Джо Хил
Носферату (61)

Магазин за фойерверки „Стреляй до луната“, Илинойс

В прашния слънчев следобед Манкс отби от пътя и насочи призрака към двора на магазин за фойерверки. На рекламната табела бе изобразена страховито издута луна, в едното око на която бе забита ракета, хвърляща огън. Уейн се засмя и стисна играчката си луна.

Магазинът представляваше продълговата сграда с дървен стълб за връзване на коне отпред. Тогава Уейн предположи, че са стигнали Запада, където бе преминала по-голямата част от живота му. На север също можеше да се видят такива стълбове, ако целта на собствениците бе селският вид, но на запад покрай тях понякога имаше конски тор, а това означаваше, че си в страната на каубоите. Макар че в днешно време много каубои караха АТВ и слушаха Еминем.

— В Коледната земя има ли коне? — попита Уейн.

— Елени — отвърна Манкс. — Опитомени бели елени.

— За яздене стават ли?

— Не, но вземат храна от ръката ти!

— Какво ядат?

— Каквото им дадеш. Сено. Захар. Ябълки. Не са придирчиви.

— И всичките са бели?

— Да. Обаче е трудно да ги забележиш в снега. В Коледната земя винаги е снежно.

— Можем да ги боядисаме! — възкликна ентусиазирано Уейн. — Така ще се виждат.

Напоследък му идваха вълнуващи идеи, и то много.

— Да — отвърна Манкс. — Това звучи забавно.

— Да ги боядисаме червени. Червени елени. Червени като пожарникарски камиони.

— Голяма веселба.

Уейн се усмихна при мисълта как опитоменият елен чака кротко да го боядисат в яркочервено. Прокара език по острите си нови зъби и започна да обмисля възможностите. Смяташе, когато пристигне в Коледната земя, да пробие старите си зъби, да ги наниже и да ги носи като огърлица.

Манкс посегна към жабката, отвори я и извади телефона на Уейн. Беше го използвал няколко пъти сутринта. Беше търсил Бинг Партридж, който обаче не бе вдигнал. Господин Манкс не остави съобщение.

Уейн погледна през стъклото. От магазина излезе човек, стиснал торба в едната си ръка. С другата бе хванал русо момиченце, което подскачаше като агънце. Щеше да е забавно да боядиса момиченцето в яркочервено. Да съблече дрехите й, да я притисне на земята и да боядиса стегнатото й гърчещо се телце. Цялата да я боядиса. Но за тази цел трябваше да й обръсне главата. Уейн се зачуди за какво би могла да послужи торба с руса коса. Можеше да се измисли нещо забавно, със сигурност.

— Господи, Бинг! — възкликна Манкс. — Къде беше?

Отвори вратата и излезе от колата.

Момиченцето и баща му се качиха в един пикап и потеглиха. Уейн им помаха. Момиченцето го видя и отвърна на поздрава му. Еха, каква страхотна коса имаше само! Мека и златна. От нея можеше да се направи въже. С клуп, на който тя да бъде обесена. Адски шантава идея. Уейн се зачуди дали някога се е случвало човек да бъде обесен на собствената си коса.

Манкс говореше по телефона отвън. Крачеше напред-назад и изпод ботушите му се надигаха бели облачета прах.

Ключалката на задната дясна врата изщрака. Манкс отвори вратата и се наведе.

— Уейн? Спомняш ли си, че вчера се разбрахме, че ако слушаш, ще ти позволя да разговаряш с майка си. Не искам да си мислиш, че Чарли Манкс не си държи на думата! Ето ти я. Иска да разбере как си.

Уейн взе телефона.

— Мамо? Аз съм. Как си?

Чу се свистене и пукане, а после и глъхнещият от вълнение глас на майка му.

— Уейн!

— Тук съм. Чуваш ли ме?

— Уейн! — повтори тя. — Уейн, добре ли си?

— Да! Спряхме да купим фойерверки. Господин Манкс ми е обещал бенгалски огън и ракети. Ти как си? Да не би да плачеш?

— Липсваш ми. Мама иска да си при нея, Уейн. Идвам да те взема!

— О, добре. Падна ми зъб. Всъщност няколко паднаха! Мамо, обичам те! Всичко е наред. Добре съм. Забавляваме се!

— Уейн, не си добре. Той ти причинява нещо. Влиза в главата ти. Трябва да го спреш. Трябва да се пребориш с него. Той не е добър човек.

В стомаха на Уейн запърхаха пеперуди. Прокара език над новите си остри зъби.

— Ще ми купи фойерверки — отвърна мрачно.

Цяла сутрин бе мислил за това как ще надупчи нощта с ракети, подпалвайки небето. Искаше му се и облаците да пламнат. Хубава гледка щеше да е! Горящи облаци да падат от небето, оставяйки черен дим след себе си.

— Той уби Хупър, Уейн — каза тя и думите й сякаш му зашлевиха шамар. Уейн трепна. — Хупър загина, защитавайки те. Ти също трябва да се бориш.

Хупър. Имаше чувството, че от години не е мислил за Хупър. Сега си го спомни — големите тъжни очи, рошавата глава, лошия дъх, топлата мека козина и глупашкото въодушевление… и как бе умрял. Беше захапал Човека с противогаза за глезена, след което господин Манкс… господин Манкс…

— Мамо! — възкликна Уейн. — Мисля, че съм болен, мамо. Мисля, че съм отровен отвътре.

— О, миличък — Тя отново се разплака. — О, миличък, дръж се. Остани себе си. Идвам.

Очите на Уейн смъдяха и за момент всичко се размаза и раздвои. Изненада се, че му се е доплакало. Все пак не се чувстваше тъжен; по-скоро имаше тъжни спомени.

„Кажи й нещо, което би могла да използва — помисли си той. После мисълта дойде отново, но по-бавно и на обратно. — Да използва. Нещо. Кажи.“

— Видях баба Линда — промърмори той. — В съня си. Говореше объркано, но разбрах, че иска да му се опълча. Само че е трудно. Все едно да се опитваш да вдигнеш канара с лъжица.

— Направи каквото е поискала — настоя майка му. — Опитай поне.

— Да. Да, така да бъде. Мамо. Мамо, и нещо друго — избърбори припряно той. — Той кара към…

Манкс се пресегна и измъкна телефона от ръката му. Издълженото му кльощаво лице се бе зачервило, а очите му проблясваха гневно, като на картоиграч, който е очаквал да спечели ръка, но е изпуснал.

— Е, стига дрънканици — каза той с веселяшки глас, който не пасваше на блясъка в очите му, и затръшна вратата в лицето на Уейн.

След затварянето на вратата, сякаш се прекъсна някаква електрическа верига. Уейн се отпусна в кожената седалка. Чувстваше се уморен, вратът му бе схванат, а слепоочията му пулсираха. Някои неща го тревожеха. Гласът на майка му, плачът й, Хупър, който умря заради ухапването — от всичко това му се свиваше стомахът.

„Отровен съм — каза си. — Съм отровен.“ Потупа предния си джоб, където бяха изпадалите му зъби, и се замисли за лъчевата болест. „Облъчен съм. Каква смешна дума. Навява асоциации с гигантските мравки от черно-белите филми, които гледахме с баща ми.“

Зачуди се какво ще стане, ако сложи мравки в микровълнова печка. Предположи, че просто ще се изпържат, изглеждаше му невероятно да пораснат. Но как да разбере, без да е опитал! Погали малката луна и си представи как те пукат като пуканки. Нейде дълбоко в съзнанието му се прокрадна странна мисъл — дали не трябва да се опита да разсъждава наопаки — която той обаче не успя да задържи. Не беше забавна.

Когато Манкс влезе в колата, Уейн отново се усмихваше. Нямаше представа колко време е минало, но Манкс бе приключил телефонния си разговор и дори бе напазарувал. Носеше тънка хартиена торба, от която стърчеше тръба със зелен цвят, обвита в целофан. На етикета на тръбата пишеше: „Лавина от звезди — прекрасен завършек за една прекрасна нощ!“.

Манкс погледна над предната седалка. Кокореше се, а устните му бяха изкривени в недоволна гримаса.

— Купих ти бенгалски огън и ракета — обяви Манкс. — Друг въпрос е дали ще ги използваме. Сигурен съм, че се канеше да кажеш на майка си, че отиваме при госпожица Маги Лей. За малко да ми развалиш забавлението. Аз правя всичко възможно да ти е хубаво, а ти все гледаш да ме прецакаш.

Уейн отвърна:

— Имам ужасно главоболие.

Манкс поклати гневно глава, затръшна вратата и отпраши към пътя. Цупеше се в продължение на няколко мили, но недалече от границата с Айова един дебел таралеж се опита да пресече пътя и бе пометен от призрака. Тупването бе толкова силно и неочаквано, че Уейн нямаше как да не зацвили от кеф. Манкс погледна назад и му се усмихна топло. После включи радиото и двамата запяха O Little Town of Bethlehem, и всичко се оправи.