Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (9)

7

Мюриъл Сайкс беше бедно момиче от улиците на Бруклин, успяло да си проправи път до университета и да завърши право, след което е назначена за щатски прокурор на южната част на щата Ню Йорк, а после спечелва кметския пост още от първия си опит. Ако трябваше да се опише само с едно качество, което я беше извело през целия път в кариерата й, то това бе упоритост.

Съпругът й обаче не беше нито упорит, нито беден. Той беше израснал в привилегировано семейство в процъфтяващия нюйоркски квартал Сътън Плейс. И беше проправил пътя си нагоре през системата от частни градски училища до университет от Бръшляновата лига. А впоследствие и до Медисън авеню, където отличният му външен вид и школуваните маниери го бяха превърнали в естествена част от един свят, в който често имиджът е ценен по-високо от съдържанието.

Човекът обаче притежаваше много повече от правилен замах при играта на голф и дарба да забавлява гостите си на вечеря с интересни истории от войната. Хауърд беше истински виртуоз в ръководенето на маркетинг кампании, които печелеха сърцата на потребителите и подслаждаха речите на клиентите му. Беше се пенсионирал на шейсетгодишна възраст, за да менажира политическата кампания на съпругата си, и често му приписваха заслугите за това, че е бил ръководната сила зад издигането на първия кмет на Ню Йорк от женски пол.

Хауърд ни очакваше в дневната на частната резиденция на първото кметско семейство.

— Зак, Кайли, благодаря ви, че дойдохте — посрещна ни той, игнорирайки факта, че всъщност бяхме повикани.

— С какво можем да ви бъдем полезни? — попитах аз.

— Участвам в доверителните фондове на две големи болници в града — отговори той. — Преди месец от болница „Сейнт Сесилия“ е изчезнало медицинско оборудване.

— Какво точно оборудване?

Като един истински професионалист в рекламата и маркетинга, Хауърд ни беше подготвил материали за визуализация. Той отвори папка и извади снимка на устройство с голям екран, което приличаше на огромен айпад.

— Това е преносим ултразвуков апарат, използван за кардиологични прегледи. Тежи четири килограма и половина, което означава, че може да бъде занесен лесно до всяко болнично легло.

— Обаче е бил изнесен извън болницата — предположих аз.

— Този и още два като него — потвърди Хауърд Сайкс. — Струват по двайсет хиляди долара всеки. Първата ми мисъл беше, че това е един от недостатъците, задето правят тези машини толкова компактни — стават лесни за отмъкване. Макар че — продължи той и извади друга снимка — този също е изчезнал горе-долу по същото време.

Уредът приличаше на по-висок брат на робота Арту-Диту.

— Това е апарат за анестезия. Струва четиридесет хиляди долара и тежи около сто и осемдесет килограма. Както виждате, не е от уредите, които просто биха могли да се поберат в раница. Е, има и колелца, но има и вградено електромагнитно устройство за защита, а болницата разполага с охрана на всеки един от изходите си. И въпреки това апаратът е успял да се изпари.

— От болница „Сейнт Сесилия“ подали ли са сигнал за кражбите? — попита Кайли.

— Не. Нямат доказателство, че нещо е било откраднато и затова не са подали сигнал, че липсват. Болницата е решила просто да ги отпише и да отдаде липсата им на лошата охрана.

С Кайли мълчахме просто защото нищо от чутото до момента нямаше смисъл. Сякаш ставаше въпрос за стандартен случай на престъпление, за което жертвата не е подала сигнал, и въпреки това кметът, който добре знаеше, че сме ангажирани по случая с убийството на Елена Травърс, ни караше да зарежем всичко и да се заемем с това.

Най-накрая Хауърд ни разкри пълната картина.

— Участвам и в борда на болница „Мърси“, а преди два дни удариха и нея. Този път са измъкнали оборудване на стойност двеста и седемдесет хиляди долара. Не вярвам в случайните съвпадения, затова се поразрових и установих, че за последните два месеца са били обрани цели девет болници. Общата стойност на щетите възлиза на близо два милиона долара — добави той и ми подаде лист с разпечатка. — Всички подробности са изложени тук.

— И искате от нас да разберем кой стои зад кражбите? — попитах аз.

— Да — кимна Хауърд Сайкс, — но не по обичайния начин.

— Не знаех, че имаме обичаен начин — погледна ме въпросително Кайли. — Ще трябва да ни обясните за какво става въпрос, за да не го правим повече.

Хауърд се усмихна и извади от папката си изрезка от вестник. Бяха заснели мен и Кайли, докато излизахме от къщата на братята Басет.

— Медиите ви обичат — каза той. — Появявате се по първите страници на вестниците, когато разрешите някое нашумяло престъпление, а в случаи като миналата вечер, когато сте разпитвали хората, чиято огърлица е била открадната, сте излезли на пета страница на Поуст. Медиите отразяват всяка ваша стъпка, а моята цел, както и на Мюриъл, е да запазите това разследване в строга тайна. Тази сутрин се е обадила на началника ви и тя също е съгласна с нас.

— Това безспорно е една много неприятна престъпна серия, но научаваме за нея едва сега — отбеляза Кайли. — Защо се налага всичко да е толкова секретно? И защо да не обявяваме случващото се пред обществеността? Понякога оттам се появяват най-добрите ни следи.

— Ако попитате ръководствата на която и да е от тези болници, те ще ви заявят, че секретността е в името на защитата на техните пациенти. Хората искат да се чувстват в безопасност, когато постъпват в болница, и ако научат, че престъпници са откраднали незабелязано оборудване с размерите на хладилник, ще започнат да се тревожат. Какво друго могат да отмъкнат тези злодеи? Портфейла ми? Лаптопа ми? Новороденото ми бебе? Преобладаващата нагласа в болниците е, че около всичко това не трябва да се шуми. Така пациентите се стресират по-малко.

— А каква е истинската причина да не искат да изнасяме публично информация за кражбите? — попитах аз.

— Защото, ако тази история се размирише — подсмихна се Хауърд, — това ще се окаже сериозна пречка пред бъдещото им финансиране и кампаниите за набиране на средства.