Джеймс Клавел
Шогун (36)

Глава тридесет и пета

Блакторн чакаше в градината, облечен в униформено кафяво кимоно, подарък от Торанага, със сабите и пояса, и зареден пищов, скрит също в пояса. От притеснените, набързо дадени обяснения на Фуджико, а по-късно и от слугите разбра, че трябва да приеме Бунтаро официално, защото бил важен военачалник, хатамото и пръв гост в къщата му. Затова веднага се изкъпа, преоблече се и чакаше на уреченото място.

Беше се видял за малко с Бунтаро още вчера, когато пристигна. През целия ден Бунтаро беше зает с Торанага и Ябу, заедно с Марико, и Блакторн бе оставен да организира незабавно демонстрацията на атаката с помощта на Оми и Нага.

Марико се прибра късно. Разказа му накратко за бягството на мъжа си, как е бил преследван от хората на Ишидо, как им се изплъзнал и накрая се промъкнал през вражеските провинции, за да стигне до Кванто.

— Било е изключително трудно, но очевидно не и невъзможно, Анджин-сан. Моят съпруг е много силен и храбър.

— А сега какво ще стане? Ще си тръгнете ли?

— Торанага-сама нареди всичко да остане както преди. Нищо да не се променя.

— Вие се променихте, Марико-сан. Веселите искрици изчезнаха от очите ви.

— Не, Анджин-сан. Така ви се струва. Просто ми олекна, че е жив, защото бях сигурна, че е загинал.

— Да, но това ви промени.

— Разбира се. Благодаря на бога, че моят господар не е бил пленен, че е оживял да се подчини на заповедите на Торанага-сама. А сега, ако ме извините, Анджин сан, много съм изморена. Простете, но съм много, много изморена.

— Нещо да ви помогна?

— С какво можете да ми помогнете, Анджин-сан? Освен да споделите нашето щастие. Всъщност нищо не се е променило. Нищо не е свършило, защото нищо не е започвало. Всичко е като преди. Съпругът ми е жив.

А не съжалявам ли, че не е мъртъв? — питаше се Блакторн сега в градината. Не. Тогава защо е скритият пищов? Да не би да си изпълнен с чувство на вина? Не. Нищо не е започнало, каза тя. Така ли мислиш? Не е ли започнало? Не. Мислеше, че си с нея. Това не е ли същото, както ако си бил с нея?

От къщата се зададе Марико. Приличаше на миниатюрна порцеланова статуетка, вървяща на половин крачка зад Бунтаро, както беше редно. В сравнение с нея мечешката му фигура изглеждаше още по-непохватна и груба. Придружаваха ги Фуджико и прислужничките.

Той се поклони.

— Йокосо йоде кудасарета, Бунтаро-сан. Добре дошли в къщата ми.

Всички се поклониха. Бунтаро и Марико седнаха на възглавничките срещу него. Нигацу и прислужничката Кой започнаха да сервират чай и саке. Бунтаро пиеше саке и Блакторн последва примера му.

— Домо, Анджин-сан. Икага десу ка? Благодаря, как сте?

— Иой. Икага десу ка? Добре, а вие?

— Иой. Кова джодзуни шабереру йони ната на. Добре. Започвате добре да говорите японски.

Но скоро Блакторн изтърва нишката на разговора, защото Бунтаро заваляше думите, говореше небрежно и забързано.

— Съжалявам, Марико-сан, но не разбрах какви каза.

— Моят съпруг ви благодари, задето се опитахме да го спасите. С греблото, не помните ли? Когато бяхме в Осака.

— А со десу. Домо. Кажете му, моля ви, че все още съм на мнение, че тогава трябваше да се върнем на брега. Имаше време. Момичето загина напразно.

— Той казва, че това е карма.

— Излишна смърт — настоя Блакторн и съжали за грубостта си. Забеляза, че тя не преведе думите му.

— Моят съпруг казва, че стратегията на атаката е великолепна.

— Домо. Радвам се, че е успял да избяга здрав и читав и че ще командува полка. И е, разбира се, добре дошъл да живее в къщата ми.

— Домо, Анджин-сан. Бунтаро-сама казва: да, планът за нападението е много добър, но той самият винаги ще носи лъка и мечовете си. Може да убие когото и да било от много по-голямо разстояние с безупречна точност и по-бързо от един мускет.

— Утре, ако желае, ще стреляме един срещу друг и ще видим.

— Ще загубите, Анджин-сан, много съжалявам. Позволявам си да ви предупредя да не опитвате нищо такова.

Блакторн видя как очичките на Бунтаро бързо се прехвърлят ту върху Марико, ту върху него.

— Благодаря, Марико-сан, кажете му, че бих искал да го видя как стреля.

— Той пита знаете ли да стреляте с лък.

— Да, но не съм добър стрелец. У нас лъковете се смятат за старомодни. Само арбалетите още се използуват. Обучен съм за морски живот, а в морето използуваме оръдия, мускети и къси саби. Понякога също и запалителни стрели, но само за вражески платноходи, и то на близко разстояние.

— Той пита как се използуват, как ги правите тези огнени стрели? Различни ли са от нашите — от онези, които използуваха срещу галерата в Осака?

Блакторн започна да обяснява и отново последваха отегчителни прекъсвания и любознателни въпроси. Той беше свикнал с невероятното любопитство на японците относно всеки аспект на военното дело, но му беше крайно изморително да разговаря чрез преводач. Макар че Марико беше чудесна преводачка, казаното от нея рядко биваше съвсем точно. Тя скъсяваше дългите отговори, леко променяше — естествено — смисъла на казаното и по този начин се получаваха дори недоразумения. Затова се налагаше да повтаря на вятъра някои обяснения.

Ала Блакторн си даваше много ясна сметка, че без нея нямаше да има никаква стойност. Само знанията ме спасяват от ямата, повтаряше си той. Но засега не ме е грижа, защото имам много неща да им кажа и битка да печеля. Истинска битка. А дотогава съм в безопасност. Имам и флота да строя. След това у дома. В безопасност.

Видя мечовете на Бунтаро и на охраната му и усети своите, както и топлината на смазания пищов, и отново осъзна, че в тази страна никога нямаше да бъде в безопасност. Нито той, нито кой да е друг, нито дори Торанага.

— Анджин-сан, Бунтаро-сама пита: ако ви изпрати утре хора, можете ли да им покажете как се правят огнени стрели?

— Откъде катран?

— Не знам.

Марико го разпита откъде обикновено се взема катран, как изглежда, на какво мирише, с какво евентуално може да се замени.

После дълго време обяснява на Бунтаро. Фуджико през цялото време мълчеше, ала обиграните й очи и уши не изпускаха нищо. Прислужниците се подчиняваха безропотно на леките движения на ветрилото й, с които им даваше да разберат коя чаша да допълнят и кога са празни шишетата със саке.

— Моят съпруг казва, че ще обсъди въпроса с Торанага-сама. Може би в Кванто има катран. Но тук не сме чували за него. Ако пък няма катран, имаме гъсти масла — например китова мас, която може евентуално да се използува вместо него. Пита дали използувате военни ракети като китайците.

— Да, но не ги ценим много, освен при обсада. Турците ги използуваха при нападението си срещу рицарите на Свети Йоан в Малта. Основното им предназначение е да причиняват пожари и да предизвикват паника.

— Той моли да му разкажете подробно за това нападение.

— Беше преди четиридесет години, в най-голямата… — Блакторн млъкна и умът му трескаво заработи. Това бе най-важната обсада в историята на Европа. Шестдесет хиляди турци мюсюлмани, елитът на Отоманската империя, се изправиха срещу няколко хиляди малтийци, укрепили се в огромната си крепост Свети Елмо на малкото островче в Средиземно море. Рицарите издържаха успешно на шестмесечната обсада и — невероятно! — принудиха противника да се оттегли посрамен. Тази победа спаси цялото Средиземноморие от безчинствата на неверническите орди.

Блакторн изведнъж осъзна, че тази битка му дава в ръцете ключа за крепостта Осака: как да я обсади, как да я разруши, как да разбие портите й и как да я победи.

— Да, сеньор?

— Това стана преди четиридесет години в най-голямото вътрешно море на Европа, Марико-сан. Казва се Средиземни море. Беше просто обсада като всички обсади и не си заслужава да говорим за нея — излъга той. Споменът, който го осени, беше безценен и не можеше да го поднесе просто така и в никой случай сега — моментът никак не беше подходящ. Марико нееднократно му беше разказвали, че крепостта Осака стои неумолимо между Торанага и победата. Блакторн разбра, че ако реши проблеми е Осака, това може да се окаже неговият паспорт за излизане от империята с всички богатства, каквито могат да потрябват на човек за един живот.

Забеляза, че Марико е обезпокоена.

— Има ли нещо, сеньора?

— Нищо, сеньор.

Тя преведе думите му, но на него му стана ясно — разбрала е, че той крие нещо. Миризмата на заешкото задушено отвлече вниманието му.

— Фуджико-сан?

— Хай, Анджин-сан?

— Шокуджи уа мадака? Куаку уа… садзо куфуко де оро, нее? Кога ще вечеряме? Гостите може би са гладни?

— А, гамен насай, хи га курете кара ни иташимасу.

Тя посочи към слънцето и Блакторн разбра, че е казала „след залез-слънце“. Той кимна и изръмжа, което на японски минаваше за учтиво „благодаря, разбрах“.

Марико пак се обърна към него:

— Моят съпруг би искал да му разкажете за някоя битка, в която сте участвували.

— Те всички са описани във военния наръчник, Марико-сан.

— Казва, че го е изчел с голям интерес, но там нямало никакви подробности. През следващите дни би искал да научи всичко за вашите битки. А сега, ако обичате разкажете за някоя от тях…

— До една са във военния наръчник. Може би утре, Марико-сан.

Искаше му се да остане сам и да обмисли поразителното си хрумване за крепостта Осака и онази битка, пък и му омръзна да говори, да го разпитват и най-вече много беше изгладнял.

— Моля ви, Анджин-сан, разкажете отново, само веднъж, за моя съпруг. Моля ви.

Той долови умолителните нотки в гласа й и се смили.

— Разбира се. Как мислите, за коя да му разкажа?

— За тази в Холандия.

— Добре.

И той започна да разказва за онзи бой, дето приличаше на всички останали боеве, в които хората умират най-вече поради грешките и некадърността на командуващите офицери.

— Моят съпруг казва, че тук не е така, Анджин-сан. Тук командуващите офицери трябва да са много способни. В противен случай загиват много бързо.

— Разбира се, моите критики се отнасят само за европейските военачалници.

— Бунтаро-сама обещава да ви разкаже в близките дни за нашите воини и военачалници, особено за тайко. В отговор на вашата информация — уклончиво каза тя.

— Домо — благодари Блакторн, усещайки как погледът на Бунтаро се впива в него като свредел. Какво ли всъщност искаш от мен, кучи сине?

 

 

Вечерята се оказа пълен провал. За всички.

Още като излязоха от градината и се запътиха към верандата, където щеше да бъде сервирано, се случиха някои лоши знамения.

— Извинете, Анджин-сан, но какво е това? — посочи Марико. — Ей там. Моят съпруг пита какво е това.

— Къде? А, това ли? Фазан — обясни Блакторн. — Торанага-сама ми го изпрати заедно със заека. Ще вечеряме с него по английски — или поне аз имам такива намерения, макар че би стигнал за всички.

— Благодаря, но… ние, моят съпруг и аз, не ядем месо. Защо е провесен така фазанът? В тази горещина… не бива ли да го свалите от там и да го сготвите?

— Така се приготвя фазан. Първо се окачва, за да узрее месото.

— Как? Така? Извинете, Анджин-сан — притесни се тя — много се извинявам, но той бързо ще се развали. Все още е с перушината и не е… почистен.

— Месото на фазаните е много сухо, Марико-сан, затова се окачва да виси няколко дни и дори седмици в зависимост от температурата. След това се чисти и готви.

— И вие… го оставяте така на открито? Да гние? Като…

— Нан джа? — нетърпеливо попита Бунтаро.

Тя започна да му обяснява с извинителен тон и той пое дълбоко въздух, стана, огледа фазана и го побутна с пръст. Няколко мухи се разхвърчаха с бръмчене и отново кацнаха върху птицата. Фуджико колебливо каза нещо на Бунтаро и той пламна.

— Наложницата ви казва, че сте заповядали никой, освен вас да не се докосва до него.

— Да. Вие не окачвате ли дивеча? Тук не всички са будисти.

— Не, Анджин-сан, мисля, че никой не окачва фазаните по този начин.

— Някои смятат, че фазанът трябва да виси за перата на опашката си, докато те окапят, но това са врели-некипели — продължи Блакторн. — Правилното окачване е за шията — тогава соковете се запазват. Други го окачват за врата и го държат, докато падне, но аз лично не обичам месото да узрее чак до такава степен. Едно време ние…

Той млъкна, защото тя леко бе позеленяла.

— Нан десу ка, Марико-сан? Какво ви стана — обезпокои се Фуджико.

Марико им обясни. Те се засмяха нервно, а Марико-сан си избърса с отмалели ръце запотеното си чело.

— Ще ме извините ли за момент, Анджин-сан?

И вашата храна е не по-малко особена, искаше му се да възрази. Какво ще кажете за вчерашната сурова сепия — бяла, лигава, безвкусна, жилава и сервирана само с няколко капки соев сос? Или за кълцаните пипала на октопод, пак сурови, с гарнитура от студен ориз и водорасли? Ами суровата медуза с жълтокафяво варено торфу — ферментирало мляко от соя, дето прилича на повърнато от куче? Ах, да, разбира се, много елегантно поднесено в крехка и красива купичка, но това не му пречеше да прилича на повърнато. Да, дявол да го вземе, на човек може направо да му прилошее!

Най-сетне се изкачиха на верандата и след обичайните безкрайни поклони и учтиви разговори за най-обикновени неща, чай и саке, храната започна да пристига. Малки подноси с бульон от риба, ориз и сурова риба — както винаги. И накрая неговото задушено.

Той повдигна похлупака на гърнето. Парата се издигна нагоре и златистите кръгчета мазнина затанцуваха по врящата повърхност. Гъстата супа, от която устата му се изпълни със слюнки, лъхаше на вкусни сокове и вътре плуваха късове крехко месо. Той гордо предложи на всички да опитат, но те поклатиха глави и го помолиха да започне да се храни.

— Домо — благодари той.

Добрите маниери изискваха да сърба шумно супата направо от малката лакирана купичка, а всичко твърдо в нея да яде с клечки. В гърнето имаше черпак и като се напрягаше да прикрие глада си, той напълни купичката и започна да се храни. И тогава видя очите им.

Те го следяха като омагьосани, без да могат да откъснат от него погледите си, изпълнени с погнуса, която неуспешно се опитваха да прикрият. Апетитът му секна. Опита се да не ги забелязва, но не можа. Червата му куркаха от глад. Скри раздразнението си, захлупи гърнето и изръмжа, че не било сготвено по негов вкус. После заповяда на Нигацу да го отнесе.

— Фуджико пита тогава да го изхвърлят ли? — обади се Марико с надежда в гласа.

— Да.

Фуджико и Бунтаро въздъхнаха облекчено.

— Искате ли още ориз? — предложи Фуджико.

— Не, благодаря.

Марико започна да си вее с ветрилото, усмихна му се насърчително и напълни отново чашката със саке. Но гневът на Блакторн не се беше уталожил и той взе твърдото решение за в бъдеще да лови дивеча открито, но да си го готви насаме в планината и да се храни също насаме, далеч от всякакви будисти. И да вървят по дяволите! Щом Торанага може да ловува, значи и аз ще мога. Кога ли ще го видя? Колко ще чакам?

— По дяволите и чакането, и Торанага — произнесе той на глас на английски и му олекна.

— Какво, Анджин-сан? — попита Марико на португалски.

— Нищо. Питах се кога ли ще видя Торанага-сама.

— Не ми каза. Предполагам, че много скоро.

Бунтаро шумно сърбаше саке и супа, както го изискваше доброто възпитание. Този постоянен шум обаче започна да действува на нервите на Блакторн. Марико оживено говореше на съпруга си, който ръмжеше, почти без да й обръща внимание. Тя самата не се хранеше и Блакторн още повече се раздразни, като гледаше как те двете с Фуджико ухажват Бунтаро, и се ядоса, че самият той трябваше да се примири с този нежелан гостенин.

— Кажете на Бунтаро-сама, че в моята страна домакинът вдига наздравица в чест на своя уважаван гост. — И той вдигна чашата си с крива усмивка. — Желая му дълъг живот и щастие.

Бунтаро изслуша обясненията на Марико, кимна в знак на съгласие, вдигна и той чашата си, усмихна се със затворена уста и я пресуши.

— Наздраве! — продължи Блакторн със следващата чаша.

И отново, и отново.

— Наздраве!

Но този път Бунтаро не пи. Остави пълната си чаша и погледна англичанина с малките си очички. После повика някого отвън. Вратата незабавно се плъзна настрана и неотлъчният му телохранител се поклони и му подаде огромния лък и колчана. Бунтаро ги взе и каза нещо бързо и яростно.

— Моят съпруг… моят съпруг казва, че сте пожелали да го видите как стреля, Анджин-сан. Той смята, че утре е твърде далеч и сегашният момент е най-подходящ. Портата на вашата къща, Анджин-сан… Той пита кой стълб избирате.

— Не разбирам — обърка се Блакторн. Портата се намираше на не по-малко от четиридесет стъпки разстояние отвъд градината и беше напълно скрита от стената вдясно.

— Левия или десния стълб? Моля ви да изберете. — Гласът й беше тревожно настоятелен.

Предупреден от тона й, той погледна към Бунтаро, който сякаш не се интересуваше какво става около него, все едно, че тях ги нямаше — като някакъв набит, грозен горски дух, вперил поглед в далечината.

— Левия — каза той, без да може да откъсне поглед от японеца.

— Хидари — преведе тя.

Бунтаро незабавно измъкна стрела от колчана и както си седеше, нагласи лъка, вдигна го на нивото на очите си, опъна тетивата и изстреля стрелата с ярост и същевременно с някаква артистична лекота. Стрелата бръмна покрай лицето на Марико, засегна кичур от косата й и проби хартиената стена. Преди още да е изчезнала първата стрела, последва я още една и още една, като всяка следваща минаваше на сантиметър от Марико, която не помръдна — спокойна, коленичила както преди.

Четвърта стрела и накрая последната. Тишината се изпълни с ехото на вибриращата тетива. Бунтаро въздъхна, бавно дойде на себе си и постави лъка на коленете си. Марико и Фуджико шумно поеха въздух между зъбите си, усмихнаха се, поклониха се и похвалиха Бунтаро, който само кимна и леко се поклони. После всички погледнаха Блакторн. Той знаеше, че е бил свидетел на нещо почти свръхестествено: всички стрели бяха минали през една и съща дупка в стената.

Бунтаро връчи отново лъка си на своя телохранител и пое малката чашка със саке. Загледа я за момент, вдигна я за наздравица, пресуши я и каза нещо с дрезгав глас — отново предишният брутален Бунтаро.

— Моят съпруг най-учтиво ви моли да отидете да проверите.

Блакторн се замисли за миг, опитвайки се да успокои сърцето си.

— Няма нужда. Не се съмнявам, че е улучил целта.

— Той казва, че би искал сам да се уверите.

— Уверен съм.

— Моля ви, Анджин-сан, това ще го поласкае.

— Не искам да го лаская.

— Да, но мога ли много тихо да се присъединя към молбата му?

Той отново прочете познатия умолителен израз в очите й.

— Как да кажа: беше истинско удоволствие да ви наблюдавам?

Тя му каза, той повтори думите и се поклони. Бунтаро небрежно му върна поклона.

— Помолете го да дойде с мен и заедно да видим къде са попаднали стрелите.

— Той казва, че предпочита вие сам да видите. Не иска да дойде, Анджин-сан.

— Защо?

— Ако попадението му е точно, сеньор, можете да се уверите и сам. Ако ли не — това също е само за вашите очи. По този начин никой от вас двамата няма да се почувствува неловко.

— Ами ако не е улучил?

— Улучил е. Но според нашите разбирания точността на попадението при такива невъзможни обстоятелства не е от значение — важна е грацията на стрелеца, благородството на движенията му, силата, която демонстрира, като стреля седнал, и безразличието му дали е спечелил, или загубил.

Стрелите бяха на сантиметър една от друга, в средата на левия стълб. Блакторн погледна назад към къщата — на четиридесет крачки от това място се забелязваше малката дупчица в книжната стена — като светулка в тъмнината.

Такава точност е невъзможна, мислеше той поразен. От мястото, където седеше Бунтаро, не можеше да се види нито градината, нито портата, пък и нощта беше непрогледно черна. Блакторн се върна обратно при стълба и вдигна високо фенера. Опита се с една ръка да изскубне някоя от стрелите, но железните наконечници се бяха забили много надълбоко. Можеше да пречупи дървеното стъбло, но не му се искаше.

Телохранителят го наблюдаваше през цялото време. Блакторн се поколеба. Човекът дотича да му помогне, но той поклати глава.

— Ийе, домо!

И се върна при останалите в къщата.

— Марико-сан, моля ви да кажете на моята наложница, че бих искал стрелите да останат завинаги забити в стълба. До една. За да ми напомнят за един истински майстор стрелец. Не съм виждал подобно попадение.

— Благодаря, Анджин-сан.

Тя преведе думите му на Бунтаро и той също благодари за комплимента.

— Саке — заповяда Блакторн.

Пиха още. Бунтаро вече сърбаше спокойно виното и се остави на алкохола. Блакторн го наблюдаваше скришом, но след малко вниманието му се отклони и той пак започна да се чуди как е възможно да се изстрелят пет стрели с такава нечовешка точност. Невъзможно е, мислеше той, а го видях със собствените си очи. Какво ли правят Винк, Бакус и останалите? Торанага му беше казал, че екипажът се установил в Йедо, недалеч от „Еразъм“. Исусе, как ми се иска да ги видя и да се кача отново на кораба!

Погледна към Марико, която говореше нещо на мъжа си. Бунтаро я слушаше и изведнъж Блакторн с учудване видя как лицето на самурая се сбърчи от омраза. И преди да успее да отклони погледа си, Бунтаро го погледна.

— Нан десу ка?

Въпросът прозвуча почти като обвинение.

— Нани мо, Бунтаро-сан. Нищо.

Блакторн започна да предлага на всички саке, надявайки се по този начин да прикрие чувствата си. Жените отново приеха, но едва-едва се докосваха до чашите си. Бунтаро пиеше наведнъж и отвратителното му настроение вече явно си личеше. После отново дълго и сърдито говори нещо на Марико.

Блакторн не се сдържа.

— Какво му става? Какво казва?

— Много се извинявам, Анджин-сан. Съпругът ми ме разпитваше за вас, за вашата съпруга и наложници, за децата ви и какво се е случило, след като напуснахме Осака. Той… — Тя млъкна, очевидно промени решението си и добави с различен тон. — Много се интересува от вас и вашите възгледи.

— Аз също се интересувам от него и неговите възгледи, Марико-сан. Как сте се запознали с него? Кога се оженихте? Дали…

Но Бунтаро нетърпеливо го прекъсна с порой от думи.

Марико незабавно започна да му превежда. Бунтаро се пресегна, напълни две чаени чаши със саке, предложи едната на Блакторн и махна на жените също да пият.

— Моят съпруг казва, че понякога чашките за саке са прекалено малки.

Марико напълни другите две чаши за чай със саке, започна да отпива внимателно от едната, а другата предложи на Фуджико. Последва втори, още по-враждебен порой от думи и усмивката на Марико се смрази на лицето й, както и тази на Фуджико.

— Ийе, додзо гомен насай, Бунтаро-сама — примоли се Марико.

— Има! — заповяда съпругът й.

Фуджико притеснено се опита да се намеси в разговора им, но Бунтаро й затвори устата с един-единствен поглед.

— Гомен насай — шепнеше Марико. — Додзо, гомен насай.

— Какво каза той, Марико-сан?

Но тя сякаш не го чуваше.

— Додзо, гомен насай, Бунтаро-сама, уаташи…

Лицето на мъжа й почервеня от гняв.

— ИМА!

— Много съжалявам, Анджин-сан, но моят съпруг ми нареди да ви разкажа — да отговоря на въпросите ви — да разкажа за себе си. Помолих го да не обсъждаме семейните ни въпроси толкова късно през нощта, но той заповяда. Моля ви да имате търпение. — Тя отпи голяма глътка от чашата си. И още една. Тънките кичури коса — пуснати свободно около ушите й, потрепваха при всяко движение на ветрилото на Фуджико. Тя пресуши чашата си и я постави върху масичката. — Моминското ми име е Акечи. Аз съм дъщеря на генерал Акечи Джинсай, убиеца. Моят баща предателски уби своя законен господар, диктатора Города.

— Господи, защо го е направил?

— Каквато и да е причината, Анджин-сан, тя не може да бъде уважителна. Баща ми извърши най-тежкото престъпление на този свят. Моята кръв е опетнена, както и кръвта на сина ми.

— Тогава защо? — Той замълча, но не се сдържа и реши да продължи: — Исках да кажа, че разбирам какво значи да убиеш законния си господар. Учудвам се, че са ви оставили жива.

— Моят съпруг ми оказа голяма чест…

Бунтаро отново я прекъсна злобно, тя се извини и преведе думите на Блакторн. Бунтаро презрително й махна да продължи.

— Моят съпруг ми оказа голяма чест, като само ме отпрати далеч — продължи тя със същия благ глас. — Аз го молих да ми разреши да извърша сепуку, но той ми отказа тази привилегия. Беше… Трябва първо да ви обясня, че сепуку е привилегия, която може да ми окаже или той, или Торанага-сама. Аз все още продължавам коленопреклонно да моля за нея всяка година, на датата на предателството. Но с присъщата си мъдрост моят съпруг винаги ми отказва. — Усмивката й беше прекрасна. — Моят съпруг ми оказва голяма чест всеки ден, всеки момент, Анджин-сан. Аз на негово място не бих могла дори да разговарям с такъв опозорен човек.

— Значи затова… значи затова сте последна от своя род? — спомни си той думите й за голямата беда, за която му бе споменала по време на бягството от крепостта Осака.

Марико преведе въпроса му на Бунтаро и отново се обърна към него:

— Хай, Анджин-сан. Но за тях това не беше беда. Накамура, генералът, който стана тайко, ги настигна в планините — баща ми и цялото му семейство. Накамура поведе тогава армиите на отмъщението и унищожи цялата войска на баща ми — двадесет хиляди души — до един. Баща ми и семейството му били в безизходица, но той имал време да им помогне на всички — на четиримата ми братя и трите ми сестри, на майка ми и двете си наложници. Чак тогава си направил сепуку. В това отношение и той, и те бяха самураи. Храбро коленичили пред него, един по един. А той им отсичал главите. Умряха достойно. И той също. Двамата братя на баща ми и чичо му бяха застанали на негова страна в предателството срещу законния си господар. Те също умряха достойно. Нито един Акечи не остана жив, за да изпита омразата и подигравката на врага, с изключение на мен — не, моля ви за извинение, Анджин-сан, греша — истинският враг бяха баща ми, неговите братя и чичо. От врага само аз останах жива — жив свидетел на подло предателство. Аз, Акечи Марико, останах жива, защото бях омъжена и следователно принадлежах към семейството на съпруга си. Тогава живеехме в Киото. Бях там, когато умря баща ми. Неговото предателство и бунт продължиха едва тринадесет дни, Анджин сан, но докато има хора на тези острови, името Акечи ще се споменава с погнуса.

— От колко време бяхте омъжена, когато се случи това?

— Два месеца и три дни.

— И едва петнадесетгодишна?

— Да. Моят съпруг ми оказа голяма чест, като не се разведе с мен и не ме изпъди, както би трябвало да направи. Само ме отпрати в едно село на север, в провинция Шонай. Там беше много студено, Анджин-сан, много.

— И колко време останахте там?

— Осем години. Города беше четиридесет и девет годишен, когато извърши сепуку, за да не бъде заловен. Оттогава има близо шестнадесет години, Анджин-сан, и повечето от неговите наслед…

Бунтаро отново я прекъсна с език, който шибаше като камшик.

— Моля да ме извините, Анджин-сан, но моят съпруг правилно посочва, че е достатъчно да кажа, че съм дъщеря на предател, а дългите обяснения са излишни. Разбира се, някои пояснения са необходими — предпазливо добави тя. — Моля ви също да извините лошите обноски на съпруга ми и да помните какво ви бях казала за ушите, които чуват, и за осморната стена. Извинете ме, Анджин-сан, но ми е заповядано да си вървя. Вие не бива да си тръгвате преди него или преди да изгуби съзнание от препиване. Не се месете в нищо. — Тя се поклони на Фуджико. — Додзо, гомен насай.

— До иташимашите.

Марико се поклони на Бунтаро и излезе.

— Саке! — заповяда той и се ухили злобно. Фуджико му напълни чаената чаша.

— Наздраве! — додаде Блакторн, силно объркан. Повече от час вдига той наздравици, докато усети, че главата му се замая. Тогава обаче Бунтаро изведнъж изгуби съзнание и се просна сред съборените, изпотрошени чаени чаши. Вратата веднага се отвори и на прага се появиха телохранителят и Марико. Подпомогнати от слугите, те го вдигнаха и пренесоха в отсрещната стая — стаята на Марико. Подпомогната от прислужницата си Кой, тя започна да го разсъблича, а телохранителят затвори вратата и седна от външната й страна, с ръка върху дръжката на меча.

Фуджико чакаше, без да откъсва поглед от Блакторн. Прислужничките почистиха безпорядъка. Блакторн уморено прокара ръце през дългата си коса и завърза по-здраво панделката на плитката си. После излезе на верандата, следван от наложницата си.

Свежият въздух го ободри. Но не достатъчно. Той седна замислен на стъпалата и започна да вдишва вечерта. Фуджико коленичи до него.

— Гомен насай, Анджин-сан — прошепна тя и кимна с глава към къщата. — Уакаримасу ка? Разбрахте ли?

— Уакаримасу, шигата га най.

И я погали по главата, като видя нескрития й страх.

— Аригато, аригато, Анджин-сан.

— Анатауа суимин има, Фуджико-сан — състави той със запъване изречението. — Идете сега да спите.

— Додзо, гомен насай, Анджин-сан, суимин, те — махна тя към неговата стая и го погледна умолително.

— Ийе, уаташи ойоги има. Не, ще отида да поплувам.

— Хай, Анджин-сама.

Тя послушно се обърна и извика нещо. Веднага дотичаха двама от слугите — силни млади момчета от селото, които се славеха като добри плувци. Блакторн не се възпротиви. Тази нощ знаеше, че това е безсмислено.

— Е, поне го приспах — успокояваше се той на глас, докато слизаше към морето, следван от двамата младежи, и усещаше мозъка си притъпен от алкохола. — Сега не може да й причини болка.

 

 

Блакторн плува около един час и се почувствува по-добре. Фуджико го чакаше на верандата с чайник пресен чай. Той изпи една чаша, легна и моментално заспа.

Събуди го гласът на Бунтаро, преливащ от злоба. Дясната му ръка автоматично стисна дръжката на заредения пищов, който държеше винаги под футона, а сърцето му заби лудешки от рязкото събуждане.

Бунтаро млъкна. Чу се гласът на Марико, но Блакторн разбираше само откъслечни думи. Въпреки това долови молбата й, призивът й към разум — не раболепен, нито хленчещ, дори не и сълзлив, а пак обагрен от обичайната й кротка смиреност. Бунтаро отново я прекъсна грубо.

Блакторн се опита да не слуша. „Не се месете“ — беше го посъветвала тя и имаше право. Той нямаше никакви права над нея, а Бунтаро — всички. „Моля ви да бъдете предпазлив, Анджин-сан, и да помните какво ви казах за ушите, които чуват, и за осморната стена.“

Той послушно се изтегна пак в леглото. Усети кожата си охладена от потта и си наложи да мисли за думите й.

— Разберете, Анджин-сан — каза тя една вечер, след като бяха пресушили последното от безброй последни шишета със саке и той се шегуваше за липсата на всякаква възможност за уединяване в японската къща — навсякъде щъкаха хора, стените бяха хартиени, отвсякъде любопитни уши и очи. — Тук трябва да се научите сам да създавате своето уединение. Нас от деца ни учат да се вглъбяваме в себе си, да спускаме непроницаеми стени и да живеем зад тях. Ако не можехме да постигнем това, без съмнение всички бихме полудели и бихме се избили едни други и самите себе си.

— Какви стени?

— О, ние се крием зад безкрайни лабиринти, Анджин-сан, от церемонии, ритуали, обичаи, всякакви табута. Дори езикът ни има нюанси, които не съществуват във вашите езици и които ни позволяват да избегнем учтиво всякакъв въпрос, на който не желаем да дадем отговор.

— Но как си затваряте ушите, Марико-сан? Това е невъзможно.

— Много лесно се постига, трябва само да се тренирате. Разбира се, обучението започва още когато детето се учи да говори, така че то лесно става наша втора природа — иначе как бихме оцелели? Започвате, като пречиствате мисълта си от хората — поставяте се в друга плоскост. Много полезно упражнение е наблюдаването на залеза, също и слушането на дъждовните капки — забелязали ли сте, Анджин-сан, колко различно звучи всеки дъжд? Ако наистина слушате, тогава настоящето изчезва. Други полезни упражнения са например да слушате как падат листенцата на цветята или как растат камъните. Разбира се, предполага се, че вие виждате не материални неща, а само знаци, послания до вашата хара — сърцевината ви — които ви напомнят за преходността на живота и ви помагат да постигнете уа — вътрешна хармония, абсолютна хармония, която е най-желаното нещо в живота на японеца, в японското изкуство, във всяко едно. — Тя се засмя. — Виждате ли какво прави от мен сакето. — Езичето й съблазнително докосна горната и устна. — Ще ви прошепна една тайна: не се оставяйте да ви заблудят нашите усмивки, мили обноски, церемониални поклони, любезност и всякакви знаци на внимание. Скрити зад тях, ние сме може би на хиляди ли от вас, на безопасно разстояние, съвсем сами. Ето какво търсим — забрава. Една от най-старите ни поеми, която се съдържа в „Коджико“ — първата японска история, написана преди близо хиляда години, ще ви разясни може би моите думи:

Осем облака се вдигат,

за да скрият влюбените.

Осморната стена на провинция Идзумо

огражда тези осем облака.

О, колко е прекрасна

тази осморна стена!

Ние сигурно бихме полудели, ако тя не съществуваше. Сигурно.

Спомни си за осморната стена, каза си той, докато продължаваше да чува злобното съскане на Бунтаро. Та аз нищо не знам за нея. Нито пък за него. Мислй за мускетния полк или за дома, за Фелисити, как ще се върнеш на кораба, за Бакус или Торанага, или Оми-сан. Какво ми е мнението за Оми? Да търся ли отмъщение? Иска да ми стане приятел и след случката с пищовите е мил и любезен и…

Силната плесница звънна в ушите му. Отново гласът на Марико и втора плесница. Блакторн вече беше на крака, отворил вратата. Телохранителят в коридора го погледна със зли очи, застанал пред стаята на Марико, с вече изваден меч…

Блакторн тъкмо се готвеше да се нахвърли върху него, когато вратата в края на коридора се отвори и оттам излезе Фуджико, с разпуснати над нощното й кимоно коси. Очевидно звукът на раздрания плат и последвалият удар ни най-малко не я бяха смутили. Тя застана между Блакторн и самурая, поклони се учтиво и на двамата, хвана Блакторн за ръка и му направи знак да се прибере обратно в стаята си. Самураят напрегнато следеше всяко негово движение. Блакторн имаше само един пищов, при това с един-единствен куршум, и предпочете да се оттегли. Фуджико го последва и затвори вратата след себе си. Чак тогава даде израз на уплахата си, заклати глава, предупредително докосна с пръст устните си и отново поклати глава, а очите й го гледаха с няма молба.

— Гомен насай, уакаримасу ка? — едва прошепна тя.

Но неговото внимание беше съсредоточено върху съседната книжна стена, която с такава лекота можеше да пробие. Тя също погледна стената, застана пред нея, седна и му направи знак и той да седне.

Ала Блакторн не беше в състояние да се отпусне. Стоеше прав, готов да се хвърли и да ги погуби всички, подтикван от последвалото в този момент изохкване и нов удар.

— Ийе! — Фуджико цяла се тресеше от ужас, но той й махна да не му пречи — Ийе, ийе! — продължи да го моли тя.

— Има!

Тогава Фуджико скочи на крака, направи му знак да чака и се спусна безшумно към мечовете му, положени грижливо пред таконама — малката почетна ниша. С разтреперани ръце взе дългия меч, извади го от ножницата и се приготви да го последва през стената. В този миг се чу още един удар и порой от яростни думи. Вратата към коридора рязко се разтвори и Бунтаро затрополи тежко на някъде, следван от телохранителя си. За миг в къщата настъпи тишина, след което се чу затръшването на градинската врата.

Блакторн тръгна към вратата. Фуджико се стрелна да му препречи пътя, но той я отмахна с един жест и отвори.

Марико беше все още на колене в ъгъла на съседната стая, с рана на бузата, разрошени коси, разкъсано на парчета кимоно, а по бедрата и гърба й личаха следи от тежки удари. Той се втурна към нея да я вдигне на ръце, но тя му извика.

— Вървете си, моля ви, Анджин-сан!

От ъгълчето на устата й се стичаше кръв.

— Господи, как ви е…

— Помолих ви да не се месите! Моля ви да си вървите — повтори тя със спокоен глас, който контрастираше силно с яростта в погледа й. После видя Фуджико, застана на вратата и й каза нещо. Фуджико послушно го хвана за ръката и го изведе, но той се отскубна от нея.

— Недейте! Ийе! Вашето присъствие тук ме унижава и ме лишава от спокойствие и утеха. Вие ме правите за смях и срам! Вървете си!

— Но аз искам да ви помогна, не разбирате ли?

— А вие защо не разберете? Нямате никакво право да се месите. Това е лична свада между двама съпрузи.

— Това не му дава правото да ви бие…

— Защо не слушате, като ви говоря, Анджин-сан? Ако желае, може да ме пребие до смърт. Има това право и много бих искала да го направи — да, да ме убие! Тогава няма да понасям повече позора си! Мислите ли, че ми е лесно да живея във вечен срам? Не чухте ли какво ви казах? Аз съм дъщеря на Акечи Джинсай!

— Вие нямате никаква вина за това. Нищо не сте сторили!

— Имам вина и съм дъщеря на баща си. — Марико не би казала нищо повече, но вдигна поглед нагоре, видя колко той страда за нея, колко е угрижен, колко я обича и понеже знаеше как държи на истината, позволи си да се разкрие за миг. — Тази нощ вината беше моя, Анджин сан. Ако плача, както той иска, ако го моля за прошка, както той иска, ако треперя от него, ако се вцепенявам от страх и му се умилквам, както той иска, ако се преструвам на ужасена и послушно разтварям крака, както той иска, ако върша всички женски задължения, които са моя съпружеска съдба, тогава той ще е като дете в ръцете ми. Но аз не желая.

— Защо?

— Защото това е моето отмъщение. Така му се отплащам, задето ме остави жива след предателството, задето ме отпрати за осем години и през цялото това време ме остави жива. Задето ми заповяда да се върна и да живея. — Тя седна с болезнена гримаса и заоправя разпокъсаното си кимоно. — Никога вече няма да му се отдам. Едно време го правех по собствена воля, макар че го мразя от мига, в който го видях за първи път.

— Тогава защо се омъжихте за него? Нали сама ми казахте, че жените имат право да отказват и не се женят против желанието си?

— Направих го, за да угодя на Города и на баща си. Бях съвсем млада и не познавах още Города, но ако желаете да чуете истината, той беше най-жестокият, най-омразният човек, който някога се е раждал. Той принуди баща ми да поеме пътя на предателството. Това е самата истина. Города! — Тя сякаш изплю това име. — Ако не беше той, сега щяхме да сме живи и почитани. Моля се на господа да е попаднал в ада. — Тя едва-едва се раздвижи, като се опитваше да контролира болката в хълбока си. — Между моя съпруг и мен съществува само омраза — това е нашата карма. А колко ще му е лесно да ми позволи да се приютя в моята малка смърт!

— Но защо не ви освободи? Защо не се разведе с вас? Или дори да ви позволи това, което така желаете?

— Защото е мъж.

Силна болка се стрелна през тялото й и тя се намръщи. Блакторн коленичи и я взе в ръцете си. Тя го отблъсна опитвайки се да овладее положението. Фуджико стоически наблюдаваше, все така застанала до вратата.

— Нищо ми няма, Анджин-сан. Моля ви, оставете ме сама. Не бива. Трябва да сте много предпазлив.

— Не се боя от мъжа ви.

Тя уморено оправи кичур коса и вдигна поглед към него. Защо не го оставя да срещне своята карма? — питаше се тя. Нали не е от нашия свят! С каква лекота ще го убие Бунтаро! Ако е все още жив, това е само благодарение на личната закрила на Торанага. Ябу, Оми, Нага, Бунтаро — всеки един от тях много лесно може да бъде предизвикан да го убие. Откак е пристигнал, ни е причинил само неприятности. Както и неговите знания. Нага е прав: Анджин-сан може да унищожи нашия свят, ако ние не го унищожим преди това. Ами ако Бунтаро научи? Или Торанага? За онова…

— Да не сте полудели — попита я тогава Фуджико.

— Не.

— Тогава защо искате да заемете мястото на прислужницата?

— Заради сакето и за да се позабавлявам, Фуджико-сан, пък и от любопитство — излъга тя и скри истинската причина: той я възбуждаше, тя го искаше, никога не бе имала любовник Ако не станеше тази нощ, никога вече нямаше да има такава възможност, а трябваше да бъде Анджин-сан и никой друг.

Затова отиде при него и се пренесе в незнайни измерения, а когато вчера пристигна галерата, Фуджико я попита насаме:

— Щяхте ли да отидете, ако знаехте, че Бунтаро е жив?

— Не, разбира се — излъга тя.

— Но сега, предполагам, че ще кажете на съпруга си? За Анджин-сан?

— Защо да му казвам?

— Помислих си, че такова е всъщност намерението ви. Ако му го кажете в подходящ момент, яростта му ще избухне неудържимо и ще имате щастието да сте мъртва, преди още да е разбрал какво върши.

— Не, Фуджико-сан, той никога няма да ме убие. За съжаление. Ще ме изпрати при ета, ако има достатъчно уважителен повод и ако успее да получи разрешение от Торанага-сама, но никога няма да ме убие.

— Прелюбодейство с Анджин-сан няма ли да е достатъчен повод?

— Да, разбира се.

— И какво ще стане със сина ви?

— Ще наследи моя позор, ако бъда опозорена.

— Моля ви да ми кажете, ако някога усетите, че Бунтаро-сама подозира какво се е случило. Докато съм наложница на Анджин-сан, мой дълг е да го закрилям.

Да, Фуджико, така е, помисли си тогава Марико. И това би ти дало достатъчно уважителен повод да отмъстиш открито на човека, който погуби баща ти — нещо, към което отчаяно се домогваш. Но баща ти наистина беше страхливец, много съжалявам, бедна ми Фуджико. Ако Хиромацу не е бил там, баща ти сега щеше да е жив, а Бунтаро — мъртъв, защото омразата към Бунтаро далеч превишава презрението към баща ти. Дори мечовете, които ти така цениш, не са били поднесени на баща ти за военни заслуги, а са били купени от ранен самурай. Аз никога няма да ти разкрия това, но все пак такава е истината.

— Не се боя от него — повтори Блакторн.

— Знам — каза тя и потъна в болката си. — Но много ви моля, страхувайте се заради мен.

Блакторн се запъти към вратата.

 

 

Бунтаро го чакаше на стотина крачки от къщата, насред пътеката, която водеше надолу към селото — нисък, набит, смъртоносен. Телохранителят му стоеше до него. Утрото беше мрачно. В плитчините вече се мяркаха рибарски лодки, а морето беше гладко като тепсия.

Блакторн видя отпуснатия в ръката му лък, мечовете му и мечовете на телохранителя. Бунтаро се олюляваше леко и това му вдъхна надежда, че няма да го улучи, защото пътеката беше гола и той нямаше къде да се скрие. Но нищо не го интересуваше; дръпна предпазителите на двата пищова и се втурна към противника си.

По дяволите всички прикрития, мярна се през мъглата на кръвожадната му ярост, като същевременно си даваше сметка, че това, което върши, е безумие, че няма никакви шансове да оцелее срещу двама самураи и далекобойния лък, че няма никакво право да се меси. И тогава, докато Бунтаро беше все още извън обсега на пищова, двамата ниско му се поклониха. Блакторн се закова, разбрал, че има някакъв капан. Огледа се, но наоколо нямаше никой. Като насън видя как Бунтаро тежко се отпуска на колене, слага лъка си настрана, поставя длани в прахта и му се кланя най-ниско — както селяните се кланят на своите господари. Телохранителят му се поклони по същия начин.

Блакторн ги гледаше като замаян. Когато се увери, че очите му не го лъжат, приближи се бавно със зареден, но не насочен пищов, готов за някаква предателска клопка. Спря на изстрел разстояние. Бунтаро не помръдна. Обичаят изискваше и той да коленичи и да отвърне на поздрава, защото бяха равни или почти равни, но не можеше да проумее на какво дължи тази невероятна почтителност в една ситуация, при която неминуемо би се проляла кръв.

— Ставай, кучи сине — провикна се той и се приготви да дръпне и двата спусъка.

Но Бунтаро нито каза, нито направи нещо. Остана със сведена глава, с ръце в прахта. Гърбът на кимоното му беше мокър от пот.

— Нан джа?

Блакторн умишлено попита „какво има“ с най-непочтителния израз с надеждата да предизвика Бунтаро да стане и да започне пръв, защото не би могъл да го застреля така, със сведена в прахта глава. В следващия миг осъзна колко е невъзпитано от негова страна да стои прав, докато те се кланят, и че това „нан джа“ е нетърпима и напълно излишна обида. И той коленичи, хванал здраво пищовите, долепи длани до земята и им върна поклона. После седна на петите си.

— Хай? — насили се той да попита учтиво.

Бунтаро веднага започна да мърка раболепно. Извиняваше се. За какво и защо, Блакторн не разбра. Долавяше само някои от думите и неколкократното повтаряне на „саке“, но нямаше никакво съмнение — Бунтаро смирено молеше за прошка. Говореше, без да млъква, а когато спря, отново сведе глава ниско в прахта.

Заслепяващата ярост вече бе напуснала Блакторн.

— Шигата га най — дрезгаво промърмори той думите, които означаваха „нищо не може да се направи“ или „какво сте можели да направите?“, но се питаше дали това извинение не е някакъв ритуал преди нападение. — Шигата га най. Хакири уакарану га шинпай сурукотова най. Нищо не може да се направи. Не разбирам какво точно казахте, но не се безпокойте.

Бунтаро вдигна поглед и седна на петите си.

— Аригато, аригато, Анджин сама. Домо, гомен насай.

— Шигата га най — повтаряше Блакторн и щом му стана ясно, че извинението е истинско, започна да отправя благодарности към господа за появилата се като по чудо възможност да предотврати дуела. Знаеше, че няма никакви права, че се държа като луд и че единствената възможност да излезе от кризата с Бунтаро е да действува по правилата. Което означаваше Торанага.

Но защо ми се извинява? — трескаво се питаше той. Мисли! Научи се да мислиш като тях! И тогава отговорът блесна като светкавица. Сигурно защото съм хатамото и той, моят гостенин, е нарушил моето уа, хармонията на моя дом. Бурният скандал със съпругата му в моя дом ме е оскърбил, което означава, че е сгрешил, че няма право да постъпи така и е длъжен да ми се извини, независимо дали е искрен, или не. Един самурай е длъжен да се извини на друг самурай, както и един гостенин — на домакина…

Чакай! Не забравяй също, че според техните обичаи на мъжете е позволено да се напиват до припадък, от тях дори се очаква от време на време да бъдат пияни и тогава — в границите на разумното, разбира се — не отговарят за постъпките си. Не губят престиж дори ако се напият като свине. Спомни си колко спокойно се отнесоха Марико и Торанага към твоето безпаметно напиване на кораба. Беше им забавно, но не се отвратиха, както ние бихме се отвратили. Пък и не е ли изцяло твоя вината? Нали ти даде тон на това пиянство? Нали ти искаше да го предизвикаш?

— Да — отговори си той на глас.

— Нан десу ка, Анджин-сан? — попита веднага Бунтаро с кръвясали очи.

— Нани мо. Уаташи но кашицу десу. Нищо. Грешката беше моя.

Бунтаро заклати глава — не, грешката била само негова и той отново се поклони и извини.

— Саке — приключи разговора Блакторн и сви рамене. — Шигата га най. Саке!

Бунтаро се поклони и отново му благодари. Блакторн му върна поклона и стана, следван от двамата японци, които още веднъж му се поклониха. Той отново им върна поклона.

Най-накрая Бунтаро се обърна, залитайки. Блакторн изчака да се отдалечат и се запита дали онзи бе толкова пиян, колкото се правеше.

Когато се върна, Фуджико го чакаше на верандата — отново предишната учтива, усмихната Фуджико. Какво ли всъщност си мислиш? — запита се той, като я поздравяваше и тя любезно му отвърна на поздрава.

Вратата на стаята на Марико беше затворена и прислужницата й стоеше до нея като на пост.

— Марико-сан?

— Да, Анджин-сан?

Той почака, но вратата не се отвори.

— Как сте?

— Благодаря, добре. — Тя се изкашля и продължи с тихия си, малко немощен глас. — Фуджико съобщи вече на Ябу-сан и Торанага-сама, че днес не съм разположена и няма да съм в състояние да превеждам.

— Трябва да ви види лекар.

— Благодаря, но Суво ми стига, изпратих вече да го повикат.

— Вижте, аз разбирам малко от медицина. Да не би да кашляте кръв?

— Не, подхлъзнах се и леко си нараних бузата. Уверявам ви, че нищо ми няма.

Той почака малко и додаде:

— Бунтаро ми се извини.

— Да, знам, Фуджико е наблюдавала всичко откъм портата. Най-смирено ви благодаря, че сте приели извинението му. Благодаря ви, Анджин-сан. Толкова съжалявам за нарушеното ви спокойствие. Непростимо е, че вашата хармония… приемете и моите извинения. Не трябваше да се забравям и да давам воля на езика си. Беше много невъзпитано от моя страна. Моля да ме извините. Аз единствено съм виновна за кавгата. Моля да приемете и моите извинения.

— За това, че ви набиха?

— За това, че не съумях да се подчиня на съпруга си, че не съумях да му осигуря спокоен сън, че обезпокоих него и домакина си. Също и за думите си.

— Сигурна ли сте, че с нищо не мога да ви помогна?

— Да, Анджин-сан, благодаря. Само днес ще съм така.

Но Блакторн не я видя цели осем дни.