Джо Хил
Носферату (60)

Къщата на съня

Не изпитваше болка. Болката щеше да дойде по-късно. Нямаше впечатлението, че се събужда, че е на път да се свести. Струваше й се, че всичко в нея започва неохотно да се намества. Процесът бе продължителен и бавен, толкова продължителен и бавен, колкото ремонтирането на триумфа.

Спомни си триумфа, преди да си спомни собственото си име. Нейде звънеше телефон. Чуваше го ясно, старовремско дрънкане, удряне на чукче върху камбанка. Веднъж, два пъти, три пъти, четири пъти. Звукът разбуди съзнанието й, но изчезна още преди тя да е осъзнала, че е будна.

Скулата й бе влажна и студена. Вик лежеше по корем на пода, с топната в някаква локва буза. Устните й бяха сухи и напукани, умираше от жажда. Близна водата и усети вкус на цимент, но локвата бе приятно хладна. Облиза устните си, за да ги навлажни.

До лицето й имаше ботуш. Виждаше черните грайфери и висналата връзка. Той й се мяркаше пред очите от един час. Тя го фиксираше за момент, после, щом затвореше очи, забравяше за него.

Вик не можеше да определи къде се намира. Казваше си, че трябва да стане да провери. Мислеше си, че има голяма вероятност внимателно наместилите се парченца от нея да се пръснат вследствие на усилието, но не виждаше друг вариант. Осъзнаваше, че скоро няма да дойде помощ.

Бе претърпяла злополука. С мотора? Не. Намираше се в мазе. Виждаше лющещата се мазилка на стените. И миризмата, общо взето, бе като на мазе, но имаше и други миризми — на обгорен метал и на фекалии, сякаш наблизо имаше непочистен кенеф. Опря дланите си в пода и се надигна на колене.

Не я заболя толкова, колкото очакваше. Имаше болежки в ставите, кръста и задника, но те бяха като при грип, не като от счупени кости.

Когато го забеляза, изведнъж си припомни всичко. Бягството от езерото Уинипесоки, моста, рухналата църква и човека, на име Бинг, който се опита да я напръска с газ и да я изнасили.

Човека с противогаза бе на две части, свързани от няколко преплетени черва. Горната част от тялото му бе в коридора. Краката му бяха точно пред вратата, а ботушите — до мястото, където допреди малко бе лежала Вик.

Бутилката със севофлуран се бе пръснала, но дюзата все още си стоеше на мястото, а част от парчетата се бяха лепнали върху… нещо като каска от метални шипове. Тъкмо човекът миришеше на септична яма вероятно защото червата му се бяха разкъсали.

Помещението изглеждаше разкривено. При вида му на Вик й се зави свят, както когато станеше твърде рязко. Леглото бе преобърнато, виждаха се пружината и краката. Мивката се бе отделила от стената и висеше наклонена под ъгъл. Държаха я две тръби, излезли от скобите си. От една спукана връзка бликаше вода, която се събираше в локвата на пода. Вик си помисли, че ако не се бе свестила, можеше да се удави.

Отне й доста време да се изправи. Левият й крак отказваше да се изпъне в коляното, а когато го направи, болката бе толкова остра, че Вик си пое рязко въздух през зъби. Капачката бе придобила синьо-зелен цвят. Не смееше да стъпи здраво на този крак, защото не го чувстваше стабилен.

Вик огледа отново помещението, сякаш бе посетител в музей на страданието. Нямаше какво повече да прави тук. „Да тръгваме, приятели. В съседната изложбена зала има още по-интересни експонати.“

Тя стъпи между краката на Човека с противогаза, после го прескочи, като много внимаваше да не се препъне в изпънатите черва. Гледката бе толкова нереална, че дори не й се догади.

Заобиколи горната част на тялото му. Не искаше да вижда лицето му, затова се извърна. Но не можа да се въздържи и след две крачки погледна през рамо.

Главата му бе извърната настрани. Очите му се взираха учудено в нищото. Зейналата му уста бе пълна с разтопена пластмаса и обгорял плат.

Тръгна по коридора. Беше като да прекосиш палубата на лодка, която започва да се преобръща. Носеше я надясно, така че се налагаше да се подпира на стената. На коридора всичко му бе наред. Вик бе лодката, която бе пред преобръщане, пред гмурване в разпенена бездна. За момент се разсея и натовари повечко левия си крак. Коляното моментално се огъна и тя посегна да се хване за нещо. Ръката й попадна върху бюста на Исус Христос, чието лице бе обгорено и на мехури от едната страна. Бюстът лежеше върху рафт, натъпкан с порнографски списания. Исус й се хилеше похотливо, а когато отдръпна ръката си, Вик видя, че по нея е полепнала пепел. „Господ изгоря жив. Останаха само дяволите.“

Не биваше да се осланя много на левия си крак. В главата й се появи странна, не особено ясна мисъл: „Благодаря на Господ, че моторът е английски“.

Точно пред стълбището се спъна в купчината торби за боклук и падна. За втори път падаше тук. Първия път торбите бяха омекотили падането й и вероятно й бяха „спестили“ счупване на врата или черепа.

Предметите вътре бяха студени и тежки, но не много твърди. Вик напипа едно нещо, което подозрително приличаше на ханш, а после и друго, с форма на гръден кош. Не искаше да се занимава с това, но ръцете й започнаха да късат найлона, който бе пристегнат с тиксо.

Изригналата миризма не бе на мърша, а дори по-гадна — на джинджифил. Мъжът отдолу бе слаб и още си личеше, че някога е бил хубав. По-скоро бе мумифициран, отколкото разложен. Кожата му бе сбръчкана и пожълтяла, очите му бяха потънали в очните ямки. Бе отворил уста в безмълвен вик. Но впечатлението за викане може би се дължеше на оголване на зъбите вследствие на свиване на кожата.

Вик пусна въздишка, която прозвуча като ридание. Положи длан върху студеното лице на мъжа.

— Съжалявам — каза на мъртвеца.

Не можа да се въздържи, разплака се. По принцип не бе от плачливите, но в определени моменти сълзите бяха единствената смислена реакция. Плаченето бе нещо като лукс; мъртвите не тъжат, не ридаят за никого и нищо.

Погали отново бузата на мъжа. Когато палецът й се допря до устните му, видя натъпкания в устата му лист хартия.

Мъртвецът я гледаше умолително.

Вик каза:

— Добре, приятелю.

Извади листа от устата му, без изобщо да се погнуси. Човекът бе посрещнал смъртта сам, а после бе изхвърлен като боклук. Независимо какво бе искал да каже, Вик бе готова да го изслуша, въпреки че вече нямаше как да му помогне.

Бележката бе написана с молив, с разкривен почерк. Бе използвал парче от опаковка на коледен подарък.

Мислите ми са достатъчно ясни, мога да пиша. За пръв път от много време. Най-важното:

• Аз съм Нейтан Деметър от Бранденбург, Кентъки.

• В плен съм на Бинг Партридж.

• Той работи за човек, на име Манс.

• Имам дъщеря, Мишел, която е красива и мила. Благодаря на Бог, че колата взе мен, а не нея. Моля, непременно й дайте да прочете следното:

Обичам те, миличка. Не се плаша от болката, защото, когато затворя очи, виждам теб.

Няма проблем да си поплачеш, но не се отказвай от смеха.

Не се отказвай от щастието.

Нуждаеш се и от двете. Аз имах и двете.

Обичам те, дечко. Татко.

Вик прочете написаното веднъж, докато седеше до мъртвеца, и втори път — на долната стълбищна площадка. Гледаше да не се разплаче.

Малко по-късно избърса лицето си с длани. Погледна стълбите. Причерня й за момент, като си спомни как се бе изтърколила по тях. Цяло чудо бе, че е жива. Бе слязла долу бързо, но щеше да й отнеме много време да се качи. Лявото й коляно пулсираше, пробождано от остра болка при всеки удар на сърцето й.

Мислеше си, че разполага с цялото време на света да изкачи стълбите, но на средата на пътя телефонът отново зазвъня. Вик се поколеба, заслушана в ударите на чукчето върху камбанката. Заподскача нагоре, подпирайки се на парапета и почти без да стъпва на левия си крак. „Холандче в рокличка синя съм знайте, елате с мен на много неща да играете“ — пееше в главата й момиченце с писклив глас. Вик от десетилетия не се бе сещала за тази свързана с играта на дама песничка.

Стигна до горната площадка, мина през вратата и тогава бе обляна от силна слънчева светлина. Чак й прималя от яркото сияние. Телефонът продължаваше да звъни. Много скоро, който и да звънеше, щеше да се откаже.

Вик сграбчи слушалката на черния телефон, който бе сложен на стената, вдясно от вратата към сутерена. Подпря се на касата с лявата си ръка, като отбеляза, че все още стиска бележката от Нейтан Деметър. Допря слушалката до ухото си.

— Господи, Бинг! — каза Чарли Манкс. — Къде беше? Звъня като луд от сума ти време! Започнах да се тревожа да не си направил някоя щуротия. Няма нищо фатално в това, че не си с мен. Ще се отворят и други шансове, а междувременно възникнаха задачки за теб. Но първо ми кажи последните новини за нашата добра приятелка госпожица Маккуин. От телевизията разбрах, че е избягала от къщата в Ню Хемпшир. Чувал ли си нещо за нея? Какви ги върши тя според теб?

Вик вдиша и после бавно издиша.

— О, беше много заета — каза Вик. — Преди малко помогна на Бинг да освежи мазето си. Цветовете бяха адски скучни, така че боядисах стените в бинговочервено.

* * *

Последва дълго мълчание и Вик се зачуди дали Манкс не е затворил. Тъкмо се канеше да викне името му, когато той заговори отново:

— Опа! Да не би да намекваш, че бедният Бинг е мъртъв? Съжалявам, ако е така. Раздялата ни бе доста неприятна. Сега се чувствам виновен. Той бе едно голямо дете. Предполагам, правил е лоши неща, но няма как да го виним! Животът го направи такъв!

— Престани да дрънкаш за него. И ме чуй много добре! Идвам да взема сина си, Манкс! Гледай да не си наблизо, когато го намеря. Отбий. Където и да си, отбий. И пусни момчето ми да слезе от колата. Живо и здраво го искам. Кажи му да ме чака там и че ще дойда скоро. Изпълниш ли желанието ми, няма да се занимавам с теб. Ще те оставя да се измъкнеш. Така ще сме квит.

Не бе съвсем искрена, просто трябваше да говори такива неща.

— Как откри Бинг Партридж, Виктория? Много искам да разбера това. Както в Колорадо ли беше? По твоя мост ли мина?

— Уейн невредим ли е? Как е? Искам да говоря с него. Дай ми го!

— Пържещите се в ада искат ледена вода. Отговори на въпросите ми и ще видим… може и аз да отговоря на твоите. Кажи ми как се добра до Бинг.

Вик цялата трепереше.

— Кажи ми първо дали е жив. Ако не е, Господ да ти е на помощ. Ако не е, ако не е, Манкс, ще те сполети нещо много по-лошо от това, което се случи на Бинг!

— Добре е. Той е прекрасен мъничък лъч светлина! Засега това ти стига. Кажи ми как намери Бинг. Чрез мотоциклета ли? В Колорадо използва велосипед. Е, вече явно имаш ново превозно средство. То ли те отвежда при моста? Кажи ми и ще ти разреша да говориш с момчето.

Никаква лъжа не й идваше наум, а и едва ли нещо щеше да се промени, ако той научеше истината.

— Да. Минах по моста. Той ме доведе тук.

— Така — подхвана Манкс, — сдобила си се с ново превозно средство. С мотор с допълнителна скорост, нали? Но той не те закара при мен. Закара те в Къщата на съня. Мисля си, че има причина за това. Притежавам кола с няколко допълнителни скорости, така че разбирам туй-онуй. Въпросните средства имат някои особености. — След кратка пауза добави: — Ти настоя да отбия и да пусна сина ти. Щяла си да стигнеш бързо до мястото. Мостът може да те отвежда до конкретни точки, нали? Логично изглежда. За мост става дума все пак. Двата края трябва да почиват върху нещо, дори ако въпросното нещо са идеи.

— Синът ми. Моят син. Искам да чуя гласа му. Ти обеща.

— Няма да се лъжем, я — каза Манкс. — Ето ти го, Вик. Чуй се с малчугана.