Джо Хил
Носферату (66)

Хиър, Айова

Маги се събуди с ръка, преметната над талията на Вик, главата на Вик бе подпряна на гръдната й кост. Маги никога не бе лягала с толкова красива жена и искаше да я целуне, но не смееше. Всъщност по-скоро искаше да разреши сплетената и разрошена от вятъра коса на Вик и да я накара да заблести. Искаше да измие стъпалата на Вик и да ги намаже с крем. Щеше да е хубаво да разполагат с повече време, за да поговорят и за други неща освен за Чарли Манкс. Не че на Маги й се говореше. Тя искаше да слуша. Изпитваше ужас, когато се налагаше да отвори голямата си т-т-тъпа уста.

Маги разбра, макар да не се бе наспала, че няма да може да заспи скоро. Отдръпна се от Вик, приглади назад косата си и стана. При положение че Вик спеше, Маги можеше да направи нужното плочките да проговорят.

Запали цигара. Запали и свещ. Сложи си шапката. Придърпа торбата с плочките и развърза златните й връзки. Загледа се в мрака и дръпна жадно от цигарата си. Беше късно и й се искаше да натроши малко окси и да посмърка, но първо трябваше да свърши работа на Вик. Дръпна надолу яката на бялата си риза, оголвайки лявата си гърда. Затвори очи и забоде цигарата в нежната кожа в горната част на гърдата, като простена тихо през зъби. Усети мирис на изгоряла плът.

Метна цигарата и се надвеси над бюрото, стиснала здраво ръба му. Сълзи пареха очите й. Болката бе остра, силна… Прекрасна. Свещена.

„Сега — помисли си, — сега е моментът.“ Разполагаше с минута-две да накара плочките да дават смислени отговори. Понякога й се струваше, че само тази битка е важна — да извлечеш смисъл от световния хаос. Във вид на думи.

Започна да разбърква плочките. Беше играла тази игра много дълго време и бързо, и без никакви проблеми постигна резултат.

Когато видя, че се е получило, въздъхна доволно, все едно от раменете й бе паднала огромна тежест. Нямаше представа какво означава съобщението. В него имаше нещо енигматично, сякаш не представяше факт, а стихче от приспивна песен. Но Маги бе сигурна, че е уцелила. Винаги усещаше кога е уцелила. Беше ясно и просто като ключ, изщракващ в ключалка. Вик вероятно щеше да схване смисъла, но нека първо се наспи.

Преписа съобщението на плочките върху лист с печата на библиотеката. Прочете го. Добро беше. За пръв път от много време се чувстваше доволна от себе си.

Събра плочките една по една и ги върна в кадифената торба. Болката в гърдата бе намаляла до неприятно пулсиране. Извади цигарите си не за да се гори, а просто за да попуши.

Едно момче влезе в детската библиотека. Носеше пръчица бенгалски огън.

Тя го видя през замъгленото стъкло на стария аквариум — тъмна фигура на фона на по-ненаситения мрак на помещението. Детето размаха дясната си ръка и звездички с цвят на мед зачертаха линии в тъмнината. Секунда по-късно то изчезна заедно с искрящата си пръчица.

Маги се наведе към аквариума, смяташе да почука по стъклото и да изкара акъла на момчето, пропъждайки го, обаче се сети, че Вик спи, и се отказа. Децата идваха в библиотеката да палят фойерверки, да пушат и да рисуват графити по стените, а това хич не й харесваше. Веднъж бе попаднала на група тийнейджъри, които пушеха трева край купчина горящи книги, и направо полудя. Взе един крак от стол и ги погна, осъзнаваше, че ако тапетите се подпалят, ще загуби последното си убежище. Закрещя, без изобщо да заеква: „Подпалвачи на книги! Ще ви отрежа топките и ще изнасиля майките ви!“. Бяха петима, но побягнаха така, сякаш са видели призрак. Понякога самата тя се възприемаше като призрак, мислеше си, че е загинала при наводнението заедно с библиотеката.

Стрелна очи към Вик, която се бе сгушила на канапето със свити под брадичката юмруци. Този път Маги не можа да се въздържи. Наведе се и я целуна нежно по слепоочието, после закрачи към вратата. Устните на спящата се извиха в кисела усмивка.

Маги тръгна да търси хлапето. Влезе в детската библиотека и внимателно затвори вратата зад себе си. Килимът бе прокъсан, плесенясал и набран по краищата. Отдолу се показваше влажен бетон. Горната половина на огромния глобус в ъгъла бе обърната. В насъбралата се вътре вода плаваха гълъбови пера, а отстрани имаше курешки. Осрана Америка, обърната наопаки. Тогава осъзна, че торбичката с плочки за скрабъл все още е в ръката й. Бе забравила да я остави на бюрото. „Каква съм тъпачка само.“

Отдясно долетя звук, наподобяващ цвърчене на бучка масло в тиган. Маги заобиколи бюрото от орехово дърво, където бе давала книги като „Коралайн“, „Мистерията на къщата с часовника“ и „Хари Потър“. Когато приближи каменния коридор, който водеше към основната сграда, видя подскачащо жълто сияние.

Момчето стоеше в края на коридора с бенгалски огън в ръка. Малка тъмна фигура със скрито от качулка лице. Стоеше и се взираше, а насочената към пода пръчица пръскаше искри през облачета дим. В другата си ръка държеше продълговат сребрист флакон. На Маги й замириса на прясна боя.

— Спра да мога не — каза той с неестествено дрезгав глас и се засмя.

— Какво? — каза тя. — Хей, хлапе, я се разкарай от тук!

Той поклати глава, обърна се и се отдалечи — дете сянка, движещо се като в сън, осветяващо пътека към пещера на безсъзнателното. Клатушкаше се, за малко не се блъсна в стената. Беше пиян. Маги все още не усещаше миризма на бира.

— Хей! — викна тя.

Той изчезна. Нейде отпред заехтя смях. В мрака на залата за периодични издания мудно се проточваха огнени езици.

Маги се затича, изританите от нея спринцовки и бутилки затракаха по бетонния под. Мина покрай покрити с дъски прозорци. Някой, вероятно момчето, бе написал с червена боя на стената отдясно: „Господ изгоря жив. Останаха само дяволите“. Боята се стичаше, сякаш стените кървяха.

Влетя в залата за периодика, която приличаше на параклис заради високия си таван. По време на наводнението всичко тук бе залято и по водната повърхност се носеха купчини списания. Сега тази циментова камера бе облепена с изсъхнали вестници, купища хартия гниеше в ъглите, а тук-там се мяркаха спалните чували на бездомниците. Една телена кофа за боклук изпускаше мазен дим. Малкият пияница бе хвърлил бенгалския си огън върху струпаните вътре книги и списания. Основата на кладата пръскаше зелени и оранжеви искри. Маги видя как едно копие на „451 градуса по Фаренхайт“ се загърни и почерня.

Скрито под каменния свод в далечния край на помещението, момчето я наблюдаваше.

— Хей! — изкрещя тя отново. — Хей, копеленце!

— Късно твърде е вече но, сили всички с се съпротивлявам — каза той и се заклати като матрьошка. — Мен след върви не, моля, моля, моля.

— Хей!

Не го слушаше, не можеше да го слуша, а и бездруго той дрънкаше безсмислици.

Огледа се за нещо, с което да загаси огъня. Наведе се и взе един от спалните чували, беше синкав, хлъзгав, миришещ на повръщано. Мушна торбата с плочките под мишницата си, набута чувала в кошчето и го натисна силно, задушавайки огъня. Топлината и гадната миризма на горящ найлон и опърлен метал я накараха да се отдръпне.

Когато вдигна глава, момчето го нямаше.

— Да се махаш веднага от моята библиотека! Махай се, че ако те хвана, лошо ти се пише!

Той се изсмя отнякъде. Маги не можа да определи къде се е скрил. Смехът му бе ефирен, ехтящ, непроследим, същинско пърхане на крила високо сред покривните греди на изоставена църква. Спомни си надписа: „Господ изгоря жив. Останаха само дяволите“.

Треперещите й крака я понесоха към фоайето. Ако хванеше откаченото пияно копеленце, то щеше да престане да си мисли, че Господ е изгорял жив. Щеше да си помисли, че Господ е страховита библиотекарка с лесбийски наклонности.

Маги прекосяваше залата с периодика, когато изсвистя ракета. Звукът сякаш разтресе нервните й окончания, идеше й да се разпищи и да се скрие някъде. Вместо това се затича, пухтейки, приведена като войник, който е подложен на вражески огън.

Стигна до централната зала, чийто покрив бе висок двайсет метра, точно навреме, за да види как ракетата се удря горе, рикошира и се понася към мраморния под сред вълна от изумрудени пламъци и пропукващи искри. Миришещият на химикали дим се виеше из цялото помещение. Западаха петънца странна зелена светлина — радиоактивен адски снеговалеж. Смахнатият дребосък бе дошъл да изгори библиотеката, да, да я изгори! Ракетата се блъсна в стената вдясно и експлодира, просветвайки ярко, а Маги писна и се приведе, като прикри лицето си с длан. Една искра парна голата й предмишница и я накара да подскочи.

Момчето се захили идиотски в читалнята и побягна.

Ракетата бе изгаснала, но димът блещукаше с неземен нефритен оттенък.

Маги се втурна след хлапака, без да се замисля, движена изцяло от гняв и страх. Той не можеше да избяга през предната врата, която бе заключена отвън с катинар, но читалнята имаше авариен изход, чиято врата скитниците постоянно държаха отворена. Зад нея бе източният паркинг. Можеше да залови злосторника там. Не знаеше какво ще направи, когато го докопа, а и я бе страх да мисли по въпроса. Когато влезе в читалнята, видя как външната врата се затваря.

— Мръсник! — изсъска тя. — Мръсник!

Бутна вратата и излезе на паркинга. В далечния край единствената оцеляла улична лампа сияеше сред блед ореол. Средата на паркинга бе ярко осветена, но краищата тънеха в мрак. Копелето чакаше до стълба на лампата. Бе запалило бенгалски огън, наблизо имаше контейнер с книги.

— Ти да не си полудял бе! — кресна Маги.

Момчето се провикна:

— Виждам те през моя магически прозорец! — Очерта огнен кръг във въздуха на нивото на лицето си. — Сега главата ти гори!

— А̀ си запалил огън там, а̀ е загинал някой, ти например, задник!

Маги се задъхваше, крайниците й трепереха и настръхваха странно. Стисна торбата с потната си длан. Закрачи по паркинга. Вратата на аварийния изход изщрака и се затвори. „По дяволите, момчето е ритнало камъка, който не й позволяваше да се самозаключи.“ Сега, за да влезе, трябваше да заобиколи сградата.

— Виж! — провикна се детето. — Виж! Мога да пиша с огън!

Той размаха пръчицата и ярката бяла светлина остави послеобрази върху зрителния нерв на Маги, създавайки илюзия за пулсиращи букви.

Б

Я

Г

А

Й

— Кой си ти? — попита тя и се олюля.

Стоеше насред паркинга и се чудеше дали очите й не й играят някакви номера. Той наистина ли бе изписал дума?

— Виж! Мога да направя снежинка! Мога да създам Коледа през юли!

Той изрисува снежинка във въздуха.

Косъмчетата по ръцете й настръхнаха.

— Уейн?

— Да?

— О, Уейн! Мили боже!

Чифт фарове блеснаха в сенките зад контейнера. Бяха разположени близко един до друг, като при старите коли. Машината бе черна, затова не бе успяла да я забележи.

— Здравейте! — провикна се някой. Седеше на пасажерската седалка, всъщност не, зад волана, колата бе английска. — Чудесна нощ за шофиране! Елате насам, госпожице Маргарет Лей! Вие сте, нали? Изглеждате точно като на снимката във вестника!

Маги присви очи срещу фаровете. Каза си, че трябва да се размърда, че не бива да стои насред паркинга, но стъпалата й сякаш бяха залепнали за асфалта. Вратата на аварийния изход бе недостижима. Дали бе на десетина крачки, или на десет хиляди, все тая, освен това бе чула как ключалката й изщрака при затварянето.

Помисли си, че й остават минута-две живот. Запита се дали е готова. Мислите й се стрелкаха като уплашени врабчета, а точно в този момент бе от първостепенна важност да запази самообладание.

„Той не знае, че Вик е тук“ — рече си тя.

„Прибери момчето! Спаси го!“

„А Уейн защо не бяга?“

„Защото вече не може. Защото не знае, че трябва да бяга. Или знае, но не може да се контролира.“

Но той се бе опитал да я предупреди, бе написал „бягай“ с огън. Може би дори и в библиотеката се бе опитвал по някакъв особен начин да покаже, че я грози опасност.

— Господин Манкс? — провикна се Маги.

Все още не можеше да помръдне.

— Цял живот ме търсихте, госпожице Лей! — отговори на висок глас той. — Е, ето ме! Кой казва, че сънищата не се сбъдват! Елате, сигурен съм, че имате много въпроси към мен. Аз също имам много въпроси към вас! Елате да седнете при нас. Ще ви почерпя с царевица!

— О-о-оставете м-м-м-м… — подхвана Маги, но се запъна.

Езикът й бе също толкова безпомощен, колкото краката. Искаше да каже: „Оставете момчето“, но заекването я бе провалило.

— Н-н-н-не т-те р-р-азбирам — изкрещя Манкс.

— Майната ти! — каза.

Най-сетне се бе получило. Въпреки че този израз винаги я бе затруднявал.

— Ела тук, кльощава кучко! Влизай в колата. Или се качваш при нас, или ще те прегазя. Последен шанс.

Пое си дълбоко въздух и й замириса на… парфюм от гниещи хартии, изсъхнали на силното юлско слънце. Това вдишване можеше да обобщи цял един живот. Моментът идеше.

Тогава си помисли, че няма какво повече да каже на Манкс. Бе казала всичко. Извърна глава и се вторачи в Уейн.

— Трябва да избягаш, Уейн! Бягай и се скрий!

Бенгалският огън бе изгаснал. Струйка сивкав дим се виеше към небето.

— Защо да бягам? — отвърна той. — Съжалявам толкова. — Закашля се. Крехките му рамене подскочиха. — Отиваме в Коледната земя! Там ще е забавно! Съжалявам толкова. — Закашля се отново и викна: — Ти бягай! Играта ще е интересна! Контролирам се да мога не!

Гумите изсвириха остро по асфалта. Парализата я пусна. Или може би никога не я бе хващала. Може би мускулите и нервите й още от самото начало са били наясно, за разлика от съзнанието, че няма измъкване. Спусна се към Уейн. Абсурдната идея се състоеше в това да скрие момчето в гората. Мина пред призрака. Обля я ледена светлина. Двигателят ръмжеше. Никога не бе чувала толкова шумен двигател, толкова победоносен рев.

Стрелна очи настрани и си помисли: „Дано съм подготвена“. Предната решетка бе толкова близо, че от страх сърцето й подскочи към гърлото. Той не бе насочил ролса към нея, смяташе да се плъзне покрай нея. С едната си ръка стискаше волана и беше изнесъл горната половина на тялото си през отворения прозорец. Вятърът зализваше черната му коса назад, оголвайки високото му чело. Ококорените му очи гледаха хищно, изражението на лицето му излъчваше доволство. В дясната си ръка държеше сребрист чук… голям колкото Господ.

Тя не усети кога чукът се стовари върху врата й. Чу се изпукване като от настъпена електрическа крушка. Пред очите й проблесна ярка светлина. Шапката й хвръкна настрани като фризби. Краката й уж продължиха да препускат по асфалта, но когато погледна надолу, видя, че са във въздуха. Бе полетяла.

Маги се блъсна в страничната част на колата. Завъртя се, падна и се затъркаля, размахвайки безпомощно ръце. Премята се дълго, преди да застине по гръб до далечния бордюр. Бузата й бе опряна в грубата асфалтова настилка. „Бедната Маги!“ — помисли си тя, изпълнена с искрено, но някак примиренческо самосъжаление.

Не можеше да си вдигне главата, нито да я извърне. С периферното си зрение видя, че левият й крак се е извил навътре в коляното по изключително неестествен начин.

Кадифената торба лежеше наблизо, бе блъвнала плочки. Видя буквите У и Ф, и някои други. От тях се получаваше „Уф“. „Знаете ли, че умирате, госпожице Лей? Не, но охнете и ще се коригирам — помисли си тя и се изкашля по начин, който бегло приличаше на смях. На устните й изникна розово балонче. Кога се бе напълнила с кръв устата й?

Уейн се приближи, поклащайки небрежно ръце. Бледото му лице бе придобило нездрава лъскавина, но бе усмихнато — новите му зъбчета сияеха. По лицето му се стичаха сълзи.

— Изглеждаш смешно — обяви той. — Супер забавно!

Примигна през сълзи. Избърса се с опакото на дланта си, оставяйки лъскави следи по нежните си бузи.

Колата бе спряла наблизо, работеше на празни обороти. Вратата се отвори. Ботуши изскърцаха върху асфалта.

— Нима нищо забавно в това, че се удари в призрака! — каза Манкс. — Леле, каква гадна вдлъбнатина се е появила! Честно казано обаче, кльощавата кучка повече се е вдлъбнала. Влизай в колата, Уейн. Доста път ни чака, ако искаме да стигнем в Коледната земя преди изгрев-слънце.

Уейн се отпусна на коляно до нея. Сълзите бяха оставили по бледото му лице червени следи.

«Майка ти те обича — представи си Маги, че му казва. От устата й излизаха само хъхрене и кръв. Опита се да му обясни с очи. — Иска да си при нея.» Маги протегна ръката си, Уейн я пое и я стисна.

— Съжалявам толкова. Направя да можах не нищо.

— Нищо — прошепна тя едва чуто, помръдвайки леко устни.

Уейн пусна ръката й.

— Почивай си — каза той. — Почивай си тук. Сънувай нещо хубаво. Сънувай Коледната земя!

Той се изправи и тръгна нанякъде. Отвори се врата, затвори се врата.

Погледът на Маги се спря върху ботушите на Манкс. Той бе застанал точно до разпръснатите плочки. Сега тя видя и други букви — М, Р, Т, И. Сглоби «Мир». «Мисля, че той ми счупи врата — мир на твоята душа!» — помисли си и се усмихна отново.

— Защо се смееш? — попита Манкс с треперещ от омраза глас. — Нищо смешно няма! Ти ще умреш, аз ще живея. Е, можеше да поживееш още малко. Още ден-два. Щеше ми се да разбера някои неща… като например на кои хора си казала за мен. Исках… не извръщай поглед, когато ти говоря!

Тя бе затворила очи. Не искаше да гледа обърнатото му наопаки лице, и то от земята. Не заради грозотата му, а заради тъпашкото изражение. Долната му челюст бе виснала и ясно се виждаха обратната захапка и кривите покафенели зъби. Очите му изпъкваха от черепа.

Той стъпи върху корема й. Ако животът бе справедлив, тя нямаше да усети нищо, но справедливост нямаше и никога не бе имало, и тя запищя. Как е възможно да имаш толкова тежки наранявания, а да не си изпаднал в безсъзнание!

— Слушай сега! Не бе нужно да умираш така! Не съм чак толкова лош човек! Приятел съм с децата и не желая никому зло, като изключим онези, които ми пречат на работата! Нямаше смисъл да ми се опълчваш. Но ти го направи и виж докъде се докара. Аз ще живея вечно, момчето също. Животът ни ще е хубав, а ти ще се превърнеш в прах и…

Тогава тя разбра. Навърза буквите и разбра какво е значението. Изпухтя и изцапа ботушите на Манкс с кръв. Този звук нямаше как да се сбърка — смях.

Манкс се отдръпна, сякаш тя се бе опитала да го ухапе.

— Кое му е смешното? Кое му е смешното ти да умираш, а аз да продължавам да живея? Ще си тръгна и никой не може да ме спре, а на теб ще ти изтече кръвта и ще умреш. Това ти се струва весело?

Тя се опита да му каже. Размърда устни в опит да произнесе думата. Но само хриптеше и пръскаше кръв. Напълно бе загубила дар слово и при мисълта за това изпита дълбоко облекчение. Край на заекването. Край на отчаяните опити да се изкаже, борейки се с кьопавия език.

Манкс се изправи в цял ръст и изрита плочките, които при правилно подреждане изписваха думата «триумф».

Той се отдалечи с бърза крачка. Поспря се, колкото да вземе шапката на Маги, да я изтупа и да я сложи на главата си. Чу се затръшване на врата. Радиото се включи. Тя се заслуша в дрънченето на коледни камбанки и в топлия мъжки глас, който пееше: «Тичайки в снега…».

Колата включи на скорост и потегли. Маги притвори очи.

Триумф — 45 точки, ако успееш да нагласиш тройната дума и двойна буква. «Триумф» — помисли си Маги. — Вик печели.“