Джеймс Клавел
Шогун (18)

Глава седемнадесета

Всички й се поклониха ниско. Торанага забеляза, че лоцманът му подражаваше и не стана, нито започна да я разглежда, както би направил всеки варварин, с изключение на Цуку-сан. Този лоцман бързо се учи, помисли си той, а умът му още пламтеше от всичко чуто. Десетки хиляди въпроси гъмжаха в главата му, но привичната му самодисциплина надделя, той временно ги отпрати в по-отдалечено кътче на мозъка си и се съсредоточи върху настоящата опасност.

Кири побърза да подаде на старата жена собствената си възглавничка и й помогна да седне, след което коленичи до нея и мълчаливо и предостави услугите си.

— Благодаря, Кирицубо-сан — отвърна жената на поклона им. Казваше се Йодоко и беше вдовицата на тайко, а след смъртта му се оттегли в будистки манастир. — Извинявам се, че идвам непоканена и ви прекъсвам, Торанага-сама.

— Вие никога не сте непоканена и винаги сте добре дошли, Йодоко-сама.

— Благодаря, благодаря. — Тя погледна към Блакторн с присвити очи, за да го види по-добре. — Но ми се струва, че наистина ви прекъснах разговора. Не виждам с кого… Този тук варварин ли е? Очите ми стават все по-зле. Но не е Цуку-сан, нали?

— Не, този е новият варварин — отвърна Торанага.

— А, той ли е? — Йодоко се взря още по-усилено. — Моля ви да му кажете, че не виждам добре и това обяснява неучтивото ми държане.

Марико преведе.

— Той казва, че и в неговата страна много хора са късогледи, Йодоко-сама, но носят очила. Попита дали и ние имаме очила. Казах му да, някои от нас ги носят — имаме ги от южните варвари, и че сте ги носили, но вече не ги искате.

— Да. Предпочитам мъглата, която ме заобикаля. Много от нещата, които виждам в днешно време, не ми харесват. — Йодоко се обърна и погледна момчето. Престори се, че едва сега го е видяла. — О! Синът ми! Ето къде сте били. Търсих ви. Колко ми е приятно да ви видя, куампаку.

Тя се поклони почтително.

— Благодаря, Първа майко. — Яемон се усмихна радостно и отвърна на поклона й. — Да бяхте чули само какво ни разказа варваринът! Начерта ни карта на света и ни разправи смешни истории за хора, които изобщо не се къпят! През целия си живот ни веднъж не са се изкъпали и живеели в къщи от сняг и носели дрехи от кожа като зли ками!

Старата жена презрително изпуфтя.

— Колкото по-малко идват тук, толкова по-добре. Поне аз така мисля, синко. Така и не се научих да ги разбирам, а и винаги миришат ужасно. Не ми беше ясно как ги понасяше нашият господар тайко, баща ви. Но нали беше мъж като вас — вие мъжете сте по-търпеливи от една недостойна жена като мен. Имате добър учител, Яемон-сама. — Погледът й за миг се прехвърли върху Торанага. — Торанага-сама има повече търпение от всеки друг в империята.

— Търпението е важно за мъжа, от жизнено значение за водача — изрече сентенциозно Торанага. — А жаждата за знания е похвално качество, нали, Яемон-сама? Човек не знае откъде може да дойде знанието.

— Да, чичо, така е — съгласи се Яемон. — Той е прав, нали, Първа майко?

— Да, прав е. Но все пак — доволна съм, че съм жена и няма защо да се грижа за тези неща. — Тя прегърна момчето, което се приближи и седна до нея — Защо дойдох тук, синко? За да си отведа нашия куампаку. Защо? Защото куампаку е закъснял за обяд и за урока си по калиграфия.

— Мразя уроците по калиграфия! Отивам да плувам!

Торанага се намеси с престорена сериозност:

— Когато бях на вашата възраст, и аз мразех да пиша. Затова, като станах на двадесет години, трябваше да престана да се сражавам и да се върна отново в училище. И тогава ми беше още по-неприятно.

— Да се върнете в училище ли, чичо? След като сте го напуснали завинаги? Не, това наистина е ужасно!

— Един владетел трябва много добре да знае да пише, Яемон-сама. Не само четливо, но и красиво, а куампаку — по-добре от всеки друг. Иначе как ще напише послание до негово императорско величество или до великите даймио? Водачът трябва във всяко едно отношение да стои над васалите си. И трябва да върши много трудни неща.

— Да, чичо. Трудно е да бъдеш куампаку. — Яемон се намръщи важно. — Най-добре сега да си науча уроците, а не като стана на двадесет години, защото тогава ще ме чакат много по-важни държавни дела.

Всички се почувствуваха горди от него.

— Колко сте мъдър, синко — похвали го Йодоко.

— Да, Първа майко. Аз съм мъдър като баща си, така казва майка ми. Тя кога ще се върне?

Йодоко се загледа с присвити очи в Торанага.

— Скоро.

— Надявам се, че съвсем скоро — обади се и Торанага.

Той знаеше, че Йодоко е изпратена от Ишидо да прибере момчето. Торанага ги беше довел направо в градината — момчето и охраната — за да раздразни още повече врага си. А също така и за да покаже странния лоцман на наследника и по този начин да лиши Ишидо от удоволствието да стори това.

— Много ми е изморително да нося всичката отговорност за сина си — продължи Йодоко. — Най-добре Очиба-сама да се завърне в Осака, та да мога да се прибера в храма си. Как е тя и как е Генджико-сан?

— И двете се радват на отлично здраве — отвърна Торанага.

Вътрешно той ликуваше. Преди девет години тайко реши да докаже приятелското си отношение към него — нещо доста необичайно — като му предложи в разговор на четири очи да се ожени за Генджико, по-малката сестра на Очиба, любимата наложница на тайко.

— Тогава домовете ни ще се съединят завинаги, така ли е? — каза тайко.

— Да, господарю. Ще се подчиня, макар че не заслужавам тази чест — почтително отговори той, още повече, че много му се искаше да се сроди с тайко. Обаче също така знаеше, че макар Йодоко, съпругата на тайко, да одобри тази женитба, самата Очиба го ненавиждаше и би използувала цялото си влияние над тайко, за да я предотврати. Освен това може би щеше да е по-разумно да избегне един брак със сестрата на Очиба, защото това би й дало голяма власт над него, в това число и ключовете от хазната му. Ако обаче тя се омъжеше за сина му, тогава Торанага като върховен глава на рода щеше да владее изцяло положението. Наложи му се да използува всичките си умения и хитрости, за да уреди женитбата между Судара и Генджико, но тя най-сетне се осъществи и сега Генджико му беше от огромна полза като щит срещу Очиба, защото любимката на тайко обожаваше сестра си.

— Снаха ми още не е започнала да ражда — очакваше се да започне вчера, но предполагам, че Очиба-сама ще тръгне за Осака веднага щом премине опасното.

— Време е след трите момичета Генджико да ви роди и внук. Ще прочета молитва за неговото раждане.

— Благодаря — поклони се Торанага. Както винаги тя му беше симпатична и той знаеше, че е искрена, макар да представляваше опасност за рода му.

— Чух, че вашата Садзуко-сан е бременна?

— Да, много съм щастлив. — Торанага усети как през тялото му пробягва топла тръпка при мисълта за последната му наложница, нейната младост, жизненост и ласка. Дано имаме син, помисли си той. Седемнадесет години е чудесна възраст за първо дете, ако жената е здрава, какъвто е случаят с нея. — Да, щастлив съм.

— Буда ви е благословил. — Йодоко усети лека завист. Струваше й се несправедливо Торанага да има пет живи синове, четири дъщери и пет внучки, едно дете на път от Садзуко и много години пред себе си, през които можеше да зачене още безброй деца от многото наложници в дома си. А при нея всичките надежди бяха съсредоточени върху това единствено седемгодишно дете — колкото нейно, толкова и на Очиба. Да, той е също толкова мой син, каза си тя. А как мразех Очиба в началото…

Видя, че всички я наблюдават, и се стресна.

— Да?

Яемон се намръщи.

— Попитах, Първа майко, дали можем да тръгнем вече за урока ми. Два пъти ви попитах.

— Извинявайте, синко, бях се замислила. Така е, като остарее човек. Да, хайде да тръгваме.

Кири й помогна да стане. Яемон се затича напред. Сивите вече бяха наскачали, единият го хвана и с много нежност и обич го метна на рамото си. Четиримата самураи, които я бяха придружили, чакаха отстрани.

— Повървете малко с мен, Торанага-сама. Трябва ми силна ръка, на която да се облегна.

Торанага скочи на крака с неочаквана пъргавина. Тя го хвана под ръка, но не се облегна на нея.

— Да, имам нужда от силна ръка. Също и Яемон. Също и империята.

— Винаги съм на ваше разположение да ви служа — побърза да каже Торанага.

Когато се отдалечиха от останалите, тя продължи тихичко:

— Станете единствен регент. Вземете властта и управлявайте сам. Докато Яемон навърши пълнолетие.

— Завещанието на тайко изрично забранява това — дори и да го желаех, а случаят не е такъв. Ограниченията, които налага, изключват възможността един-единствен регент да вземе властта. А и аз не искам да стана всевластен. Никога не съм искал.

— Тора-чан — продължи тя, като използува умалителното име, дадено му от тайко преди толкова години — ние двамата с вас имаме много малко тайни един от друг. Ако поискате, можете да го направите. Говоря и от името на Очиба-сама. Вземете властта пожизнено в ръцете си. Станете шогун.

— Това, което говорите, е предателство. АЗ НЕ ИСКАМ ДА СТАВАМ ШОГУН!

— Така е, разбира се, но изслушайте ме за последен път. Станете шогун и направете Яемон свой единствен наследник — единствен наследник! Би могъл да стане шогун след вашата смърт. Нали кръвта му е Фуджимото по линия на Очиба-сама чак до нейния дядо Города и оттам до древни времена. Фуджимото!

Торанага я изгледа поразен.

— И вие мислите, че даймио ще се съгласят на подобни претенции или пък негово величество Синът на небето ще одобри такова назначение?

— Не. Не, ако е само за Яемон. Но ако първо вие станете шогун и го осиновите, бихте могли да ги убедите — до един. Ние двете с Очиба-сама ще ви подкрепим.

— Тя се е съгласила — изуми се Торанага.

— Не, изобщо не сме обсъждали този въпрос. Идеята е само моя. Но ще се съгласи. Сигурна съм. Сигурна съм още преди да съм говорила с нея.

— Този разговор е безпредметен, Йодоко-сама.

— Вие бихте се справили с Ишидо и всички останали. Както винаги. Но боя се от последните слухове, които подочух — за война, за вземане на страни, за нови тъмни векове. Ако наистина избухне война, тя ще продължи вечно и ще погуби Яемон.

— Да, и аз така мисля. Започне ли веднъж — няма край.

— Затова вземете властта. Правете каквото искате, с когото искате. Яемон е достойно момче. Знам, че ви харесва. Надарен е с ума на баща си и под вашето мъдро ръководство ние всички ще бъдем облагодетелствувани. Той трябва да получи наследството си.

— Не съм против него, нито наследството. Колко пъти трябва да го повтарям?

— Наследникът е загубен без вашата активна подкрепа.

— Но нали го поддържам! Във всяко едно отношение. Така се разбрахме с тайко, покойния ви съпруг.

Йодоко въздъхна и се загърна по-плътно в плаща си.

— На старите кокали все им е студено. Толкова много тайни — битки, предателства, смърт и победи познават те, Тора-чан. А аз съм само една жена, при това съвсем сама. Радвам се, че сега съм се посветила на Буда и повечето ми мисли са насочени към него и следващия ми живот. Но в този живот трябва да закрилям сина си. Затова ви говоря тези неща. Надявам се, че ще простите наглостта ми.

— Винаги съм търсил съветите ви и ги следвам.

— Благодаря ви. — Тя изправи гръб. — Чуйте какво ще ви кажа: докато съм жива, нито наследникът, нито Очиба-сама ще се опълчат срещу вас.

— Благодаря ви.

— Ще помислите ли?

— Волята на покойния ми господар забранява това. Не мога да тръгна срещу завещанието му и клетвеното си обещание като регент.

Повървяха малко, без да приказват. После Йодоко въздъхна:

— Защо не я вземете за съпруга?

Той се сепна от изненада и спря.

— Очиба?

— Защо не? Тя е напълно достойна за вас като политическа партия. Отличен избор за вас. Красива, млада, силна, с най-благороден произход, наполовина Фуджимото, наполовина Миновара, слънцето искри от нея и тя е изпълнена с радостта на живота. Вие сега нямате официална съпруга — защо да не я вземете? Това ще реши въпроса с онаследяването и ще предпази империята от разпокъсване. Сигурно ще имате от нея други синове. Яемон ще ви наследи, после неговите синове или други нейни синове. Можете да станете шогун. Ще имате власт над империята и властта на баща и това ще ви позволи да възпитате Яемон както си искате. Бихте могли официално да го осиновите и той ще стане ваш син като останалите ви синове. Защо да не се ожените за нея…

Защото е необуздана, коварна тигрица с лице и тяло на богиня, която се мисли за императрица и се държи като такава, мислеше си Торанага. Не можеш да й имаш доверие дори в собственото си легло. От нея очаквай както те милва, така и да те прониже с игла през очите, докато си спиш. А, не, само тя не! Дори и да я взема само формално за съпруга — нещо, на което тя никога няма да се съгласи… а, не! Невъзможно! Поради редица причини, една от които, и то не най-маловажната, е, че тя ме ненавижда и винаги е крояла планове за моята гибел и гибелта на моя род — още от времето, когато се окоти за пръв път преди единадесет години.

Още тогава, едва седемнадесетгодишна, тя се посвети на идеята да ме унищожи. О, външно бе тъй мека — като първата зряла лятна праскова — и също тъй ароматна. Ала отвътре беше стоманен меч, с мозък като остра кама, плетеше коварните си мрежи и не след дълго тайко подлудя по нея и забрави всички останали. Да, още петнадесетгодишна, когато тайко я взе за официална наложница, тя успя да го омотае и можеше да прави с него каквото си поиска. И не забравяй, сети се Торанага, че още тогава тя правеше любов с него, а не той с нея, както си въобразяваше. Да, едва петнадесетгодишна, тя вече знаеше какво иска и как да го получи. После стана чудото! Най-сетне тя роди на тайко син, само тя единствена от всички жени, които той бе имал през живота си. Колко ли жени е имал? Най-малко сто — истински хермелин, пръскащ Сока на радостта в повече Небесни одаи, отколкото десет обикновени мъже! Да… При това жени от всички възрасти, всички касти, случайно срещнати или официални наложници, от принцеси от рода Фуджимото до долнопробни куртизанки. Но нито една не забременя, макар че повечето от онези, които тайко освободи, омъжи за други или им даде развод, родиха деца от другите мъже. Нито една — освен Очиба.

Той беше петдесет и три годишен, когато тя го дари с първия му син, ала детето, горкичкото, излезе болнаво и не живя дълго. Тайко си късаше дрехите от мъка и почти се побърка от горест. Винеше себе си — никога нея. Четири години по-късно, по някакво чудо, тя отново роди; по чудо детето излезе здраво — Очиба беше вече двадесет и една годишна. Очиба Несравнимата, както я наричаше тайко.

Дали той беше бащата на Яемон? Ех, какво ли не бих дал, за да разбера истината. Ще я узная ли някога? Най-вероятно не, но съм готов на всичко, за да имам някакво доказателство, било в потвърждение на едното, било на другото.

Странно, че тайко, който иначе беше тъй разумен, губеше разсъдъка си, когато ставаше въпрос за Очиба, и ги глезеше двамата с Яемон до крайност. Странно, че от всички жени именно тя стана майка на наследника му — тя, чиито майка и баща паднаха мъртви от ръката на тайко. Би ли се осмелила да спи с друг мъж, да вземе от семето му, а след това да го унищожи, за да предпази себе си? И то не веднъж, а два пъти? Би ли могла да бъде дотолкова коварна? О, да! Но аз да се оженя за Очиба? Никога!

— Много съм поласкан от предложението ви — обърна се той към Йодоко.

— Вие сте истински мъж, Тора-чан. Лесно бихте са справили с нея. Вие единствен сте в състояние — от всички мъже в империята. А и тя е напълно подходяща за вас. Вижте как се бори да защити интересите на сина си — сега, когато е само една безпомощна жена. Да, тя ще ви бъде достойна съпруга.

— Не мисля, че и през ум ще й мине такава мисъл.

— Ами ако й мине?

— Бих искал да науча това. На четири очи. То наистина би било голяма чест.

— Много хора смятат, че само вие стоите между Яемон и наследството.

— Много хора са пълни глупаци.

— Така е. Но не и вие, Торанага-сама. Нито Очиба-сама.

Нито пък вие, госпожо, помисли си той.