиридесетгодишен, добър ездач и отлично се бие с меч. Освен това е зле с черния дроб и ще умре до две години. Ще го убие прекомерното пиене на саке и вероятно средствата за полова възбуда, към които прибягва.

— Много сте силен за годините си, Ябу-сама.

— Ти също. Колко си годишен, Суво?

Старецът се засмя, но пръстите му продължиха да се движат неуморно.

— Аз съм най-старият човек на света — моя свят. Всички, които познавах, отдавна са мъртви. Трябва да съм на повече от осемдесет години — не знам със сигурност. Служех на господаря Йоши Чикитада, дядото на Торанага-сама, още когато имението му беше не по-голямо от това село. Бях в неговия лагер, когато го убиха.

Ябу се мъчеше да задържи тялото си отпуснато, ала мислите му се изостриха и той започна напрегнато да се вслушва в думите на стария масажист.

— Мрачен ден беше, Ябу-сама. Не знам на колко години съм бил, но гласът ми още не бе надебелял. Убиецът беше Обата Хиро, син на най-влиятелния му съюзник. Сигурно сте чували историята — как младежът отсече главата на Чикитада-сама с един-единствен удар с меч. Мечът му беше изработен от Мурасама и оттогава съществува поверието, че всички оръжия, изработени от Мурасама, носят лош късмет на рода Йоши.

Дали не ми разправя това, защото знае за моя меч Мурасама — питаше се Ябу. Много хора го знаят. Или старецът просто си припомня един ден от дългия си живот?

— Как изглеждаше дядото на Торанага — попита той, за да изпита Суво, като се правеше на безразличен.

— Беше висок, Ябу-сама. По-висок от вас и много по-слаб. Когато го убиха, беше на двадесет и пет години. — Гласът на Суво стана по-топъл. — Иии, Ябу-сама, на дванадесет години той вече беше воин, на петнадесет, когато убиха баща му в сражение, стана наш военачалник. По онова време вече беше женен и имаше син. Жалко, че му е било писано да умре тогава. Обата Хиро му беше приятел и васал. Тогава беше на седемнадесет години. Някой го беше настроил срещу него, като се уверил, че Чикитада възнамерявал подло да убие баща му. Това, разбира се, бяха лъжи, но истината не ни върна Чикитада. Младият Обата коленичи пред трупа му и три пъти му се поклони. Каза, че е извършил това от синовен дълг пред баща си, а сега желае да изкупи оскърблението, което нанесъл на нас и на нашия род, като си направи сепуку. Разрешиха му и той със собствените си ръце изми главата на Чикитада и я постави на почетно място. След това си разпори корема и умря мъжествено, спазвайки церемонията. Един от нашите хора му беше секундант и му отряза главата с един-единствен удар. По-късно дойде баща му да прибере главата на сина си и меча му Мурасама. Оттогава нещата се обърнаха зле за нас. Единственият син на господаря Чикитада бе взет заложник някъде и за нашия клон от рода настанаха лоши времена. — Това беше…

— Лъжеш, старче. Не си бил там. — Ябу е извърна и застана с лице към масажиста, който замръзна на място. — След смъртта на Обата мечът е бил строшен и унищожен.

— Не, Ябу-сама, това е според легендата, но аз със собствените си очи видях как баща му дойде и прибра главата и меча. Че кой би унищожил такова произведение на изкуството? Това би било светотатство. Баща му го прибра.

— И какво направи с него?

— Никой не знае. Едни казваха, че го хвърлил в морето, защото обичаше и уважаваше като брат нашия господар Чикитада. Други твърдяха, че го заровил и чака да бъде изровен от внука му, Йоши Торанага.

— А ти как мислиш, какво е направил с него?

— Хвърлил го е в морето.

— Видял ли си го?

— Не.

Ябу отново легна и пръстите възобновиха работата си. Мисълта, че някой друг, освен него знае, че мечът не е бил унищожен, го възбуди по един особен начин. Трябва да убия Суво, каза си той. Но защо? Може ли един слепец да познае острието? Прилича на всяко друго острие, изработено от Мурасама, а дръжката и ножниците са сменяни безброй пъти през изминалите години. Никой не може да знае, че именно този меч, моят, е бил предаван от ръце в ръце с нарастваща тайнственост заедно с нарастващата влиятелност на Торанага. Защо да убивам Суво? Фактът, че е жив, прави нещата по-интересни. Дава ми стимул. Остави го да живее — можеш да го убиеш, когато си поискаш. С меча.

Мисълта достави удоволствие на Ябу и той отново се отпусна. В най-скоро време, обеща си той, ще бъда достатъчно силен, за да нося меча си Мурасама в присъствието на Торанага.

— И какво стана после — продължи да разпитва той, защото му се искаше да поплува върху успокояващите вълни на старческия глас.

— Просто настанаха лоши времена. Всичко това се случи в годината на големия глад, а след смъртта на господаря станах ронин. — Ронините бяха селяни воини или самураи, без земя и без господар, които поради безчестие или загуба на господарите си бяха принудени да се скитат от едно място на друго, докато намерят господар, който да ги приеме на служба. Трудно беше за един ронин да намери нова работа. Храната бе оскъдна, едва ли не всеки мъж беше воин и на пришълците никой нямаше доверие. Повечето от грабителските банди и пиратите, които опустошаваха страната и крайбрежието, бяха съставени от ронини. — Тежка година беше, а също и следващата. Биех се за кого ли не — една битка тук, друг бой там… Плащаха ми с храна. После чух, че в Кюшу имало храна в изобилие и потеглих на запад. За зимата успях да си намеря подслон. Цаних се като пазач в един будистки манастир. Бих се половин година за тях, отбранявах манастира и оризовите им полета от бандити. Беше недалеч от Осака и по него време — това беше много преди тайко да ги изтрие повечето от лицето на земята — страната гъмжеше от бандити като от блатни комари. Един ден ни нападнаха от засада и ме оставиха да лежа там, на полесражението. Взеха ме за убит. Намериха ме едни монаси и ми излекуваха раните. Но не можаха да ми възвърнат зрението. — Пръстите му се впиваха все по-надълбоко. — Пратиха ме при един сляп монах, който ме научи да масажирам и да виждам отново с пръстите си. Сега те ми говорят повече, отколкото едно време очите, поне така мисля. Последното, което видях с очите си, бе широко разтворената уста на бандита, развалените му зъби, бляскавата дъга, описана от меча му, и ароматът на цветята. Видях уханието им във всичките им цветове, Ябу-сама. Това беше много отдавна, преди варварите да се появят по нашите земи — може би има петдесет или шестдесет години. Но аз наистина видях цвета на уханието. Видях нирвана и за някакъв миг съзрях и лицето на Буда. Слепотата е малка цена за такъв дар.

Отговор не последва. А и Суво не очакваше да му отговорят. Ябу спеше, както бе предвидил масажистът.

— Хареса ли ти разказът ми, Ябу-сан — тихо попита той, развеселен. Само едно нещо не беше истина. Манастирът не беше до Осака, а от другата страна на западната ти граница. А името на монаха Су, вуйчо на твоя враг, Икава Джикю.

Колко лесно мога да ти пречупя врата, мислеше си той. Ще направя услуга на Оми-сан и направо ще облагодетелствувам селото. С това ще се отплатя, макар и не съвсем пълноценно, за дара, получен от моя благодетел. Дали да го направя сега? Или по-късно?

 

 

Шпилберген протегна ръката си с оризовите сламки, с изопнато от напрежение лице.

— Кой иска пръв да тегли?

Никой не му отвърна. Блакторн като че ли дремеше, облегнат в ъгъла, откъдето не бе помръднал. Наближаваше залез-слънце.

Бяха им дали храна, бъчонка с вода и друга — вместо тоалетна. Ала нищо, с което да се почистят от вонящата помия. На всичко отгоре ги нападнаха и мухи. Въздухът бе зловонен, подът — кално-слузест. Повечето се бяха разголили до кръста и се потяха от жегата. И от страх.

Шпилберген ги огледа един по един. После се върна при Блакторн.

— Защо не и ти? Защо?

Очите на лоцмана се разтвориха широко. Бяха пронизващи, ледени.

— За последен път ти отговарям — не знам!

— Не е честно! Не е!

Блакторн отново потъна в предишното си състояние. Трябва да има някакъв начин да се измъкнем оттук. Трябва да има начин да стигнем до кораба. Това копеле накрая ще ни избие до един — това е също така сигурно, както съществуването на полярната звезда. Нямаме много време, а бях изключен само защото ме пази за някакви особено долни цели.

След като капакът на тавана се затвори, всички го погледнаха, а някой попита:

— Какво ще правим сега?

— Не знам — отвърна той.

— Защо ти не влизаш в бройката?

— Не знам.

— Помогни ни, господи — изхлипа някой.

— Я почистете мръсотията — нареди той. — Струпайте всичко ей там!

— Нямаме нито парцали, нито…

— С ръце!

Те го послушаха, а той им помогна и почисти капитана, доколкото беше възможно. — Сега вече ще си по-добре.

— Как, по какъв начин ще изберем този човек — попита Шпилберген.

— Няма да правим нищо такова. Ще се бием!

— С какво?

— Ти ще отидеш ли като овца на заколение? Ще отидеш ли?

— Не ставай смешен — те нямат мен предвид! Няма да е редно аз да съм…

— Че защо — попита Винк.

— Защото съм капитан.

— Моите почитания, господине — иронично додаде Винк — ала според мен е редно доброволно да издигнете кандидатурата си.

— Предложението е чудесно — съгласи се и Питерзоон. — Аз го подкрепям, за бога!

Всички до един зашумяха одобрително и всеки си мислеше: господи, само да не съм аз.

Шпилберген се разбесня и взе да издава команди, ала всичко срещаше отпор в безмилостните очи на екипажа му. Тогава той замълча и впери поглед в покрития с повърнато под. Накрая каза:

— Не. Не е редно някой да отиде доброволно. Най-правилно е да теглим жребий. Сламки — едната да е по-къса от останалите. Ще се доверим… в ръцете на господа. Лоцмане, ти ще държиш сламките.

— Няма. Не желая да имам нищо общо с тази работа. Повтарям — да се опитаме да се измъкнем с бой!

— Ще ни избият до един. Чу какво каза самураят: ще ни оставят живи — с изключение на един. — Шпилберген избърса потта от лицето си, облак мухи се вдигна във въздуха и после отново накаца по него. — Дайте ми малко вода. По-добре да умре един, отколкото всички.

Ван Нек потопи кратунката в бъчвичката и я подаде на капитана.

— Общо сме десет. Заедно с теб, Паулус — каза той. — Шансовете са добри.

— Много са добри — ако не изтеглиш късата сламка. — Винк хвърли кос поглед към Блакторн. — Можем ли да излезем срещу мечовете им?

— А можеш ли да тръгнеш послушно към мъчителя, ако на теб ти се падне късата сламка?

— Не знам.

— Да теглим жребий! Нека господ да реши — отсече ван Нек.

— Горкичкият господ, като си помисля какви глупости стоварват на плещите му и после го изкарват виновен за всичко — подигра се Блакторн.

— А как иначе да решим — изкрещя някой.

— Нищо няма да решаваме!

— Ще правим каквото казва Паулус! Той е капитан — обяви ван Нек. — Ще теглим сламки! Това е най-доброто решение за мнозинството. Нека гласуваме! Всички ли сме „за“?

— Всички. Освен Винк.

— Аз мисля като лоцмана. По дяволите вашите попикани сламки!

Но накрая и него го склониха. Ян Ропер, калвинистът, започна молитвите. Шпилберген с голяма точност начупи десет сламки. След това преполови едната.

Ван Нек, Питерзоон, Сонк, Маецукер, Гинзел, Ян Ропер, Саламон, Максимилиан Кроок и Винк.

Отново някой се обади:

— Кой ще тегли пръв?

— А как да сме сигурни, че който изтегли лошата… късата сламка, ще тръгне доброволно — гласът на Маецукер бе прегракнал от ужас.

— Така е, не сме сигурни, а трябва да сме съвсем сигурни — подкрепи го Кроок, юнгата.

— Нищо по-лесно от това — заяви Ян Ропер. — Да се закълнем в името господне, че ще отидем. В неговото име. Да… да умрем за другите, в името господне. Тогава вече няма да се тревожим. Миропомазаният агнец божи ще се запъти право към вечната си слава.

Всички се съгласиха.

— Хайде, Винк, прави каквото каза Ропер.

— Добре. — Устните на Винк се бяха напукали. — Ако… ако съм аз… кълна се в господа бога, че ще тръгна с тях, ако… ако изтегля късата сламка. В името господне.

Всички повториха клетвата. Маецукер бе обзет от такъв ужас, че трябваше непрекъснато да му подсказват, след което отново се потопи в блатото на кошмара си наяве.

Сонк пръв изтегли сламка. След него Питерзоон. После Ян Ропер, последван от Саламон и Кроок. Шпилберген започна да усеща как умира, защото бе решено, че той няма да тегли, а последната сламка остава за него. А ето че шансовете му станаха минимални. Изтегли и Гинзел — той също бе в безопасност. Останаха четири. Маецукер плачеше, без да се прикрива, ала отблъсна Винк настрани, изтегли една сламка и не повярва на очите си, че не е къса. Стиснатият юмрук на Шпилберген се тресеше, ала Кроок му помогна да успокои ръката си. По крачолите му, незабелязано от него, се стичаха изпражнения.

Коя да изтегля? — отчаяно се питаше ван Нек. Помогни ми, господи! Той почти не виждаше сламките през мъглата на късогледството си. Ако само можех да видя, сигурно нещо щеше да ми подскаже коя да избера. Коя?

Той изтегли една и я доближи до очите си, за да прочете присъдата си. Ала сламката не беше къса.

Винк не откъсваше поглед от пръстите си, докато те избираха една от последните две сламки. Изпусна я на земята и всички видяха, че беше късата. Шпилберген разтвори стиснатата си шепа — сламката беше дълга — и припадна.

Всички бяха вперили погледите си във Винк. Той безпомощно ги гледаше, без да ги вижда, сви рамене, усмихна се едва-едва и разсеяно започна да отпъжда мухите. После се строполи на пода. Те му направиха място и се отдръпнаха, сякаш бе прокажен.

Блакторн коленичи в мръсотията до Шпилберген.

— Умря ли? — попита ван Нек почти беззвучно.

Винк се разтресе в писклив смях, който разстрои всички, и спря да се смее също така внезапно, както и започна.

— Аз съм мъртъв — изкрещя той. — Мъртъв!

— Не се бой. Ти си миропомазан от бога. Сега си в божиите ръце — успокояваше го Ян Ропер с уверен глас.

— Не се страхувай — поде и ван Нек.

— Сега вече е лесно да го говорите, нали? — Очите на Винк се стрелкаха от лице на лице, ала никой не издържаше на погледа му. Само Блакторн не се извърна.

— Подай ми малко вода, Винк — тихо му нареди той. — Иди при бъчонката и ми налей вода. Хайде!

Винк го гледаше втренчено. После взе кратунката, напълни я с вода и му я подаде.

— Господи, Исусе Христе, лоцмане — промърмори той. — Какво да правя?

— Първо ми помогни да оправя Паулус, Винк. Прави каквото ти казвам! Дали ще дойде на себе си?

Винк скъта болката си надълбоко, подпомогнат от спокойствието на Блакторн. Пулсът на Шпилберген беше много слаб. Винк му преслуша сърцето, повдигна клепачите и се вгледа в очите му.

— Не знам, лоцмане. Господи, не мога да разсъждавам както трябва! Струва ми се, че сърцето му е в ред. Трябва да му се пусне кръв… но не мога… не мога да се съсредоточа… дай ми…

Той млъкна обезсилен, облегна се на стената и започна да се тресе.

Капакът на тавана се отвори.

Оми застана като изваян на фона на небето, а кимоното му се окъпа в кръв от умиращото слънце.