Джо Хил
Носферату (68)

Реалният живот

Вик се събуди с усещането, че се е успала и че нещо не е наред.

Чуваше приглушени от каменните стени гласове, мъжки гласове. Не можеше да долови думите. Замириса й на изгоряло. Помисли си, че е пропуснала някакво събитие, затворена в звуконепроницаемия саркофаг на медикаментите на Маги.

Надигна се в седнало положение. Трябваше да се облече и да се маха от тук.

След няколко секунди осъзна, че е облечена. Дори не си бе свалила маратонките, преди да легне да спи. Лявото й коляно имаше отровнолилав цвят и беше дебело, колкото коленете на Лу.

Горящата червена свещ се отразяваше в стъклото на аквариума. На бюрото имаше бележка; Маги й бе оставила съобщение, преди да си тръгне. Мъдра постъпка. Вик стрелна с очи револвера преспапие, който затискаше листа. Вик копнееше за наставления, които да й помогнат да спаси Уейн, да подобри състоянието на крака и главата си и да улесни живота си. Но дори бележка, посочваща къде е отишла Маги, би я задоволила: „Отивам в нощния магазин за храна и лекарства, ще се върна скоро“.

Вик отново чу гласовете. Някой срита празно кенче наблизо. Хората се приближаваха и когато влезеха в детското крило, щяха да видят свещта, ако не я загасеше. Осъзнаваше, че може би вече е твърде късно. Чу хрущене на стъкла под тежки обувки.

Тя скочи. Коляното й се огъна. Падна и прехапа устни, за да спре надигащия се писък.

Вик се опита да стане, но кракът й отказваше да й съдейства. Изпъна го внимателно, притвори очи, борейки се с болката, и се повлече по пода, като се изтласкваше напред с длани и с дясното си стъпало. Така спести болка, но се натовари с унижение.

Дясната й ръка сграбчи облегалката на стола на колелца. Лявата легна върху ръба на бюрото. Вик се набра и се изтласка над бюрото. Мъжете бяха в другото помещение, точно зад стената. Фенерчетата им все още не се бяха насочили към аквариума и тя си помисли, че е възможно да не са забелязали мътното жълтеникаво сияние на свещта. Наведе се да я духне, но застина, вторачена в листа с печат на библиотеката.

„Когато ангелите паднат, децата се прибират вкъщи.“

Хартията имаше петна, сякаш някой бе плакал, четейки съобщението.

Отсреща един мъж каза:

— Ханк, там свети нещо.

Секунди по-късно се чу бърборене по радиостанция, а диспечерът предаде кодирано с цифри съобщение.

— Десет-петдесет и седем в библиотеката, шестима полицаи на местопрестъплението, загинал човек.

Вик се бе навела да духне свещта, но това „загинал човек“ я спря. Мислите й се насочиха в друга посока.

Вратата зад нея се открехна, чу се звук от търкане на дърво в камък, после парче стъкло се изтърколи настрани.

— Извинете — каза човекът. — Госпожо, бихте ли дошли насам? Държа да виждам ръцете ви.

Вик вдигна пистолета на Чехов, извърна се и го насочи към гърдите му.

— Не.

Бяха двама. Не бяха извадили пистолетите си, което не я изненада. Съмняваше се, че по време на служба полицаите разкопчават кобурите си по-често от веднъж годишно. Дебелички бяха. Единият насочи мощно фенерче към нея. Другият бе замръзнал на прага.

— Ау! — изписка момчето с фенерчето. — Пистолет! Пистолет!

— Млъквай! Не мърдай от там! — изръмжа тя. — Ръцете ви да не доближават коланите. И хвърли скапаното фенерче! Заслепява ме.

Ченгето го хвърли и светлината веднага угасна.

Луничавите уплашени дебеланковци стояха неподвижно, а свещта хвърляше отблясъци върху лицата им. Единият вероятно тренираше отбора от Малката лига на сина си. Другият вероятно бе станал полицай заради безплатните млечни шейкове в „Макдоналдс“. Приличаха й на хлапета, които си играят на стражари и апаши.

— Кой е умрял? — попита тя.

— Госпожо, трябва да свалите този пистолет. Може да пострада някой.

Гласът му потреперваше.

— Кой? — попита тя, идеше й да се разкрещи. — По радиото казаха, че някой е загинал. Кой? Казвайте веднага!

— Някаква жена — отвърна момчето, което стоеше отзад на прага. Този отпред бе вдигнал ръце. Вик не виждаше ръцете на задния, нищо чудно той да се канеше да извади пистолет. — Нямаше документи у нея.

— Какъв цвят е косата й? — изкрещя Вик.

Другият отвърна:

— Познавате ли я?

— Какъв цвят е косата й, попитах!

— Оранжева. Познавате ли я? — попита стоящият на прага, който вероятно бе извадил пистолета си.

Трудно й бе да приеме, че Маги е мъртва. Както е трудно да умножаваш дроби, когато си настинал — твърде много и тежка работа. Само допреди малко двете лежаха на канапето, допрени една до друга. Топлината на Маги бе приспала Вик. Потресаващо бе, че Маги се е измъкнала и е умряла някъде, а Вик е продължила да спи. На всичкото отгоре само преди няколко дена Вик се бе разкрещяла на Маги, бе я наругала и заплашила. Това бе къде-къде по-грубо и осъдително от това да си спи кротко, докато тя умира на улицата.

— Как? — попита Вик.

— Кола може би. Изглежда, я е прегазила кола. Боже! Свалете този пистолет. Свалете го и ще поговорим на спокойствие.

— Ще се въздържа — каза Вик, извърна глава и духна свещта.

Мракът ги погълна.