Джо Хил
Носферату (57)

Път 3 — Ню Хемпшир

Пътят миришеше на чисто — на вечнозелена растителност, на вода, на дървета.

Вик си мислеше, че всеки момент ще завият сирени, но когато погледна в лявото огледало, видя единствено половин миля пуст път. Не се чуваше нищо друго освен равномерното боботене на триумфа.

На осем хиляди метра над нея летеше пътнически самолет — ярка стрела светлина, насочена на запад.

След още един завой Вик напусна крайезерния път и пое на запад, към зелените хълмове над Уинипесоки.

Не знаеше как да стигне до следващия етап, как да накара нещата да проработят, на всичкото отгоре не разполагаше с много време. Предния ден бе успяла да стигне до моста, но това сякаш бе адски отдавна, сякаш въпросната случка бе от детството й.

Сега бе твърде слънчево, за да се случи нещо невъзможно. Ясното време предполагаше свят, която се основава на разума и се подчинява на общоприетите закони. След всеки завой следваше още път, асфалтът изглеждаше свеж и контрастен на слънчевата светлина.

Вик следваше извивките на пътя, отдалечавайки се от езерото. Дланите й се бяха запотили, а кракът я болеше от непрестанното сменяне на скоростите. Въпреки това даде още газ, сякаш, засилвайки се, можеше да пробие дупка в света.

Профуча през градче, което не бе нищо повече от жълта предупредителна светлина, висяща над кръстовище. Възнамеряваше да кара, докато не й свърши бензинът, а после да зареже мотора и да тича в средата на пътя, докато скапаният Пряк път не се появи или краката й не се схванат.

Само че мостът нямаше да се появи, защото не съществуваше. Прекият път бе само в съзнанието й. С всяка изминала минута този факт й се виждаше все по-трудно опровержим. Психиатърът й бе напълно прав — мостът не бе нищо повече от авариен люк, през който тя минаваше, когато не можеше да се справи с реалността, даващата сили и спокойствие фантазия на жена в тежка депресия от преживените травми.

Увеличи скоростта, вече вземаше завоите с почти шейсет мили в час.

Караше толкова бързо, че можеше да се престори, че бликащите от очите й сълзи са следствие от силния вятър.

Триумфът се залепи за склона на някакъв хълм и отново се заизкачва. След един завой близо до върха изникна полицейска кола. Движеше се в противоположната посока. Вик бе близо до двойната разделителна линия и за момент се олюля от въздушната вълна. Шофьорът бе свалил стъклото и лакътят му стърчеше навън. Полицай с едро, загоряло от слънцето лице и клечка за зъби в ъгъла на устата. Разминаха се толкова близко, че ако бе протегнала ръка, Вик можеше да му вземе клечката.

Секунда по-късно полицаят изчезна, а тя превали хълма. Той вероятно се бе запътил към кръстовището с жълтата предупредителна светлина, за да й направи засада. Сега щеше да му се наложи да кара по криволичещия път чак до градчето, за да може да обърне и да се впусне в преследване. Вик имаше около минута преднина.

След един остър завой мярна долу в далечината залива Пагус, бе тъмносин и студен. Зачуди се кога ще я вкарат в затвора и кога ще може да види отново езерото. Немалко време от живота й бе минало на места, където храната бе гадна и имаше строги правила. Гасене на лампите в осем и половина. Хапчета в хартиена чашка. Вода с вкус на ръжда заради старите водопроводи. Тоалетни чинии от неръждаема стомана, така че виждаш синя вода само когато пуснеш казанчето.

Пътят се издигна, после рязко се спусна надолу. В ниското, от лявата страна, имаше магазин — двуетажна постройка от белени трупи. На табелата над входната врата пишеше: „Видео“. По тези места хората все още гледаха видео, вземаха си под наем не само дивидита, но и видео касети. Вик почти бе подминала магазина, когато реши да свие към неасфалтирания паркинг. Можеше да се паркира и отзад, под сенките на боровете.

Настъпи задната спирачка, когато вече влизаше в завоя, и тогава се сети, че тя не работи. Натисна предната, като се зачуди дали е възможно и тя да не работи.

Работеше. Предната спирачка захапа толкова здраво, че Вик едва не се преметна над кормилото. Задната гума запищя остро и остави черна следа върху пътя. Моторът влетя в паркинга, плъзгайки се настрани. Колелата хвърляха облаци кафяв прах.

Триумфът профуча покрай знака „Видео“ и се закова чак в края на паркинга.

Под сенките на дърветата се бе настанил нощен мрак. Зад сградата една провиснала верига препречваше подхода към някаква пътека — за планинско колоездене или запуснат туристически маршрут. Вик не я бе забелязала от пътя, а и нямаше как, защото бе скрита от дърветата.

Чу полицейската кола, когато тя вече бе съвсем близо, защото ушите й ехтяха от тежкото дишане и бясното препускане на сърцето. Колата подмина магазина, като шасито й закачи една от неравностите на пътя.

Вик засече някакво движение с периферното си зрение. През един от прозорците, по който бяха налепени реклами за лотарията, надничаше човек — дебело момиче с халка на носа. Кокореше се тревожно и мърдаше устни, говорейки по телефона.

Вик погледна преградената от верига пътека. Тясната ивица земя бе покрита с изсъхнали борови иглички. Водеше право надолу. Какво ли имаше там долу? Дали там не минаваше път 111? Дори ако пътеката не водеше към пътя, пак можеше да я следва известно време, а после, когато свършеше, можеше да скрие мотора в гората. В гората щеше да е спокойно. Идеално място да поседиш, чакайки да дойде полицията.

Изключи от скорост и забута мотора покрай веригата. Вдигна ходилата си на стъпенките и остави гравитацията да си свърши работата.

Мракът бе наситен със сладката миризма на смола… и на Коледа — мисъл, от която потрепери. Спомни си горите край Хейврил, където бе минало детството й. Мотоциклетът се поклащаше заради камънаците и коренищата. Изискваше се голяма концентрация да водиш машината по тясната пътека. Вик се надигна на стъпенките и погледна предната гума. Трябваше да престане да разсъждава, трябваше да изпразни съзнанието си, не можеше да си позволи да остави в главата си място за полицията, Лу, Манкс или дори Уейн. Не беше сега времето да търси решения, трябваше да се фокусира изцяло върху запазването на равновесие.

За щастие, не бе никак трудно да се отърси от тревогите си в този уханен сумрак, накърнен единствено от косите слънчеви лъчи високо горе в клоните и от плъзгащия се по небето бял облак. Кръстът й се бе вдървил, но болката бе сладка и я караше да възприема по-добре собственото си тяло, което сега работеше в тясна връзка с мотора.

Вятърът разклати върховете на дърветата и се чу бучене като на придошла река.

Вик съжали, че не се бе отворила възможност да повози Уейн на мотоциклета. Ако можеше да му покаже тези гори, килима от борови иглички и прекрасното юлско небе, двамата щяха да запазят хубав спомен за цял живот. Чудно щеше Уейн да я е хванал здраво през кръста и да се плъзгат по сенчестата пътека в търсене на спокойно местенце, където да си починат. Щяха да хапнат домашно приготвена храна, да пийнат сода, а после да подремнат до мотора, в тази древна къща на съня с под от мъхеста земя и висок покрив от преплетени клони. Когато притвори очи, сякаш почувства ръцете на Уейн около кръста си.

Обаче не можеше да си позволи да остане със затворени очи повече от секунда. Пое си дълбоко въздух и погледна. В този момент мотоциклетът стигна до равното. Деляха го десетина метра от покрития мост.

* * *

Вик натисна инстинктивно задната спирачка. Резултат, естествено, нямаше. Мотоциклетът се стрелна към входа на Прекия път, но бе спрян от предната спирачка.

Дългият почти сто метра покрит мост бе странна гледка, защото лежеше насред гората, без да преминава над нещо. От премрежения от бръшлян вход надничаше ужасяващ мрак.

— Да! — каза Вик. — Чудно! Суперфройдистко!

Само че не беше. Мостът не символизираше вагина, нито моторът пенис, нямаше никаква метафора за сексуален акт. Това бе мост, който преодоляваше дистанцията между Загубено и Намерено, мост над Това, което бе възможно.

Нещо изпърха горе в гредите. Вик си пое дълбоко въздух и усети острата, дива, животинска миризма на прилепи.

Всички онези предишни преминавания по моста не бяха фантазии на жена с разстроена психика. Имаше объркване между причината и следствието. В определени етапи от живота си тя бе имала психически проблеми, защото бе минавала по моста. Мостът вероятно не бе символ, а израз на мисли, на нейните мисли, и при всяко нейно преминаване животът вътре се разбуждаше. Чупеха се дъски. Боклуците се разпиляваха. Прилепите се разхвърчаваха във всички посоки.

Точно зад входа със зелен спрей бе написано: „Къщата на съня“.

Тя включи на първа и секунда по-късно предната гума стъпи на моста. Вече не си задаваше въпроса дали Прекият път наистина съществува, не се чудеше дали психиката й не й играе номера. Всичко се бе изяснило.

Покривът бе покрит с прилепи, които криеха лицата си с крила, онези лица, които бяха копия на нейното. Животинките мърдаха неспокойно.

Дъските трополяха под гумите на мотора. Бяха хлабави, на места счупени.

Цялата конструкция се тресеше от мощта на движещата се машина. От гредите отгоре се проточваха криволичещи нишки прах. При предишното й преминаване мостът не бе чак толкова грохнал. Сега бе пред разпадане. Стените се бяха наклонили надясно като коридор в увеселителен парк.

Подмина пролука в стената, дължаща се на паднала дъска. Оттатък като снежинки се сипеха искрящи точици. Вик намали скоростта, искаше й се да огледа. Но тогава една от дъските под предната гума изтрещя като пистолет и моторът пропадна няколко сантиметра. Тя даде газ. Този път отзад се строши дъска.

Тежестта на мотора бе твърде голяма за старата дървения. Ако спреше, изгнилите дъски вероятно щяха да пропаднат, а това означаваше падане… незнайно къде. В бездната между Измислено и Реално, между Въображаемо и Може би.

Не виждаше накъде води тунелът. Отвъд изхода имаше сияйно петно, от което я заболяха очите. Извърна глава настрани и тогава видя стария си синьо-жълт велосипед. Лежеше подпрян на стената, целият в паяжини.

Предната гума на мотора издумка над дървения праг и стъпи върху асфалт.

Вик спря и спусна крака си. Заслони очите си с длан и се вторачи напред.

Бе се озовала до руина. До църква, разрушена от пожар. Само предната фасада бе оцеляла, което създаваше усещането, че това е филмов декор. Виждаха се няколко почернели пейки, както и поле от стъклени парчетии, накичено с ръждясали кутийки от бира. Обширният паркинг се простираше във всички посоки, самотен и запуснат.

Вик включи на първа и заобиколи фасадата на това, което бе взела за Къщата на съня. Спря. Моторът работеше неравномерно.

Отпред имаше табела, от тези с разместващите се букви, каквито може да се видят пред ресторантите за бързо хранене. Вик прочете написаното и по тялото й премина тръпка.

ЦЪРКВА НОВА АМЕРИКАНСКА ВЯРА.

ГОСПОД ИЗГОРЯ ЖИВ.

ОСТАНАХА САМО ДЯВОЛИТЕ.

По-нататък почваше уличка, която сякаш бе задрямала в смазващата следобедна жега. Вик се зачуди къде се намира. Едва ли бе в Ню Хемпшир, просто светлината не пасваше на Ню Хемпшир. Там бе ясно, синьо и свежо. Тук бе по-топло и потискащо тежки облаци затуляха небето. Като че ли се задаваше буря. Като потвърждение на предположението й нейде в далечината отекна гръмотевица. Нищо чудно след минута-две да се изсипеше дъжд.

Огледа отново църквата. В бетонната основа имаше две скосени врати, които вероятно водеха към сутерена. Бяха заключени с помощта на тежка верига и лъскав месингов катинар.

По-надолу, в горичката, се издигаше бяла барака с покрив от сини плочи. Плочите бяха налазени от мъх, виждаха се дори бурени и глухарчета. През портата отпред преспокойно можеше да мине кола, имаше и странична врата, с прозорец. От вътрешната страна на стъклото бе залепен някакъв лист.

„Ето там — помисли си тя и преглътна, при което гърлото й се сви. — Той е там.“

Пак се намираше в Колорадо. Призракът бе паркиран в бараката и Уейн и Манкс седяха вътре и чакаха.

Подухна топъл вятър и листата зашумоляха. Чуваше се и друг звук, някъде зад Вик — трескаво механично пърпорене, съпроводено с потракване на метал. Най-близката къща бе добре поддържана, с цвят на ягода и бели первази, така че приличаше на онези торти на веригата „Хостес“, дето са с кокос отгоре. „Май се наричаха «Снежни топки»“ — помисли си Вик. На двора имаше цветя от станиол, които в момента се въртяха бясно.

Стоящият на алеята нисък грозноват пенсионер се взираше във Вик, стиснал градинската си ножица. Вероятно бе от дъртаците шпионски тип, така че дори бурята да се разминеше, идването на ченгета нямаше да се размине.

Вик спря триумфа в края на паркинга и изключи двигателя, но не извади ключа, за да не губи време, ако се наложи да се изнася бързо. Отново стрелна с очи бараката. Устата й съвсем бе пресъхнала, по-суха бе дори от шумолящите от вятъра листа.

Изпитваше натиск зад лявото си око, усещане, което помнеше от детството си.

Слезе от мотора и закрачи с несигурна походка към бараката. Насред пътя имаше парче асфалт с размерите на чиния. Наведе се и го взе. Въздухът завибрира от трясъка на поредната гръмотевица.

Знаеше, че не бива да вика сина си, но устните, езикът и гласните й струни инстинктивно оформиха думите: „Уейн, Уейн!“.

Пулсът й блъскаше зад очните й ябълки, а това сякаш караше всичко наоколо да се люлее. Горещият вятър миришеше на стоманени стружки.

Когато се приближи на пет крачки от страничната врата, успя да прочете какво е написано на листчето:

НЕ ВЛИЗАЙТЕ!

САМО ЗА ОБЩИНСКИ СЛУЖИТЕЛИ!

Парчето асфалт профуча през стъклото и листчето отхвръкна сред трясъка на падащи отломки. Вик вече не мислеше, само действаше. Вече бе преживяла наум тази сцена и знаеше какво ще последва.

Щеше да се наложи да носи Уейн на ръце, ако на него му имаше нещо, както му имаше нещо на Брад Макколи. Ако Уейн бе като Макколи — същество, наподобяващо полузамръзнал вампир — тя щеше да го излекува. Щеше да му осигури най-добрите лекари. Щеше да го поправи, както бе поправила мотоциклета. Тя го бе изградила в тялото си. Манкс не можеше да го разгради просто хей така чрез колата си.

Протегна се през разбития прозорец и затърси резето, въпреки че видя, че призракът не е вътре. Място за кола имаше, но кола нямаше. Покрай стените бяха струпани торби с тор.

— Хей, какво правиш там? — провикна се някой с писклив глас. — Мога да се обадя на ченгетата! Веднага мога да им се обадя!

Вик дръпна резето и бутна вратата. Дишайки тежко, заоглежда хладната мрачна вътрешност на бараката.

— Вече трябваше да съм се обадил в полицията! Всички трябва да бъдете арестувани за поругаване на частна собственост! — крещеше човекът.

Вик се завъртя на пети и загледа ниския грозен мъж с фланелка с инициалите на Нюйоркската пожарна. Беше същият пенсионер, когото бе видяла преди малко в двора на къщата. Градинската ножица все още беше в ръцете му. Очите му се кокореха зад очилата с дебели черни пластмасови рамки. Беше се гелосал и сресал назад като Роналд Рейгън.

Вик му обърна гръб и заоглежда паркинга. Наведе се и взе един синкав камък, после се отправи към скосените врати, които водеха към сутерена на изгорялата църква. Застана на коляно и заудря месинговия катинар, който държеше вратите затворени. Щом Уейн и Манкс не бяха в бараката, значи трябваше да са тук. Нямаше представа къде е скатал колата Манкс, а и не я интересуваше. Ако го откриеше заспал долу, нямаше да го събуди, за да го разпитва, а директно щеше да го прасне с камъка по главата.

— Хайде! — каза на себе си тя. — Хайде, отвори проклетата врата!

Удари катинара и прехвръкнаха искри.

— Това е частна собственост! — кресна грозникът. — Ти и твоите приятелчета нямате право да влизате там! Край! Обаждам се в полицията!

Тогава тя обърна внимание на думите му. Не на заплахата да се обади в полицията. На другото.

Тя метна камъка настрани, избърса с длан запотеното си лице и се изправи. Той заотстъпва уплашено, като едва не се препъна. Беше насочил ножицата напред, за да се предпази.

— Недейте! Не ме докосвайте!

Вик предположи, че има вид на престъпница или на откачена. При това положение не можеше да се сърди на човека. Всъщност в определени етапи от живота си тя бе и двете.

Тя вдигна ръце в знак, че няма враждебни намерения.

— Нищо лошо няма да ви сторя. Не искам нищо от вас. Просто търся един човек. Помислих си, че е възможно вътре да има някой — каза, като кимна към вратата на сутерена. — Споменахте за някакви мои приятели. Какво имахте предвид?

Грозният гном преглътна звучно.

— Те не са тук. Хората, които търсите. Тръгнаха си. Преди малко, преди няма и половин час.

— Кои? Моля ви! Кои си тръгнаха? Да не би един човек със…

— Стара кола. Някаква антика. Беше я паркирал в бараката… и мисля, че прекара нощта там! — Сочеше сутеренните врати. — Мислех да звънна в полицията. Тук не за пръв път се събират наркомани. Но си тръгнаха! Разкараха се. Преди няма и половин час.

— А с него… — подхвана тя. Идеше й да го сграбчи за дебелата гуша и да го раздруса. — … имаше ли дете? Отзад в колата?

— О, ами не знам! — Докосна устните си и се вторачи в небето, като лицето му придоби комично изражение. — Май имаше някой с него. На задната седалка. Да, да, в колата имаше дете! — Погледна Вик. — Добре ли сте?

— Не.

Тя се олюля, сякаш й се бе завило свят от рязко ставане. „Той е бил тук. Уейн е бил тук само преди половин час.“

Мостът се бе заблудил. Нейният мост, който уж винаги я отвеждаше при загубените неща, този път се бе изложил. Може би тази изоставена църква, тази купчина овъглени греди и парчета стъкло, бе Къщата на съня и тя с цялото си сърце бе искала да намери това място, но само защото Уейн трябваше да е тук… а не да пътува за някъде с Чарли Манкс.

Да, точно така. Както плочките за скрабъл на Маги Лей не можеха да дават имена — Вик си бе припомнила доста неща тази сутрин — така мостът се нуждаеше от нещо солидно, на което да стъпи. Ако Манкс бе на път, мостът не можеше да осъществи връзка. Все едно да успееш да удариш куршум със стик. (Вик си спомни как предния ден посегна с ръка и улови забилия се във водата куршум.) Прекият път не можеше да я пренесе до нещо, което се движи, ето защо бе направил само това. Вместо да я отведе при Уейн, я бе отвел до мястото, където той е бил наскоро.

Покрай основите на тъмнорозовата къща растяха яркочервени цветя. Наблизо нямаше други постройки. Там сякаш живееше някоя вещица от приказките. Тревата бе окосена. Грозният човек я поведе към вратата, която водеше към кухнята.

— Ще ми се да получа втори шанс — каза той.

— За какво?

Отне му няколко секунди да обмисли въпроса.

— Да реагирам по някакъв начин. Да ги спра. Да спра онзи човек и сина ви.

— Нямаше как да знаете — отбеляза тя.

Той сви рамене.

— От далече ли идвате? — попита мъжът с тънкия си немелодичен глас.

— Да, може да се каже. Всъщност не чак толкова от далече.

— О, разбирам — каза той без сарказъм.

Ниският грозник отвори вратата и Вик влезе в кухнята. Въздухът бе свеж заради климатика и тя се почувства така, сякаш са й поднесли чаша със студена вода, в която е топнато листче мента.

Кухнята подхождаше на възрастна жена, която умее да прави домашни бисквити и джинджифилови курабии. Като че ли дори леко намирисваше на джинджифил. По стените бяха накачени плочки със симпатични надписи в рима.

МОЛЯ СЕ НА БОГ НА КОЛЕНЕ

МАМА ДА НЕ ГОТВИ ГРАХ ПОНЕ

На един от столовете бе подпряна очукана зелена бутилка. Вик се сети за бутилките с кислород, които една фирма доставяше ежеседмично на умиращата Линда. Предположи, че съпругата на човека има здравословни проблеми.

— Моят телефон е и твой — каза с неприятния си глас мъжът.

Изтрещя гръмотевица, която разтресе пода.

Тя заобиколи кухненската маса и закрачи към стария черен телефон, който бе закачен до отворената врата към сутерена. Погледът й се стрелна настрани. На масата лежеше отворен куфар, вътре имаше купчина бельо, фланелки, зимна шапка и ръкавици. Пощата бе съборена на пода, но Вик я видя чак когато нещо изхрущя под краката й. Веднага отстъпи настрани.

— Извинете — каза тя.

— Не се притеснявайте — отвърна той. — Аз разхвърлях и аз ще подредя. — Наведе се и загреба пликовете с голямата си кокалеста ръка. — О, Бинг, Бинг, дърти чичко. Правиш бъркотия от всичко!

Песента й се стори неприятна. Сякаш бе разпадащият се по краищата сън на изтормозен човек.

Тя се обърна към обемистия телефон с шайба. Вместо да вдигне слушалката, опря чело на стената и притвори очи. Бе ужасно уморена, а лявото й око заплашваше да се пръсне от болка. Освен това не знаеше на кого да се обади. Искаше Табита Хътър да научи за църквата на хълма, за изгорелия Божи дом (Господ изгоря жив. Останаха само дяволите), където Манкс и синът й бяха пренощували. Искаше Табита Хътър да дойде тук и да поговори с възрастния мъж, който ги бе видял, възрастния мъж, на име Бинг (Бинг?). Обаче все още не знаеше къде е това тук, а и не смяташе, че е в неин интерес да се обажда на полицията, преди да узнае.

Бинг. Името, незнайно защо, я смути.

— Как ви беше името? — попита тя, мислейки си, че е възможно да не е чула добре.

— Бинг.

— Като търсачката.

— Точно така. Но аз използвам Гугъл.

Тя се засмя, но от смеха й лъхна повече на умора, отколкото на веселие. Хвърли кос поглед към мъжа. Беше се обърнал с гръб към нея и се мъчеше да откачи нещо от куката на стената. Нещо, което приличаше на смачкана черна шапка. Отново погледна нащърбената зелена бутилка. Не беше с кислород. Отстрани бе написано: „СЕВОФЛУРАН ЗАПАЛИМО“.

Извърна се към телефона. Вдигна слушалката, но все още не бе решила на кого да се обади.

— Интересно — каза тя. — Аз пък имам търсач. Може ли да ви задам един малко странен въпрос, Бинг?

— Разбира се.

Тя плъзна пръстите си по шайбата, без да я завърта.

Бинг. Бинг. Не приличаше на име, а на звук, който би се чул, когато сребърно чукче удари стъклено звънче.

— Преуморена съм и забравих името на този град. Бихте ли ми казали къде, по дяволите, се намирам?

Манкс имаше чук, а другият човек — пистолет. Бам, бам, бе казал той, преди да стреля. Но думите не бяха прозвучали като заплаха, а някак напевно.

— Естествено — отвърна Бинг.

Гласът му глъхнеше, сякаш си бе покрил носа с кърпичка.

Тогава тя разпозна гласа му. Последния път, когато го чу, звучеше глухо.

Вик се завъртя на пети, вече знаеше какво ще види. Бинг пак бе надянал противогаза от Втората световна война. Градинската ножица беше в дясната му ръка.

— Ти си в Къщата на съня — обяви той. — Свършено е с теб, кучко.

Удари я в лицето с ножицата и й разби носа.

* * *

Вик заотстъпва назад и токовете й закачиха праг на врата. Единствената отворена врата бе тази към сутерена. Поне това успя да си спомни. Краката й омекнаха и тя политна назад така, сякаш се канеше да седне, само че отзад нямаше стол. Под също нямаше. Падането продължи дълго.

„Ще боли“ — помисли си тя. Мисълта не бе тревожна, а просто примиренческо приемане на факт.

За момент имаше чувството, че е в безтегловност. Вътрешностите й придобиха странна еластичност. Край ушите й фучеше вятър. Мярна голата крушка на тавана и шперплата между стърчащите греди.

Стовари се по задник на стълбите и се преметна някак небрежно, като хвърлена във въздуха възглавница. Спомни си как баща й мяташе фасовете си през прозореца на колата и те пръскаха искри при удара в асфалта.

След това прасна дясното си рамо в стълбите и отново се преметна. Лявото й коляно се заби в нещо. Лявата й буза получи удар като от ритник.

Вик си помисли, че когато се стовари на площадката долу, ще се пръсне като ваза. Обаче се приземи върху нещо меко, опаковано в найлон. Заби се с главата напред, но долната част на тялото й продължи движението си, краката й ритаха бясно във въздуха. „Виж, мамо, мога да правя стойка на ръце!“ Спомни си как викаше преди години в Деня на независимостта и се взираше в свят, в който небето се бе превърнало в трева, а земята бе станала звездна. Най-накрая падането приключи. Сега лежеше по гръб върху завита с найлон купчина.

Впери объркан поглед в стръмното стълбище, което висеше на обратно. Не си чувстваше дясната ръка. Стягането в дясното коляно вероятно скоро щеше да се превърне в остра болка.

Човека с противогаза слизаше по стълбите, стиснал в ръката си зелена метална бутилка. Беше зарязал някъде градинската ножица. Ужасен бе начинът, по който противогазът заличаваше лицето му, замествайки устата с гротескна филтърна кутия, а очите — с прозорчета от прозрачна пластмаса. Идеше й да се разкрещи, но бе твърде замаяна, за да издаде дори звук.

Той слезе на площадката и застана така, че главата й да е между обувките му. Мина й през акъла, макар и със закъснение, че той се кани отново да й причини болка. Той вдигна бутилката с две ръце и я стовари в корема й, като по този начин й изкара въздуха. Вик се закашля и се претърколи настрани. Когато успя да си поеме въздух, имаше чувството, че всеки момент ще си изповръща червата.

Бутилката изтрака на пода. Човека с противогаза хвана Вик за косата и задърпа. Раздиращата болка я накара да изпищи, въпреки огромното й желание да запази мълчание. Той искаше тя да застане на четири крака и тя се подчини, защото само така болката щеше да спре. Свободната му ръка се плъзна надолу и опипа гърдите й. Застиска ги така, както се стискат грейпфрути, когато искаш да провериш дали са зрели. Хихикаше.

Тогава той я повлече. Вик запълзя, за да е болката по-поносима, а на него не му пукаше дали я боли, или не и когато ръцете й отказаха, той продължи да я влачи за косата. Тя се потресе от виковете си за милост.

Вик не бе успяла да огледа добре сутерена, който като че ли приличаше на дълъг коридор. Мярна пералня, сушилня; дамски манекен с противогаз; ухилен бюст на Исус, под чиято роба се виждаше сърце и чието лице бе покафеняло и на мехури, вероятно заради подпалване. Чуваше се металическо потракване, което явно нямаше намерение да престане.

Човека с противогаза спря в края на коридора и дръпна някаква метална плъзгаща се врата. Възприятията на Вик не можеха да следват хода на събитията. Част от нея все още бе в коридора и се взираше в обгорелия Исус. Друга част бе в кухнята — при очуканата зелена бутилка, подпряна на стола. Севофлуран, запалимо. Виждаше и останките на църквата и как вдига камъка с две ръце и прасва лъскавия месингов катинар. Беше и в Ню Хемпшир и си просеше цигара от детектив Долтри, който й подаде запалка с лепенка на Попай отстрани.

Човека с противогаза я принуди, като я дърпаше за косата, да пропълзи на колене над релсата. В другата си ръка държеше бутилката със севофлуран. Настойчивото подрънкване идеше от дъното й, което Бинг влачеше по циментовия под. Звукът наподобяваше този на тибетска молитвена купа, в която монах върти чук.

Когато Вик мина над релсата, той я дръпна напред, принуждавайки я отново да застане на четири крака. Натисна задника й с крак и я тласна, при което ръцете й се огънаха.

Брадичката й се заби в пода. Ченето й изтрака и от всички предмети в стаята изригна тъма — лампата в ъгъла, леглото, мивката — сякаш те притежаваха тайни сенки, които можеше да бъдат разбудени и накарани да литнат като ято врабци.

За момент ятото от сенки заплашваше да се спусне върху нея. Тя го пропъди с крясък. Помещението миришеше на стари тръби, бетон, непрано бельо и изнасилване.

Вик се опитваше да стане, макар че й бе трудно дори да остане в съзнание. Усещаше как трептящият жив мрак се кани да се разпростре около нея. Ако припаднеше сега, поне нямаше да усети как бива изнасилена. Или убита.

Вратата изтрака и се затвори с трясък, който отекна във въздуха. Човека с противогаза я сграбчи за рамото и я събори по гръб. Главата й се люшкаше отпуснато, а черепът й похлопваше по неравния бетон. Той коленичи до нея. Държеше прозрачна маска, която би паснала върху устата и носа й. Хвана Вик за косата и дръпна главата й нагоре, за да може да сложи маската. Задържа я с длан върху лицето й. Една прозрачна тръбичка водеше към бутилката.

Тя посегна към ръката, притискаща маската към лицето й, и се опита да я одраска, но Бинг си бе сложил брезентови градински ръкавици. Не успя да докопа незащитена кожа.

— Дишай дълбоко! — настоя той. — Ще се почувстваш по-добре. Просто се отпусни. Край за днес, слънцето залезе с чест. Господ изгоря, а аз го гръмнах с пистолета си.

Той продължаваше да притиска маската към лицето й. Пресегна се със свободната си ръка и завъртя вентила на бутилката. Чу се свистене и нещо хладно, сладникаво, миришещо на джинджифил задуха в устата й.

Вик сграбчи тръбичката, уви я около китката си и дръпна рязко. Тя се извади от вентила, изпуквайки като тапа. Бутилката избълва облак бяла пара. Човека с противогаза видя какво е станало, но не изглеждаше притеснен.

— Половината така правят — каза той. — Не ми харесва, защото се прахосва газ, но щом искаш нещата да са по трудния начин, така да бъде.

Махна маската от лицето й и я захвърли в ъгъла. Тя понечи да се надигне на лакти, но той заби юмрук в корема й. Тя се сгърчи и прегърна удареното място, сякаш то бе мило на сърцето й същество. Вдиша шумно въздух, който бе наситен с омайната миризма на джинджифил.

Човека с противогаза бе петнайсетина сантиметра по-нисък от Вик и трътлест, но въпреки това се движеше пъргаво като уличен артист — човек, който може да свири на банджо, докато крачи на кокили. Той вдигна бутилката с две ръце, наклони я и насочи отворения вентил към Вик. Излизащият газ бе бял на цвят, но когато се разсея, стана невидим. Тя вдиша още една глътка въздух с вкус на десерт. Повлече задника си по пода, като се оттласкваше назад с длани и стъпала. Опитваше се да не вдишва, но не успяваше. Треперещите й мускули копнееха за кислород.

— Къде си тръгнала? — попита той през противогаза. Следваше я, стиснал здраво бутилката. — Помещението е затворено херметически. Където и да отидеш, все ще трябва да дишаш. Тази бутилка побира триста литра. С такова количество мога да приспя стадо слонове, драга.

Той срита едното й стъпало и краката й се разкрачиха. Заби върха на лявата си маратонка в слабините й. В гърдите й се надигаше вик на отвращение, чувстваше се осквернена. За момент й се прииска газът вече да я е приспал. Не можеше да приеме, че кракът му е там, не желаеше да знае какво ще се случи по-късно.

— Заспивай, кучко, заспивай — нареждаше Човека с противогаза. — Подремни си, докато те чукам — каза и се изкиска.

Вик се довлече до един от ъглите, главата й се удари в измазаната стена. Той я следваше, като не спираше да пръска с газ.

Севофлуранът омекотяваше контурите на всички предмети. В другия край на стаята имаше едно легло, но тя виждаше три, припокриващи се почти напълно. В ставащата по-плътна мъгла Човека с противогаза се раздели на две, после отново се събра.

Подът под Вик бавно се накланяше и тя всеки момент щеше да се плъзне по наклона, напускайки реалността и изпадайки в безсъзнание. Зарита с крака в опит да се задържи в ъгъла на помещението. Задържаше дъха си, но дробовете й не бяха пълни с въздух, а с болка, и сърцето й блъскаше здраво като буталата на триумфа.

— Ти си тук и всичко е идеално! — вресна възторжено Човека с противогаза. — Ти си моят втори шанс. Ти си тук, така че господин Манкс ще дойде, за да ме отведе в Коледната земя! Ти си тук и аз най-накрая ще получа това, което ми се полага.

През съзнанието й притичваха образи. Бяха като карти за игра, разбърквани от фокусник. Тя отново бе в задния двор, а Долтри щракаше със запалката си, но не можеше да изкара огънче, затова тя я взе… и запали от първия път. На запалката имаше снимка на Попай, замахващ с юмрук, и някакъв звуков ефект, не си спомняше точно какъв. В главата й изникна надписът върху бутилката: „Запалимо“. След това дойде една проста мисъл, не образ, а решение: „Ще убия гадното копеле!“.

Запалката бе в задния й джоб. Понечи да я извади, но имаше чувството, че бърка в бездънната торба с плочки за скрабъл на Маги. Ръката й потъваше надолу, надолу, надолу…

Човека с противогаза бе застанал пред нея и я пръскаше с газ, стиснал бутилката с две ръце. Тя чуваше как бутилката нашепва своята протяжна, смъртоносна команда за мълчание: Шшшшшшшшшшшшшшшшш.

Пръстите й докоснаха гладко парче метал и се обвиха около него. Измъкна ръката си от джоба и вдигна запалката пред себе си, сякаш тя бе кръстче, от което вампирите бягат.

— Не ме принуждавай — изсъска тя, вдишвайки нова порция джинджифилов дим.

Дръпна назад капачето на запалката. Човека с противогаза чу изщракването, погледна надолу и отстъпи крачка назад. Държеше бутилката като бебе.

— Недей! Опасно е! Да не си луда!

Вик плъзна палеца си по барабанчето. Чу се стържещ звук, след което блъвнаха бели искри и една лента синкав пламък се проточи във въздуха. Огънят се заизвива като змия, насочвайки се право към бутилката. Белият газ, излизащ от вентила, се превърна в див огнен език.

Бутилката със севофлуран за момент заприлича на огнехвъргачка. Човека с противогаза се отдръпна от Вик, като така, без да иска, спаси живота й. На трептящата светлина Вик успя да види какво пише на запалката: Бам.

Човека с противогаза сякаш бе насочил ракетна установка към гърдите си и я бе задействал. Дъното на бутилката се пръсна сред канонада от горящ газ и шрапнели, които го запратиха към вратата. Триста литра севофлуран под налягане експлодираха, превръщайки бутилката в огромна огнена палка. Шумът бе невъобразим, Вик имаше чувството, че в тъпанчетата й са се забили шивашки игли.

Човека с противогаза се стовари толкова силно върху металната врата, че я разкърти. Ослепителната бяла светлина за момент заличи половината стая. Вик инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си, и видя как косъмчетата по ръцете й се накъдриха и свиха от топлината.

След експлозията всичко се промени. Стаята затуптя като сърце. Предметите вътре потрепваха в ритъма на пулса на Вик. Пространството бе изпълнено с виещ се златист дим.

Когато бе влязла в помещението, предметите вътре пускаха сенки. Сега пускаха ярки проблясъци. Подобно на бутилката с газ, те се опитваха да се издуят и пръснат.

Нещо влажно се търкулна по бузата й и тя си помисли, че това са сълзи, но когато се пипна, върховете на пръстите й бяха почервенели.

Време бе да се изнася. Стана и пристъпи към вратата, но стаята се килна наляво и тя отново се намери на пода.

Застана на коляно, както я бяха учили да прави в Малката лига при нараняване. Отгоре западаха горящи парченца. Стаята се наклони надясно, а с нея и Вик.

Ярка светлина бликаше от леглото, мивката и рамката на вратата. Вик не бе предполагала, че всички предмети съдържат тайна сърцевина от мрак и светлина, която при определени условия проявява едно от двете. При всеки удар на сърцето й яркостта се засилваше. Не чуваше нищо друго освен хрипливото си дишане.

Вдиша дълбоко аромата на изгорели джинджифилови сладки. Светът представляваше ярък балон светлина, който бързо се уголемяваше, изпълвайки зрителното й поле. Неминуемо щеше да се стигне до… пръсване.