Аджан Брам
Три мои незабравими грешки

Не очаквам от себе си да съм съвършен. Всъщност ми харесва да греша. Защото, когато кажа на приятелите си какви глупости съм вършил, това ги разсмива. Така че моята глупост увеличава щастието на света.

1. Току-що бях завършил деветдневния медитативен ритрийт в Пенанг и моите домакини ме изпращаха на аерогарата. Бяха ми купили вкусна кафе напитка, преди да се кача на самолета. Беше силна, гъста и подсладена със сладолед.

Започнах да пия вкусното питие със сламка, но нищо не излизаше. Засмуках по-силно. Пак нищо. Реших, че сламката е запушена. Затова засмуках с всички сили. Тогава забелязах, че някои от моите изпращачи се подхилват, докато други си прикриват устата с ръка, опитвайки се любезно да не се смеят. Когато извадих сламката от чашата, видях, че това е пластмасова лъжичка.

Там, откъдето идвах, лъжиците бяха метални, с широка плоска дръжка, а не тънки, кръгли и пластмасови като в днешните кафенета. И кафето беше гъсто, така че не се виждаше какво има на другия край на пластмасовото нещо. Въпреки всичко аз избухнах в смях, което позволи и на домакините ми да се включат. Бях направил много хора щастливи.

2. Началното си будистко обучение получих в Североизточен Тайланд при известния учител по медитация Аджан Ча. Когато пристигнах в Тайланд, не говорех езика, затова трябваше да се уча „в движение“.

Веднъж ми дотрябва сапун. Установеният ред изискваше да отида при учителя и просто да го помоля — на тайски, разбира се. Думата за „сапун“ на тайски е сабу. Аз казах „сапо“, което означава „ананас“.

Аджан Ча ме попита за какво ми е ананас. Отговорих: „За да се измия с него“. Той едва не падна от стола от смях.

Дни наред той се забавляваше да разказва на посетителите си тайландци:

— Срещали ли сте западняци? Мият се с ананас. Каква напреднала култура.

Опитите ми да говоря тайски дариха на моя учител многобройни мигове на забавление.

3. Веднъж бях помолен да извърша погребална церемония за родител на човек от будистката общност към моя храм. Семейството беше от Шри Ланка. Застанах при аналоя в погребалния дом, за да се обърна към опечалените в тържествената будистка церемония. Започнах с думите:

— Събрали сме се днес, за да почетем паметта на майката на моя приятел.

Имената в Шри Ланка са много дълги и трудни за произнасяне от западняците, затова избрах да кажа „майката на моя приятел“. В този момент възрастната жена, която седеше най-отпред, стана и прекъсна словото ми възмутено:

— Не аз съм починала, а съпругът ми!

Всички се разсмяха. Мисля, че дори ковчегът се разтресе от смях! Службата се превърна в истински празник на живота на починалия, пълен с щастливи спомени от началото до самия край.