Джо Хил
Носферату (70)

Дувър, Ню Хемпшир

Бумтеж като затръшване на най-голямата врата на света; електрически вой; оглушителен статичен пукот.

Табита Хътър изпищя и захвърли слушалките си. Застаналият от дясната й страна Долтри трепна, но задържа своите слушалки още няколко секунди — лицето му бе изкривено от болка.

— Какво стана? — попита Хътър Кънди.

Бяха се наблъскали в задната част на камион, на който пишеше „Кралски глиган — деликатеси“. Камионът бе паркиран до бензиностанция, на петдесетина метра от алеята, която водеше към къщата на Крис Маккуин.

В горите наоколо имаше екипи, които снимаха с камери и подслушваха с параболични микрофони. Видеата и звуковите файлове се изпращаха в камиона. Допреди малко Хътър можеше да види алеята на два от мониторите — свръхестествено зелена заради уредите за нощно виждане. Сега обаче на тях имаше само буря от зелен сняг.

Едновременно бяха загубили картина и звук. В един момент Хътър чуваше как Крис Маккуин и Луис Кармоди си бъбрят тихичко в кухнята, Маккуин бе попитал Лу дали иска кафе. А в следващия гласовете изчезнаха, заменени от бясно свистене.

— Не знам — отвърна Кънди. — Просто всичко се разпадна. — Той забарабани по клавиатурата на малкия си лаптоп, но екранът си остана черен. — Някакво шибано електромагнитно смущение.

Кънди бе много смешен, когато псуваше — правещ се на уличен бабаит хилав чернокож мъж с писклив глас, в който се усещаха следи от английски акцент.

Долтри свали слушалките си. Погледна часовника си и се засмя. Смехът му бе сух, лишен от каквато и да е веселост.

— Какво? — попита Хътър.

Долтри завъртя китката си, за да може тя да види циферблата. Часовникът изглеждаше почти толкова стар, колкото собственикът му — позлатата се бе олющила. Секундната стрелка се въртеше на обратно. Голямата и малката стрелка изобщо не помръдваха.

— Нещо уби часовника ми — обяви той. Засмя се отново и погледна Кънди. — Заради тези електронни джаджи ли е? Те ли ми повредиха часовника?

— Нямам представа какво го е скапало — отвърна Кънди. — Може да ни е ударила светкавица.

— Да бе, светкавица! Да си чул гръм?

— Аз чух — каза Хътър. — Точно когато всичко се прецака.

Долтри бръкна в джоба на сакото си и извади пакет цигари, после явно се сети за седящата до него Хътър и й хвърли кос, разочарован поглед. Остави пакета да се плъзне обратно в джоба му.

— Колко време ще отнеме да възстановим картината и звука? — попита Хътър.

— Може причината да е в слънчево петно — каза Кънди, като че ли не бе чул въпроса й. — Казаха, че имало магнитна буря.

— Слънчево петно — промърмори Долтри. Допря дланите си една в друга, сякаш за да се помоли. — Слънчево петно казваш, а? Сигурно си учил шест години в колеж и имаш степен по невробиология или нещо такова, защото само някой с надарен ум може да говори такива абсолютни тъпотии. Навън е тъмно, смотаняко аутистичен.

— Кънди? — изсъска Хътър, за да пресече възможността двамата да започнат да мерят на кого му е по-голям. — Кога ще се оправят нещата?

Той сви рамене.

— Не знам. Пет минути? Десет? Докато не се рестартира системата? А ако е започнала ядрена война, може и повече време да отнеме.

— Ще изляза да видя дали няма облак във формата на гъба — каза Табита Хътър, после стана от пейката и се запромъква странично към задната врата.

— Да — промърмори Долтри. — Аз също. Ако са се разлетели ракети, държа да се възползвам от правото си на последна цигара.

Хътър дръпна резето и отвори тежката метална врата. Беше дребничка — ако ръстът й бе само с два сантиметра по-нисък, нямаше да я приемат във ФБР заради непокриване на стандартите — и й се наложи да слезе със скок.

Под уличните лампи се виеше хладна пара. Нощта пулсираше от жуженето на насекомите. На отсрещната страна на улицата светулки хвърляха зеленикави отблясъци върху папратите и бурените.

Долтри стъпи на земята, коленете му изпукаха.

— Исусе — каза той. — Мислех, че със сигурност на тази възраст вече ще съм мъртъв.

Компанията му не й действаше добре, само я караше да усеща по-силно собствената си самота. Хътър бе вярвала, че на този етап от живота си ще има повече приятели. Последното й гадже малко преди да се разделят, й бе казал:

— Може би съм адски отегчителен, но когато вечеряме в ресторант, имам чувството, че не си с мен. Ти живееш в главата си. Аз не мога така. Там няма място за мен. Чудя се дали нямаше да съм ти по-интересен, ако бях книга.

Тогава тя се бе възмутила от него, от себе си също, малко, но после стигна до извода, че ако това гадже бе книга, щеше да е от секция „Бизнес и финанси“ и тя щеше да го подмине, за да потърси нещо от „Научна фантастика и фентъзи“.

Хътър и Долтри стояха един до друг на почти пустия паркинг. Тя погледна към витрината на бензиностанцията. Пакистанецът на касата не спираше да им хвърля нервни погледи. Хътър му бе казала, че не е под наблюдение и че федералното правителство му благодари за съдействието, но той вероятно бе убеден, че телефонът му се подслушва и че всички гледат на него като на потенциален терорист.

— Мислиш ли, че трябваше да отидеш в Пенсилвания? — попита Долтри.

— Може да отида утре, но зависи как ще се развият нещата тук.

— Скапан хорър филм — каза Долтри.

Хътър цяла нощ бе получавала гласови съобщения и имейли относно къщата на „Блок Лейн“ в Шугъркрийк. Бяха я покрили с брезент и се влизаше само със защитно облекло, сякаш вътре бе плъзнала ебола. Десетки съдебни медици, както щатски, така и федерални, оглеждаха всеки квадратен сантиметър от мястото. Цял следобед бяха събирали кости в мазето. Живелият в къщата мъж, Бинг Партридж, бе разтопил повечето от останките с луга; онова, което не бе успял да унищожи, бе съхранявал старателно като пчеличка — в малки камери, покрити с кал.

Не бе успял да разтопи последната си жертва — Нейтан Деметър от Кентъки, за когото Вик Маккуин бе споменала по телефона. Деметър бе изчезнал преди три седмици заедно със стария си автомобил „Ролс-Ройс Призрак“. Той бе придобил колата на търг преди повече от десетилетие.

Предишният собственик бе някой си Чарлс Талънт Манкс, лежал в затвора Ингълууд, Колорадо.

Деметър бе споменал Манкс в бележка, написана от него малко преди да бъде удушен. Той бе изписал погрешно името, но нямаше съмнения кого има предвид. Хътър бе прочела сканираното копие десетина пъти.

Табита Хътър бе изучила десетичната класификация на Дюи и бе подредила книгите в апартамента си в Бостън съобразно нея. Агентката имаше пластмасова кутия с написани на ръка рецепти, подредени по регион и вид на храната (основно ястие, предястие, десерт, дори „храни за след секс“). Срам не срам, но за нея бе огромно удоволствие да подрежда информацията в компютъра си.

Понякога си представяше мозъка си като футуристичен апартамент със стени и стълби от прозрачно стъкло и с мебели от прозрачна пластмаса, където всичко е видимо, чисто и подредено.

Но сега нещата бяха съвсем други и когато се замислеше за случилото се през последните седемдесет и два часа, тя започваше да се чувства потисната и объркана. Бе свикнала информацията да носи яснота. Не за пръв път в живота си обаче стигаше до извода, че често се получава тъкмо обратното. Информацията е буркан с мухи и когато човек отвие капачката, те се разлетяват навсякъде — иди ги събирай, ако си нямаш друга работа.

Хътър вдиша нощния въздух с миризма на мъх, затвори очи и каталогизира мухите:

Виктория Маккуин била отвлечена на седемнайсетгодишна възраст от Чарли Манкс, човек, отвличал вероятно и други хора. Тогава той карал призрак от 1938 година. Вик избягала, а Манкс бил вкаран в затвора за отвличане и за убийство на военнослужещ. Можеше да се каже, че Вик не се е отървала от него. Подобно на много други жертви на насилие, тя се бе превърнала в затворник на зависимостите и лудостта си. Тя бе крала, вземала наркотици, родила извънбрачно дете, имала безразборни връзки. Бе се опитала да довърши започнатото от Чарли Манкс.

Манкс прекарал в затвора повече от десет години. След пет години в кома, миналата пролет той умрял. Патологът бе изказал мнение, че е на около деветдесет години. Манкс твърдял, че е на сто и шестнайсет. Трупът бе откраднат от моргата, при което бе избухнал скандал, но съмнения относно смъртта на Манкс нямаше. Сърцето му тежало под триста грама, твърде малко за човек с неговото телосложение. Хътър бе видяла снимка на сърцето.

Преди три дена Маккуин заяви, че е била нападната от Чарли Манкс и някакъв човек с противогаз. Двамата отвлекли дванайсетгодишния й син със стар ролс-ройс.

Показанията й не бяха убедителни. Тя бе пребита, но вероятно от сина си, който се е опитвал да се спаси. По двора имаше следи от гуми, но не бе ясно от какво превозно средство. Тя твърдеше, че са стреляли по нея, но не бе открит нито един куршум.

И нещо още по-странно. Маккуин се бе свързала с жена, на име Маргарет Лей — проститутка, зависима от наркотици — която, изглежда, имаше информация за изчезналото дете. Маккуин бе избягала с мотор, без да каже нищо за тази Лей. И бе изчезнала, пропадайки сякаш вдън земя.

Лей бе неоткриваема. Тя се бе мярвала в различни приюти в Айова и Илинойс, но не плащаше данъци и не работеше от 2008 година. Животът й очевидно бе поел в трагична посока. Тя бе работила като библиотекарка и бе спечелила уважението на местните с представянето си на състезанията по скрабъл. Освен това Лей имаше репутацията на медиум, дори полицията бе прибягвала до услугите й. Какво означаваше всичко това?

А и онзи чук. Чукът не излизаше от главата на Хътър. Колкото повече научаваше тя, толкова повече той натежаваше в мислите й. Ако Вик си е измислила историята за нападението, защо не каза, че Манкс е използвал бейзболна бухалка или лопата, или лост? Тя описа медицински чук, като този, който бе изчезнал с тялото на Манкс… а този факт не бе излизал в медиите.

Накрая Луис Кармоди, любовник на Вик и баща на детето й. Той я бе спасил от Чарли Манкс преди много години. Стенозата на Кармоди не бе измислица. Хътър бе разговаряла с лекаря му и той бе потвърдил, че става въпрос за едно или две прединфарктни състояния в рамките на седмица.

— Той не трябваше да напуска болницата — бе казал лекарят, сякаш тя бе виновна за напускането му. А дали не бе виновна? — Без ангиопластика всяко натоварване на сърцето може да доведе до удар. Разбираш ли? Нещо като лавина в мозъка. Масивен инфаркт.

— Може да получи удар? — бе попитала Хътър.

— Всеки момент. Все едно е легнал насред път. Рано или късно, ще се появи кола.

И въпреки това Кармоди бе избягал от болницата. Бе отишъл с такси на гарата и си бе купил билет за Бостън, вероятно в опит да заблуди полицията, после се бе обадил в Дувър, Ню Хемпшир. Четиресет минути по-късно Кристофър Маккуин бе пристигнал с пикапа си, за да вземе Кармоди. И ето ги сега двамата тук.

— Е, какво според теб си е наумила Вик Маккуин? — попита Долтри.

Върхът на цигарата му проблесна в мрака, хвърляйки адска светлина върху грозното му сбръчкано лице:

— Наумила?

— Отиде право при този Бинг Партридж, за да търси информация за сина си. И явно е намерила, нали така каза? Сигурно има контакти с какви ли не отрепки. Затова детето е било отвлечено, не мислиш ли? Бизнес партньорите й са решили да й дадат урок.

— Не знам — отвърна Хътър. — Ще я питам, когато се появи.

Долтри вдигна глава и издуха облаче дим към мъглата.

— Залагам на трафик на хора. Или детска порнография. Хей, това звучи логично, нали?

— Не — отвърна Хътър и закрачи.

Първоначално само се раздвижваше. Ходенето й помагаше да мисли. Мушна ръце в джобовете на якето си и заобиколи камиона. Приближи се до пътя и погледна оттатък. Виждаха се светлините на къщата на Кристофър Маккуин.

Докторът бе казал, че Кармоди лежи на пътя и чака да го сгази някоя кола, но това не бе съвсем вярно. Той вървеше срещу трафика. Защото в тази къща имаше нещо, от което той се нуждаеше. Не, поправка, от което Уейн се нуждаеше. То бе по-важно дори от собствения му живот. То бе там, в къщата. На няма и сто метра разстояние.

Долтри я настигна, когато тя пресичаше пътя.

— Какво ще правим сега?

— Искам да се присъединя към някоя от групите за следене. Ако ще идваш, загаси цигарата.

Долтри я хвърли на пътя и я настъпи.

Тръгнаха по банкета. Бяха на десет метра от алеята, водеща към къщата, когато някой подвикна с мек глас.

— Госпожо?

Дребна, пълничка жена със синьо яке излезе изпод клоните на един смърч. Беше индийката Читра. Държеше дълго метално фенерче, но не се престраши да го включи.

— Аз съм Хътър. Кои сте тук?

— Аз, Пол Хувър и Гибран Пелтие. — Това бе единият от двата екипа, наблюдаващи къщата. — Има проблем с оборудването. Микрофонът се скапа. Камерата не ще да се включи.

— Знаем — отвърна Долтри.

— Какво стана? — попита Читра.

— Слънчево петно — обясни полицаят.

* * *

Вик остави триумфа край дърветата, на едно възвишение до къщата на баща й. Когато се надигна от седалката, светът се люшна. Тя се чувстваше като фигурка в топка от стъкло, попаднала в ръцете на пакостлив хлапак.

Пое надолу по склона и тогава с изненада установи, че не може да се придвижва по права линия. Всеки полицай би я помислил за пияна, въпреки че не бе близвала алкохол. После си помисли, че ако попадне на ченге, вероятно ще бъде окована в белезници и като допълнение ще получи няколко удара с палка.

До баща й се появи широкоплещест мъж с огромен корем и бръсната глава, която бе по-тясна от врата му. Лу. Можеше да го разпознае от двеста метра разстояние. Двама от тримата души, чиято обич към нея бе безрезервна, я гледаха как се влачи надолу по склона; единственият липсващ бе Уейн.

Мъжете бяха една от малкото утехи в живота — сравними с огън в студена октомврийска нощ, чаша какао и омачкани от дълга употреба чехли. Тяхната непохватна привързаност, четинестите им лица и готовността им да направят каквото трябва да се направи — да приготвят омлет, да сменят изгоряла крушка, да гушкат — понякога правеха ролята й на жена забавна.

Щеше й се да не чувства толкова силно пропастта между мненията за нея на мъжете в живота й и нейната реална стойност. Струваше й се, че винаги е искала и очаквала твърде много и е давала твърде малко. Тя сякаш изпитваше перверзно желание да накара всички, които я обичат, да съжалят за това, да намери нещото, което ги ужасява най-много, а после да върши въпросното нещо, докато те не потърсят спасение в бяг.

Чувстваше лявото си око като голям винт, който бавно се навива и пристяга към гайка.

Известно време лявото й коляно отказваше да се свие. После, насред двора, се сгъна без предупреждение и тя падна на него. Сякаш Манкс го удряше с чука си.

Лу и баща й се спуснаха към нея. Тя им махна с ръка, за да им покаже, че е добре. Осъзна обаче, че не може да се изправи. Сега, както бе застанала на коляно, кракът не можеше да се изпъне.

Баща й я подхвана през кръста. С другата си ръка докосна бузата й.

— Гориш — каза той. — Боже, да влизаме бързо вътре.

Хванаха я под мишниците и я изправиха на крака. Тя извърна глава към Лу и вдиша дълбоко. Облото му лице бе бледо и влажно, голият му череп бе покрит с дъждовни капки. Отново й мина през ума, че той се е родил на погрешно място и в погрешно време. От него би излязъл чудесен Литъл Джон, който би се чувствал идеално в Шеруудската гора.

Помисли си: „Много ще се радвам, ако си намериш някоя, която си струва да бъде обичана, Лу Кармоди“.

Баща й бе обвил ръката си около кръста й. В мрака, далече от дървената къщурка, той бе като в детството й… човек, който се шегуваше, докато слагаше лепенки на раничките й и който я возеше на харлито си. Но когато бе облян от светлината, бликаща от отворената задна врата, тя видя побелял мъж с изпито от напредналата възраст лице. Имаше опърпан мустак и загрубяла от дългото пушене кожа. Дълбоки бръчки прорязваха бузите му. Краката и задникът му бяха съвсем измършавели, затова дънките му стояха като на плашило.

— Какво прави на лицето ти тази четка за катерички, татко? — попита тя.

Изненадан, той я изгледа косо и поклати глава. Отвори уста, затвори уста. Поклати отново глава.

Нито Лу, нито баща й имаха намерение да я пуснат, така че минаха странично през вратата. Крис влезе пръв, като й помогна да прекрачи прага.

Поспряха се в коридора. От едната страна имаше пералня и сушилня, от другата — шкафове. Баща й отново я погледна.

— О, Вик, какво са ти сторили? — каза той и избухна в плач, което потресе Вик.

Плачът му бе шумен, гъгнив, грозен и разтрисаше раменете му. В дъното на зейналата му уста се виждаха пломбирани зъби. И на нея й се доплака, трудно й бе да повярва, че изглежда по-зле от него. Имаше чувството, че го е видяла за последно едва ли не преди седмица — здрав, гъвкав, със спокойни светли очи, подсказващи, че не е от хората, които бягат. Само че той бе избягал. И какво от това? Не бе ли постъпила и тя по същия начин. В много отношения тя бе по-кофти човек от него.

— Да можеше да видиш другия — каза тя.

Баща й издаде звук, който бе нещо средно между ридание и смях.

Лу погледна навън. Нощта миришеше на комари, малко на оголена жица, малко на дъжд.

— Чухме странен шум — обяви Лу. — Бумтеж някакъв.

— Помислих, че е от изгоряло гърне на автомобил или изстрел — каза баща й.

Сълзите се стичаха по загрубелите му бузи и застиваха върху рунтавия, пожълтял от тютюна мустак. Трябваха му само златна звезда на гърдите и чифт револвери „Колт“.

— Твоят мост ли бе това? — попита Лу. От изненадата гласът му бе омекнал. — Преди малко ли дойде?

— Да, преди малко.

Помогнаха й да се довлече до кухничката. Само една лампа светеше — висяща над масата опушена стъклена чиния. Помещението бе в изряден вид, само фасовете в пепелника подсказваха, че тук живее някой. Всъщност и цигареният дим, и селитрата.

На масата лежеше отворена ученическа раница с експлозиви. Найлоновите торби бяха бели, лъскави, покрити с предупредителни надписи. Бяха подредени много старателно, а на големина бяха колкото самун хляб. Вик знаеше, че са тежки.

Настаниха я на стол от черешово дърво. Тя изпъна левия си крак. По бузите и челото й бе избила мазна пот, която не можеше да се избърше. Лампата над масата бе твърде силна и Вик имаше чувството, че някой бавно набутва в лявото й око заострен молив, който всеки момент ще стигне до мозъка.

— Може ли да я изключим? — попита тя.

Лу се пресегна и щракна ключа. До тях достигаше само кафеникавата светлина на лампата в дъното на коридора. Вик нямаше нищо против нея.

Вън писукаха разни животинки, звук, който предизвика у Вик асоциации с работещ генератор.

— Накарах го да изчезне — каза тя. — Моста. За да не ме последва някой. Затова съм се сгорещила. Минавах няколко пъти по него през последните два дена. Втриса ме малко от това, но няма проблеми, нищо работа.

Лу се намести на стола отсреща, при което се чу изскърцване. Изглеждаше смешно до масичката — като мечка с балетна поличка.

Баща й се облегна на кухненския плот и кръстоса ръце над мършавите си гърди. Вик си помисли, че тъмнината носи облекчение и на двама им. Сега те бяха просто сенки. Той можеше отново да е себе си, човекът, който седеше до леглото й, когато тя бе болна, и й разказваше къде е ходил с мотора си и в какви каши се е забърквал. Тя можеше да бъде момичето, което беше, когато живееха в една къща, момичето, което много харесваше и с което, за съжаление, вече нямаше много общи неща.

— Когато беше малка, се поболяваше така — каза баща й. Неговите мисли вероятно вървяха в същата посока. — Понякога донасяше разни неща след обиколките си из града с колелото. Изгубена кукла, изгубена гривна. Вдигаше температура и започваше да лъжеш. Двамата с майка ти често обсъждахме проблема. Къде си ходила, имам предвид. Чудехме се дали не крадеш разни предмети, а после, когато собствениците им разберат за липсата, ги връщаш.

— Не си бил на това мнение — каза тя. — Не си смятал, че крада.

— Да. Като цяло тази теория бе на майка ти.

— А твоята теория каква беше?

— Че използваш велосипеда като пръчица за откриване на вода. Едно време хората са определяли къде да копаят кладенци чрез клонки от тис или леска. Звучи малко шантаво, но по местата, където съм отраснал, никой не копае кладенец, без да се е консултирал с търсач на вода.

— Не си далече от истината. Помниш ли моста, който наричаха Прекия път?

Той сведе замислено глава. В профил изглеждаше почти по същия начин, както на трийсетгодишна възраст.

— Покритият мост. Ти и другите деца смятахте минаването по него за голямо геройство. Изправят ми се косите, като си спомня. Беше пред разпадане. В крайна сметка го бутнаха. През 1985 година?

— Да. Само че за мен той си остана. Когато трябваше да намеря нещо, той се появяваше и ме отвеждаше на правилното място. Като дете използвах ралея. Помниш ли колелото, което ми купи за един рожден ден?

— Беше твърде голямо за теб — отвърна той.

— После ми стана точно. Както ти каза. — Вик кимна към вратата. — Сега си имам мотоциклет. При следващото ми преминаване Прекият път ще ме отведе при Чарли Манкс. Уейн е при него.

Баща й не отговори. Главата му остана сведена.

— Не знам дали съм прав, господин Маккуин, но вярвам на всяка една нейна дума — рече Лу.

— Преди малко си минала по него? — попита баща й. — По твоя мост?

— Преди три минути бях в Айова. При една жена, която е наясно… беше наясно за Манкс. — Лу се намръщи, когато чу, че се говори в минало време за Маги, но Вик продължи, защото не желаеше да получава въпроси, на които е мъчително да се отговаря. — Не е задължително да ми вярваш. Когато ми кажеш как се борави с експлозива, ще накарам моста да се появи и заминавам. Ще го видиш. По-голям е от къщата ти. Помниш ли Снъфи от „Улица Сезам“?

— Въображаемият приятел на Голямото пиле? — попита баща й и като че ли се усмихна в мрака.

— При моста не е така. Той не е някаква измислица, която само аз виждам. Ако държиш да го видиш, бих могла да го извикам веднага, но предпочитам това да стане на тръгване. — Протегна инстинктивно ръка и потърка лявата си скула. — Ще е като избухване на бомба в главата ми.

— Бездруго е рано за тръгване — промърмори той. — Та ти току-що дойде. Виж се само! Зле си. Имаш нужда от почивка. И от лекар вероятно.

— Отпочинах колкото ми трябваше, а и ако отида в болница, лекарите ще ми предпишат белезници и екскурзия до затвора. Федералните си мислят… знам ли и аз какво. Че съм убила Уейн може би. Или че съм се забъркала в нещо незаконно и отвличането на Уейн е за сплашване. Не ми вярват за Чарли Манкс. Не мога да им се сърдя. Манкс умря. Дори са му направили аутопсия. Сигурно звуча като пълна откачалка. — Потърси го с поглед в мрака. — Ти защо ми вярваш?

— Защото си моето момиченце.

Каза го по толкова простичък и мил начин, че нямаше как да не изпита лоши чувства към него. В гърдите й внезапно се надигна омраза. Наложи се да извърне глава. Наложи се и да си поема дълбоко въздух, за да не затрепери гласът й от силните емоции.

— Ти ме изостави, татко. Не само мама заряза. Заряза и двете ни. Бях закъсала, а ти си отиде.

Той отговори:

— Когато разбрах, че съм сгрешил, вече нямаше връщане назад. Обикновено така се получава. Помолих майка ти да ме приеме отново, но тя отказа, и бе в правото си.

— Все пак можеше да останем близки. Можех да идвам при теб през уикендите.

— Срамувах се. Не исках да се срещаш с жената, с която живеех. Още първия път, когато ви видях заедно, разбрах, че тя не е за мен. — След кратко мълчание добави: — От друга страна, не бях щастлив с майка ти. Тя все ми намираше кусури, цели петнайсет години.

— Ти май изразяваше възмущението си чрез шамари, а? — изсъска тя.

— Така е — отвърна той. — Когато бях пиян. Малко преди смъртта й я помолих да ми прости и тя ми прости. Това е хубаво, макар че аз не съм си простил. Тъпо е сега да ти казвам, че искам да върна времето назад.

— Кога ти прости?

— Всеки път ми даваше прошка. През последните шест месеца разговаряхме всеки ден. Обаждаше се, когато ти бе на срещите на анонимните алкохолици. Бъбрехме си за сума ти неща. Тя ми разправяше как са при теб нещата, какво рисуваш, как е Уейн, с Лу разбирате ли се. Пращаше ми по имейл снимки на Уейн. — Загледа се в нея. — Не очаквам да получа прошка от теб. Направих редица грешки. Имаш пълно право да ме мразиш. Но те обичам и винаги съм те обичал, и ако сега мога да ти помогна с нещо, ще го направя.

Тя сведе глава. Виеше й се свят и не й достигаше въздух. Тъмнината наоколо сякаш се издуваше и свиваше като течност, като повърхност на черно езеро.

— Нямам намерение да се оправдавам. И не мога да се оправдая. Направих някои добри неща, но не много.

Тя не можа да се сдържи. Засмя се. Заболяха я бузите и леко й се пригади, но когато вдигна глава, разбра, че може да го погледне.

— Аз съм същата. Направих някои добри неща, но не съм прекалявала. Бива ме най-много в рушенето. Бащичко.

— Като стана въпрос за разрушаване — подхвана Лу, — какво ще правим с това? — Той махна към пълната с експлозиви раница.

Към китката му бе привързано картонче. Вик се вторачи в него. Той забеляза накъде гледа тя и се изчерви; мушна картончето в ръкава на фланелата си.

Лу продължи:

— Това са експлозиви, нали? Не е ли опасно да пушиш толкова близо до тях?

Крис дръпна силно от цигарата си, после се приближи и демонстративно загаси фаса в пепелника до раницата.

— Няма проблеми, само не бива да се хвърлят в огън. Детонаторите са в чантата, дето виси на стола на Вик. — Вик извърна глава и погледна пазарската чанта. — С една такава торбичка със селитра може да се взриви цял затвор. Което се надявам, че не планираш.

— Не — каза Вик. — Чарли Манкс се е отправил към място, наречено Коледна земя. Това е нещо като малко царство, в което той се чувства недосегаем. Ще отида там, ще спася Уейн и ще изравня всичко със земята. Откаченото копеле иска всеки ден да е Коледа, но аз ще му предоставя Деня на независимостта.