Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (42)

40

Има три причини, поради които обичам ресторанта на Паола. На първо място са неповторимите италиански ястия, които Паола Ботеро е донесла със себе си от Рим в Америка. На второ — искреното гостоприемство, с което ме посрещат всеки път, когато прекрача прага. Тази вечер не беше по-различна и синът на Паола, Стефано, ни поздрави с възторженото: Buona sera, доктор Робинсън, синьор Джордан, придружено с топли прегръдки, от които се почувствах така, сякаш не бяхме клиенти на ресторанта, а приятели, поканени на вечеря.

И трето — това за мен беше идеалното място, където да заведа приятелката си, след като се бях държал като глупак.

— Толкова си предсказуем — отбеляза Черил, докато ни наливаха вино в чашите. — Когато и да дойдем тук, все ще е на вечеря заради извинение.

— Поне има последователност в лудостта ми — подхвърлих аз. — А и ако ме зарежеш, утехата ще е, че ще си остана с хубавата вечеря.

— Няма да те зарязвам. Харесва ми да съм с теб. Просто не съм сигурна дали мога да понеса живота с теб — каза Черил.

— Извинявай. Наистина провалих по отвратителен начин изненадата ти миналата вечер.

— Не знам дали ти я провали. Мисля, че ти си си просто Зак, който се държа като Зак.

— Но това не е Зак, когото ти заслужаваш. Ти беше планирала фантастична вечер, а когато телефонът иззвъня, аз станах и…

— И избяга.

— През цялото време непрекъснато се убеждавах, че аз съм ченге, ченгетата правят така, ала това не беше полицейско обаждане. Беше…

Млъкнах, защото се оказа по-трудно за обяснение, отколкото мислех, а и се притеснявах да не влоша положението още повече.

— Какво беше? — попита Черил.

Отпих глътка от виното, преди да отговоря.

— Тази сутрин се отбих в закусвалнята и разказах на Гери какво съм сторил. Незабавната й реакция беше: „Защо си си тръгнал…“, извинявай: „Защо си избягал!“, а аз отговорих, че правя така винаги когато има девойка в беда…

Черил избухна в смях.

— Е, поне ти се смееш — отбелязах и добавих: — Гери беше безмилостна. Каза ми, че Кайли определено не е девойка в беда. И е права. Кайли може да се справя и сама. Днес изрита един тип в топките. Горкото копеле сигурно няма да може да върви изправен цяла седмица.

— Съгласна съм с доктор Гери. Кайли е напълно способна да се защитава сама — съгласи се Черил.

— Както и да е. Мислех си за това днес и когато ми останаха пет свободни минутки, проверих в Гугъл „Мъже, които се опитват да спасяват жени“. Оказа се, че имам това, което вие, психолозите, наричате „синдром на белия рицар“.

— За бога, Зак! Не, нямаш нищо подобно — възрази тя.

— Така ли?

— Абсолютно. Би ли искал да чуеш професионалното ми мнение?

— И още как!

— Вместо да проверяваш в Гугъл това, което те тревожи, и после да приемаш за чиста монета всичко, което някой идиот е написал в блога си, защо не споделиш проблемите си с психолог?

— Извадих късмет, защото разполагам с такъв. Седи точно срещу мен — усмихнах се аз.

— Не точно. Ще се наложи да потърсиш някой, с когото не си спал — отбеляза Черил.

— Хм, това ще се окаже известно предизвикателство.

Тя потопи два пръста в чашата си с вода и ме пръсна игриво.

— Е, считам разговора ни за официално приключен. Хайде да поговорим за нещо забавно като например… Какво мисли Хауърд Сайкс за моята идея? — попита тя.

— Беше притеснен, но се нави. А мога ли да вметна само още едно нещо по темата, която не искаш повече да обсъждаме?

— Само едно и край — каза Черил.

— Искам само да знаеш, че полагам усилия. Предупредих Кайли, че ще излизаме на вечеря и не трябва да ми звъни. Осъзнах, че ако искам да отслабна, не бива да запасявам къщата с бисквити „Орео“ и сладолед. Принципът и в двата случая е един и същ — далече от очите, далеч от ума.

Черил не каза нищо и този път разговорът ни наистина официално приключи.

През следващия един час похапвахме, пихме, смяхме се и си говорихме, а вечерта беше всичко, на което се бях надявал. И двамата така преядохме, че не поръчахме десерт, ала това не успя да възпре Паола да изпрати умопомрачително вкусен лимонов тарт на масата ни и да се присъедини за пет минути към нас, колкото да се осведоми как сме.

До онзи момент бяхме в превъзходно състояние.

И тогава мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах екрана и натиснах бутона за отказване на разговора, след което пъхнах апарата обратно в джоба си.

— Кой беше? — попита Черил.

— Беше Кайли, но тази вечер не приемам обаждания от девойки в беда.

— Сериозно ли говориш? — засмя се Черил — Наистина ли беше Кайли? И то при условие че си й казал да не ти се обажда?

— Изглежда, аз не съм единственият, който има нужда от психолог — отговорих.

Сервитьорът ни тъкмо ми донесе сметката, когато телефонът на Черил иззвъня. Тя хвърли поглед на името, изписало се на екрана, и изражението й мигом се промени. Обаждането, изглежда, беше сериозно и тя вдигна.

Успях да чуя само нейната част от разговора. Черил не каза много, но и малкото думи, които успя да изрече, ми се сториха зловещи.

„О, не! Сигурни ли са? Боже! Толкова много съжалявам — а накрая добави: — Със Зак сме на пресечката на Деветдесет и втора улица и Медисън авеню. Елате да ни вземете, ще дойдем с вас.“

Тя затвори, а по лицето й покапаха сълзи.

— Беше Кайли — каза тя. — Току-що е получила телефонно обаждане от капитана на Четиридесет и четвърти участък в Бронкс.

— Божичко! Какво е станало?

— Открили са тялото на Спенс на някакъв паркинг. Бил е прострелян в главата.