Микаел Юрт, Ханс Русенфелт
Момичето, което запази мълчание (83)

Торкел спря до тротоара и изгаси двигателя.

Наведе се напред, за да погледне през прозореца към добре познатата фасада. Дали идеята не беше лоша? Вероятно. Какво всъщност очакваше от това посещение? Какво можеха да си кажат, което вече да не е било казано? Той хвърли поглед на пакета с две порции суши на седалката до него. Дали да не изяде едната в службата, а другата да запази за по-късно или да изхвърли? Но не, ако не изпълнеше замисъла си докрай, после щеше да съжалява. Това посещение не му излизаше от главата от снощи, след като изпрати голямата си дъщеря.

Елин учеше в училището в Юханесхув. Профил „Ресторантьорство и кетъринг“ в Стокхолмското училище по хотелиерство и ресторантьорство. Беше решила да става готвачка. Или по-точно предишното й училище го беше решило вместо нея. Беше започнала гимназиалното си обучение в „Юн Бауерюмнасиет“ и тогава се интересуваше от „нещо, свързано с туризма“, но целият концерн банкрутира. Трийсет и шест училища бяха затворени от единия ден за другия и близо 11 000 ученици бяха принудени да търсят други учебни заведения. Стокхолмското училище по хотелиерство и ресторантьорство се притече на помощ за разрешаването на тежката ситуация и прие голяма част от възпитаниците на нейното училище, но тя не попадна в хотелиерско-туристическия профил, както се надяваше, а в „Ресторантьорство и кетъринг“. Според Ивон обаче след преместването Елин показвала по-голям интерес към училището от когато и да било. На практика окупирала кухнята у дома и приготвяла поне половината от седмичните вечери.

В училището имаха и ресторант и вчера Торкел отиде там на вечеря с три ястия, в чието приготвяне беше участвала и Елин. Преди да му донесат храната, той леко се притесняваше, че ще трябва да си измисля похвали — все пак беше сготвена от тийнейджъри, но се оказа, че се тревожи напразно. Беше извънредно вкусно.

След това я закара до вкъщи, още веднъж й благодари и я похвали. Преди да слезе от колата, тя се обърна към него, сякаш току-що й е хрумнало нещо.

— Ще се женят, казаха ли ти?

— Кой? — Мина секунда, преди Торкел да се сети за кого говори. — Майка ти и Кристофер?

Елин кимна.

— Кога? — попита той.

— Не знам, но се сгодиха.

— Кога?

— На Великден. Аз приготвих вечерята за годежа.

Торкел само кимна, почака да разбере какви чувства ще изпита. Дали се чувстваше предаден? Не защото Ивон се беше сгодила за друг, а понеже не му беше казала. Нито преди, нито след това.

Дали изпитваше копнеж по нея? Ревност?

Не, не изпита нито една от тези емоции. Единствено радост за Ивон, освен това Елин и Вилма явно искрено харесваха Кристофер, затова той се радваше и за тях.

Да, радваше се, но Елин очевидно изтълкува мълчанието му като потиснатост.

— Мъчно ли ти е? Казах й, че трябва да ти се обади…

— Не, не, въобще не ми е мъчно. Знаеш, че искам единствено вие трите да сте щастливи.

Елин кимна. Торкел я хвана за рамото, за да я убеди.

— Предай й моите поздравления. И на двама им.

— Добре. Благодаря, че дойде, татко.

Тя се наведе и леко го целуна по бузата, отвори вратата, слезе и тръгна към входа. Торкел я гледаше. Колко беше пораснала. Почти жена. Изграждаше свой собствен живот. Той искрено се надяваше да бъде част от него и занапред.

Тя се обърна и му помаха, преди да се прибере. И после се скри. Той остана още малко. Радваше се за Ивон и децата.

Но това чувство скоро бе заменено от друго. Една стара позната се настани на неговото място.

Самотата.

Още по-настоятелна, когато други успяваха да се измъкнат от хватката й.

Съпътстваше го и когато се събуди тази сутрин. Когато отиде до службата. Не го остави на мира, макар да имаше доста работа след самоубийството на Франк и разрешаването на случая в Туршбю. Освен това, както винаги, по време на отсъствието му се беше натрупала бумащина, която сега изискваше вниманието му.

Но все пак трябваше да се храни.

Урсула също.

Тя не го беше канила, но какво можеше да направи? Да го изгони?

Той взе кесията със сушито и слезе от колата.

Изглеждаше искрено радостна да го види и го покани веднага. Той попита дали не я притеснява, но тя го увери, че най-вълнуващият момент в живота й през последната седмица е било да научи отпадналите от четвъртфинала на „Денсинг Старс“, тъй че той бил повече от добре дошъл.

Седнаха да обядват в хола и той й разказа за случая, макар тя да знаеше основното. Тя му благодари, че я държа в течение, вероятно това я спасило от пълно полудяване.

Той не можеше да откъсне очи от нея.

Новото око изглеждаше невероятно.

Тя изглеждаше невероятно.

Вече не му беше трудно да я гледа. Напротив, не можеше да й се насити.

Не искаше да си отива. Искаше да остане до вечерта. Искаше да отворят бутилка вино и тя — след като той кажеше, че ще остави колата и ще си повика такси — да му предложи нещо по-добро. Нека остане да пренощува при нея.

Но обядът беше приключил. Той си имаше задължения. Първото от тях — среща с Националната полиция в 15:00 часа. Торкел беше длъжен да им предложи спестените от Националния отдел за разследване на убийства средства. Всички бяха едно цяло. Миналата година Националната полиция беше надхвърлила бюджета си с над сто и седемдесет милиона.

— Какво си се умислил?

Торкел се сепна. Урсула му се усмихваше въпросително. Не можеше да й каже: „За бюджета на отдела“, нищо че беше вярно.

Погледна я.

Беше толкова красива и той наистина я обичаше.

Спомни си за какво беше дошъл. Вакуумът. Самотата. С която може би, може би щеше да се примири по-лесно, ако знаеше, че не са избрали друг пред него. Че не са го заменили.

Най-лошата алтернатива.

Искаше да го чуе от нея.

— От доста време се чудя за нещо — започна той сериозно.

— Какво съм правела при Себастиан онази вечер — прекъсна го тя.

Той я изгледа изненадано и после кимна.

— Вечерях — отвърна тя простичко, сякаш е чакала да му го каже през целия обяд, а може би и от по-отдавна.

— Просто си вечеряла?

— Вечерях и за десерт ме простреляха.

— Извинявай.

Той се протегна и я хвана за ръката.

— Това, че ти и аз не сме „ние“, няма нищо общо със Себастиан. Само с мен.

— Но си отишла там, защото харесваш него повече от мен.

Торкел сам чу как прозвуча. Като обидено малко момченце. Завистливо и нацупено. Урсула обаче му се усмихна топло и бавно поклати глава:

— Отидох там, понеже със Себастиан всичко е по-просто. Знам, че звучи невероятно, но в известно отношение всичко е много, много по-просто с него.

— Той иска само едно.

— Това е вярно, но за мен става дума само за… — Тя се спря навреме. Прехапа устни, подбра следващите си думи изключително внимателно: — Няма да се омъжа за теб и да живея щастливо до края на дните си, Торкел, но единствената причина е, че не мисля, че мога да живея щастливо с някого. Не мога да дам на никого онова, което иска от една връзка.

— Не може ли аз да го преценя?

— Нито пък някой може да ми даде онова, което аз искам.

Торкел само кимна. С това по-трудно можеше да спори. Готов бе да й каже, че е съгласен на всичко. Приемаше всичките й условия. Стига да има шанс, най-малка възможност тя да промени мнението си. Но той знаеше, че подобно лазене в краката й няма да доведе до нищо добро. Затова премълча и се изправи.

— Трябва ли да се връщаш на работа? — попита тя.

— В три имам среща с Националната полиция заради бюджета.

— Мисля, че с теб не сме приключили.

— Но мога да я отложа — добави Торкел бързо и извади телефона.

Трябваше да си подреди приоритетите.