Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Азиатска сага (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shōgun, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 229гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
kuyvliev(2007)
Начална корекция
MikoBG(2007)
Сканиране и разпознаване
Boman(2007)
Корекция и форматиране
GeOrg(2008)
Допълнителна корекция
thefly(2018)
Допълнителна корекция
thefly(2019)

        Издание:

Джеймс Клавел. Шогун

Английска. Първо издание

Рецензент: Жени Божилова

Литературна група — ХЛ. 04 9536621831/5637-280-83

Редактор: Людмила Харманджиева

Художник: Светлана Йосифова

Художник-редактор Ясен Васев

Технически редактор Олга Стоянова

Коректори Людмила Стефанова, Стефка Добрева

Дадена за набор април 1983 г. Подписана за печат юни 1983 г.

Излязла от печат август 1983 г. Формат 70X100/16

Печатни коли 44. Издателски коли 57,02. УИК 84.91

Цена 9,42 лв.

 

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Г. Генов“ 4

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

© JAMES CLAVELL

Shogun

Coronet Books

Hodder and Stoughton

Great Britain

История

  1. —Добавяне
  2. —Допълнителна корекция от thefly
  3. —Допълнителна корекция

Книга първа

Глава първа

Блакторн се събуди внезапно. В първия момент му се стори, че сънува, защото се намираше на суша, а стаята беше невероятна: малка, много чиста, покрита с меки постелки. Лежеше върху дебел юрган, завит с още един. Таванът бе от полирано дърво, стените бяха облицовани с квадратни кедрови дъсчици, облепени с матова хартия, която приятно омекотяваше светлината. До него беше поставен яркочервен поднос с малки купички. Едната беше пълна с изстинали варени зеленчуци и той лакомо ги изгълта, без да усеща пикантния им вкус. В другата имаше рибена чорба, която изсърба на един дъх. Третата съдържаше гъста каша от пшеница и овес и той я излапа набързо, с пръсти. Водата в кратунката със странна форма беше топла, с особен привкус — леко нагарчаше, но въпреки това беше приятна за пиене.

Тогава забеляза разпятието в нишата.

Къщата е испанска или португалска, помисли той втрещен. Дали се намираше в Япония? Или може би в Китай?

Един квадрат от ламперията на стената се плъзна встрани. Зад вратата бе коленичила пълна кръглолика жена на средна възраст; тя се поклони и му се усмихна. Кожата й беше златиста на цвят, очите — черни и дръпнати, а дългата гарвановочерна коса беше прибрана на красив кок. Беше облечена в сива копринена роба с широк лилав пояс около кръста и носеше къси бели чорапки с плътни ходила като на обувки.

Гошеджинсама, гокибун уа икага десу ка? — попита тя. Почака, докато той я гледаше с празен поглед, след което повтори въпроса си.

— Това Япония ли е — попита той на свой ред — Или Китай?

Тя го загледа, без да разбира, и пак каза нещо, което той отново не разбра. И изведнъж си даде сметка, че е гол. Дрехите му не бяха в стаята. Показа й със знаци, че иска да се облече. После посочи към купичките за храна и й даде да разбере, че беше все още гладен. Тя се усмихна, поклони се и затвори плъзгащата се врата.

Той се отпусна изтощен в постелята. Стори му се, че подът под него се люлее, и от това му призля и му се зави свят. Съвзе се с усилие на волята. Спомням си, че издърпах котвата, сети се той. Заедно с Винк. Мисля, че беше Винк. Бяхме в някакъв залив, корабът заби нос в плитчината и спря. Чувахме как вълните се разбиват в брега, но всичко наоколо беше спокойно. На брега се виждаха светлини, слязох в каютата и — край, тъмнина, друго не си спомням. После имаше светлини и непознати гласове. Говорих на английски и португалски. Един от туземците говореше малко португалски. Дали не беше португалец? Попитах ли го къде се намираме? Не помня. След това се върнахме на рифа и пак връхлетя голяма вълна, отнесе ме в морето и започнах да се давя — беше леденостудено — не, водата беше топла като копринена постеля и гъста, безкрайно гъста. Сигурно са ме извлекли на брега и после са ме донесли тук.

— Изглежда, леглото е било меко и топло — произнесе той на глас — За пръв път лежа в копринена постеля.

Слабостта надделя и Блакторн заспа безпаметно. Когато се събуди, пръстените купички отново бяха напълнени, а дрехите му лежаха до него, грижливо сгънати. Бяха изпрани, изгладени и закърпени със ситни, изящни бодове.

Ала ножът му беше изчезнал, както и ключовете.

Трябва да си намеря нож, и то веднага, помисли той. Или пищов.

Погледът му се върна към разпятието. Въпреки опасенията си Блакторн се развълнува. Цял живот бе слушал предания, разказвани от лоцмани и моряци, за невероятните богатства на тайнствената португалска империя в Далечния изток, за това как били обърнали вече неверниците в католическата вяра и така ги държали в подчинение, как златото там било на цената на желязото, а смарагдите, рубините, диамантите и сапфирите били безбройни като морския пясък.

Ако разказите за покръстването са верни, реши той, възможно е и останалото да е истина. За богатствата. Да. И колкото по-бързо се въоръжа и се върна на „Еразъм“ зад неговите оръдия, толкова по-добре.

После изяде храната, облече се и се изправи на все още треперещите си крака. Чувствуваше се извън своята стихия както винаги когато беше на суша. Ботушите му ги нямаше. Отиде до вратата, като залиташе, протегна ръка да се подпре, ала леките квадратни панели не издържаха тежестта му, строшиха се и разкъсаха хартията. Отново се изправи на крака. Жената в коридора го гледаше изумена.

— Извинете — почувствува се той неудобно заради своята непохватност. Чистотата на стаята бе някак си омърсена.

— Къде са ботушите ми?

Жената го наблюдаваше с неразбиращ поглед. Той търпеливо повтори въпроса си с жестове и тя забърза по коридора, коленичи, плъзна още един панел в стената и го повика с пръст. Някъде наблизо се чуваха гласове и шуртеше вода. Мина през вратата и се озова в друга стая, също полупразна. От нея се излизаше на веранда със стълби, които водеха към малка градинка, оградена с висока стена. До вратата на градинката стояха две възрастни жени, три деца, облечени в алени дрехи, и някакъв старец с гребло в ръка, очевидно градинар. Всички едновременно се поклониха и останаха с наведени глави.

Блакторн с удивление забеляза, че старецът беше почти гол, само с къса тясна набедрена превръзка, която едва прикриваше слабините му.

— Добро утро — поздрави той, като не знаеше какво да каже.

Те останаха неподвижни, със сведени глави. Той се вторачи в тях смутен и несръчно им се поклони в отговор. И шестимата веднага се изправиха и му се усмихнаха. Старецът отново се поклони и заработи в градината. Децата го позяпаха известно време, сетне се засмяха и избягаха. Двете старици потънаха някъде в дълбините на къщата, но той през цялото време усещаше погледите им върху себе си.

На най-долното стъпало съзря ботушите си. Преди обаче да успее да ги вземе, жената вече бе коленичила и за голямо негово смущение му помогна да се обуе.

— Благодаря — каза той. Замисли се за миг, тикна пръст в гърдите си и произнесе натъртено — Блакторн! Блакторн! — После посочи към нея. — Как се казваш?

Тя го гледаше с неразбиращ поглед.

— Блакторн — внимателно повтори той, сочейки себе си, и пак насочи пръста си към нея — Как се казваш?

Тя се намръщи, но внезапно проумяла, започна да се сочи и да повтаря:

Онна. Онна.

— Онна — произнесе и Блакторн, не по-малко горд от нея — Онна.

Тя кимна щастливо.

Онна.

Никога преди не бе виждал такава градина: имаше малък водопад, поточе с мостче, грижливо поддържани пътечки, покрити с дребни камъчета, храсти, цветя и камъни. Направи му впечатление колко е чисто. И спретнато.

— Невероятно — продума неволно.

— Нивирятно — повтори тя услужливо.

— Нищо.

И като не знаеше какво друго да каже, махна й с ръка да си върви. Тя послушно се поклони най-учтиво и излезе.

Блакторн седна на припек, облегнат на някакъв стълб. Чувствуваше се слаб. Старецът плевеше, макар че плевел не се виждаше. Какво ли е станало с другите — питаше се той. Дали е жив капитанът? Колко ли дни съм спал? Помня, че се будих, ядох и пак заспах, а храната беше също тъй незадоволителна, както и сънищата.

Децата изприпкаха покрай него — играеха на гоненица. Той се почувствува неудобно пред тях заради голотата на градинаря, защото, като се навеждаше, всичко му се виждаше, и се изненада, че на децата това очевидно не им правеше никакво впечатление. Зад стената забеляза покрити със слама и керемиди покриви, а в далечината — високи планини. Свеж ветрец брулеше небето и гонеше купестите облаци. Беше чудесен пролетен ден и пчелите бързаха да събират нектар. Тялото му копнееше за още сън, но той се изправи и с усилие на волята се запъти към вратата на градината. Градинарят се усмихна и се поклони, после изтича да му отвори вратата, пак се поклони и я затвори след него.

Селото беше разположено около полукръглия залив, обърнат на изток, и се състоеше от близо двеста къщи, каквито никога не бе виждал, сгушени в подножието на планината, която се спускаше до самия бряг. В планината се забелязваха терасирани ниви и прашни пътища, които водеха на север и на юг. Долу крайбрежната улица бе покрита с калдъръм, а от брега към морето бе построен каменен улей за спускане на лодки във водата. Пристанището беше добро и безопасно, с каменен вълнолом. Мъже и жени чистеха риба и плетяха мрежи, а откъм северната страна строяха лодка с невероятна форма. Далече в морето на изток и на юг се виждаха острови. Рифовете бяха или там, или отвъд хоризонта.

В пристанището имаше много лодки със странна форма, повечето рибарски, някои с големи платна, други с весла — гребците стояха прави и гребяха с гръб към морето, а не седнали с лице към него, както можеше да се предположи. Някои от лодките се отправяха в открито море, други стояха с носове към дървения док, а „Еразъм“ беше закотвен на около петдесет метра от брега, в достатъчно дълбоки води, завързан за носа с три въжета. Кой ли е сторил това? Около него имаше и други кораби, а на борда му се мяркаха туземци, но нито един от неговите моряци. Къде ли бяха?

Той се огледа и изведнъж усети множеството погледи, насочени към нещо. Щом видяха, че ги гледа, всички му се поклониха и той също им се поклони в отговор, все още смутен. И отново хората се върнаха оживено и щастливо към заниманията си, започнаха да сноват напред — назад, спираха, пазаряха се, кланяха се един на друг и сякаш не го забелязваха вече. Приличаха на безброй пъстроцветни пеперуди. Ала той усещаше върху себе си изпитателни погледи, насочени от всеки прозорец и порта, покрай които минаваше на път към брега.

В тях има нещо необичайно, но не мога да разбера какво, недоумяваше той. Не бяха само дрехите и поведението, а… Не са въоръжени — внезапно осъзна Блакторн. Нито саби, нито пищови. Интересно, защо?

От двете страни на улицата имаше отворени магазинчета със странни стоки. Подът им бе издигнат, купувачите и продавачите клечаха или коленичеха на чистите дъски. Повечето бяха обути в дървени или папурени сандали, някои в познатите вече бели чорапки с плътни ходила и отделен голям пръст, за да се пъхне в него каишката на сандала. Всички обувки обаче бяха събути отвън, в праха. Онези, които бяха боси, почистваха краката си и обуваха чисти терлички, поставени на входа.

— Като си помисли човек, страшно е разумно — каза си той със страхопочитание.

В този миг видя, че към него се приближава монах с тонзура, и от слабините към стомаха му бавно плъпна ужас, от който му призля. Свещеникът очевидно беше португалец или испанец и макар развяната му роба да беше оранжева, броеницата и разпятието, закачени на пояса, си личаха ясно, както и студеният враждебен израз на лицето. Робата му беше изцапана от дълго носене, а европейските му ботуши — изпръскани с кал. Погледът му бе вперен в закотвения „Еразъм“ и Блакторн знаеше, че веднага е разпознал в него холандски или английски кораб, които бяха нови за повечето морета: по-тесни, по-бързи, едновременно търговски и бойни, подобрени модели на английските капери[1] — всели толкова смут в испанските владения. Свещеникът бе придружен от десетина туземци, чернокоси и чернооки, единият от които беше облечен по същия начин с изключение на сандалите с каишка между пръстите. Останалите носеха пъстроцветни роби или широки панталони, някои само набедрени превръзки. Никой не беше въоръжен.

На Блакторн му се прииска да побегне, докато не е късно, но знаеше, че е още много слаб, а и нямаше къде да се скрие. Едрият му ръст и цветът на очите му го издаваха, че е чужденец в този свят. Той само се облегна на стената.

— Кой сте вие — попита свещеникът на португалски. Беше набит, мургав, охранен мъж на двадесет и няколко години, с дълга брада.

— А вие — отвърна Блакторн на въпроса с въпрос и го загледа втренчено.

— Това е холандски капер. Значи сте холандски еретици. Пирати. Дано господ се смили над вас!

— Не сме пирати. Ние сме мирни търговци — освен за враговете си. Аз съм лоцманът на този кораб. Вие кой сте?

— Отец Себастио. Как стигнахте тук? Как?

— Вятърът ни изхвърли на брега. Кое е това място? Япония ли е?

— Да, Япония. Ниппон — отвърна нетърпеливо свещеникът. Той се обърна към един от местните хора, по-възрастен от останалите, дребен, слаб, със силни ръце и мазолести длани, с обръснато теме и коса, сплетена в стегната тънка плитка, посивяла като веждите му. Свещеникът му каза нещо със запъване на японски, сочейки Блакторн. Всички бяха поразени от думите му и се прекръстиха набързо като предпазна мярка.

— Холандците са еретици, бунтари и пирати! Как се казвате?

— Това португалско селище ли е?

Очите на свещеника бяха пронизващи, кръвясали.

— Кметът на селото ми каза, че е съобщил на властите за вас. Ще платите за греховете си. Къде са останалите членове на екипажа?

— Вятърът ни отклони от курса. Имаме нужда само от храна, вода и време за ремонт на кораба, след което веднага ще отплаваме. Можем да заплатим за всяка…

— Къде са останалите членове на екипажа?

— Не знам. На кораба. Предполагам, че са там.

Свещеникът отново зададе въпрос на кмета, който отговори и махна с ръка към другия край на селото. Заобяснява нещо надълго и нашироко, след което свещеникът пак се обърна към Блакторн:

— Тук престъпниците ги разпъват на кръст, лоцмане. Ще умрете. Очакват да пристигне тукашният даймио и неговите самураи. Господ да ви е на помощ.

— Кой е даймио?

— Законният им владетел. Цялата провинция е негова собственост. Как попаднахте тук?

— А самураите?

— Воини — членове на воинската каста — отговори свещеникът с нарастващо раздразнение. — Откъде пристигате и кои сте?

— Не мога да разпозная акцента ви — продължи Блакторн, все едно, че не го е чул, само и само да го разсее. — Испанец ли сте?

— Португалец съм — избухна свещеникът, хванал се на въдицата. — Казах ви вече — аз съм отец Себастио от Португалия. А вие откъде знаете португалски толкова добре, а?

— Да, ама сега Португалия и Испания са една страна. Нали имате един крал — продължи да го дразни Блакторн.

— Отделна страна сме. Друг народ. И винаги сме били! Издигаме наше собствено знаме, задморските ни владения са отделни. Да, отделни са! Крал Филип се съгласи на това, когато открадна страната ни — Отец Себастио се владееше с усилие, но ръцете му се разтрепериха — Той покори страната ни преди двадесет години със силата на оръжието! Войниците му и онова изчадие адово, херцог Алва, сразиха нашия крал. Сега управлява синът на Филип, но и той не ни е истински крал. Скоро ще си върнем нашия. — После злобно добави. — Знаете, че говоря истината. Каквото направи онзи дявол Алва с вашата страна, същото направи и с моята.

— Това е лъжа. Алва беше истинско бедствие за Холандия, но така и не я завладя. Тя е още свободна. И винаги ще бъде. А в Португалия той победи една малка армия и цялата страна му се предаде. Никакво мъжество. Можете да изхвърлите испанеца, само да пожелаете, но никога няма да го направите. Никакво чувство за чест. Не ви бива за друго, освен да горите невинни хора в името на господа.

— Дано господ те накаже да гориш в ада за вечни времена — избухна португалецът. — Сатаната е тръгнал по земята, но ще бъде унищожен! И еретиците също! Вие сте проклети от бога!

Блакторн неволно усети как в него се надига религиозен страх.

— Свещениците не са божието ухо, нито говорят с неговия глас. Ние се освободихме от омразното ви иго и ще си останем свободни!

Само преди четиридесет години Кървавата Мария Тюдор беше кралица на Англия, а испанският Филип II Жестоки — неин съпруг. Тази фанатично религиозна дъщеря на Хенри VIII възстанови в Англия католическите свещеници, инквизиторите, процесите срещу еретици, властта на чуждоземния папа и премахна въпреки волята на мнозинството ограниченията, наложени от баща й, както и историческите промени по отношение на католическата църква в Англия. Тя управлява пет години, през които кралството се раздираше от омрази, страх и кръвопролития. Ала накрая умря и на нейно място се възкачи двадесет и четири годишната Елизабета.

При мисълта за кралицата сърцето на Блакторн се изпълни с умиление и дълбока синовна обич. Четиридесет години вече се противопоставяше тя на света. Успя да надхитри и надвие папи, свещената Римска империя, Франция и Испания, Отлъчена от католическата църква, оплюта и обругана, тя отведе Англия в сигурно пристанище — силна и независима.

— Ние сме свободни — гордо заяви Блакторн на свещеника. — А с вас е свършено. Имаме свои училища, свои книги, своя Библия, своя църква. Вие испанците сте от един дол дренки: мърша! И монасите сте една стока — идолопоклонници!

Свещеникът вдигна разпятието си високо между Блакторн и себе си, като щит.

— О, господи, закриляй ни от това зло, не съм испанец, казах ти вече! Португалец съм! И не съм монах. Аз съм брат от дружеството Христово.

— А, езуит значи!

— Да. И дано бог да ти е на помощ.

Отец Себастио излая нещо на японски и мъжете до него се втурнаха към Блакторн. Той отстъпи към оградата, успя да удари единия, но другите връхлетяха отгоре му едновременно и накрая усети, че се задушава.

Нанигото да?

Битката се прекрати изведнъж.

На около десет крачки разстояние беше застанал млад мъж, облечен в панталони, дървени сандали и кимоно, а от пояса му стърчаха ножниците на два меча. Единият беше изкривен като кинжал, а вторият беше дълъг и леко извит, с две ръкохватки. Меч за убиване. Дясната му ръка небрежно лежеше върху дръжката.

Нанигото да? — рязко повтори той и когато никой не му отговори веднага, изкрещя — НАНИГОТО ДА?

Японците паднаха на колене и залепиха чела в праха. Само свещеникът остана прав. Той се поклони и започна да обяснява нещо със запъване, ала младежът презрително го сряза и посочи към кмета.

— Мура!

Мура, кметът на селото, бързо заобяснява, без да вдига глава. На няколко пъти посочи Блакторн, веднъж кораба и два пъти свещеника. На улицата не се забелязваше никакво движение. Всички бяха на колене и ниско се кланяха. Кметът млъкна. Въоръженият мъж високомерно зададе още някакъв въпрос, на който му бе отговорено веднага, със страхопочитание. След това каза нещо и махна презрително с ръка към свещеника, после към Блакторн, а сивокосият предаде думите му на свещеника на по-прост език. Той пламна.

Младежът беше с една глава по-нисък от Блакторн, много по-млад, с леко сипаничаво, хубаво лице. Той се втренчи в англичанина и попита:

Онуши иттаи доко кара китанода? Доко но куни но монода?

Свещеникът се обади нервно:

— Касиги Оми-сан пита: „Откъде идваш и каква е твоята националност?“

— Господин Оми-сан ли е даймио — попита на свой ред Блакторн и усети, че го е страх от мечовете, колкото и да си даваше кураж.

— Не. Той е самураят, който пази селото. Презимето му е Касиги, а Оми е малкото му име. Тук презимената ги слагат на първо място. „Сан“ ще рече „почитаемият“ и се прибавя към всички имена, от учтивост. И изобщо свикни да бъдеш учтив и се научи набързо на някои обноски. Тук не понасят липсата на добри обноски — Гласът му се изостри — Побързай с отговора!

— От Амстердам. Англичанин съм. — Отец Себастио не скри изумлението си.

— Англичанин! Англия — започна да обяснява той на самурая, ала онзи го прекъсна нетърпеливо и изстреля още някакъв въпрос.

— Оми-сан пита ти ли си водачът. Кметът казва, че само няколко от вас, еретиците, са живи, и то повечето болни. Имате ли си капитан?

— Аз съм водачът — заяви Блакторн, макар че всъщност на брега командуваше капитанът — Аз съм главният — додаде той, тъй като капитан Шпилберген не можеше да командува нищо, било то в морето или на брега, дори когато беше в отлично здраве.

Самураят отново изрече цял порой от думи.

— Оми-сан казва, че щом ти си главният, можеш да се движиш свободно из селото, където пожелаеш, докато пристигне господарят му. Господарят му, даймио, ще реши съдбата ти. Дотогава ти се разрешава да живееш като гост в къщата на кмета, да влизаш и излизаш, когато пожелаеш. Но не ти се позволява да напускаш селото, а екипажът трябва да стои в къщата и да не излиза от нея. Ясно ли е?

— Да. Къде е екипажът ми? Отец Себастио махна неопределено към група къщурки недалеч от пристана, очевидно разстроен от решението и нетърпеливостта на Оми.

— Ей там. Радвай се на свободата, пирате! Твоите зли дела…

Уакаримасу ка — обърна се Оми направо към Блакторн.

— Пита „разбра ли?“.

— Как е „да“ на японски?

Отец Себастио се обърна към самурая!

Уакаримасу.

Оми презрително им махна да си вървят. Всички се поклониха ниско. Един от мъжете обаче нарочно се изправи, без да се поклони. Смъртоносният меч с ослепителна скорост описа свистяща сребърна дъга и главата на непокорния тупна от раменете му, а прахта се обагри от бликналата кръв. Тялото потръпна един-два пъти и застина. Свещеникът неволно отстъпи крачка назад. Никой друг на улицата не бе помръднал. Всички глави останаха все така ниско сведени, а Блакторн се скова от получения шок.

Оми небрежно стъпи върху трупа.

Икинасай — каза той и им направи знак да си вървят.

Мъжете пред него отново се поклониха до земята, след което се изправиха и невъзмутимо се разотидоха. Улицата започна да опустява. Както и магазините.

Отец Себастио погледна надолу към трупа. После тържествено го прекръсти и пропя:

— Во имя отца и сина и святаго духа.

Сега той гледаше самурая безстрашно.

Икинасай!

Върхът на блестящия меч се опираше на тялото.

Свещеникът обаче изчака един дълъг миг и чак тогава се обърна и тръгна. С достойнство. Оми не го изпускаше от очи. После се обърна към Блакторн, който отстъпи заднишком, и щом се отдалечи на безопасно разстояние, побърза да свие зад първия ъгъл и да изчезне.

Оми избухна в гръмогласен смях. На улицата нямаше жива душа. Когато смехът му стихна, той вдигна меча с две ръце и методично започна да съсича трупа на малки късове.

 

 

Блакторн седеше в малка лодка и лодкарят енергично гребеше към „Еразъм“. Не срещна никакви трудности при наемането на лодката. На главната палуба се мяркаха някакви мъже. До един самураи. Някои бяха със стоманени нагръдници, двама бяха препасали мечове, но повечето бяха облечени в обикновени кимона, както се наричаха робите. Прическите им бяха едни и същи: темето обръснато, а отстрани и отзад косата сплетена на опашка, намазана с мазнина, подвита нагоре и грижливо завързана. Тази прическа се разрешаваше само на самураите и дори беше задължителна за тях. Само те можеха да носят два меча: дългият с двете дръжки, с който убиваха, трябваше никога да не ги напуска, както и по-късият, който приличаше на кама. И те бяха задължителни.

Самураите се бяха наредили покрай перилата на кораба и го следяха с очи. Изпълнен с безпокойство, Блакторн се качи по стълбата и излезе на палубата. Един от японците, облечен по-живописно от останалите, се приближи до него и му се поклони. Блакторн си беше научил урока, така че му върна незабавно поклона и всички започнаха добродушно да му се усмихват. Той все още беше във властта на ужаса от внезапното убийство на улицата и усмивките им не успяха да разсеят мрачните му предчувствия. Тръгна към стълбата за долните помещения, ала рязко спря. Напреки на вратата беше залепена широка лента от червена коприна, а до нея — малък надпис със странни, нагърчени знаци. Той се поколеба, провери другата врата, но и тя беше запечатана с подобна лента, а върху преградата на кораба беше закован същият надпис.

Той посегна да махне копринената лента.

Хотте оке!

И за да няма съмнение в смисъла на думите му, дежурният самурай поклати глава. Усмивката бе изчезнала от лицето му.

— Но това е моят кораб и искам…

Блакторн уталожи раздразнението си, като хвърли поглед към мечовете. Трябва да сляза долу, мислеше си той. Трябва да извадя дневниците — и моя, и другия, тайния. Господи, ако ги открият и предадат на свещениците или на японците — с нас е свършено. Всеки съд в света — освен английския и холандския — ще ни осъди като пирати по силата на доказателствата. В дневника си цитирам дати, места, количествата плячка, броя на загиналите по време на трите ни набега в Америка и единия в Испанска Африка, броя на ограбените църкви и на изгорените градове и кораби. Ами португалският дневник? Той е нашата смъртна присъда, защото съвсем очевидно е краден. Най-малкото е купен от португалец предател, а според законите им всеки чужденец, у когото е намерен техен дневник, да не говорим за такъв, дето отключва пътя през Магелановия проток, трябва незабавно да се умъртви. Ако дневникът бъде открит на вражески кораб, корабът се изгаря и целият екипаж безмилостно се екзекутира.

Нан но уода? — попита един от самураите.

— Говорите ли португалски? — на свой ред попита Блакторн на португалски.

Самураят сви рамене.

Уакаримасен.

Друг самурай пристъпи напред и почтително се обърна към водача, който кимна в знак на съгласие.

— Португалски приятел — започна тогава самураят със силен акцент. Той разтвори горната част на кимоното си и показа малкото дървено кръстче, което висеше на врата му. — Християнин. — Посочи себе си и се усмихна. — Християнин. — После посочи към Блакторн. — Християнин ка?

Блакторн се поколеба, но кимна с глава утвърдително.

— Християнин.

— Португалец?

— Англичанин.

Онзи размени някакви думи с водача, двамата свиха рамене и отново го погледнаха.

— Португалец?

Блакторн потвърди с глава, защото не желаеше да им противоречи за каквото и да било.

— Мои приятели? Къде?

Самураят посочи към източния край на селото.

— Приятели…

— Това мой кораб. Искам да сляза долу — опита се да обясни Блакторн по няколко начина, включително със знаци, докато най-сетне го разбраха.

А, со десу! Кинджиру! — поясниха те натъртено, посочиха надписа и се усмихнаха.

Нямаше никакво съмнение, че не му се разрешаваше да слезе. „Кинджиру“ сигурно значи „забранено“, раздразнено помисли Блакторн. По дяволите тогава! Той натисна бравата и вратата се открехна.

КИНДЖИРУ!

Рязко го обърнаха с лице към самураите. Мечовете им бяха почти извадени от ножниците. Двамата го чакаха неподвижно да вземе решение. Останалите наблюдаваха безразлично. Блакторн разбра, че нямаше друг избор, освен да отстъпи, така че сви рамене и отиде да провери корабните въжета и каквото друго можеше. Окъсаните платна бяха спуснати и завързани по местата им. Самите възли обаче бяха много особени, затова предположи, че японците са свършили тази работа. Тръгна към трапа, но пак спря. Обля го студена пот. Всички го наблюдаваха недоброжелателно и той си помисли: господи, как може да съм такъв глупак! Поклони се учтиво и враждебните им изражения моментално изчезнаха, започнаха отново да му се кланят и усмихват. Ала усещаше как по гърба му се стича пот и намрази всичко японско. Прииска му се да е на кораба заедно с целия си екипаж, добре въоръжени и в открито море.

 

 

— Боже мой, лоцмане, мисля, че не си прав — каза Винк. Беззъбата му усмивка беше широка и неприятна — Ако свикна някога с помията, която ни дават за храна, това е най-приятното място, където съм бил в живота си. За три дни вече спах с две жени и са послушни като зайци. Правят всичко, стига да им покажеш как.

— Така е. Но няма да издържим дълго без месо и бренди. Изтощен съм и можах само веднъж — обади се Маецукер и тясното му лице нервно потръпна — Тия жълтолики копелета не искат да разберат, че не можем без месо, бира и хляб. И бренди или поне вино.

— Там е бедата! Исусе Христе, давам цяло кралство за малко грог — Бакус ван Нек беше мрачен. Приближи се до Блакторн и се вторачи в него отблизо. Беше много късоглед, а в бурята бе изгубил и последния си чифт очила. Но дори и с тях на носа винаги заставаше възможно най-близо до събеседника си. Беше главният търговец, ковчежник и представител на холандската компания „Източна Индия“, която бе финансирала плаването. — Ние сме на брега, в безопасност, а още глътка не съм пийнал. Нито капка! Ужасно! А ти, лоцмане?

— И аз не съм. — Блакторн мразеше някой да стои в непосредствена близост до него, ала Бакус му беше приятел и почти напълно сляп, затова не се отдръпна. — Само гореща вода с някакви треви.

— И не могат да разберат, като им обяснявам какво е грог. Нищо за пиене, освен гореща вода с билки — господ да ни е на помощ! Ами ако в цялата страна няма капка алкохол — Веждите му отскочиха нагоре — Направи ми, лоцмане, една услуга. Помоли ги за малко алкохол.

Блакторн бе открил къщата, където ги бяха настанили в източния край на селото. Самураят пред вратата го пусна да мине, но хората му потвърдиха, че не им разрешават да излизат извън градината. Къщата, както и онази, в която се събуди, имаше много стаи, но беше по-голяма и с по-многобройна прислуга, мъже и жени на всякаква възраст.

От екипажа бяха оживели единадесет души. Мъртвите били изнесени от японците. Изобилните количества зеленчуци бяха започнали да надвиват скорбута и всички, с изключение на двама, които имаха кръвоизливи в стомасите, оздравяваха бързо. Винк бе пуснал на двамата болни кръв, но от това не им беше станало по-добре. До падането на нощта сигурно щяха да умрат. Капитанът беше настанен в отделна стая и все още се чувствуваше много зле.

Готвачът Сонк, нисък набит човечец, рече засмяно:

— Не е лошо тук, лоцмане, както каза Йохан, като изключим храната и липсата на грог. И туземците се държат добре, стига да не ходиш обут из къщата. Тия жълти копелета направо побесняват, ако не си събуеш обувките.

— Чуйте какво ще ви кажа — прекъсна го Блакторн. — Тук има и един свещеник. Езуит.

— Исусе Христе! — Лекомисленото настроение ги напусна, щом им разказа за свещеника и обезглавяването. — И защо му отряза главата, лоцмане?

— Не знам.

— Я най-добре да се качим на кораба. Ако хората на папата ни спипат на брега…

Стаята се изпълни със страх. Немият Саламон наблюдаваше напрегнато Блакторн. Устата му се движеше и в ъглите се появиха мехурчета слюнка.

— Не, Саламоне, не съм разбрал погрешно — благо отвърна Блакторн на немия въпрос — Той изрично каза, че е езуит.

— Господи — езуит, доминиканец или друг подобен — каква разлика, намеси се Винк. — Най-добре да се качваме на кораба. Лоцмане, помоли самурая, а?

— Ние сме в божиите ръце — заяви Ян Ропер. Беше търговец авантюрист, млад мъж с тесни цепки на очите, високо чело и тънък нос — Той ще ни опази от почитателите на сатаната.

Винк погледна Блакторн.

— А видя ли някакви португалци, лоцмане?

— Не. В селото няма и следа от тях.

— Ще нахлуят, щом научат за нас — изрази Маецукер мнението на всички, а юнгата Кроок изстена.

— Щом има един свещеник, значи има и други. — Гинзел облиза пресъхналите си устни. — А в такива случаи проклетите им конквистадори никога не са далеч.

— Така е — съгласи се обезпокоеният Винк. — Те са като въшките.

— Господи, Исусе! Католици! — промърмори някой. — И конквистадори!

— А наистина ли сме в Япония, лоцмане? — попита ван Нек. — Той ли ти каза?

— Да, защо?

Ван Нек се приближи по-плътно и понижи глас.

— Щом свещениците са тук и част от туземците са католици, тогава е възможно и останалото да е истина — за богатствата, златото, среброто и скъпоценните камъни — Всички утихнаха. — Ти видя ли нещо такова, лоцмане? Злато например? Туземците носят ли скъпоценни камъни или злато?

— Не. — Блакторн се замисли за миг. — Не видях нищо такова. Нито гердани, нито обеци, нито гривни. Чуйте, имам още нещо да ви кажа. Качих се на „Еразъм“ и целият е запечатан. — Разказът му засили безпокойството им.

— Господи, щом не можем да се върнем на кораба, а брегът гъмжи от свещеници и католици. Трябва да се измъкнем оттук. — Гласът на Маецукер потрепери. — Лоцмане, какво да правим? Те ще ни изгорят! Тези копелета конквистадорите мушкат със сабите си, без да…

— Съдбата ни е в божиите ръце — уверено се обади Ян Ропер. — Той ще ни закриля от анархистите. Дал е обет. Няма от какво да се боим.

Блакторн добави:

— Като си спомня как самураят се озъби на свещеника, сигурен съм, че го мрази. А това е чудесно, какво ще кажете? Само не мога да си обясня защо свещеникът не беше облечен в обичайните им одежди, а в оранжева роба. Не бях виждал такава.

— Да, това е интересно — съгласи се ван Нек. Блакторн го погледна.

— Може би още не им е много стабилно положението. Това доста би ни помогнало.

— Какво можем да направим, лоцмане — попита Гинзел.

— Да бъдем търпеливи и да изчакаме пристигането на най-главния, даймио. Той ще ни освободи. И защо не? Нищо лошо не сме им сторили. Имаме стоки, които можем да им продадем. Не сме пирати и няма от какво да се боим.

— Той е прав и освен това не забравяйте думите на лоцмана, че не всички туземци са приели католическата вяра — каза ван Нек повече да си вдъхне кураж, отколкото да ободри останалите. — Да. Хубаво е, че самураят мрази свещеника. А оръжие носят само самураите. Не е зле, какво ще кажете? Просто ще издебнем нашия пазач и ще си вземем обратно оръжието — тогава, преди да се усетят, ще бъдем на кораба.

— Ами ако този даймио е католик — попита Ян Ропер.

Никой не му отвърна. Накрая се обади Гинзел:

— Лоцмане, нали каза, че самураят насякъл човека на парчета, след като му отрязал главата?

— Да.

— Исусе! Това значи, че са варвари! Безумни варвари! — Гинзел беше висок, хубав младеж с къси ръце и много криви крака. Скорбутът го бе лишил от всичките му зъби. — И след като му отсече главата, другите просто се разотидоха, тъй ли? Без да продумат?

— Да.

— Боже мой, да убие ей така, за нищо, един невъоръжен човек! Защо го направи? Защо го уби?

— Не знам, Гинзел. Но никога не съм виждал такава страхотна бързина. Докато си извади меча от ножницата, и главата на онзи вече се търкаляше в праха.

— Господ да ни е на помощ!

— Господи, Исусе Христе — промърмори ван Нек. — Ако не можем да се върнем на кораба. — Проклета да е бурята, толкова съм безпомощен без очилата си!

— Колко самураи видя на кораба, лоцмане? — заинтересува се Гинзел.

— Двадесет и двама. Но на брега имаше още.

— Гневът божи ще се излее върху неверници и грешници и те вечно ще горят в ада!

— Много бих искал да съм сигурен в това, Ян Ропер — рече строго Блакторн, защото усети как стаята се изпълни с боязън от божията мъст. Беше доста изморен и му се искаше да си легне.

— Можеш да си сигурен в това, лоцмане, както аз съм сигурен. Моля се да прозреш божията правда. Дано осъзнаеш, че по твоя вина попаднахме тук — малцината, които оцеляхме.

— Какво — попита Блакторн застрашително.

— Защо убеди капитана да опита да открие Япония? Това не влизаше в заповедите ни. Трябваше да оплячкосаме Новия свят, да прехвърлим войната в най-уязвимата част на врага и да се приберем у дома.

— На север и на юг от нас бяха испанските кораби и нямаше къде другаде да бягаме. Да не би паметта ти да те е напуснала заедно с ума? Единственият ни шанс за спасение беше да плаваме на запад.

— Аз изобщо не видях вражески кораби. Нито пък останалите.

— Я стига, Ян — уморено се намеси ван Нек. — Лоцманът е постъпил както е смятал за най-добре. Разбира се, че имаше испански кораби.

— Така е, при това бяхме на хиляди левги от всякакви приятели във вражески води — изсъска Винк. — Това е самата истина, както е истина и фактът, че поставихме въпроса на гласуване. И всички казахме „да“.

— Не и аз.

— А мен никой не ме е питал — добави Сонк.

— О, боже!

— Успокой се, Йохан — каза ван Нек, опитвайки се да заглади напрежението. — Ние първи стигнахме Япония. Я си спомни всички легенди. Ако не изгубим ума си, ще станем богати. Имаме стока за продан, а те имат злато — трябва да имат. Къде другаде можем да продадем товара? Да не би в Новия свят, преследвани и гонени? Испанците бяха по петите ни и знаеха, че сме някъде около Санта Мария. Трябваше да бягаме от Чили, а през Протока не можехме да минем — там сто на сто ни причакваха, съвсем близо е до ума. Единственият ни шанс беше да тръгнем насам и идеята беше чудесна. Да разменим товара за подправки, злато и сребро — какво по-хубаво от това? Помислете си само за печалбата — обикновено е хилядократна. Та ние сме в царството на подправките! Цял живот слушаме за богатствата на Япония и Китай. Нали затова се записахме за това плаване? Ще забогатеем, ще видите!

— Ще загинем като останалите. Тук сме в царството на сатаната!

Винк сърдито повиши глас:

— Затваряй си устата, Ропер! Лоцманът постъпи правилно. Той не е виновен за смъртта на хората — не е! По време на такива плавания винаги умира много народ.

Очите на Ян Ропер се стесниха като цепчици, а зениците му се изостриха като топлийки.

— Да, мир на праха им. И брат ми беше сред тях.

Блакторн надникна във фанатичните очи на Ян Ропер и изпита омраза към него. Ала дълбоко в себе си се запита дали наистина се бе насочил на запад, за да избегне вражеските кораби. Или защото бе първият английски лоцман, преминал Протока, готов и в състояние да се отправи на запад, и следователно първият с някакви шансове да обиколи земното кълбо? Ян Ропер изсъска:

— Те загинаха заради твоите амбиции, лоцмане! Господ ще те накаже!

— А сега вече си затваряй устата — произнесе Блакторн тихо, но твърдо.

Ян Ропер продължи да го стрелка злобно с очи, но повече не се обади.

— А така!

Блакторн уморено се отпусна на пода и се облегна на една от отвесните подпори.

— Какво ще правим, лоцмане?

— Ще изчакаме да оздравеем напълно. Главният им скоро ще пристигне и тогава всичко ще се изясни.

Винк гледаше навън към самурая, който клечеше неподвижно до вратата на градината.

— Вижте го това копеле. От часове клечи така, без да шавне, без да продума, без дори да си човърка носа.

— Но и никакви неприятности не ни е създал, Йохан, никакви — добави ван Нек.

— Така е, но и ние какво толкова сме правили — спим, блудствуваме и ядем помията им.

— Лоцмане, той е сам, а ние сме десет — тихо се обади Гинзел.

— И за това съм мислил. Но още не сме във форма. Трябва ни най-малко седмица да се излекуваме окончателно от скорбута — отвърна Блакторн разтревожен. — И на кораба са прекалено много. Не бих се наел да се бия дори с един без копие или пищов. Нощем пазят ли ви?

— Да. Сменят се на три-четири пъти. Някой да е видял часовия заспал — попита ван Нек.

Всички поклатиха отрицателно глави.

— Довечера можем да опитаме — поде отново Ян Ропер — С божията помощ ще надвием езичниците и ще превземем кораба.

— Изчисти калта от ушите си! Лоцманът току-що ти каза! Да не си оглушал — изсъска Винк с отвращение.

— Точно така — съгласи се Питерзоон, артилеристът — Престани да се заяждаш с Винк!

Ян Ропер отново присви очи.

— Помисли за спасението на душата си, Йохан Винк! И ти, Ханс Питерзоон! Денят на Страшния съд наближава — И той излезе на верандата.

Ван Нек наруши мълчанието:

— Всичко ще мине добре, ще видите.

— Ропер е прав. Алчността ни доведе дотук — обади се юнгата Кроок с разтреперан глас — Божието възмездие…

— Престани!

Момчето подскочи.

— Слушам, лоцмане. Извинете, но — Максимилиан Кроок беше най-младият от всички — едва шестнадесетгодишен. Записа се за това плаване, защото баща му беше капитан на един от корабите и забогатяването им беше вързано в кърпа. Ала стана свидетел на жестоката смърт на баща си при ограбването на испанския град Санта Магдалена в Аржентина. Плячката беше добра, видя какво значи изнасилване и сам опита, отвратен от себе си, преситен от мириса на кръв и убийства. По-късно негови приятели загинаха пред очите му, а от петте кораба остана само един. Сега имаше чувството, че е най-старият от всички. — Извинете. Много съжалявам.

— От колко време сме на брега, Бакус — попита Блакторн.

— Трети ден — Ван Нек отново се приближи плътно до него и приклекна на пръсти. — Не си спомням много ясно пристигането, но като дойдох на себе си, диваците бяха плъпнали по целия кораб. Макар че бяха много мили и любезни. Дадоха ни храна и гореща вода. Отнесоха мъртвите и спуснаха котвата. Не си спомням добре, но ми се струва, че ни издърпаха до кея. Ти беше трескав, като те отнесоха на брега. Искахме да те задържим при нас, но не ни разрешиха. Единият говореше малко португалски. Изглежда, им беше главен, косата му е почти бяла. Не разбра какво значи „лоцман“, но знаеше думата „капитан“. Даде ни да разберем, че нашият „капитан“ трябва да живее отделно от нас, но да не се безпокоим, защото добре щели да се погрижат за теб. Както и за нас. После ни доведе тук, по-точно ни донесоха на ръце, и той ни каза да стоим тук, докато дойде неговият капитан. Никак не ни хареса, че те откараха другаде, но нямаше как. Лоцмане, би ли помолил главния им да ни даде вино или бренди — Ван Нек жадно облиза устни и добави — Впрочем сега се сещам, че спомена думата „даймио“. Какво ще стане, като пристигне този даймио?

— Някой има ли нож или пищов?

— Не — отговори ван Нек и разсеяно почеса въшливата си глава — Взеха ни всички дрехи, изпраха ги, но оръжието не ни върнаха. Тогава не ми направи впечатление. Освен пищова ми взеха и ключовете. Бях ги вързал заедно — от трезора, ковчежето и склада с мунициите.

— На кораба горе всичко е заключено. Така че няма смисъл да се безпокоиш.

— Не обичам, когато ключовете не са у мен. Ставам нервен. Проклето да е това мое зрение, защо нямаме бренди? Бих пийнал дори малко бира.

— Господи, значи самерей го съсякъл на парчета — обади се Сонк, без да се обръща към никого.

— За бога, стига си плямпал! Самурай, а не самерей! От теб човек може да откачи — ядоса се Гинзел.

— Дано онова копеле отчето не се появи тук — каза Винк.

— Ние сме на сигурно място в божиите ръце. — Ван Нек все още се опитваше да звучи уверен. — Като дойде даймио, всички ще ни освободят. Ще ни върнат кораба и оръжието. Ще видите. Ще продадем стоката и ще се върнем в Холандия живи и богати, обиколили света — първите холандци, сторили това. Католиците да вървят по дяволите, и туй то!

— Не, не е така — възрази Винк — При вида на католиците ме полазват студени тръпки и нищо не мога да направя. Както и при мисълта за конквистадорите. Смяташ ли, лоцмане, че имат някаква власт тук?

— Не знам. Бих казал, че да. Ех, защо не сме в пълен състав!

— Горкичките, ние поне сме живи — додаде Винк.

— А може и да са се прибрали вече у дома — обади се Маецукер — Представете си, че са обърнали назад при Магелановия проток, когато бурята ни разпръсна.

— Дано си прав — каза Блакторн — Но се боя, че са загинали.

Гинзел потрепери.

— Ние поне сме живи.

— Щом католиците са тук и като имам предвид как се мени настроението на тези проклети езичници, пукната пара не давам за живота ни.

— Проклет да е денят, в който напуснах Холандия — обади се Питерзоон. — Проклет да е всичкият грог на земята! Ако не се бях напил като свиня, сега щях да съм в Амстердам с моята бабичка.

— Проклинай каквото си искаш, Питерзоон, но не и алкохола — той е сокът на живота!

— Ако питате мен, накиснали сме се здравата и всеки момент ще затънем. — Винк погледна драматично нагоре. — Всеки момент!

— Бях се отчаял, че изобщо ще се доберем до суша — каза Маецукер. Приличаше на пор, само дето беше беззъб. — Най-малко до Япония. Ах, тези гадни католици! Няма да ни оставят живи! Защо нямаме пищови? Как можахме да попаднем тук? Нищо лошо не искам да кажа, лоцмане — побърза да поясни той, щом Блакторн му хвърли един поглед. — Просто нямахме късмет, и това си е!

По-късно слугите отново донесоха храна. И както винаги — едно и също: варени и сурови зеленчуци с малко оцет, рибена чорба и каша от пшеница и ечемик. Моряците до един отблъснаха с отвращение парченцата риба и поискаха месо и алкохол. Ала никой не ги разбра и по-късно, по залез-слънце, Блакторн си тръгна. Беше се изморил от техните страхове, омрази и псувни. Каза им, че ще се върне призори. Магазинчетата в тесните улички оживено търгуваха. Откри улицата, където живееше, и входната врата на къщата. Кървавите петна бяха почистени, тялото бе изчезнало. Все едно, че съм сънувал всичко, каза си той. Градинската врата се отвори, преди да я докосне. Старият градинар, все така с набедрена превръзка, въпреки хладния ветрец му се усмихна и се поклони.

Конбануа.

— Здравей — поздрави Блакторн, без да се замисли. Изтича по стъпалата и спря, спомнил си за ботушите. Свали ги, качи се бос на верандата и влезе в стаята. От нея тръгна по дълъг коридор, но не можа да открие спалнята си.

— Онна — извика той. Появи се някаква старица.

Хай?

— Къде е Онна?

Старата жена смръщи чело замислена, после посочи себе си:

Онна!

— О, за бога — раздразни се Блакторн. — Къде е стаята ми? Къде е Онна?

Той бутна плетената преграда на още една стая. На пода пред ниска масичка бяха наклякали четирима японци и се хранеха. В единия разпозна сивокосия кмет, който се появи със свещеника. Всички му се поклониха.

— Ах, извинете — побърза той да затвори вратата и пак се провикна. — Онна!

Старата жена се замисли за миг, после го повика с пръст. Той я последва в друг коридор. Тя плъзна встрани една врата и той разпозна стаята си по разпятието. Завивките вече бяха грижливо постлани.

— Благодаря — каза Блакторн облекчено. — А сега иди да извикаш Онна.

Старицата безшумно заситни нанякъде. Той седна. Боляха го главата и цялото тяло и много му се прииска да се отпусне в удобен стол. Къде ли ги държаха? Как да се качи на кораба? Как да намери няколко пищова? Трябва да има начин. Отново се чуха меки стъпки и този път жените бяха три — старицата, кръглолико младо момиче и предишната жена на средна възраст.

Старицата посочи с пръст момичето, което имаше леко изплашен вид.

Онна!

— Не — ядоса се Блакторн и рязко посочи жената на средна възраст. — Тази е Онна, за бога! Не си ли знаете имената? Онна, гладен съм. Мога ли да получа нещо за ядене — Той си потърка корема, за да им стане ясен смисълът на казаното. Те се спогледаха. После жената на средна възраст сви рамене и каза нещо, което се стори много смешно на другите две, отиде до леглото и започна да се съблича. Другите клекнаха, широко ококорили очи, любопитни.

Блакторн се ужаси.

— Ама какво правиш!

Ишимашо! — каза тя, свали широкия пояс и разтвори кимоното си. Гърдите й бяха плоски, изсушени, а коремът — огромен.

Нямаше съмнение, че възнамеряваше да легне в леглото. Той заклати енергично глава, хвана я за ръката и й каза веднага да се облича. Трите се разбъбриха едновременно, размахвайки ръце, а жената очевидно много се ядоса. Тя свали дългата си пола, остана гола и се опита пак да се вмъкне в постелята.

На вратата безшумно се появи кметът. Те млъкнаха и започнаха да се кланят.

Нанда? — попита той. — Нанда?

Старата жена започна да му обяснява какво се е случило.

— Вие иска тази жена — изумен запита той на едва разбираемия си португалски, като сочеше голата жена.

— Не, разбира се, че не. Исках само Онна да ми донесе малко храна. — И Блакторн махна нетърпеливо към нея. — Онна!

— Онна значи „жена“ — И японецът взе да сочи и трите подред: Онна — онна — онна. Искате онна?

Блакторн уморено поклати глава.

— Не, благодаря, сгреших. Извинявам се. Как й е името?

— Моля?

— Как се казва?

— А, име е Хаку. Хаку — повтори той.

— Хаку?

— Хай, Хаку.

— Извинявай, Хаку-сан. Мислех, че се казваш „Онна“.

Кметът обясни на Хаку каква грешка е станала, но тя съвсем нямаше доволен вид. После каза нещо, всички го погледнаха и започнаха да се хилят в шепи, след което излязоха. Хаку излезе гола, метнала кимоното през ръка, с много достойнство.

— Благодаря! — каза Блакторн, ядосан от собствената си глупост.

— Това моя къща. Мое име Мура.

— Мура-сан. Аз се казвам Блакторн.

— Моля?

— Мое име Блакторн.

— А! Бър-рак-фон.

Мура се опита няколко пъти да го произнесе, но така и не успя. Най-накрая се отказа и започна отново да изучава колоса, застанал пред него. Той беше първият варварин, когото виждаше, с изключение на отец Себастио и другия свещеник, преди много години. Но свещениците, мислеше той, са тъмнокоси, чернооки и нормални на ръст. А този — висок, златокос, със златиста брада, сини очи, необикновено бледа кожа на окосмените места и зачервена на останалите. Странна работа. Аз си мислех, че всички хора са с черна коса и черни очи. Ние до един сме такива, и китайците също, а Китай е целият свят, ако не броим земите на южните португалски варвари. Много странно. Защо отец Себастио така мрази този човек? Защото е почитател на сатаната? Едва ли — отец Себастио може да прогони дявола, стига да поиска. Иии, никога не бях виждал отеца толкова ядосан. Никога. Чудна работа! Дали сините очи и златната коса не са белези на дявола? Мура вдигна пак поглед към Блакторн и си спомни как се опита да го разпита там, на кораба, а после, когато капитанът изгуби съзнание, реши да го доведе в собствената си къща, защото беше водач и изискваше по-специално отношение. Сложиха го да легне върху юргана и го разсъблякоха, изгаряйки от любопитство.

— Несравнимите му части са внушителни, нали — обади се майка му.

— Предполагам, че и жените им са също така надарени — додаде жена му Ниджи.

— Глупости, момиче — възрази майка му. — Всяка от нашите куртизанки може да се справи с него при нужда — Тя поклати глава изумена — През живота си не съм виждала подобен човек. Чудна работа, нали?

Измиха го и той дойде на себе си. Лекарят реши, че няма да е разумно да го потапят в истинска баня, докато не дойде напълно в съзнание.

— Да не забравяме, Мура-сан, че всъщност не знаем как са устроени варварите — предпазливо и мъдро отбеляза той. — Съжалявам, но може, без да искаме, да го убием. Очевидно е на края на силите си. Нека бъдем търпеливи.

— Ами въшките в косата му?

— Засега няма да ги закачаме. Доколкото разбирам, всички варвари ги имат. Много съжалявам, но ви препоръчвам търпение.

— Не можем ли да измием поне косата му — попита жената на Мура. — Много ще внимаваме. Господарката, моята свекърва, лично ще надзирава скромните ни усилия. Това ще е от полза за варварина и ще запази къщата ни чиста.

— Съгласна съм. Можете да му измиете косата — решително отсече майка му.

Мура неволно погледна отново Блакторн. Припомни си какво им бе говорил свещеникът за поклонниците на сатаната и за пиратите. Господ да ни пази от такова зло, мислено се прекръсти той. Ако знаех, че е толкова ужасен, никога нямаше да го пусна в къщата си. Но не, възрази той сам на себе си. Длъжен си да се отнасяш към него като към много специален гостенин, докато Оми-сан не даде други нареждания. Колко умно постъпи обаче, като извести едновременно и свещеника, и Оми-сан. Много умно. Ти си кмет, ти отговаряш за безопасността на селото — ти и само ти. Да. И Оми-сан теб ще държи отговорен за тазсутрешната смърт и за наглостта на мъртвия, и то с пълно право.

Колко пъти беше предупреждавал приятеля си, рибаря:

— Не ставай глупав, Тамасаки. Рискуваш доброто име на селото. Стига с тази твоя нетърпимост. Оми-сан няма избор — той трябва да презира християните, защото нашият даймио ги мрази. Какво друго му остава на Оми-сан…

— Прав си, съгласен съм, Мура-сан, моля да ме извиниш — отговаряше Тамасаки по всички правила на учтивостта. — Но нали будистите трябва да проявяват повече търпимост? Нали са и дзен-будисти?

Дзен-будизмът учеше на самодисциплина; той проповядваше да се разчита на собствените сили и на медитацията в търсене на просветлението. Повечето самураи бяха от сектата на дзен-будизма, който добре им подхождаше и сякаш бе създаден специално за гордите, предизвикващи смъртта воини.

— Да, будизмът учи на търпимост. Но колко пъти трябва да ти напомням, че те са самураи, че живеем на Идзу, а не на Кюшу, а дори и да беше Кюшу, ти пак нямаше да си прав. Никога. Ясно ли е?

— Да, моля да ме извиниш, знам, че не съм прав. Но понякога усещам, че не мога да се примиря с вътрешното си чувство на срам, когато Оми-сан говори така обидно за Правата вяра.

И ето на, Тамасаки, ти си мъртъв, по твоя собствена вина, защото оскърби Оми-сан, като не му се поклони само защото той каза „миризливият свещеник от чуждата религия“. Макар че свещеникът наистина мирише, а Правата вяра е чуждоземна. Бедни мой приятелю. Тази истина няма да нахрани семейството ти, нито ще изчисти петното от лицето на селото.

О, Света Богородице, благослови моя стар приятел и го дари с радост там, на небето!

А сега ще очакваме големи неприятности от Оми-сан, каза си Мура. И като че ли това не ни стига, та на всичко отгоре и даймио пристига.

Всеки път при мисълта за законния им владетел Касиги Ябу, даймио на Идзу, чичо на Оми, сърцето му се свиваше от остро безпокойство. Той беше жесток, безчестен човек, отнемаше на селата полагащия им се дял от риболова и реколтата, смазваше ги под бремето на управлението си. На чия страна ще застане Ябу в случай на война — попита се Мура. На Ишидо-сама или Торанага-сама? Ние сме по средата между двама гиганти, заложници и на двамата.

На север беше Торанага — най-великият от всички живи пълководци, господар на Кванто — Осемте провинции, най-влиятелният даймио в страната, главнокомандуващ Източните армии, на запад се простираха владенията на Ишидо, господар на крепостта Осака, покорител на Корея, регент на наследника, главнокомандуващ Западните армии. На север се намираше Токайдо, главният крайбрежен път, който свързваше Йедо, столицата на Торанага, с Осака, столицата на Ишидо — триста мили в западна посока, през които щяха да минат техните войски. Кой ще спечели войната? Нито един от двамата. Защото войната отново ще обхване цялата империя, сключените съюзи ще се разтрогнат, провинциите ще се сбият помежду си, докато накрая битките се прехвърлят в самите села — както е било винаги. С изключение на последните десет години. Колкото и невероятно да бе, но през последните десет години из цялата империя цареше една безвойнственост, наричана мир, каквато историята на страната не познаваше. Мирът тъкмо започна да ми харесва, мислеше Мура. Ала човекът, на когото дължаха този мир, бе мъртъв. Воинът селянин, станал самурай, после генерал, след това главнокомандуващ и накрая тайко — абсолютен господар на Япония, бе мъртъв вече цяла година, а седем годишният му син бе прекалено млад, за да наследи върховната власт. Така че и момчето, също като нас, е една пионка в ръцете на великани. Войната е неизбежна. Сега дори самият тайко не би могъл да защити любимия си син, династията си, наследството си или империята си.

А може би така трябва да бъде. Тайко покори земята, установи мир, принуди всички даймио в страната да се хвърлят в краката му като някакви селяни, размести феодалните владетели според собствените си желания и прищевки — а след това умря. Великан сред пигмеи. Може би беше редно всичките му дела и цялото му величие да умрат заедно с него. Та не е ли човекът като цветен листец, носен от вятъра, а вечни са само планините, морето, звездите и тази Божествена страна.

Да, ние сме в капан и това е факт. Войната скоро ще избухне и това също е факт. Ябу сам ще реши на чия страна ще застанем и това е факт. Селото винаги ще си остане село, защото оризищата му са богати, а морето щедро, и това е последният факт.

Мура върна мислите си към варварина пират, застанал пред него. Ти си дявол, изпратен да ни погуби, и откак си пристигнал, само беди ни сполетяват. Не можа ли да си избереш някое друго село?

— Капитан-сан иска онна? — попита той услужливо. По негово предложение съветът на старейшините взе конкретно решение по този въпрос, що се отнася до другите варвари, както в знак на учтивост, така и като най-просто средство да имат с какво да се занимават, докато пристигне началството. А вложените пари десеторно се изплатиха с последвалите разкази за тези връзки, които забавляваха цялото село.

Онна? — повтори той, като предполагаше най-естествено, че щом пиратът се държи на крака, то с удоволствие би легнал по корем, преди да потъне в сън, и всичко бе уредено в тази насока.

— Не. — На Блакторн му се спеше, но за да спечели този човек на своя страна, си наложи една усмивка и посочи разпятието. — Ти християнин?

Мура кимна.

— Християнин.

— Аз християнин.

— Отец казва не. Не християнин.

— Християнин съм. Не съм католик, но въпреки това съм християнин.

На Мура нищо не му стана ясно. А и Блакторн не можа да му обясни, колкото и да се опитваше.

— Иска онна?

— Димио — кога идва?

— Димио? Не разбира.

— Ох — даймио! Исках да кажа даймио.

А, даймио! Хай! Даймио! — Мура сви рамене. — Даймио дойде, кога дойде. Спи. Първо чист. Моля.

— Какво?

— Чист. Баня, моля.

— Не разбирам.

Мура се приближи до него и сбръчка нос в знак на отвращение.

— Воня. Лошо, всички португалци воня. Баня. Това чиста къща.

— Ще се изкъпя, когато реша, и не е вярно, че воня — побесня Блакторн. — Къпането е опасно за здравето, това и децата го знаят! Да не искаш да се простудя? За глупак ли ме мислиш? Разкарай се оттук и ме остави да спя!

— Баня — нареди Мура, поразен от неприкрития гняв на варварина — връх на лошите обноски. Не само вонеше — което беше истина — ами от три дни не се беше къпал както трябва и куртизанката с право щеше да откаже да легне с него, колкото и голяма да бе сумата. Ах, тези ужасни чужденци — мислеше той. Чудни хора! И навиците им са учудващо нечистоплътни. Но нищо. Аз отговарям за теб. Ще те науча на обноски. Ще заприличаш на човек и майка ми ще научи онова, което я интересува. — Баня — повтори той.

— Махай се, преди да съм те разкъсал на парчета — озъби се Блакторн и му махна с ръка да си върви.

Настъпи миг мълчание, след което се появиха другите трима японци и трите жени. Мура им обясни накратко за какво става дума, след което отсече безпрекословно:

— Баня, моля.

— Вън!

Мура направи крачка напред и влезе в стаята. Блакторн посегна, колкото да го избута навън, защото не искаше да му причини болка, ала внезапно изпищя. Необяснимо как Мура бе ударил лакътя му с острото на дланта си и сега ръката му висеше безпомощно, парализирана. Побеснял, той се нахвърли върху японеца, но стаята се завъртя пред очите му и в следващия миг се намери проснат по лице, а гърбът му бе скован от същата пронизваща болка, която не му позволяваше да помръдне.

— За бога…

Опита се да стане, но краката му се подкосиха. А Мура най-спокойно протегна малкия си, но твърд като желязо пръст и докосна някакъв нервен център на врата му. Болката го ослепи.

— Господи Исусе…

— Баня? Моля?

— Да… да…

Блакторн едва си поемаше дъх от обезумяващата болка, причинена с такава лекота от това дребно човече, проснал го безпомощен, като малко дете, така че всеки би могъл да му пререже гърлото.

Мура бе усвоил изкуството на джудо и карате преди много години, както и умението да борави с меч и копие. Тогава беше воин и се биеше на страната на Накамура, генерала селянин, тайко — много преди тайко да стане тайко — когато селяните можеха да бъдат самураи, а самураите можеха да са селяни, занаятчии или дори дребни търговци и въпреки това да бъдат воини. Странно, мислеше Мура, като гледаше разсеяно проснатия в краката му великан, че кажи-речи, първото нещо, което тайко стори веднага щом стана всевластен, бе да нареди на селяните да захвърлят оръжието и да престанат да бъдат воини. Тайко им забрани завинаги да носят оръжие и установи неотменима кастова система, която сега контролираше целия живот в империята: най-отгоре бяха самураите, след тях идваха селяните, после занаятчиите, търговците, актьорите, париите, бандитите и най-долу на стълбицата — ета, нечовеците — онези, които се грижеха за мъртвите, занимаваха се с обработване на кожи и с умрелите животни, бяха палачи, жигосваха, осакатяваха. Разбира се, варваринът не влизаше в системата на тази стълбица.

— Моля за извинение, капитан-сан — ниско се поклони Мура, но го беше срам заради този варварин, който се търкаляше по пода, стенеше като малко бебе и изобщо се излагаше. Да, много съжалявам, мислеше той, но няма как. Ти ме предизвика извън всякакви разумни граници дори за един варварин. Крещиш като безумен, разстройваш майка ми, нарушаваш спокойствието на дома ми, безпокоиш прислугата, а жена ми вече замени една врата с нова. Не можех в никой случай да допусна твоята очевидна липса на обноски да мине съвсем ненаказана, нито пък да позволя да не се подчиняваш на желанията ми в собствената ми къща. Всичко това е за твое добро. Пък и нищо толкова не е станало, защото вие, варварите, всъщност нямате авторитет за губене. Като изключим свещениците — те са други. Миришат ужасно, но са миропомазани от самия бог — отец, така че имат огромен авторитет. Докато ти — ти си лъжец и пират. Никаква чест. Чудна работа! Твърди, че бил християнин! За съжаление това ни най-малко няма да ти помогне. Нашият даймио ненавижда Правата вяра и варварите и ги търпи само по необходимост. Но щом не си нито португалец, нито християнин, значи законът не те закриля! Така че дори да умреш или най-малкото да те осакатят, мой дълг е да срещнеш съдбата си чист. — Баня много хубава — изрече той в заключение.

Помогна на останалите мъже да пренесат все още замаяния Блакторн през къщата, градината и покритата отгоре пътека, с която ужасно се гордееше, до банята. Жените ги следваха.

Това се оказа едно от най-големите преживявания в живота му. Още тогава разбра, че ще има да разказва и преразказва видяното на стотици чашки горещо саке, както се нарича японското вино, на недоверчивите си приятели, на другите старейшини, на рибарите, селяните, на децата си, които също отначало нямаше да му вярват. А те на свой ред щяха да предават чутото на своите деца и името на рибаря Мура щеше да живее вечно в село Анджиро, провинция Идзу, на югоизточния бряг на главния остров Хоншу. И всичко това, защото той, Мура, рибарят, има късмета да бъде кмет през първата година след смъртта на тайко и поради това бе временно отговорен за водача на странните варвари, появили се от Източното море.

Бележки

[1] Бойни кораби, притежавани и управлявани от частни лица, които имат разрешение от правителството да нападат търговски кораби на неприятелска страна — Б. пр.