Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (54)

52

Спенс лежеше в леглото и се взираше в тавана, когато Кайли и аз влязохме в стаята му.

— Поздравления! Най-накрая ме намерихте — изрече той, без да обърне глава, за да ни погледне. — Какво искате?

— Не знам — отговори Кайли почти игриво. — За начало бях решила да ти спася живота.

— И кой те е молил? Напуснах Ню Йорк, за да се махна от теб и опитите ти да ме спасяваш. Остави ме на мира, Кайли.

— Скъпи — продължи тя, полагайки всички усилия да запази спокойствие, — просто се опитвам да ти помогна да преминеш през това…

— Да помогнеш ли? — извърна се той настрана, за да я погледне. — Така ли наричаш това да сриташ приятеля ми в топките? Проумей го най-после с твоя упорит мозък на ченге със славата на рокзвезда, Кайли. Не можеш да ми помогнеш. Аз съм зависим. Опитах лечение и не подейства.

— Глупости! — изкрещя тя и се отказа от всякакви опити да поддържа театъра с толерантната и съчувстваща съпруга, който така или иначе не беше в стила й. — Ти беше чист цели единайсет години. Може да го направиш отново.

— Не разбираш ли? — изкрещя й той, тупвайки с юмрук върху матрака на леглото. — Аз не искам да го правя отново. Аз съм наркоман и се върнах отново към живота на наркоман! Имам нужда от друсането. Искам да се друсам. Друго не ме интересува, освен да се друсам, а ти само ми натякваш за тази проклета програма! Не помага, така че ако няма да ме арестуваш, изчезвай оттук и спри с опитите си да ме спасяваш. Ако ще се самоубивам, това си е моя работа.

— Искаш да се самоубиеш ли, задник такъв? — извика Кайли, изричайки думите с глас, който наподобяваше по-скоро ниско заплашително ръмжене. Тя посегна към кобура си, извади пистолета и го тикна към Спенс с дръжката напред. — Давай! Пръсни си мозъка още сега и ми спести агонията пак да се возя в полицейски бус към местопрестъпление, където да разпознавам тялото ти.

Спенс се извърна настрана.

— Още не си готов ли? — каза Кайли. — Добре, обади ми се, когато си готов! Ще го държа зареден! — добави тя, прибра пистолета си и изхвърча през вратата на стаята.

— Не си тръгвай — помоли Спенс.

— Твърде късно е — отбелязах аз.

— Говорех на теб, Зак. — Той се обърна в леглото и се надигна до седнало положение. — Какво, по дяволите, искаше да каже тя с това за идентифицирането на тялото ми?

— Твоето приятелче Марко е отишъл снощи в Бронкс с портфейл, пълен с пари — обясних аз. — Твоят портфейл.

— Е, и? Дадох малък заем на приятел. Откога това е престъпление?

— Не си му дал никакъв заем, Спенс. Пратил си го да купи наркотици в най-опасната зона и си го снабдил с достатъчно кеш, така че да го превърнеш в мишена. Свършило е работа. Някой го е гръмнал в главата. Твоята лична карта е била в джоба му, така че жена ти прекара няколко часа, мислейки, че това си бил ти. Тя не иска отново да преживява това. Не го искам и аз.

Спенс не каза нищо.

— За едно нещо си прав — продължих аз. — Кайли не може да ти помогне. Не мисля, че ти дори искаш помощ, но в случай че все пак решиш, обади се на този номер. — Извадих листче от джоба си.

Спенс ме изгледа с отвращение.

— Вече имам номера ти, Зак, но недей да чакаш с нетърпение да ти звънна.

В този момент Кайли се показа през вратата.

— Кейтс се обади. Трябва да тръгваме. Веднага! — извика тя.

— Успех — казах аз и подадох номера на Спенс, след което напуснах стаята му, мислейки си дали някога щях да го видя отново жив.

— Не споменах на Кейтс къде сме — отбеляза Кайли, докато вървяхме забързано по коридора. — Обясних й само, че сме на път към местопрестъплението.

— Нека да позная, ще разследваме поредния обир в болница.

— Де да беше. Става дума за двойно убийство и Кейтс е пощуряла.

— И е решила да се обади на нас за това? — учудих се аз. — Тя знае, че програмата ни е пълна с шест други неща чак до неделя. Защо ни прехвърля още два трупа?

— Сигурно защото тези двата направо викат имената ни отдалеч — обясни Кайли.

— За кого става въпрос? — попитах аз.

— Все още не са идентифицирани, но лежат на пода в кухнята на луксозното жилище на братята Басет.