Джо Хил
Носферату (74)

Къщата на шейна — Гънберъл, Колорадо

Лу бе буден вече почти час, когато чу сухо, тихо пропукване и видя как по шумата наоколо западаха малки бели снежинки. Погледна нощното небе с присвити очи. Валеше сняг.

— Лу? — каза Вик.

Вратът му се вдървяваше, изпитваше болка в брадичката при накланяне на главата напред. Погледна надясно, към лежащата на земята Вик. Тя бе заспала преди малко, но отново се бе върнала при него — очите й бяха широко отворени.

— Да.

— Майка ми още ли е тук?

— Майка ти е при ангелите, бебчо — отвърна той.

— Ангелите. По дърветата има ангели. — После добави. — Вали сняг.

— Да. През юли. Животът ми е минал из тези планини. Знам места, където снегът не се стопява напълно през лятото, но никога не съм виждал да вали сняг по това време на годината. Дори тук.

— Къде? — попита тя.

— Над Гънберъл. Където започна всичко.

— Започна в „При Тери“, когато майка ми забрави гривната си в тоалетната. Тя къде отиде?

— Не е идвала тук. Тя е мъртва, Вик. Забрави ли?

— Поседя малко при нас. Ето там беше. — Вик вдигна дясната си ръка и посочи близкото възвишение. Гумите на мотоциклета бяха оставили дълбоки бразди по калния склон. — Тя каза нещо за Уейн. Каза, че за него няма да е твърде късно дори когато стигне в Коледната земя, защото се изтегля назад. Две стъпки назад за всеки две мили напред. Няма да стане като онези неща. Все още не.

Тя се бе излегнала по гръб, с отпуснати покрай тялото ръце и прибрани крака. Лу я бе покрил с фланелата си, която бе с размери на детско одеяло и стигаше до коленете й. Извърна глава и се взря в него. Лу се изплаши от празния й поглед.

— О, Лу — промълви тя. — Лицето ти!

Той докосна дясната си буза, която бе отекла от ъгъла на устата до очната кухина. Нямаше спомен къде се е ударил. Лявата му длан бе изгорена лошо отгоре, затисната от ауспуха след падането. Трудно му бе да гледа раната. Кожата бе черна, напукана, лъщяща. Държеше ръката си отстрани до тялото, за да не я види Вик.

Не му пукаше за ръката. Съмняваше се, че му остава още много време. Болезненото усещане за натиск в гърлото и лявото слепоочие вече бе постоянно. Кръвта му бе тежка като разтопено желязо. Той се мотаеше с опрян в челото пистолет, който навярно щеше да гръмне още преди изгрев-слънце. Искаше да види Уейн, преди това да се случи.

Когато полетяха надолу, той я бе издърпал от мотоциклета и я бе покрил с тялото си. Триумфът отскочи от гърба му. Ако бе ударил Вик, която тежеше петдесет килограма с мокри дрехи, вероятно щеше да й строши гръбнака като суха клонка.

— Този сняг истински ли е? — попита Лу.

Тя примигна, размърда долната си челюст и се втренчи в мрака. По лицето й западаха снежинки.

— Това означава, че той е близо.

Лу кимна. Споделяше мнението й.

— Част от прилепите изхвърчаха навън — каза тя. — Излязоха от моста заедно с нас.

Въздържа се да не потрепери, но кожата му настръхна. Щеше му се Вик да не бе споменавала прилепите. Той бе видял един, който профуча наблизо със зейнала в безмълвен вик уста. Жалко, че го бе видял, де да можеше да го изличи от спомените си. Сбръчканото лице на прилепа носеше ужасяваща прилика с това на Вик.

— Да, май така се получи.

— Тези животинки са… мен. Нещата в главата ми. Когато използвам моста, се отваря възможност някои от тях да избягат. — Извърна глава към приятеля си. — Това е данъкът. За всичко се плаща. Заекването на Маги се засилваше след всяка следваща употреба на плочките за скрабъл. Манкс вероятно някога е имал душа, но колата му я е използвала. Разбираш ли?

Той кимна.

— Общо взето.

— Ако заговоря неща, които ти се струват нелогични, кажи ми. Ако ти се видя объркана, поправи ме. Разбра ли, Лу Кармоди? Чарли Манкс скоро ще бъде тук. Искам да съм сигурна, че ще ми покриваш гърба.

— Винаги готов — отвърна той.

Тя облиза устните си, преглътна.

— Хубаво. Това е хубаво. Хубаво като злато. Хубавото си е хубаво, нали? Затова и с Уейн всичко ще е наред.

Една снежинка се закачи за миглата й. Гледката се стори на Лу смайващо красива. Съмняваше се, че пак ще види нещо толкова прекрасно. Всъщност съмняваше се дори, че ще доживее да види утрото.

— Моторът — каза тя и примигна. Тревога изостри чертите на лицето й. Тя се надигна на лакти. — Моторът трябва да е наред.

Лу го бе измъкнал от калта и го бе подпрял на ствола на една ела. Фарът висеше на жиците си. Дясното огледало се бе откъснало и вече нямаше огледала.

— О, наред е — каза тя.

— Е, не знам. Не съм опитвал да го запаля. Нищо чудно да се е скапал. Искаш ли да…

— Не. Ще запали.

Вятърът понесе дребните снежинки настрани. Нощта се изпълни с меко кънтене.

Вик погледна към клоните над тях, бяха отрупани с ангелчета, дядоколедовци, снежинки и сребристи и златисти топки.

— Чудя се защо не се чупят — подхвърли Лу.

— Те са хоркрукси^[1] — каза Вик.

Лу я изгледа притеснено.

— Като в „Хари Потър“?

Тя се изсмя нервно.

— Виж ги само. По тези дървета има повече злато и рубини, отколкото в целия Офир^[2]. А тук ще се случи същото като там.

— Офир? — попита той. — Какви ги дрънкаш, Вик? Ела при мен.

Тя поклати главата си, сякаш за да я прочисти, после опипа врата си и направи болезнена гримаса.

Вик го погледна през кичурите коса, паднали върху лицето й. За огромна негова изненада, тя отново приличаше на себе си. Това бе ухилената Вик с палави пламъчета в очите, която винаги го бе възбуждала.

Тя каза:

— Ти си добър човек, Лу Кармоди. Може да съм луда кучка, но те обичам. Съжалявам, че ти докарах толкова главоболия и адски ми се иска да си вземеш някоя по-добра от мен. Но не съжалявам, че направихме дете. Той има моя външен вид и твоето сърце. Ясно е кое от двете струва повече.

Той опря юмруците си в земята и се плъзна по задник към Вик. Взе я в прегръдките си и я притисна към гърдите си. Завря лице в косата й.

— Кой е казал, че има по-добра от теб? Говориш за себе си такива неща, каквито не бих позволил на никого другиго да изрече. — Целуна я по темето. — Направихме добро момче. Време е да си го върнем.

Тя се дръпна малко, за да може да го погледне в лицето.

— Какво стана с таймерите? А с експлозивите?

Лу се пресегна към раницата, която лежеше на няколко метра от него. Беше отворена.

— Започнах работа по тях. Преди малко. Просто ми се щеше да се занимавам с нещо, докато те чакам да се събудиш.

Той кимна към ръцете си, сякаш за да покаже, че са безполезни, когато са празни. Бързо свали лявата си длан, надяваше се тя да не е видяла раната от изгаряне.

На китката на другата му ръка висяха белезници. Вик се усмихна отново и ги побутна.

— Ще направим нещо перверзно с тях по-късно — каза тя, но в гласа й се усещаше тревога и не загатваше за секс, а бе по-скоро като далечен спомен за червено вино и мързеливи целувки.

Той се изчерви. Открай време се изчервяваше лесно. Тя се засмя и го млясна по бузата.

— Я да видя какво си направил.

— Е, не е много. Част от таймерите са се прецакали при падането. Привързах четири. — Бръкна в раницата и извади един от пакетите с експлозиви. Черният таймер лежеше отгоре. Излизащите от него две жици, едната червена, другата зелена, бяха вкарани в торбичката с бяло вещество. — Таймерите на практика са часовничета с аларма. Едната стрелка показва часа, а другата кога ще се задейства бомбата. Разбра ли? Натискаш тук и часовникът тръгва.

Само като докоснеше експлозивите, започваше да се поти. Един обикновен таймер за коледни лампички ги делеше от експлозия, след която не биха останали дори късчета плът.

— Не разбирам само едно нещо — подхвана той. — Кога ще ги сложиш и къде?

Той се изправи на крака и се огледа като дете, канещо се да пресече натоварен булевард.

Намираха се на полянка, разположена в ниската част на гората. Алеята, водеща към Къщата на шейна, бе точно зад гърба му. Бе чакълеста и тясна — не можеше да се разминават коли на нея.

От лявата му страна бе пътят, където преди петнайсет години едно слабичко момиче с крака като клечки бе изскочило цялото омазано със сажди от шубраците, за да потърси помощ от двайсет и една годишен дебеланко, възседнал харли. По онова време Лу се прибираше от неприятна среща с баща си. Бе поискал пари, за да може да кандидатства в колеж и да следва книгоиздаване. Баща му бе попитал каква е идеята му, а Лу бе отговорил, че иска да основе компания за издаване на комикси. Баща му се бе нацупил и бе казал, че това е все едно да използваш парите за тоалетна хартия. Бе заявил на Лу, че щом иска да се образова, да постъпи в армията — като него на младини. Така поне щял да поотслабне и да се сдобие с прилична прическа.

Лу се качи на мотора си и отпраши, за да не види майка му, че се е разплакал. Имаше намерение да отиде в Денвър и да се запише войник — щеше да служи няколко години в чужбина, изчезвайки от живота на баща си. Щеше да се върне различен човек — слаб, жилав и хладнокръвен — човек, който би позволил на баща си да го прегърне, но не би откликнал на прегръдката. Щеше да се обръща към баща си със „сър“ и да стои мирно до стола му, без да се усмихва. Харесвате ли прическата ми, сър? Отговаря ли тя на високите ви изисквания? Такива неща щеше да го пита. Искаше да се върне преобразен, чак родителите му да не могат да го познаят. Общо взето, така се и получи, макар че той не стигна до Денвър.

Отдясно бе къщата, където Вик едва не изгоря. Не че това бе къща по общоприетите разбирания. Бяха останали само почерняла бетонна плоча и изгорели дъски. Насред руините лежаха лющещ се хладилник със заоблени ъгли и опушена, разкривена табла на легло. Виждаха се и останки от стълбище. Оцеляла бе едната стена на гаража. Вратата в нея бе отворена, сякаш подканяше да влезеш. Сред парчетиите по плочата се търкаляха хиляди парченца стъкло.

— Това не е Коледната земя, нали?

— Не е. Това е порталът. На него вероятно не му се налага да идва винаги тук, когато иска да премине, но оттук му е по-лесно.

Ангелите бяха опрели тромпети до устните си и се поклащаха сред фината пелена от снежинки.

— Твоя портал… моста… го няма. Изчезна още преди да се изтърколим в ниското.

— Мога да го извикам когато си поискам — каза тя.

— Де да можехме и ченгетата да вземем. Да ги преведем до тук. Вероятно щяха да насочат пушкалата си към правилния човек.

— Колкото по-малко се натоварва мостът, толкова по-добре. Той трябва да се използва само в краен случай. Аз дори теб не исках да взема.

— Е, вече съм тук. — Пакетът с експлозив все още бе в ръката му. Той го върна при другите и вдигна раницата. — Какъв е планът?

— Първата част от плана е да ми дадеш тези нещица.

Тя хвана една от презрамките на раницата. Лу се поколеба за момент, но не й попречи да вземе експлозивите. Бе постигнал своето — бе тук, при нея, и тя нямаше как да се отърве от него. Вик метна раницата на рамото си.

— Втората част от плана е… — започна тя, но извърна глава към пътя.

Една кола се плъзгаше в мрака. Светлината на фаровете й се прокрадваше покрай стволовете на дърветата и хвърляше дълги сенки по алеята. Тъпа болка запулсира зад лявото ухо на Лу. Падащите снежинки вече приличаха на гъши пух и започваха да се задържат върху чакъла.

— Майчице! — възкликна стреснато Лу. — Той е. Не сме готови.

— Ела тук!

Хвана го за ръкава и заотстъпва по килима от суха шума и елови иглички. Скриха се в една брезова горичка. Чак сега Лу забеляза, че от устата им излиза пара.

Призракът сви по алеята. Отражението на луната с цвят на изсъхнала кост се плъзна по предното стъкло, сред плетеницата от черни сенки на клони.

Наблюдаваха приближаващия ролс-ройс. Лу усети, че дебелите му крака се тресат. Каза си: „Трябва да бъда смел още мъничко“. Той вярваше с цялото си сърце в Бог, вярваше още от малък, когато гледа Джордж Бърнс в „О, Боже“ на видео. Затова сега отправи молитва към кльощавия, сбръчкан Бърнс: „Моля те! Бях смел, нека пак да бъда! Нека бъда смел заради Уейн и Вик! Тъй и тъй ще умра, нека поне умра смислено!“. Тогава се сети, че често бе мечтал за това — да има още един шанс да покаже, че може да се пребори със страха, и да направи каквото трябва да се направи. И ето че получи своя последен шанс.

Ролсът се приближи. Чакълът хрущеше под гумите му. Като че ли намали скоростта си, докато минаваше покрай тях, на няма и пет метра от скривалището им. Дали шофьорът не ги бе забелязал. Но колата не спря, а продължи уверено по пътя си.

— Втората част? — прошепна Лу, изтръпнал от болезненото пулсиране в гърлото.

Надяваше се да не получи удар, преди да е приключило всичко.

— Какво? — попита Вик, без да отделя очи от колата.

— Каква е втората част от плана?

— О! — възкликна тя, после взе свободната гривна на белезниците и я щракна около тънкия ствол на една бреза. — Втората част е, че ти оставаш тук.

* * *

Върху симпатичното, обло, брадясало лице на Лу се изписа огромен потрес — сега той приличаше на дете, което е видяло кола да премазва любимата му играчка. От очите му бликнаха сълзи, които заблестяха в мрака. Стана й мъчно, че го е разплакала, че го е стресирала по такъв начин, но звукът на заключването на белезниците — острото изщракване, което екна в студената нощ — символизираше крайното решение, направения неотменим избор.

— Лу — прошепна тя и го погали. — Лу, не плачи, всичко е наред.

— Не искам да отиваш сама — проплака той. — Исках да дойда с теб. Зарекох се да ти помогна.

— Ти си с мен. И винаги ще бъдеш. Ще бъдеш с мен навсякъде, защото си част от моята проекция. — Целуна го по устата и усети вкус на сълзи, но не разбра негови или нейни. Отдръпна се от него и каза: — Тъй или иначе, Уейн се изнася тази вечер, а ако не съм с него, ще се нуждае от теб.

Той запримигва, плачеше без срам, че се излага. Не дръпна белезниците. Брезата бе дебела петнайсетина сантиметра и висока десет метра. Гривната на белезниците едва се захващаше за ствола. Лу се вторачи тъжно във Вик. Отвори уста да каже нещо, но не намери подходящи думи.

Призракът спря до руината, точно до единствената оцеляла стена. Остана да работи на празни обороти. Вик го загледа. Долови гласа на Бърл Айвс^[3].

— Не разбирам — каза Лу.

Тя се пресегна покрай белезниците и подръпна картоненото етикетче, привързано към китката му; онова, което му бяха сложили в болницата, което бе видяла за пръв път в къщата на баща си.

— Какво е това, Лу?

— О, това ли? — каза той и издаде странен звук, нещо средно между ридание и нервен смях. — Припаднах за втори път. Но не е сериозно.

— Не ти вярвам. Загубих баща си тази вечер. Нямам намерение да загубя и теб. Ако си мислиш, че ще подложа на риск живота ти, значи си по-луд от мен. Уейн се нуждае от баща.

— Нуждае се и от майка. Аз също не мога без теб.

Вик пусна усмивка — старата си усмивка, малко закачлива, малко опасна.

— Не мога да обещая нищо. Ти си най-добрият, Лу Кармоди. Ти не си просто добър човек. Ти си същински герой. И не защото ме качи на мотора си и ме измъкна от това ужасно място. Спасяването е лесната част. А ти се грижеше за Уейн всеки ден. Приготвяше му обяд. Водеше го на зъболекар. Четеше му приказки вечер. Затова те обичам, благородни господине.

Тя отново стрелна с очи алеята. Манкс бе излязъл от колата. Когато мина пред фаровете, тя го огледа. Носеше старомодно двуредно палто с месингови копчета. Косата му бе черна и лъскава, зализана назад. Приличаше на трийсетгодишен. В едната си ръка държеше огромния сребрист чук. В другата имаше нещо дребно. Подмина осветеното място и изчезна за момент в сенките на гората.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

Наведе се и целуна Лу по бузата.

Той посегна да я хване, но тя се измъкна и закрачи към триумфа. Разгледа го внимателно. Върху резервоара с капковидна форма имаше десетсантиметрова вдлъбнатина, а едната от изпускателните тръби се бе откачила и вероятно при движение щеше да се влачи по земята. Но моторът щеше да запали. Усещаше, че той я очаква.

Манкс излезе от гората и застана между светещите габарити на призрака. Като че ли гледаше право към нея, макар че едва ли бе възможно да я вижда в тъмата и през пелената от сняг.

— Хей! — провикна се той. — При нас ли си, Виктория? Дойде ли с тази твоя гадна машина?

— Пусни го, Чарли! — изкрещя тя. — Пусни го, ако искаш да останеш жив!

Дори от над петдесет метра разстояние видя злобата в очите му.

— Мисля, че вече разбра, че не съм лесен за убиване! Но ти ела, Виктория! Последвай ме до Коледната земя! Да отидем в Коледната земя и да приключим там спора! Синът ти ще се радва да те види!

Без да изчака отговора той се настани зад волана на призрака. Стоповете присветнаха и колата отново тръгна.

— О, боже, Вик! — изстена Лу. — Това е грешка. Той е подготвен за теб. Трябва да има друг начин. Не му се връзвай. Не тръгвай след него. Остани при мен и ще измислим нещо друго.

— Тръгвам, Лу. Очаквай Уейн. Той ще се появи скоро.

Вик преметна крак над седалката и завъртя ключа. Фарът светна и угасна. Тя трепереше, защото бе по къси панталонки. Натисна рязко стартера. Моторът изхъхри. Ритна още веднъж, при което се чу нещо като протяжна пръдня.

— Хайде, миличък — каза с мек глас тя. — Последно пътуване. Нека освободим нашето момче.

Изправи се в цял ръст. Снежинките се закачаха за фините косъмчета на ръцете й. Стовари цялата си тежест върху стартера. Триумфът забоботи.

— Вик! — провикна се Лу, но сега тя не можеше да му обърне внимание. Ако го погледнеше и видеше сълзите в очите му, щеше да й се прииска да го прегърне, а това можеше да доведе до загуба на самообладание. Включи на скорост. — Вик! — кресна отново той.

Изкачи на първа стръмния, но къс склон. Задната гума криволичеше по заснежената трева и се налагаше Вик да стъпва и да се оттласква с крак.

Вече не виждаше призрака. Той бе заобиколил останките на къщата и се бе шмугнал в една просека. Включи на втора, после на трета и увеличи скоростта. Изпод гумите хвърчаха камъни. Моторът не се държеше добре върху заснежения чакъл.

Заобиколи руината, прекоси отсечка, покрита с висока трева, и пое по черен горски път, който едва ли бе подходящ за призрака. Пътят представляваше чифт тесни бразди с туфи папрат по средата.

Надвисналите клони на елите оформяха тъмен коридор. Призракът бе намалил скоростта, за да може Вик да го настигне, и сега бе на двайсетина метра пред нея. Тя следваше габаритите на NOS4A2. Леденият въздух я режеше през тънката фланелка, изпълвайки мъчително дробовете й.

Гората отстъпи място на камениста поляна. Отпред се издигаше каменна стена, в която се чернееше отворът на стар тухлен тунел, тунел, който едва ли бе достатъчно широк да поеме призрака. Вик се замисли за моста си. После си каза: „Това е неговият мост“. Отстрани на входа бе сложена бяла метална табела: ПАРКЪТ Е ОТВОРЕН ВСЕКИ ДЕН ОТ ГОДИНАТА! ДЕЦА, ПРИГОТВЕТЕ СЕ ДА ВИКАТЕ „ДА ЖИВЕЕ СНЕГЪТ!“.

Призракът се шмугна в тунела. Гласът на Бърн Айвс ечеше в тясното пространство. Тази дупка едва ли съществуваше преди десет минути.

Вик влезе с мотоциклета си. Дясната изпускателна тръба се влачеше по камънака, хвърляйки искри. Каменните стени отразяваха мощния рев на двигателя.

Призракът излезе от тунела. Вик го следваше плътно. Тя мина през отворена порта с пречки от захарни бастунчета, заобиколи триметровия пазител лешникотрошач и влезе в Коледната земя.