Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (80)

78

В три часа следобед Кайли излезе от управлението и отиде пеша до офиса на Херц на Източна шейсет и четвърта улица. Един последен шанс — помисли си тя, когато се качи зад волана на „Шевролет Малибу“, — дай му още един шанс.

За кой ли път вече си повтаряше тези думи? И отговорът винаги беше един и същ.

— Не мога, Кайли — беше казвала майка й. — Обичам баща ти, но ми се изчерпаха шансовете.

Кайли беше на десет години, когато родителите й се разведоха. Тя не можеше да разбере майчината си логика. Ако истински обичаш някого, как така няма да му дадеш още един шанс, така че бракът ви да потръгне?

Двайсет и пет години по-късно, изправена пред същия труден избор, вече разбираше майка си.

Обичаше човека, за когото се беше омъжила преди десет години, но това не беше мъжът, чието сърце беше изпълнено с витриол, докато я беше нападал от болничното си легло. Наркотичната зависимост на Спенс явно се беше отразила и на двама им. Иначе как така тя се беше превърнала в жена, способна да подаде на съпруга си зареден пистолет, когато той заплаши, че ще се самоубие?

Оттогава двамата бяха разговаряли по телефона и с всеки следващ разговор той звучеше все повече като стария Спенс. Изричаше правилните думи и тя се надяваше, че той ще успее да събере счупените части на живота си и да измине обратно пътя към нея.

Не го беше предупредила, че ще отиде. Той можеше да откаже, а Кайли мразеше да приема „не“ за отговор. Време беше тя да се погрижи и да изясни своята част от взаимоотношенията им. И колкото и да не беше свикнала да се извинява за действията си, имаше едно нещо, което знаеше със сигурност — че не биваше да се извинява по телефона.

Двамата трябваше да се срещнат. Той можеше да се върне обратно у дома. Тя щеше да бъде до него, когато Спенс имаше нужда от нея, но нямаше да се опитва да регулира възстановяването му до най-малкия детайл. Самият той трябваше да го иска също толкова силно, колкото и тя.

Часът беше шест следобед, когато Кайли стигна до областна болница „Атлантик Кеър“. Освежи се от пътя в дамската тоалетна и след това с подновени грим, прическа и самочувствие се запъти към стаята му.

— Какво мога да направя за вас? — попита жената вътре.

— Съжалявам. Мислех, че това е стаята на съпруга ми.

— Това е стая 202 — отговори жената.

— О, грешката е моя — каза Кайли.

Нямаше грешка. Стая 202 беше стаята на Спенс. Тя отиде в сестринския сектор.

— Търся Спенс Харингтън. Можете ли да ми кажете в коя стая е?

— Харингтън ли? — повтори сестрата и провери нещо на компютърния екран пред себе си. — Беше изписан тази сутрин.

— Сигурна ли сте?

Сестрата я изгледа настойчиво, от което стана ясно, че не греши.

— Ако не ми вярвате, защо не му се обадите? — предложи тя.

Спенс имаше телефон с предплатена карта. Кайли набра номера му. Той вдигна още при първото позвъняване.

— Хей, какво става? — попита той.

— Случиха се щури неща на работа — каза Кайли. — След малко имаме уговорена среща с кметицата. Тя трябва да пристигне всеки момент. Ти какво правиш?

— Нищо ново. Нали знаеш как е в болниците? — отговори Спенс.

— Какво ще кажеш да дойда дотам утре или в сряда? — предложи Кайли.

— Това май не е много добра идея — уклончиво заговори Спенс. — Зак ми даде номера на горещата линия за наркозависими и аз им се обадих вчера. Тук в Атлантик Сити има много добър център за лечение. Имам организирана среща с тях и някой ще дойде да ме вземе утре сутринта, за да се запиша за рехабилитация.

— Това е чудесно, Спенс. Може ли да дойда да те видя там?

— Недей веднага. Доста стриктен режим имат. По-строг е дори от този в Орегон — без посетители, без телефони.

— Колко време няма да имам връзка с теб?

— Няма да е за дълго, най-много четири седмици.

— И после?

— Стига де, скъпа — засмя се той, — този въпрос изобщо не е честен. Знаеш, че от мен се очаква да премина през всичко това стъпка по стъпка, ден след ден.

— Спенс… — започна тя.

— Какво?

— Съжалявам.

— За какво?

— За всичко. Особено за четвъртък вечер, когато се опитах да ти дам оръжието си.

Той отново се разсмя.

— Това не го пробвай следващия път, когато арестуваш някоя отрепка. Защото оня може да го вземе и да те застреля. Ей, знаеш ли, санитарят дойде с количката с вечерята. Трябва да затварям.

— И кмет Сайкс току-що се появи. И аз трябва да вървя — тихо каза тя.

— Кайли…

— Какво?

— И аз съжалявам.

— За какво?

Последва още един смях не защото беше смешно, а защото облекчаваше болката.

— Ще си направя списък и ще ти го изпратя — обеща той. — Сега е по-добре да затварям, преди вечерята ми да е изстинала.

— Обичам те, Спенс.

— И аз те обичам, Кайли. Винаги съм те обичал и ще те обичам — изрече той и затвори.

Тя му вярваше. Не, не на плоските лъжи, че все още се намираше в болницата, за току-що пристигналата вечеря или за записването в центъра за лечение на зависимости, но с цялото си сърце вярваше, че той я обича.

И тя знаеше, че също щеше да го обича винаги.

Само че и на двамата им бяха свършили шансовете.