Мери Бесон
Художничката (2)

Първа глава
Планинската палитра

Кохел, ранното лято на 1902

Присвила очи във въздуха с цвят на роза, Ела спря и се заслуша. В сън наяве ли го чува? Облегна велосипеда на близкото дърво и застина неподвижна, напрегнала слух да долови подсвиркването. Вятърът разлюля туфите синчец, порозовели в ранната светлина. Към пладне щяха да станат лазурносини, на свечеряване — да потъмнеят като индиго. Не се чуваха обаче нито стъпки, нито звук от свирка. Той сигурно се криеше зад нея, подсмихваше се. Ела се обърна с надеждата да го зърне. Видя само овала на хълма със слънчеви склонове, изпъстрени с лавандула, и дипли мъх сред скалите. Добре. Денят не се побира в някакво подсвиркване. Тя разположи краката на триножника между мъхнатите еделвайси. Слънцето се издигна, обагри въздуха в кайсиево и цветовете на деня изпълниха съзнанието й. Не оставиха място за ослушване. Най-сетне можеше да заработи.

Отвъд каменистия хребет снопове светлина превръщаха водите на Кохелзее в гладък бял поднос. Езерният бриз облъхваше бреговете, прокарваше гребен през червените ясписови жилки по скалите и повдигаше ръба на жълтата й шапка. Тя завърза панделката по-здраво под брадичката си и прихвана с кламер листа за скициране. Искаше да улови контраста на облаците, впримчени между две черни възвишения над сияйното езеро. Не смяташе да очертава върховете на хълмовете. Щеше да ги изобрази като диагонални граници, удържащи нещо въздушно и ефимерно. Облаците също щяха да останат без точни контури. По-скоро реещи се, безтегловни празнини. Облаци мехурчета. Не, и това не. По-безформени. За миг й се стори, че очите я подвеждат; не успяваше да улови облаците — как бавно се издигат, вплътняват се, после изтъняват полека. Ушите й, обхождащи склона и тъмната гора, не чуваха никакво подсвиркване.

Светлината помръкна и късният следобед погълна облаците. Тя нави листа, прибра въглена в тенекиена кутия и избърса почернелите си ръце в тревата. Свали престилката през глава, обърна я наопаки и я сгъна спретнато. Прибра внимателно жирафските крака на триножника и го сложи в платнена чанта. Метна раницата си на гръб и подкара велосипеда към хижата. Оглеждаше се постоянно. Никакво подсвиркване.

 

 

Трапезарията с тъмни греди пустееше. Ела зае обичайното си място до масата точно когато другите нахлуха вътре — гръмогласни и шумни с чашите, водата и сребърните прибори.

— Габриеле! — подвикна някой. — Цял следобед не те видяхме.

— Госпожица Мюнтер! Неуловима както винаги! — подсмихна се друг.

— Бях край езерото. — Ела се обърна към момчето до нея. — Професор К. беше ли с вас?

— Не знаеш ли? Отиде на гарата да посрещне съпругата си. Идва от Мюнхен.

Сърцето й се сви. Не, прииска й се да възрази. Не, не… Момчето сигурно се е объркало. Или тя не е чула правилно.

— Съпругата му ли?

Ела смачка салфетката.

— Ще остане тук до края на лятото — ухили се Донкер от другия край на масата.

— Зрител — намигна Палме.

— Винаги може да се разчита на професор К. — Мюленкамп избарабани по масата.

Ела се извини и стана, макар че госпожа Пунтел още не бе започнала да сервира супата и говеждото. Изкачи тежко стълбите и тръгна по тесния коридор. Едната й ръка закриваше устата, пръстите на другата се впиваха в дървената ламперия на стената. Ела влезе в стаята си. Пребори се с желанието да се разридае и легна. Зави се презглава със студената бяла покривка. Заплака. Силата на една-единствена дума я бе променила.

Съпруга. Той имаше съпруга, а тя, Ела, не беше жената отпреди минути. Тогава бе момиче, наострило слух да чуе възлюбения си; момиче, избрано от велик мъж; момиче, за което този мъж би пожелал да се ожени. Сега бе глупачка. От няколко седмици — не, по-отдавна — е целувала семеен мъж, мъж със съпруга. И не само го е целувала. Била е готова да му се отдаде изцяло. Почти се бе случило. Тя искаше да се случи.

Всъщност допуснатата грешка не я учудваше. Открай време не знаеше как да се държи с хората. В краткия й досегашен живот достатъчно глупости, неловки и срамни гафове, неправилни преценки. Дори като ученичка усещаше колко е непригодна; почти не излизаше с други момичета, рядко участваше в игрите им. Не знаеше как да се смее, да се шегува, да си шушука с тях. Не знаеше, че е самотна.

Страховете й се потвърдиха през един дъждовен следобед. Помайваше се в дневната и подслушваше.

— … Защото на Ела нещо й има ли, мамо? — позна гласа на Еми. — Може да говори, да… Само дето непрекъснато е мрачна. Според мен нещо не е наред. Подай ми синия конец, моля.

— Баща ти мислеше, че като тръгне на училище, ще излезе от черупката си… Но, да, затова я водя на доктор. Баща ти обаче смята… — Майка й замлъкна. — Ела? Ти ли си, миличка? Седни тук, при мен и сестра ти.

Не каза на никого какво е чула и не помнеше да е посещавала доктор. Думите „нещо не е наред“ обаче отекваха в ушите й с години.

На осмия й рожден ден баща й подари комплект въглени и дебел скицник. Подаръкът я смути. Очакваше обичайната нова рокля от мама и книги от Еми и Карл. Не знаеше обаче какво да прави с въглените.

— Тези моливи са вълшебни — баща й я вдигна в масивния си скут. — Кажеш ли им, ще проговорят. Погледни дървото до портата. Или пътеката към къщата. Смело ли е дървото? Усмихва ли се пътеката? Упорита ли е къщата? Накарай моливите да ни покажат какво виждаш.

Отначало Ела не разбираше какво показва върху хартията. Въгленът обаче стоеше удобно в ръката й, сякаш черната пръчица е допълнителен пръст, живее успоредно с другите и е добре сработен с палеца, показалеца, кутрето. Разбираше едно — с въглена в ръка говори някак.

Известно време рисуването изглеждаше приятно като приятелство. Тя се заемаше с него, все едно отваря врата на стая, където може да се разхожда сред форми и образи. Направляваше пространството като хореограф на танцова трупа. Застани така, казваше на права линия, прегърнала я през рамо. Или: „Наведи се тук“. Не използваше обаче думи. Работеше ли, бе недосегаема дори за собственото си съзнание. Докато срещна професор К., разбира се. Тогава допусна грешката.

Тя изрита обувките си. Глупачка! Отметна завивките. Глупачка! Той бе с повече от десет години по-възрастен от нея; уважаван мъж, изключително привлекателен, ненадминат. Защо да няма съпруга? Хората казват, че мъжете се възползват, но виновната бе тя. Не знаеше как да приема вниманието му. Каква ли суета я бе подтикнала да се помисли за заслужила интереса му? Точно тя! Очите й се насълзиха и Ела стисна клепачи. Беше си въобразила, че ако му позволи да я целуне, той ще се ожени за нея.

Колко много бяха целувките! Помнеше три в Мюнхен. Всъщност тъй често беше съживявала наум тези първи нощи, че изпитваше колебания. Все пак може би бяха три. След лекциите, когато дъждът ги застигна на път към трамвая. И още две идната вечер. После в деня точно след началото на летния семинар в планината, когато тя падна от велосипеда — и това се брои. Не беше истинско падане, разбира се, по-скоро бавно накланяне към пътя. Накрая стъпалото й се хлъзна върху камък и тя седна тромаво на земята. К. остави колелото си легнало и дойде да й помогне. Топлите му устни докоснаха изжулената й кожа. През онази нощ целувките му досягаха най-изпълнени със смисъл места. Седем, доколкото си спомняше. Понякога е трудно да се установи къде свършва една целувка и започва нова. Пръстите й не бяха забравили и досега долините по гърба му под ризата.

Следобед на другия ден обиколиха езерото с колелата, за да рисуват на открито. В далечния край, скрити от останалите студенти, се целунаха пак. После той скочи от тревата и подкара бързо към лагера. Тя се притесни, че не му е приятно с нея. Навярно я мисли за наивна. Снощи всъщност — толкова глупаво, като се замисли сега — му позволи да я изведе навън, докато другите пееха. Далеч зад хижата под тежките сенки на брястовете, той я прегърна крепко и я целуна — колко? — единайсет пъти. Или дванайсет? Облегната на дървото, тя усещаше тялото, хълбоците му, притиснати в нейните. Усещаше как нейното тяло се стопля и омеква. Позволи му да погали гърдите й през блузата, удивена не само от удоволствието от ласката, но и от своята дързост. Тръгна след него по тъмните стълби към стаята му, изпълнена с желание да го приеме в себе си и да го задържи там. Когато вдигна резето и вратата се отвори обаче, тя долови колебанието му и се отдръпна. Да се отдадеш на мъж по този начин не е леко решение. Все пак той е неин учител. И освен разговорите за изкуство, почти не го познава. Майка й — ако беше жива — щеше да се ужаси. Дори Еми не би одобрила. Тя обаче го желаеше.

Ела избърса бузи с широкия подгъв на блузата си.

— Не се дръж като гъска.

Макар изречени гласно, думите изглеждаха недостатъчни.

Общо двайсет и пет. По една целувка за всяка година от живота й. Беше се влюбвала и преди в женен мъж, неверен мъж. Перлена светлина се промъкваше през единствения прозорец на спалнята с висок таван.

Дъските в коридора проскърцаха жаловито. Ела се зави презглава с одеялото. Олга не биваше да забележи, че е плакала.

— Пак ли те боли зъб? — Олга седна на ръба на леглото.

От първия ден следваше Ела по петите, когато излизаха да рисуват навън. „Толкова си талантлива!“, каза й веднъж, без да очаква ласкателство в отговор. Ела не би могла да го даде.

— Малко. Ще ми мине.

— Хапни нещо. Кнедлите на госпожа Пунтел бяха сочни.

— Не мога да сляза долу.

— О, да. Знам какво е зъбобол. В Москва ходих на… как го наричате… зъболекар да ми го извади зъба. — Олга отвори уста и пъхна показалец вътре. — Стой тук. Ще ти донеса супа.

Тя избърса пръст в широкия си хълбок и излезе от стаята.

* * *

Месеци преди да постъпи в новосформираната школа „Фаланга“ Ела нарисува първия си натюрморт с маслени бои. Професор К. хареса жизнерадостните цветове и тя отнесе платното в стаята си в пансиона. Искаше й се родителите й да видят колко се е усъвършенствала. Представи си майка си — набита жена в черна рокля, и баща си с гъстата бяла брада. Какво биха казали те за двайсет и петте целувки? Че на тази възраст би следвало да е по-разумна? Ела се зарови по-дълбоко под одеялото.

Не след дълго чу стъпките на Олга по стълбището. Носеше поднос със супа.

— Като се нахраниш и се почувстваш по-добре, слез долу да пийнеш бира. — Олга потупа леглото. — Бирата ще ти помогне да заспиш, а сънят ще излекува болката. Ще те чакам в трапезарията.

Майчинската загриженост на Олга утеши Ела. Днес не я болеше зъб, разбира се. За разлика от миналата седмица, когато пак бе вечеряла тук, горе. Как обаче ще слуша бъбренето на студентите и ще се пита дали професор К. ще доведе съпругата си? Ела простена. Той имаше съпруга. Имал е през цялото време.

Едно по-умно момиче щеше да е по-предпазливо. Колко глупаво от нейна страна. Не е дете, макар в тази област да е по-неопитна от много момичета. Дори сестра й, Еми, разговаря с нея. Предупреди я да внимава, защото мъжете понякога искат… Какво? Не уточни. Каквото очакват от своите съпруги ли? Но как би могла да знае Еми, която все си стои вкъщи.

Ела избърса очи и се изправи. Всъщност се чувстваше поласкана, че сива птица като нея е привлякла вниманието му. Неугледничката Ела, така говореха хората. Ала той бе видял красота у нея. Каза й го — как нещо в душата й я отличава от другите. Тя разбираше, че и той е различен; не като бледните учители в Академията за жени, нито като глуповатите, шумни момчета в гимназията. Беше зрял, уверен, интелигентен, дори с блестящ ум. Мъж, успял да прогледне отвъд свенливата й усмивка. Коя не би се почувствала поласкана? Кой би я обвинил? Тя му беше любимка.

И все пак може би момчетата не казваха истината. Обичаха да се перчат и да театралничат. Никога не пропускаха случай. Възможно е да грешат, нали? Често се оказваше така.

След малко тя стана и изяде супата. Навлажни една кърпа на мивката и си разхлади лицето. Среса се, приглади блузата и намести широкия колан върху тънката си талия. Добре. Други имат навик да се плашат от истината, но тя не е възпитана така.

— Никога не си затваряй очите — неизменно повтаряше баща й.

Ще слезе долу и ще види. Ако има съпруга, така да е. Поне ще знае.

Тесните стълби под краката й изглеждаха безплътни, все едно ходеше по следобедните облаци. Краката й се подгъваха под дългата пола. Подносът в ръцете й бе най-стабилната опора и тя притискаше ръба му в хълбока си.

 

 

Гълъбовосивата светлина на ранното лято се стелеше навън поне до девет, но вечерите бяха студени. С гръб към разжарения огън, Олга и момчетата се бяха разположили в полукръг около професор К. Настанен в най-широкото кресло, той бе протегнал стъпала към камината. Обвила коленете му с ръце, дребна светлокоса жена седеше върху табуретка до краката му.

Професор К. стана и кимна леко на Ела.

— А! Последният ми ученик. Госпожице Мюнтер, нека ви представя госпожица Аня Чимякина от Москва.

Дребната жена стана и протегна длан. Ела посочи устата си.

— Извинете. Боли ме зъб.

— Седни при нас. — Професор К. махна към пейката. — Обсъждаме финландците.

Объркана, Ела се смести до пищната фигура на Олга.

Госпожица Чимякина? Жената в краката му бе „госпожица“ — като нея — а не съпруга, госпожа К. Ела сплете пръсти в скута си.

— Говорехме за ценността на народното изкуство. — Професор К. се отпусна отново в креслото и се обърна към един ученик: — Чел съм „Калевала“, да. Изданието на финландския учен Льонрот. Най-добрият начин за запознанство с „Калевала“ обаче е посредством музиката. Да чуеш напевите, стрелкащи се като ангелски дуел.

Очите му спряха върху Ела и тя затаи дъх. Той прибра крака и кръстоса глезени.

— Но да се върнем на предишната тема. Да, разбира се, народното изкуство от рода на „Калевала“ изразява духа на цялата общност. Изящните изкуства обаче не бива да са национални или политически. Изкуството трябва да изразява най-съкровеното у твореца.

Момчетата най-близо до камината, които хвърляха съчки в огъня, замълчаха и се обърнаха към него със сериозни, заинтригувани лица.

— Ето какво ще ви разкажа…

Прочел „Калевала“, когато учел във Вологда, близо до Северния полярен кръг. Докато четял през една мразовита нощ, у него започнала да се заражда истина — природата на изкуството е изразяване, не подражание.

— Ние, творците, можем и всъщност сме длъжни да надхвърляме привидните реалности. Да изразяваме същностни идеи, чиста мисъл. — Очите му засияха зад кръглите очила. — Представете си го така, приятели мои. Най-чистото изкуство е музика, съвършена абстракция.

— Чакайте, чакайте, професоре — прекъсна го Палме. — Ами „Хубавата мелничарка“?

— Не говоря за любовните песни и баладите, които обичаме да пеем заедно. Те имат съвсем различно предназначение.

Мюленкамп се изкикоти и извърна поглед от професора.

— Приятелю, аз също обичам песните на Шуберт. Представете си обаче струнния квартет като разговор между четирима близки приятели. Бетовен, да речем… Фразите, ритъмът, динамиката на звука… Помислете как заедно изразяват духовност. — Той вдигна събраните си шепи и после освободи уловената птица на мисълта. — Не е разказ. Нито пресъздаване. — Очите му се стрелнаха отляво надясно, обхождайки групата. — Прав ли съм? Да? Има хармония, разбира се. Но няма сюжет. Бъдещето на изкуството не е в точното изобразяване на природата. Не, приятели мои. Изкуството ще бъде музика за окото, абстрактно и експресивно.

Ела погледна към Олга. Като нея, и тя бе сплела ръце; пръстите й стискаха полата. Съвсем леко Ела я докосна с лакът. Когато се върнат в стаята, непременно щеше да я попита какво мисли за новите идеи на професор К. Едва ли й бяха допаднали.

— Професор К., не разбирам — призна Шнайдер. — Казвате, че картините ни не бива да изобразяват… хм… купи с плодове и залези. Така ли?

— Млади господине, прозорливостта ви заслужава възхищение. Да, някой ден навярно ще се окажете прав. — Той остави тишината да се вплътни в стаята, да се издуе като балон в ъглите. — Изкуството ще бъде чист дух. Без повествование… Без изображение дори.

Шнайдер се втренчи в ръцете си. Момчетата край огъня се прокашляха. Ела чу колко силно преглъща Олга. Думите на професор К. наистина бяха изумителни. „Никакво изображение.“ Дори Олга го разбираше.

Професор К. се усмихна на Аня Чимякина, вперила очи в него. После пак обходи с поглед групата — Сократ сред атиняни.

— Мои млади спътници, трябва да зарежем цветята и плодовете. Изкуството се състои в самото изразяване, а не в обектите.

Той се облегна назад, та силните му думи да се уталожат в стаята.

— Професоре — подхвана Мюленкамп, най-възрастният студент — защо тогава сме тук, в Кохел, и се учим да рисуваме на открито? Щом не бива да рисуваме ябълки, рози и хълмове, да бяхме си останали в Мюнхен.

— Как не, в жегата — засмя се Палме. — Лично аз предпочитам да съм тук с вас, професоре, сред планинската прохлада. И ви обещавам цяло лято да не нарисувам нито една ябълка.

— Карлхен, ама че си идиот! — скастри го Мюленкамп. — Говорех за символи. — Обърна се отново към професора. — Ако трябва да забравим какво виждаме, какви ще са темите ни? Когато рисуваме заедно, непрекъснато ни повтаряте да се вглеждаме. Какво да търсим?

— Господа — кимна професор К. — и дами, разбира се. Търсете същността на нещата. Вдъхвайте на обекта, пейзажа, фигурата силата на своя дух. Вливайте в предмета качество на своята душа. — Той извади луличка от джоба на късото си сако и я прихлупи в шепа. — Подобно на мнозина от вас, като дете и аз рисувах образи от народните приказки, които баба ми четеше — германски и руски. Все още ги обичам… Как иначе? — Прокашля се, приведе се напред и махна с празната лула. — Въпросът обаче не е какво рисуваме.

Провокационните му думи спряха времето. Професорът използва ловко паузата. Напълни си лулата от кожена кесийка и започна да натъпква тютюна, държейки учениците си в напрежение.

От пейката Ела усети землистия аромат на тютюна и вдиша дълбоко. Спомни си мириса на бузите, на брадата му. Спомни си вкуса на целувките му.

— Въпросът е защо рисуваме? Не какво. Защо! — Той затършува из джобовете на сакото. — Някой има ли огънче за лулата?

Мюленкамп пръв подаде кибритена клечка. Професор К. заслони пламъка с длан и вдиша, издувайки гръд от усилието.

— Рисуваме, защото естеството ни е такова. Ние сме емоционални, духовни същества. — Гласът му звучеше отвисоко, пророчески. — Вчера бяхме деца. Рисувахме каквото виждат очите ни. Утре ще рисуваме истината в душите ни.

Ръцете на Ела се разтрепериха. Сама в стаичката си в Мюнхен лежеше с часове на желязното легло и се взираше в тавана. Откриваше форми и лица в мрежата от пукнатини в хоросана и усещаше как душата й полита към тях, придава им смисъл и живот. Професор К. я привличаше не само с физическия си облик. Той изричаше мисли, които тя не можеше да изрази с думи. Устните й пресъхнаха.

— Олга — прошепна тя — госпожа Пунтел изнесе ли бирата?

— А! Младата ни страдалка има нужда от питие — повдигна вежди професор К. — Палме, отиди в кухнята и донеси тумбестата синя гарафа с бира. И соленки, разбира се.

Ела разбра, че се е вслушвал дори в най-тихото й дихание.

 

 

След почерпката професор К. започна отново.

— Измислил съм игра преди лягане. Ще участват всички. — Погледна към Ела. — Играта ще ни помогне да виждаме без очите.

Студентите се спогледаха.

— Помните приказката за „Хензел и Гретел“, нали?

Лицата се обърнаха озарени към него.

— Е, докато рисувахте днес следобед, аз си поиграх на Хензел. Направих пътека от камъчета — твърди, хубави камъчета, не трошички.

Палме и Мюленкамп се засмяха.

— Искам да излезете навън и в лунната светлина да откриете накъде водят. Ще търсите пътя с всичките си сетива, не само с очите.

— Сами ли, професоре? Искате да излезем сами в тъмната нощ? — гласът на Олга потрепери.

— Госпожице Станукович, не бих ви подложил на такова изпитание. Всеки ще има спътник. — Той сложи купчинка листове върху масата. — Тук съм написал имената ви. Преди да тръгнете, ще разберете кой ще ви съпровожда. — Професорът потри длани и вдигна показалец. — Правилото е едно. Да не говорите, докато вървите. Да оставите сетивата ви да говорят и слушат. Да чувате вятъра. Да усещате планинския въздух. Да попивате духом великолепието на нощта и да долавяте загадките й. Да се слеете с нея. А сега — вървете!

Настъпи суматоха. Учениците навличаха якета, търсеха наметки. Заразена от вълнението, Ела хукна към спалнята и извади шала си от чекмеджето на скрина: Може би ще остане сама с него, ще му бъде партньорка. Ще поиска да й обясни какво значи тя за него и какво — жената, присъединила се към групата. Несъмнено в сърцето му има специално място за нея, Ела. И все пак ако съществува неудобна истина, трябва да я разбере.

Баща й никога не се огъваше. Приключенец по природа, той често повтаряше на децата си: „Възползвайте се от шанса. Светът е голям, ще ви намери място“. Надсмивайки се над дребните обиди на съучениците си, брат й и сестра й припяваха думите му, докато простъпката се свиваше плашена в краката им. Те маршируваха из дневната и стъпкваха останките й.

— Свеетът е голяяям — крещяха.

Ела не се включваше във веселието, но вътрешно се чувстваше смела. Щеше да изисква светът да й отвори място. Увита в шала, тя зашепна думите на баща си. Слизаше по стълбите и се окуражаваше мислено.

Момчетата вече се бяха събрали и професор К. им раздаваше листовете с имена.

— Госпожице Станукович, двамата ще завладеем заедно нощта — подвикна Донкер.

Олга се разкикоти. Закръглените й рамене се повдигнаха до ушите.

Вюст и Брумдер станаха спътници. После Палме и Клойвер. Шнайдер и Мюленкамп.

Ела стоеше сама. Професор К. разговаряше с госпожица Чимякина. Бе приближил лице до нейното, гласът му звучеше приглушен, но остър като бръснач в калъф.

— Никак не съм изморена, Василий Василиевич. — Госпожица Чимякина сложи ръце на хълбоците си. — Искам да участвам в групата. Госпожицата ще ме придружава. — Посочи Ела. — Вие ще ни чакате тук. Au revoir.

Тя го загърби и хвана Ела под ръка. След минути Ела излезе в нощта с жената, нарочена за съпруга на любимия й.

 

 

Непосредствено пред хижата започваше ливада и се стелеше чак до необятната борова гора край езерото. Професор К. се помая зад отворената врата. Мъждивите лъчи отвътре разсейваха тъмнината на няколко крачки напред. Той обаче затвори и крехката светлина се стопи в мрака. Пълната до пръсване луна надничаше през плътните облаци, зареяни около нея като кърпа пред лицето на разплакана жена. Нощта ту светлееше, очертавайки пейзажа, ту почерняваше и скриваше от поглед дори краката на скитниците. Ела крачеше полека, приспособявайки се към тъмнината. Отначало дочуваше тътрене на обувки и ботуши пред тях, после нощта замря съвсем.

Колко интересно се развиваха нещата. Навярно госпожица Чимякина знаеше за целувките и бе решила да накаже Ела, да я отведе надълбоко в мрака и да я остави. Или друго. Е, дребничката наглед Ела беше храбра. В студените нощи, когато момчетата и момичетата от гимназията се събираха на замръзналото езеро, крехката Ела караше кънки току до пукнатината в леда. Не се вливаше в множеството, но и не се отклоняваше. Продължаваше ритмично напред — мъничък сателит в самотна орбита. По-бързо, казваше си, движи се по-бързо. На двайсет бе отплавала към Америка, придружена само от сестра си, и в Тексас дори беше подкарала стадо говеда с брат си Карл и американската му съпруга Мери. Яздеха коне и се смееха сред прахоляка, който се вдигаше от сухите пътища и покриваше косата и дрехите им. Походът през ливадата в Кохел беше нищо и никаква дреболия.

Пътеката се отдалечи от уюта на хижата и госпожица Чимякина се присламчи към Ела.

— Тази нощна разходка не е лесна работа. Не очаквах да е толкова тъмно.

Ела сложи показалец пред устните си.

— Госпожице Мюнтер, знам, че не бива да говорим, но… — Тя потрепери. — Никога не съм се разхождала така.

През тънката памучна блуза Ела усети крехки пръсти да се впиват в плътта й. Допирът я отблъсна, но тя не се отдръпна.

— Виждам камъните.

Наистина ги виждаше. В началото професор К. ги бе разположил близо един до друг. Ала когато пътеката излъкатуши по ливадата и стигна почти до дърветата, Ела ги откриваше все по-трудно. Наглед блестящо камъче се оказваше гола пръст или парченце избеляла дървесна кора върху тревата.

— Чувате ли другите, госпожице Мюнтер?

Ела сви рамене. Земята излъчваше мълчание през тънките подметки на обувките й. Заизкачваха полегат склон, осеян с грапавини от оголени корени. Госпожица Чимякина се спъна и падна. Едва не повлече Ела със себе си.

— Извинете. Простете ми, госпожице Мюнтер. Нищо не виждам!

Приседнала накриво, тя стискаше глезена си.

Каква досадна жена! Очевидно й липсваше жилавата природа, необходима за играта на професор К. Но Ела не можеше да изостави безпомощната госпожица Еди-коя си. А и не искаше да се скита сама в мрака. Тя подаде ръка на спътницата си.

— Ще вървим по-бавно и всичко ще е наред.

Нощта обаче бе станала по-тъмна, въздухът — по-гъст. Не след дълго балдахин от листа се изпречи между тях и луната. След минути Ела не виждаше никаква пътека.

— Госпожице Мюнтер, изглежда съм си навехнала глезена. Ще седна. — Жената потърка високата си обувка. — Играта не беше добра идея. Василий Василиевич трябваше да дойде с нас.

Бяха навлезли сред непозната гора, потънала в непрогледен мрак. Никаква форма не издаваше присъствието си; никакъв звук не я насочваше. Влажният въздух подсказваше вероятно, че са близо до възвишението край езерото; достатъчно близо навярно да цопнат във водата и тежките обувки и поли да ги повлекат надолу. Ела не виждаше дори земята под краката си. Не знаеше дали не са спрели до ръба на скала, откъдето една грешна стъпка ще ги запокити в бездната. И все пак трябваше да продължат. Тя закрачи внимателно напред, стъпка по стъпка.

— Пътеката е тясна. Хвани ме през кръста и ме следвай. Облягай се на мен.

Няколко минути вървяха в тандем. Присвила очи, Ела се взираше в непрогледната тъмнина. Играта бе провалена. Искаше да изпълнява указанията на професор К., да намира посоката без очи, но как? Безпомощната жена се влачеше, увиснала върху нея. А и докато не уточнеше ролята й, всяко действие щеше да нагарча. Несигурността бе нетърпима.

— Госпожице Чимякина, отдавна ли познавате професор К.? — попита тя най-сетне.

— Професор! — Госпожица Чимякина изсумтя и дръпна роклята на Ела. — Да, с Василий Василиевич се познаваме от деца. Братовчеди сме, а бяхме и съученици. — Гласът й се изви пискливо: — О, моля ви, не може ли да седнем? Глезенът ми се подува!

Преви се одве и стенейки, разхлаби връзките на обувките си.

Братовчеди. Така значи. И все пак обяснението не успокои Ела. Крехката жена, седнала пред камината, не гледаше професор К. като братовчед. И кавгата им не беше роднинска. Ела се намръщи в тъмното.

— Хайде, далеч сме от хижата.

Тя помогна на госпожица Чимякина да се изправи и двете продължиха сред чернота, присъща единствено на дълбините на зимен сън. Явно се бяха залутали из гората. Ела ходеше с протегнати ръце, да не би остра клонка да се забие в окото й или да издраска лицето й. От страх измамната земя да не препъне и нея, тя се хващаше за вейките от двете им страни. Най-затормозяваща бе пълната липса на усет за посока в мрака. Стигнаха до плътен гъсталак. Ела опря един надвиснал клон в дланта на спътницата си и я предупреди да се наведе, за да не й се заплете косата. Мекият мъх под краката им внезапно се втвърди и се надипли.

— Тук има корен. — Ела опипа земята с върха на обувката и добави с тих, напрегнат глас. — Внимавай да не се спънеш.

Минаха дълги минути. Всяка стъпка бе коварен хазарт. Най-сетне дърветата оредяха. Младите жени откриха тревисто хълмче и седнаха да успокоят разтуптените си сърца.

— Не мога да вървя повече, госпожице Мюнтер. Много ме боли.

Госпожица Чимякина се събу и заразтрива глезена си.

— Да отида ли да потърся помощ?

— О, да… Да. Съжалявам, че ви моля… — Госпожица Чимякина се разрида. — Или не! Не ме оставяйте сама. О, госпожице! Какво ще правим?

Ела обгърна разтрепераната жена с шала си и обходи тъмнината с поглед. Ще се наложи да тръгне сама. Но накъде? Докато се взираше в мрака, вятърът се разшета и преподреди небето. Луната просия отгоре и Ела зърна позната горичка. Под същите брястове отвъд хижата бе целунала професор К. единайсет пъти.

— Разбрах къде сме. Не е далеч. Ще успеете. — Тя хвана жената за ръка и я дръпна да стане. — Облегнете се на мен.

Накара госпожица Чимякина да я обгърне през рамо и опрели хълбоци, двете се заолюляваха между дърветата.

Вятърът задуха по-силно. Плътни облаци минаваха един след друг пред ниската луна. Светлината чезнеше и помръкваше заплашително. Зърнеха ли очертание на дърво или храст, светлината се разтваряше в по-дълбока чернота и ги оставяше по-слепи отпреди. Сигурна в посоката, но не в терена, Ела пристъпваше предпазливо, напрегнала слух. Очите й сълзяха от безплодното взиране. Тогава, право напред, забеляза мътно сияние върху земята.

От приглушената светлина я лъхна мирис, влажен и цветен, все едно красива жена влиза в стая и уханието оповестява прелестта й. В далечния край на бледото пространство дребни бели форми улавяха лунните лъчи. Намираха се в лунната градина на госпожа Пунтел, чиито широки бели лехи служеха за нощни пътепоказатели към кухнята. Едрите китки на хортензиите и кичестите божури просияваха като лампи при всеки досег с лунната светлина. Бледи рози, лилии и синчец се надигаха до коленете им. Заскрежени туфи здравец, маргаритки и камбанки проблясваха сред вълни от белолиста функия.

Зад лехите професор К. и другите седяха мълчаливо.

— Василий Василиевич! — извика госпожица Чимякина.

Професорът обаче тръгна към Ела.

— Слава богу — рече той.

— Госпожица Чимякина пострада.

Професорът свърна към крехката жена и я прегърна през рамо — внимателно, грижливо.

— Нощта беше твърде тъмна за разходки. — Палме натъпка юмруци в джобовете. — Момичетата не биваше да тръгват сами.

— Не знам защо изобщо се съгласихме — промърмори Мюленкамп.

— На мен разходката ми хареса. — Донкер пристъпи към госпожица Станукович.

— О, да, професоре! — възкликна Олга. — Страхувах се, но хер Донкер беше чудесен! Наистина виждахме без очи.

Донкер докосна ръката й.

— Мисля, че тази вечер всички научихме по нещо, професоре — Вюст стана от земята и си изтупа панталоните.

Професор К. се обърна към върволицата ученици зад него.

— Значи от играта е имало полза.

Същата нощ Ела спа неспокойно. Краката й се свиваха на пристъпи. Насън тя се протягаше сляпо в тъмнината и стъпваше нескончаемо върху повърхност, отказваща да я задържи.

 

 

На сутринта Ела разпъна триножника върху едно тревисто хълмче в далечния край на езерото, където избуялият жълт синап опасваше в рамка лъчистата вода. Предния ден пейзажът бе приповдигнал духа й. Днес сърцето й тежеше като олово.

Нощната разходка бе приключила зле. Въпросите около Чимякина бяха останали без отговор. Защо професор К. се държеше толкова неразбираемо, не като мъжа, разговарял с Ела, разхождал се с нея, целувал я, докосвал я… Навярно госпожица Чимякина бе нещо повече от братовчедка. Възможно е да се ожениш за братовчедка. Един чичо на майка й го бе направил. В началото на вчерашната нощ Ела се бе почувствала изпълнена със смелост. В края нервите й бяха обтегнати, увереността — накърнена.

Смутът в душата й бе в разрез с блестящия пейзаж пред нея. Силното слънце изваждаше наяве най-синьото синьо от водните дълбини. Дивият синап излъчваше жизнерадост в очакване на есенния си растеж край високото планинско езеро. Жълти цветчета трептяха върху тънките клонки по жилавите стъбла, непоклатими пред резките повеи на бриза. Такъв ден не бива да се прахосва! Ела изпразни раницата и тръсна къдрици. Щеше да намери сили да загърби тревогата и да започне да мисли в цветове, чисти или преливащи — жълто със зелено, синьо и червеникаво лилаво. Щеше да се потопи в работата. Рисуването е възстановителна и оживителна напитка.

Синапът и езерото щяха да съставят здравата основа на картината й; зеленината на надвисналите листа и червено-виолетовите анемонии вляво очертаваха триъгълник, по който окото се плъзва нагоре и обратно. Под слънцето, издигащо се по небосклона, Ела се вглъби в работа. Понякога смесваше по два-три цвята, друг път изстискваше от тубичката направо върху картонената палитра, за да използва непримесена боя. Искаше да остави ясни линии върху платното, да му вдъхне жизнената чистота на пейзажа, изтъкан от смайващо силни цветове. Съсредоточена, тя заглуши дрънченето на спомена за разходката под луната, за вкопчената в нея жена, към която не можеше да изпита нито приятелство, нито безразличие; за хладното и объркващо отдръпване на професор К. Постепенно се успокои и хватката, потискаща духа й, се разхлаби.

Обядва сред тишина. Госпожа Пунтел бе опаковала сандвичи с две вкусни сирена и черен хляб с пикантна горчица, зрели праскови и тъмен шоколад. Ела си носеше манерка вода от кладенеца до хижата. Намери заслон под стари лиственици в края на горичката, опасала езерото, и изяде сиренето и плодовете. Чуваше само кроткия плисък на водата в зеления бряг, обрасъл със синап. Натежалият въздух се изпълни с влажното ухание на планинските растения зад нея. Тя полегна настрани върху топлата трева и подпря глава върху платнената си чанта. Отпусна се в гнездото на дрямката. В мъглявината на съня слънцето сгорещи гърба й и я уви в плътно одеяло. Опита да отметне топлата завивка, но се оказа, че до нея се е сгушил мъж. Ръката му я обгръщаше; дланта му лежеше до гръдта й.

— Не се събуждай, приятелко — прошепна той.

Ела усети тежестта на ръката му, повдигането и спускането на гърдите му в ритъм с нейното дишане. Стресната от близостта му, тя се изправи и отстъпи настрани, където кичести папрати се издигаха над горската пръст, покрита с кафява дървесна кора. Приклекна сред тях и си приглади полата, за да се успокои.

Сякаш е господар дори и на планинския въздух, професор К. се изпъна по гръб и сплете длани под главата си.

— Планинското лято е същинска лъчиста икона, окъпано в злато и лазур. Усещате ли го, госпожице Мюнтер? — Той вдиша дълбоко, все едно иска да изпие до дъно следобедния въздух. — Добре ли ви вървеше работата днес?

Гъвкав като котка, професор К. се изправи с едно движение и застана пред триножника й, прислонен в сянката на едно дърво, за да не го обжари яркото слънце.

— Цветовете се преливат чудесно! — възкликна той. — Какво прекрасно жълто! Това е синапът, нали? Резките с нож са доста сполучливи. — Гласът му бе плътен и силен, призив на планински рог. — Виждам как вятърът полюшва цветовете. И синевата на езерото е красива. Почти сте уловили естеството му.

Сгушена под зелено-черния балдахин, Ела трепереше. Неочакваната му поява, толкова близо в съня й, всяваше смут в мислите й. Как да я разбира след странната вчерашна нощ и все още неразплетената загадка със съпругата? А и думите му сега звучаха като похвала към отличил се ученик. Нима не значеше нещо повече за него? Ела не знаеше как да отговори, какво да очаква.

— Вие сте истински творец. Ценя ви високо. Макар и млада, мисля си, че няма какво да ви дам. Освен да пазя таланта ви и да не допускам в него да се промъкне фалш. Собствената ви душевност трябва да ви води. — Той взе ножчето й и изстърга боята. Наведе се да го избърше с престилката й, разстлана върху тревата, и го пусна между диплите й. Изправи се и пристъпи към паравана от папрати. Погледна я остро право в очите и заговори с дълбок, настойчив глас: — Не е справедливо! Никак! Госпожице Мюнтер, чуйте ме! Светлината на душата ви ме заслепява. Моля ви, повярвайте ми! Времето ни заедно, когато говорехме за свободата на духа, е безценно за мен. Като творци ние с вас разбираме, че обичайните условности и ограничения на света не бива да имат власт… Сигурен съм, че разбирате. Вие и аз… ние…

— Госпожица Чимякина съпруга ли ви е, или братовчедка?

Ела излезе от сянката на гората. Вирна брадичка. Той се върна до триножника й; раменете му се изопнаха, на врата му запулсира вена. Взе тубичка с боя, сетне друга.

— Какво противно зелено! — Замахна с ръка и помете тубите с боя от палитрата. — Никога не използвайте този цвят!

Ела отстъпи назад в сянката. Резките му думи издигнаха трънлив храсталак помежду им.

През преплетената растителност той подвикна, сякаш да прокара пътека:

— Госпожица Чимякина ми е братовчедка. Познавам я от дете. Учихме заедно в университета. Сближихме се. — Продължи с по-тих глас: — Но, да, тя е и моя съпруга.

Ела залитна. Посегна назад и намери опора в грубите грапавини на един дървесен ствол.

Професор К. закри лице с длани. Дългите му пръсти притиснаха очите.

— Госпожица Чимякина е от аристократичния род на прапрабаба ми. Би било унизително да носи името ми. Това е обичай в Русия. Вие не знаете, разбира се. — Той прекоси поляната помежду им. Спря на няколко крачки от Ела и застана неподвижно, с вдигната глава. — Госпожице Мюнтер, не биваше да се възползвам от младостта ви. Сгреших, че предадох съпругата си. И все пак не съжалявам за споделените ни моменти. Приятелството ви ме озари с радост. Привързах се към вас, макар да нямам право.

— Госпожица Чимякина?

— Съпругата ми не знаеше нищо за приятелството ни. Снощи постъпихте благородно. Тя ви е благодарна. Аз — също. — Отново пристъпи към Ела. — Бракът ми… Мислех, че е възможно да сме тук заедно. — Издиша шумно и притисна очи с длани. — Беше химера, фантазия. Сбърках…

Той замълча. Ела също не можеше да продума. В гърлото й се надигнаха сълзи. Не им позволи да се излеят.

— Госпожице Мюнтер, умолявам ви да ми простите. Кажете поне, че можем да творим заедно. Вече няма да отваряме дума за близостта помежду ни.

Гласът й — когато най-сетне успя да проговори — прозвуча изтънял, все едно въздухът не намираше излаз от гърдите й:

— Ваша воля.

Но какво да прави с камъка, натежал у нея? В кой джоб на полата да го побере?

Мълчаха. Щурците бяха стихнали в слънчевото пладне. Професор К. погледна към блесналата вода.

— Невъзможно е да останем заедно тук. Чувствам се… неудобно. Не мога да оставя студентите, нито да изпратя жена си обратно в Мюнхен. — Пак я погледна, загърбил платното с противния колорит. Гласът му бе тих, в съзвучие с плисъка на водата по тревистия бряг: — Госпожице Мюнтер, умолявам ви да напуснете Кохел. В Мюнхен ще намерите други учители. Простете ми.

Той вдигна колелото си от земята и го подкара. Пътеката свърна край езерото и професор К. се изгуби от поглед.

Ела пристъпи към вещите си, разпилени по поляната. Наведе се да вземе престилката и ножа. Понечи да ги прибере в раницата, оплете пръсти в ремъка и изпусна ножа върху тревата. Двайсет и петте целувки бяха безумие. Позволила ги бе от наивност, броеше ги от глупост. Изгубила беше посоката заради тях и бе паднала в капана на фантазията за духовно сливане. Сега той настояваше да напусне планината, уроците, него. И съпругата му. Очите й се напълниха със сълзи. Принуди се да седне.

След време успя да си наложи да събере тубите с боя, разхвърляни върху тревата. Запокити смарагдовозеленото в езерото.

 

 

Следващото утро бе сиво и дъждовно. Господин Пунтел докара каруцата до вратата на хижата. Палме натовари тежкия пътнически сандък, куфарчето и раницата на Ела. Клойвер ги овърза и ги покри с брезент. Качи велосипеда й в каруцата. Стиснала ръката на Ела, Олга редеше съвети:

— Не давай на зъболекаря да ти извади веднага зъба. Накарай го да ти предпише компреси за челюстта и билки против възпалението. Ще се почувстваш по-добре и се надявам да се върнеш при нас. — Стисна дланта й. — Ще ми липсваш, приятелко.

— Олга, забравяш, че баща ми беше зъболекар. Няма да позволя да ми извадят зъба.

— Ето, вземи носната ми кърпичка. За да се върнеш!

— Да, добре… Не обещавам.

— Трябва! Ще рисуваме заедно. Ще ме научиш да карам колело.

Скрита под чадъра, Ела седна на пейката до господин Пунтел.

— Довиждане, Олга. Довиждане, момчета. Наесен може да се срещнем в Мюнхен.

Палме махна с ръка.

— Дано зъбът ти мине бързо.

— Лек път! — подвикна Шнайдер.

Ела им махна в отговор. Господин Пунтел тръсна юздите и конете тръгнаха по хлъзгавия планински път.

В мрачното фоайе на гарата в Кохел Ела си купи билет и изпрати телеграма на сестра си:

Скъпа Еми,

Идвам в Бон. Ще пристигна с късния влак в неделя. Ще ми подготвиш ли легло? Не ме посрещай. Ще поостана при теб. Зет ми няма да възрази, нали?

С обич, Ела

Върху плътния слой прахоляк по стъклото в купето Ела нарисува с пръст лице, кръгли очила, заострена къса брада. Целуна пръста и изтри стъклото с длан. Избърса ръка в носната кърпа на Олга, сгъна я спретнато и я прибра за спомен в джоба на полата си. По пътя се унасяше в дрямка, пъхваше в просъница ръка в джоба и я напипваше там.

 

 

Галерия

„Габриеле Мюнтер рисува в Калмюнц“, 1903

Василий Кандински

Масло върху канава

23х23

Галерия „Ленбах“, Мюнхен

Дарение от Габриеле Мюнтер

В тази експресивна композиция Кандински представя творец по време на работа. Художничката Габриеле Мюнтер е изобразена с гръб към наблюдателя — позиция, която по-късно и двамата пресъздават в последователни творби. Тази по-ранна картина на Кандински не е реалистична — отсъстват значими детайли — но се отличава с метафорична дълбочина.

Вглъбена в работа, Мюнтер е пред триножник с малко платно. Стои леко вляво от центъра на картината, върху морава, покрита с есенни листа под оголели дървета. Топлите цветове на листата са в контраст с наситеносиньото на престилката й. Мюнтер гледа към това, което рисува — група къщи зад каменни стъпала и ограда. Селцето — старинни къщурки на заден план в картината — е изобразено в златисто, жълто-кафяво и охра.

Платното се отличава със силно напластени свободни диагонали от двете страни на вертикалната фигура на художничката. Повече внимание е отделено на светлината и атмосферата, отколкото на подробното изобразяване на сградите, дърветата и човешката фигура.

Картината излъчва енергия и плам.

Й. Айхнер