Джеймс Патерсън
Грабеж по сценарий (20)

18

— Какво беше всичко това, по дяволите? — попита Кайли веднага щом се върнахме обратно в колата.

— Не знам — свих рамене аз. — Той ме ядоса и май попрекалих.

— Можеше да изгубиш работата си, Рамбо. Извади късмет, че Деймиън е наркопласьор. Ако беше някой средностатистически гражданин, щеше да се въоръжи с адвокат и да подаде жалба срещу теб за полицейско насилие.

— Не съм особено разтревожен. Определението за полицейско насилие е „използване на извънредна сила от страна на полицай при взаимодействието му с гражданин“.

— На мен това ми се стори малко извънредничко — отбеляза тя.

— Да, но не бях полицай. Все пак не бях на дежурство — обясних аз.

— Значи онова, което размахваше, трябва да е била значката ти за извън дежурство — разсмя се тя.

— Приключи ли вече с това, съдия Джуди?

— Почти. Имам да допълня само още едно нещо… — Тя спря колата на светофар на Сто и шестнайсета улица, след което се обърна към мен, а по лицето й се разля щедра усмивка. — Благодаря, партньоре.

— Чудех се дали някога ще се сетиш за това.

— Може и да не ти го казвам винаги навреме, но наистина го мисля, Зак. Когато проследих Бейби Ди, смятах само да му задам няколко въпроса и с това да приключа. Ала не очаквах, че ще се окаже толкова твърдоглав, и това ме разколеба. Затова и ти се обадих, не бих могла да се справя без теб.

— За теб винаги, партньоре — кимнах. — Проблемът обаче е, че не знам доколко ще ти помогне това. Всичко, което този тип успя да ти каже, е, че Спенс се е сдобил с малко дрога вчера. Предполагам, че и сама си се досетила за това днес следобед, докато беше затънала до глезените в развалините на студио „Силвъркъп“.

— Помага много повече, отколкото си мислиш — изгледа ме Кайли. — Спенс е изтеглил пет хиляди долара от общата ни банкова сметка вчера сутринта, което ще рече, че е разполагал с достатъчно пари в брой, за да си купи четвърт килограм.

— Е, наистина не разбирам… — зачудих се аз. — Ако е имал в себе си толкова много пари, защо е платил на Бейби Ди с часовника си?

— По същата причина, поради която е разбил онези декори. С това ми изпраща поредното си послание.

— А то какво е?

— Ако нещо е свързано с мен, той ще го разруши или ще се отърве от него.

— О, звучи болезнено — отбелязах аз.

— Така е — съгласи се Кайли — и той го прави заради това.

Светна зелено и потеглихме на юг по Лексингтън авеню. Извадих телефона от джоба си, минаваше девет часът. Би било немислимо да се обадя на Черил по това време. Оставих телефона да лежи в скута ми и се загледах през прозореца.

Кайли сигурно беше разчела езика на тялото ми, защото попита:

— Искаш ли да позвъня на Черил и да й се извиня, задето провалих вечерята ви?

— В никакъв случай, не.

— По физиономията ти познавам, че е била бясна, задето ти се наложи да излезеш — продължи тя.

— Нека кажем само, че не беше особено щастлива.

— По-добре да свиква, Зак. Нали вече живее с ченге. Такава е природата на нашата работа — обаждат ни се да излезем по всяко време на деня и нощта.

— Тя работи в полицейско управление, Кайли. Сигурен съм, че знае добре какво означава да си ченге.

— Какъв й е проблемът тогава?

— Това не беше полицейско обаждане — казах аз.

Забелязах, че Кайли успя да събере две и две наум.

Доколкото я познавах, за нея работата дотук беше просто полицейска задача за оказване на натиск над лош тип. Напълно беше изключила, че цялата операция всъщност беше нещо лично.

— О… — възкликна тя — прав си. Няма да се повтори повече.

Съмнявах се.

Намирахме се на пресечката на 86-а улица и „Лексингтън“, на девет пресечки от дома ми, когато телефонът в скута ми иззвъня.

— Видя ли? — усмихна се Кайли. — Няма как да ти е толкова ядосана, след като ти се обажда.

Погледнах екрана, беше непознат номер.

— Не е тя — отвърнах и приех разговора. — Детектив Джордан слуша…

— Хей, Зак, мой човек — прозвуча познат глас от другата страна на линията. — Обажда се Кю. Нали търсеше двойка загубеняци, които притежават огърлица с толкова горещо минало, че са почти готови да платят на някого да ги отърве от нея?

— Цял куп народ ги търси — потвърдих. И добавих: — А аз съм на върха на купчината.

— Точно затова звъня първо на теб. Горе съм при Ким.

Адреналинът рязко се вля във вените ми.

— На по-малко от пет минути от теб сме — казах.

— Вие ли сте на по-малко от пет минути? — възкликна Кю. — Това да не би да означава, че си с онази твоя партньорка, дето е истински трепач?

— Да, с Кайли съм — потвърдих.

— По това време? Вие двамата да не работите нощна смяна? Надявам се, че не прекъсвам някоя задача под прикритие — продължи да се занася той. А после се разсмя за всеки случай, ако не бях схванал шегата.

— Ти си свиня — казах.

— Много смешно, Зак — не преставаше да се хили Кю. — За пръв път в живота ми се случва ченге да ме нарече „свиня“. Ще се видим след пет минути.

Той прекъсна разговора, а аз кимнах на Кайли:

— Промяна в плана. Ще се срещнем с Пищния Кю в хотел „Кимбърли“.

Тя натисна педала на газта и подминахме добре познатата ми тухлена сграда на ъгъла на 77-а улица и „Лексингтън“. Апартаментът ми се намираше на десетия етаж.

Извих глава, за да погледна нагоре, опитвайки да видя дали все още светеше, но се движехме прекалено бързо.

— Какво правиш? — заинтересува се Кайли.

— Нищо. Просто проверявам дали Черил все още е вкъщи.

— Естествено, че е там. Допускаш ли, че може да се е изнесла само защото си прецакал една обща вечеря?

— Не, просто се тревожа. С нея все още свикваме да живеем заедно.

— Зак, всичко ще бъде наред. Черил няма да избяга, тя е умна жена и знае какъв е резултатът.

— Да, знае — съгласих се аз.

Един на нула за старото ми гадже срещу новото.