Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (79)

77

Ъруин Даймънд беше истинска легенда в политическия живот на Ню Йорк. Цели четиридесет години той се беше справял с всякакви забрани, партийни повели и политически глупости, за да може нещата да се случват. Пресата го наричаше Оправния, „заместник-кмета, отговарящ за поправяне на щетите“ и Еврейския кръстник.

В момента легендата седеше в залата за срещи на полицейското управление с ръце, скръстени пред гърдите, отпуснал глава на високата облегалка на стола и затворил очи.

При вида му с Кейтс си разменихме многозначителни усмивки. Ъруин, който беше майстор на петминутните дремки за възстановяване на силите, явно презареждаше батериите си за предстоящата среща очи в очи с кмета.

— Кметът обикновено не закъснява — каза Кейтс с полуизвинителен тон за нещо, което всъщност беше извън нейния контрол.

— Ще бъде тук след три минути — заяви той.

— Откъде знаете? — учуди се Кейтс.

Не бяха много хората, които открито можеха да се противопоставят на предположенията на Ъруин Даймънд. Ала с времето четиридесет и няколко годишната полицайка от афроамерикански произход и седемдесетгодишният инвестиционен банкер и политически съветник бяха прекарали достатъчно дълго заедно, за да се превърнат в близки съюзници.

— Защото я е страх, че ако ме накара да я чакам половин час, ще си тръгна, но в същото време ми е сърдита заради подкрепата ми на Спелман на изборите, така че с това закъснение опитва да ми отправи послание. Демонстрира ми, че тя е на власт, а аз не съм в играта.

— Едва ли! — възкликна Кейтс. — Може и да сте се пенсионирали, когато Сайкс пое поста, но никога няма да бъдете извън играта.

— Благодаря ти, Делия. Не ме разбирай погрешно. Мюриъл Сайкс беше дяволски добра като щатски прокурор, но нищо не разбира от политика. Кмет е само от сто дни и си личи. Би било по-умно от нейна страна, ако беше дошла тук преди мен. Така може би нямаше да ми демонстрира превъзходство, но щеше да ми покаже, че не разсъждава като лаик.

— От друга страна — каза Кейтс, — ако тя разполагаше с вашия политически опит, сега вие нямаше да сте тук, за да й помогнете да се измъкне от кашата.

Аз просто си седях отстрани и слушах изкусната размяна на реплики помежду им.

Точно в 6 часа и 20 минути кметицата влезе в конферентната зала, придружена от съпруга си, и седна в противоположния край на масата.

— Госпожо кмет — поздрави я възпитано Ъруин.

— Господин Даймънд — кимна делово тя, — детектив Джордан смята, че можете да помогнете. Цялата съм слух.

— Нека да видим дали мога да обобщя неприятната ви дилема — каза той.

Тя едва ли се нуждаеше от резюме, но старият политически боен кон искаше ясно да отправи свое послание: Имаш нужда от мен повече, отколкото аз се нуждая от теб.

— Едни лоши момчета са откраднали значително количество скъпоструващо медицинско оборудване от най-престижните болници в града. Много неприятно. Затова съпругът ви ангажира вашата елитна полицейска част в дискретно разследване за залавяне на лошите, които всъщност се оказва, че са добри момчета, а това е дори още по-неприятно. Като обучен магистрат, искате справедливост, но като действащ кмет на почтения ни град, се опасявате, че ще изглеждате пълна глупачка в очите на общественото мнение. И както се казва на политически жаргон, госпожо кмет, нагазили сте в дълбоки лайна. Прав ли съм дотук? — попита невъзмутимо Ъруин и я дари с широка отмъстителна усмивка.

— Давайте по същество, господин Даймънд — тихо каза тя. — Как да процедирам?

— Никак. Не и ако не искате да сте крайно непопулярен кмет само за един мандат.

— Това ли е окончателният ви отговор? Да не правя нищо?

— Споменавал ли съм, че не трябва да правите нищо? Не. Казах само да не затваряте зад решетките банда желаещи доброто на мнозина военни герои за това, че са се опитали да помогнат по някакъв начин на по-нещастните свои бойни другари. Вместо туй предлагам да им дадете това, което искат.

— И какво е то?

— Искат съвременна, напълно оборудвана и финансирана амбулатория за здравни грижи за мъжете и жените, които са рискували живота си за родината. А вие, госпожо кмет, трябва дори да застанете начело на това, което правят.

— И как се очаква от мен да…

— За начало — прекъсна я Ъруин — градът следва щедро да им помогне. Вярвайте ми, разполагате с много средства, които просто си стоят наоколо и не правят нищо. След това трябва да се обадите на ръководствата на ограбените болници и да ги помолите да направят дарения на оборудването, което е било отнето, както и да отделят по още някой милион, така че да добавят още малко суми в наличност.

— Те ще ми затворят телефона веднага — отговори Сайкс.

— На мен не ми затвориха — каза Ъруин. — Обадих се на седмина от тях вчера и ето какво ми казаха те до момента — добави той и й подаде лист хартия.

— Дванайсет милиона долара? — възкликна Хауърд, надзъртайки зад рамото на съпругата си.

— Хауърд, точно ти си човекът, който най-добре знае какво състояние харчат за реклама тези болници всяка година. За тях няколко милиона отгоре са просто капка в морето. А ако успеете да представите това като съвместна инициатива между градската управа и частния сектор, действаща изцяло в полза на ветераните, гарантирам ви, че всяка болница, независимо дали е била ограбена, или не, ще иска да фигурира в списъка на дарителите.

— Много разчупено мислене, господин Даймънд — въздъхна кметицата, — ала тези хора са нарушили закона.

— Разговарях с областния прокурор, който също не иска да влиза в ролята на лошото ченге в целия сценарий. Той е готов да им предложи освобождаване от отговорност в замяна на дългосрочна служба в полза на обществото. Сигурен съм, че те биха предпочели да работят в новото медицинско заведение, вместо да лежат в затвора. Какво мислите, госпожо кмет? Бихте ли желали да сте тази, която е помогнала на героите да получат това, за което са се борили?

За пръв път, откакто го познавах, Хауърд Сайкс си позволи да отговори пръв, преди съпругата си.

— Мисля, че това е брилянтна идея — възкликна той.

— Мюриъл е кмет в първия си мандат само от три месеца, но вие ни дадохте цял куп идеи и възможности за представяне по време на кампанията за преизбирането й.

След това Хауърд се обърна към съпругата си, която седя и мълча цели двайсет секунди, преди внимателно да се надигне от стола си, за да заобиколи конферентната маса.

— Хауърд е прав, господин Даймънд. Вие успяхте от най-лошия сценарий да извадите златна възможност. Благодаря ви. — И тя протегна ръка на бившия си опонент.

Ъруин се изправи и пое дланта й с две ръце.

— За мен е удоволствие да ви служа, госпожо кмет — каза той.

— Мюриъл — поправи го тя.

— Ъруин — каза той.

— Е, в такъв случай, Ъруин, какво ще кажете да останете на служба и да ни помогнете да уточним подробностите? Бихме могли да ги обсъдим утре по време на вечеря у дома — заяви тя.

— Ще дойда, Мюриъл — усмихна се топло Оправния.

— Мисля, че добре знам адреса.