Джо Хил
Носферату (71)

Отвън

Когато Табита Хътър престанеше да мърда, комарите се завръщаха и започваха да жужат край ушите й. Бръсвайки бузата си, тя пропъди няколко от тях. Наложеше ли се да участва в следене, тя предпочиташе да е в кола, в климатизирана среда и айпадът да й е подръка.

Бе въпрос на принципи обаче да не се оплаква. По-скоро би умряла от кръвозагуба, изсмукана от скапаните вампирчета. Нямаше никакво намерение да се излага пред Долтри, който клечеше при другите, застинал неподвижно като статуя, с усмивка на уста и леко притворени очи. Когато някой комар си позволеше да кацне, тя го плясваше, оставяйки кърваво петънце върху кожата си. Той се размърда и кимна одобрително.

— Те те обичат — рече. — Комарите. Обичат нежна женска плът, маринована в средата на висше учебно заведение. Вероятно имаш вкус на младо телешко.

Другите трима, включително Читра, бяха навлекли черни дъждобрани над бронежилетките си. Единият от агентите държеше устройство за подслушване — нещо като пистолет с прикрепен отпред мегафон. Навитият на спирала черен кабел водеше към слушалката на ухото му.

Хътър се приведе и го потупа по рамото. Прошепна:

— Хващаш ли нещо?

Мъжът с подслушвателното устройство поклати глава.

— Надявам се колегите отсреща да нямат проблеми. Аз чувам само статичен шум. След онази гръмотевица е все така.

— Не е гръмотевица — обяви Долтри. — Гръмотевиците звучат различно.

Агентът сви рамене.

Къщата бе дървена, едноетажна. Отпред бе паркиран пикап. Мъждива лампа светеше в дневната отпред. Един от кепенците бе вдигнат и Хътър виждаше изключен телевизор, канапе и картина с ловна сцена на стената. Зад единия от предните прозорци висяха бели дантелени завеси, явно там бе спалнята. Едва ли имаше много други помещения: кухня отзад, баня и вероятно втора спалня. Това означаваше, че Кармоди и Кристофър Маккуин бяха в задната част на постройката.

— Възможно ли е да разговарят шепнешком? — попита Хътър. — И уредът да няма нужната чувствителност, за да ги хване?

— Когато работи, може да засича дори шумни мисли — каза мъжът със слушалката. — Проблемът е, че е твърде чувствителен. Нещо го е пренатоварило и може да е заминал някой кондензатор.

Читра бръкна в една торба и извади флакон с репелент.

— Благодаря — каза Хътър, докато го вземаше. Погледна Долтри. — Ти искаш ли?

Изправиха се, за да може тя да го напръска.

Както бе изправена в цял ръст, тя видя склона зад къщата, отвъд който почваше гора. Два кехлибарени квадрата се простираха в тревата — светлината от задните прозорци на хижата.

Тя натисна бутончето и започна да пръска Долтри. Той притвори очи.

— Знаеш ли какво си мисля? Че бумтежът е предизвикан от падане на онова дебело копеле. Благодаря, достатъчно. — Тя престана да пръска. Той отвори очи. — Проблем ли ще е за теб, ако той вземе, та се гътне?

— Да не е бягал — отвърна тя.

— А ти да не си го пускала да бяга. — Долтри се ухили. — Ти подкокороса бедния дебеланко.

На Хътър й идеше да пръсне репелент в очите му.

Той бе напипал източника на притесненията й. Луис Кармоди изглеждаше твърде доверчив, твърде добродушен и твърде благоразположен към бившата си, за да има нещо общо с изчезването на Уейн. Хътър го смяташе за невинен, но го бе пуснала, за да види къде ще я отведе, въпреки че той всеки момент можеше да бъде покосен от удар. Ако голямото момче умреше, тя ли щеше да е виновна? Май, да.

— Трябваше да разберем какво ще направи. Ако си спомняш. Тук не става въпрос за неговото добро, а за доброто на момчето.

Долтри каза:

— Знаеш ли защо те харесвам, Хътър? Защо много те харесвам? Ти си по-голяма гад от мен.

Хътър си помисли, не й бе за пръв път, че повечето ченгета са мръсна пасмина. Грозни пияници, които виждат само лошото.

Тя затвори очи и напръска главата, лицето и врата си. Когато отвори очи и издиша, за да изхвърли отровата, видя, че лампите, осветяващи задния двор, са изгаснали. Нямаше да забележи това, ако бе приклекнала.

Хътър впери поглед в предното помещение. Видя коридора, водещ към задната част на къщата. Беше пуст. Погледна предната спалня и зачака някой да включи там лампа. Нищо такова не се случи.

Долтри се бе снишил до другите, но тя остана права. Минута по-късно той проточи врат, за да я вижда по-добре.

— На дърво ли се правиш?

— Кой наблюдава другата страна на къщата? — попита тя.

Вторият щатски полицай, мъжът, който досега не бе обелил дума, я погледна. Имаше бледо луничаво лице и червена коса, приличаше на комика Конан О’Брайън.

— Никой. Но там няма нищо. Само гора, без пътеки. Дори и да са ни забелязали, няма да тръгнат…

Хътър вече крачеше, с протегнати напред ръце, за да се предпазва от клоните.

Читра я настигна. Белезниците на колана й потракваха.

— Тревожи ли ви нещо? — попита тя.

Чу как отзад изпука суха клонка, чу и хрущене на обувки върху чакъл. Това вероятно бе Долтри, който я следваше, без да си дава много зор. Той беше като комарите, само репелент можеше да го пропъди.

— Не — каза Хътър. — Имате си позиция. Няма причини да я напускате. Ако ще се изнасят, ще минат през предната врата. Това е съвсем логично.

— Но?

— Озадачена съм.

— Относно?

— Защо стоят на тъмно? Изключиха лампата отзад, но не се преместиха. А това означава, че стоят на тъмно. Не ти ли се струва странно това?

На следващата крачка кракът й потъна в студена черна локва, дълбока десетина сантиметра. Хвана се за тънкия ствол на една млада бреза, за да не падне. Няколко метра по-нататък Хътър затъна до коленете. В тъмницата не се виждаше къде има вода и къде твърда земя, повърхността на локвите бе покрита с листа и клони.

Когато стигна до тях, Долтри също затъна. Залитна и едва не падна.

— Можем да използваме фенерче — каза Читра.

— Или шнорхел — измънка Долтри.

— Никакви фенерчета — сряза ги Хътър. — А ти се връщай, ако те е страх да се мокриш.

— Какво? И да пропусна забавлението? Бих предпочел да се удавя.

— Не пораждай у нас напразни надежди — отвърна му Хътър.