Джо Хил
Носферату (7)

Норкемфарм

Бинг знаеше, че човекът от Коледната земя идва, още преди да се появи Чарли Манкс и да му предложи да се поразходят с колата. Знаеше също така, че човекът от Коледната земя не е като другите хора и че работата като охранител в Коледната земя няма да е обикновена работа, и това го уреждаше напълно.

Знаеше заради сънищата, които му се сториха по-живи и реални от всичко, случило се до момента в живота му. В тези сънища той не можеше да влезе в Коледната земя, но можеше да я види през прозорците и вратата. Можеше да подуши миризмата на мента и какао, да види лампичките, светещи на високата десет етажа елха и да чуе скърцането и тракането на старата дървена въртележка. Можеше да чуе и музиката, и виковете на децата. Някой непросветен би си помислил, че ги дерат живи.

Знаеше заради сънищата, но и заради колата. Следващия път, когато я видя, работеше на товарната рампа. Някакви хлапетии бяха изрисували със спрей на задната стена голям черен пенис с дрънкулки, пръскащ черна семенна течност върху две големи червени топки, които вероятно трябваше да са цици, но според Бинг приличаха повече на играчки за елха. Бинг носеше защитно облекло от гума и противогаз и с помощта на разтворена в кофа луга и телена четка отстраняваше боята от стената.

Бинг обичаше да работи с луга, харесваше му как тя стопява боята. Дон Лури, хлапето аутист, което бе поело сутрешната смяна, твърдеше, че с помощта на луга човешкото тяло може да се превърне в мас. Дон Лури и Бинг бяха сложили един мъртъв прилеп в кофа с луга, а на следващата сутрин от него бяха останали само полупрозрачни кости.

Отдръпна се назад, за да се наслади на работата си. Тестисите почти бяха изчезнали и червените тухли се виждаха. Оставаха само черният пенис и циците. Докато оглеждаше стената, изведнъж видя, че сянката му е очертана ясно върху грубите тухли.

Завъртя се на пети и погледна назад. Черният ролс бе там — паркиран зад телената ограда; разположените му близко един до друг фарове светеха.

Човек може цял живот да не разбере кое пиле е врабче и кое кос, но всеки разпознава лебеда, когато го види. Така е и при колите. Понякога не можеш да различиш понтиак от форд, но видиш ли ролс-ройс, знаеш, че си видял ролс-ройс.

Бинг се усмихна, сърцето му подрипна в гърдите. Помисли си: „Сега ще отвори вратата и ще каже: «Млади човече, ти ли си Бинг Партридж, който пита за работа в Коледната земя?», и моят живот ще започне, най-накрая ще започне“.

Вратата обаче не се отвори… не и тогава. Човекът зад волана — Бинг не можеше да види лицето му заради светещите ярко фарове — нито се провикна, нито свали прозореца. Присветна дружелюбно с фарове и направи широк обратен завой, така че към сградата на „Норкемфарм“ да гледат стоповете.

Бинг свали противогаза и го мушна под мишница. Беше се зачервил и хладният въздух галеше приятно кожата му. Бинг чуваше, че в колата звучи коледна музика, по-точно Joy to the World от Хендел. Да, това пасваше идеално на настроението му.

Зачуди се дали човекът зад волана иска той да дойде. Да зареже противогаза и кофата с луга, да заобиколи оградата и да се качи отпред на пасажерското място. Но веднага щом направи крачка напред, колата тръгна.

— Чакай! — изкрещя Бинг. — Не си тръгвай! Чакай!

Гледката на отдалечаващия се ролс-ройс и на смаляващия се номер NOS4A2 го потресе.

Смаян и почти паникьосан, Бинг изрева:

— Аз я видях! Видях Коледната земя! Моля те! Дай ми шанс! Моля те, върни се!

Стоповете примигнаха. Ролсът намали за момент, сякаш онзи бе чул Бинг, после се плъзна напред.

— Дай ми шанс! — изкрещя. — Просто ми дай шанс!

Ролсът сви зад ъгъла и изчезна, зарязвайки зачервения, потен и с разтуптяно сърце Бинг.

Все още стоеше като истукан, когато мениджърът, господин Паладин, излезе на рампата да изпуши една цигара.

— Хей, Бинг, на тази стена все още се мъдри кур — провикна се той. — На работа ли си тази сутрин, или в отпуск?

Бинг гледаше отчаяно към пътя.

— Коледна ваканция — каза той, но тихо, за да не го чуе господин Паладин.

* * *

Измина една седмица от появяването на ролса, когато промениха графика и Бинг трябваше да кара двойни смени в „Норкемфарм“, от шест до осемнайсет часа. В склада бе ужасно горещо, толкова горещо, че бутилките с газ под налягане можеха да ти оставят пришка, ако ги докоснеш. Както винаги, Бинг се прибра с автобуса, като по време на четиресет и пет минутното пътуване от вентилационните отвори лъхаше топъл смрадлив въздух, а едно бебе не спря да реве.

Слезе на улица „Феърфийлд“, останалите три пресечки измина пеш. Въздухът вече не бе газ, а течност, течност, наближаваща точката на кипене. От омекналия асфалт се надигаше пара, затова къщите в края на пресечката се разкривяваха като отражения в басейн с немирни води.

— Жега, жега, махай се — затананика си Бинг. — Свари ме някой друг…

Ролсът бе паркиран пред къщата му. Човекът зад волана показа главата си от десния прозорец, погледна Бинг и се усмихна така, все едно бе видял стар приятел. Махна с ръка, пръстите му бяха доста дълги. Явно го подканяше да побърза.

Бинг стреснато вдигна ръка, за да отвърне на поздрава, и се спусна напред в тромав тръс. Трудно му бе да повярва, че ролсът е там. Всъщност през главата му бе минавала мисълта, че човекът от Коледната земя ще дойде да го вземе. В същото време се бе тревожил, че сънищата и фактът, че вижда колата, са като гарвани, кръжащи над нещо болно, което всеки момент ще се строполи — неговия разсъдък. При всяка стъпка към колата с номер NOS4A2 имаше чувството, че тя ще се плъзне бавно напред и отново ще изчезне. Нищо подобно.

Човекът всъщност не седеше на пасажерската седалка, защото ролс-ройс са английски коли и воланът им е от дясната страна. Шофьорът се усмихна благо на Бинг Партридж. Бинг от пръв поглед разбра, че макар и да може да мине за четиресетгодишен, човекът не е на неговите години, а е много по-възрастен. Очите му имаха мекия и похабен вид на морско стъкло; бяха стари очи, безкрайно стари. Имаше издължено, изтерзано лице, мъдро и приветливо, макар че захапката му бе обратна, а зъбите — криви. Бинг си помисли, че някои хора биха определили подобно лице като порско, но пък в профил то би изглеждало добре върху банкнота.

— Ето го! — провикна се седящият зад волана мъж. — Ентусиазирания млад Бинг Партридж! Човека на деня! Още преди време трябваше да си поговорим, младежо Партридж! Да проведем най-важния разговор в живота ти!

— Вие от Коледната земя ли сте? — попита плахо Бинг.

Мъжът на неопределена възраст потърка с пръст страничната част на носа си.

— Чарлс Талънт Манкс Трети на твоите услуги, драги! Изпълнителен директор на „Коледна земя Ентърпрайзис“, директор на „Коледна земя Ентъртейнмънт“, президент на забавлението! Също така Негово Височество Голямата клечка, макар че това не го пише в картичката ми. — Щракна с пръсти и в ръката му изведнъж се появи визитна картичка. Бинг я взе и я погледна.

— Можеш да усетиш вкуса на тези бастунчета, ако оближеш картичката — обясни Чарли.

Бинг се поколеба за момент, после прокара грапавия си език по картичката. Имаше вкус на хартия.

— Пошегувах се! — провикна се Чарли и перна Бинг по ръката. — За кого ме мислиш, за Уили Уонка^[1]? Хайде, влизай! Леле, синко, приличаш на човек, който всеки момент ще се превърне в локва! Имаш нужда от безалкохолно, ще те черпя. А и трябва да обсъдим нещо важно.

— Работа? — попита Бинг.

— Бъдеще — отвърна Чарли.