Джо Хил
Носферату (51)

Път „Свети Ник“

NOS4A2 цепеше като торпедо гъстия мрак. Изкачваха нисък хълм. Призракът вземаше завоите толкова гладко, че се създаваше усещането, че се движи по релси. Уейн отиваше към нещо добро и прекрасно.

Снегът падаше на едри снежинки, наподобяващи гъши пух. Издаващите лек скърцащ звук чистачки ги избутваха настрани.

Подминаха самотна улична лампа — четириметрово захарно бастунче с желиран бонбон отгоре. Лампата хвърляше червеникава светлина, която превръщаше падащите снежинки в пламъчета.

Призрака навлезе в участък, от който се виждаха просторна равнина, сребриста и гладка, а в далечината — планина. Уейн никога не бе виждал такава планина. В сравнение с нея Скалистите планини бяха обикновени хълмчета. Дори ниските върхове изглеждаха високи колкото Еверест. Закривените скални зъбери бяха толкова остри и огромни, че можеха да погълнат небето. Издигащите се на над десет хиляди метра височина скали пронизваха нощта, устремени към звездите.

Над всичко това се рееше сребристият сърп на луната. Уейн се вгледа в нея, отмести поглед за момент, после пак се вгледа. Луната имаше закривен нос, умислено извити устни и затворено, спящо око. Когато тя издиша, вятър подгони сребристите облаци над равнината. Уейн едва не запляска възторжено с ръце.

Не можеше да отдели за дълго погледа си от планината. Безмилостните върхове привличаха вниманието му, както магнит привлича стружки. Защото там, на склона на най-високата планина, грееше скъпоценен камък. Бе по-ярък от луната, по-ярък от която и да е звезда. Озаряваше нощта като факла.

Коледната земя.

— Можеш да свалиш стъклото и да се опиташ да хванеш някоя от тези захарни снежинки! — подхвърли Манкс.

За момент Уейн бе забравил кой седи зад волана. Просто бе престанал да се тревожи за това. Това не бе важно. Важното бе да стигнат там. Копнееше да е вече там, да мине през портите от захарни пръчици.

— Захарни снежинки? Как така захарни?

— Щом казвам, че са захарни, значи са захарни! От най-пречистена меласа са и ако бяхме със самолет, отзад щяха да се образуват облаци от захарен памук! Хайде! Свали стъклото! Улови някоя, за да провериш дали лъжа!

— Дали ще е студена? — попита Уейн.

Господин Манкс го погледна през огледалото за обратно виждане. От усмивката около ъгълчетата на очите му се бяха образували бръчици.

Вече не изглеждаше страшен. Беше млад и макар да не бе пръв красавец, имаше вид, може би заради черните кожени ръкавици и черното палто. Косата му вече бе черна, зализана назад и скрита под шапката с кожена периферия. Широкото му чело се виждаше ясно.

Човека с противогаза спеше, върху брадясалото му лице грееше усмивка. Носеше бяла военна униформа, накичена отпред със златни медали. Като се загледа обаче, Уейн разбра, че това не са медали, а шоколадови монети, обвити в златисто фолио. Бяха общо девет на брой.

Уейн осъзна, че Коледната земя е по-хубаво място от „Хогуортс“^[1], от шоколадената фабрика на Уили Уонка, от Облачния град от „Междузвездни войни“, от царството на елфите Ломидол от „Властелинът на пръстените“. Едно на милион деца получаваше правото да влезе в Коледната земя, и то само ако го желае много силно. Нямаше как да си нещастен на място, където всеки ден е Коледа, където сълзите са забранени и децата летят като ангели. Или се носят. Уейн не схващаше каква е разликата.

Той осъзнаваше и нещо друго — майка му мразеше господин Манкс, защото той не желаеше да я заведе в Коледната земя. Тя не можеше да отиде там, затова не искаше Уейн да отиде. Причината майка му да се налива бе в това, че пияна се чувстваше почти като в Коледната земя… Макар че бутилка джин се различаваше толкова от Коледната земя, колкото кучешка бисквитка от филе миньон.

Майка му открай време бе наясно, че някой ден Уейн ще трябва да отиде в Коледната земя. Тъкмо затова не се задържаше за дълго край него. Тъкмо затова го заряза и не се вясна дълги години.

Не искаше да мисли за това. Щеше да й се обади, когато стигнеше в Коледната земя. Щеше да й каже, че я обича и че всичко е наред. Щеше да й се обажда всеки ден, ако се налага. Вярно, че тя понякога го мразеше и че не й харесваше да влиза в ролята на майка, но той бе твърдо решен да продължи да я обича, да споделя щастието си с нея.

— Студени! — викна Манкс, връщайки мислите на Уейн към настоящето. — Тревожиш се както леля ми Матилда! Хайде. Свали стъклото. Познавам те, Брус Уейн Кармоди. В главата ти се въртят сериозни мисли, нали? Ти си сериозно дете! Трябва да те излекуваме от това! И ще го направим! Доктор Манкс предписва чаша горещо какао и разходка с Арктическия експрес в компанията на другите деца. Ако и след разходката си в лошо настроение, тогава за теб няма надежда. Хайде, свали проклетия прозорец! Нека нощният вятър издуха унинието! Не се дръж като баба! Сякаш возя бабичка, а не малко момче!

Уейн се обърна, за да свали прозореца, и тогава получи неприятна изненада. Баба му Линда седеше до него. Не бе я виждал от месеци. Няма как да посещаваш роднините, които са мъртви.

Тя продължаваше да е мъртва. Болничният й халат бе разкопчан и когато тя се наведе, лъсна кльощавият й гръб. Голият й задник лежеше върху красивата бежова седалка. Краката й бяха мършави, ужасни и се белееха в мрака. Бяха нашарени с черни варикозни вени. Очите й бяха скрити зад две лъскави сребърни монети от половин долар.

Уейн отвори уста, за да изкрещи, но баба Линда опря показалец в устните си. Шшшт.

— Нещата забавиш ще обратно на мислиш да можеш ако. Уейн, истината от отдалечава те той — предупреди го тя със строг глас.

Манкс наклони глава, сякаш се бе заслушал в подозрителен звук, идещ откъм двигателя на колата. Линда говореше достатъчно ясно, че Манкс да може да я чуе, но той не се обърна назад, а изражението му подсказваше, че само си мисли, че е дочул нещо.

Баба му изглеждаше ужасно и говореше глупости — все пак бяха подлудяващо близо до някакъв смисъл — което му изкара акъла. Монетите върху очите й проблеснаха.

— Махай се — прошепна Уейн.

— Си себе за ти младостта задържи ще и ти душата унищожи ще той. Скъсаш се не докато гума като разпъва те ще той. Душата извади ти ще той — обясни баба Линда, като от време на време опираше студения си пръст в гърдите му.

Той изскимтя и се отдръпна. В същото време се опитваше да схване бръщолевениците й. Докато не се скъсаш — това ясно. Гума? Ами да! Тя говореше на обратно и вероятно затова господин Манкс не я чуваше. Не я чуваше, защото се движеше напред, а тя назад. Опита да си припомни какво друго бе казала тя, за да може да разплете нейния мъртвешки говор, но думите вече чезнеха от съзнанието му.

Господин Манкс каза:

— Свали прозореца, момченце! Действай! — Вече говореше строго, не приятелски, както преди. — Искам да задържиш част от тази сладост за себе си! Побързай! Наближаваме тунел!

Но Уейн не можеше да свали стъклото, защото го бе страх да се пресегне покрай Линда. Страхуваше се от нея, колкото от Манкс. Идеше му да покрие очите си с длани, за да не я вижда. Дишаше учестено, като бегач, навлязъл в последната обиколка, а от устата му излизаше пара, все едно в колата бе студено, макар че като че ли не беше.

Погледна към предната седалка, търсеше помощ. Обаче господин Манкс се бе променил. Лявото му ухо липсваше. Покрай бузата му се поклащаха червеникави ивици плът. Шапката бе изчезнала и сега се виждаше плешива, покрита със старчески петна глава. Няколкото сребърни косъма бяха сресани назад. От челото му бе отпрано парче кожа. Очите му ги нямаше, на тяхно място се бяха появили червени дупки, не окървавени кухини, а кратери, пълни с живи въглени.

Бинг продължаваше да спи, усмихнат като човек с пълен стомах и топли крака.

Уейн погледна през предното стъкло и видя, че се приближават към тунел, вкопан в каменната основа на хълма.

— Кой е отзад при теб? — попита Манкс с ужасяващ, жужащ глас.

Това не бе човешки глас. Бе звук като от хиляди бръмчащи вкупом мухи.

Уейн извърна глава настрани, към Линда, но тя си бе отишла.

Тунелът погълна призрака. В тъмнината се виждаха само червените дупки, появили се на мястото на очите на Манкс.

— Не искам да ходя в Коледната земя — обяви Уейн.

— Всички искат да отидат в Коледната земя — отвърна нещото на предната седалка, което някога, преди стотици години, вероятно е било човек.

Бързо приближаваха яркия кръг слънчева светлина в края на тунела. Бе нощ на влизане, но сега се движеха към летен блясък, от който Уейн го заболяха очите.

Покри лицето си с длани и простена. Светлината изгаряше пръстите му, ставаше все по-интензивна и вече проникваше през плътта му. Видя черните си кости сред мекото сияние на мускулите и сухожилията. Имаше чувството, че всеки момент ще се възпламени.

— Не ми харесва! Не ми харесва! — изкрещя той.

Колата се затресе по неравния път толкова силно, че дланите му се отместиха от лицето. Той примигна срещу утринното слънце.

Бинг Партридж, Човека с противогаза, се извърна и погледна Уейн. Униформата я нямаше. Сега бе облечен в мръсния анцуг.

— И на мен — каза, докато бъркаше с пръст в ухото си. — И аз не си падам много по утринното слънце.