Джо Хил
Носферату (50)

Езерото

Вик се придвижваше с бруст в сенките. Няколко метра преди брега премина в кроул. Легна по гръб на пясъка с крака във водата. Тресеше се цялата от жестоките спазми и издаваше звуци, които бяха твърде гневни, за да са ридания. Може би плачеше, а може би не. Вътрешностите й горяха, сякаш бе повръщала цяло денонощие.

„При отвличанията най-важни са първите трийсет минути“ — помисли си Вик. Бе извикала в съзнанието си чутото преди време по телевизията.

Вик се съмняваше, че има значение какво ще направи през следващите трийсет минути, съмняваше се, че е по силите на ченгетата да намерят Чарли Манкс и призрака. Все пак се надигна на крака просто защото трябваше да действа, независимо дали има полза от действането, или не.

Ходеше като блъскан от силни ветрове пияница по виещата се пътека към задната врата. Падна точно пред вратата и запълзя, после се хвана за перилата и се изправи. Телефонът зазвъня. Вик събра сили да тръгне напред, въпреки пронизващата болка, която затрудняваше дишането й.

Мина през кухнята и докопа слушалката след третото позвъняване, тъкмо преди да се включи телефонният секретар.

— Нуждая се от помощ! — каза Вик. — Кой се обажда? Трябва да ми помогнете. Отвлякоха сина ми.

— О, няма проблеми, госпожо Маккуин — каза някакво момиченце. — Татко ще шофира внимателно и ще се погрижи на Уейн да му е забавно. Той скоро ще дойде при нас. Ще дойде в Коледната земя и ние ще му покажем игрите си. Чудесно, нали?

Вик затвори и набра 911.

Една жена обясни, че това е телефонът за спешни повиквания. Звучеше спокойно и незаинтересовано.

— Какво е естеството на спешния случай?

— Нападнаха ме. Отвлякоха сина ми. Мога да опиша колата. Току-що тръгнаха. Моля изпратете някого.

Диспечерката се опита да запази спокойния си тон, но не й се удаде съвсем. Адреналинът променя всичко.

— Тежко ли сте ранена?

— Зарежете това. Да говорим за похитителя. Името му е Чарли Талънт Манкс. Той е… стар. — За малко не каза „мъртъв“. — На седемдесет и няколко години. Висок почти два метра, плешив, към деветдесет килограма. Има съучастник, който е по-млад. Не го видях добре. — „Защото по някаква причина носеше противогаз.“ — С автомобил „Ролс-Ройс Призрак“ са, стар, от трийсетте години на миналия век. Синът ми е на задната седалка. Той е на дванайсет. Казва се Брус, но това име не му харесва. — Вик не можа да се сдържи и се разплака. — С черна коса е, висок метър и петдесет и носи бяла фланелка без надписи.

— Полицаите вече пътуват към вас. Тези хора въоръжени ли са?

— Да, по-младият има пистолет. А Манкс има чук. Удари ме с него няколко пъти.

— Пращам и линейка. Случайно да забелязахте регистрационния номер?

— Това е адски стар ролс-ройс. Да не мислите, че е пълно е такива по пътищата! — Тя изхлипа и се задави. Изкашля се и каза номера: — NOS4A2. Това е немската дума „носферату“.

— Какво е това?

— Какво значение има! Издирете го, мамка му!

— Съжалявам. Разбирам, разтревожена сте. Сега изпращаме сигнал. Ще направим всичко възможно да намерим сина ви. Знам, че сте изплашена, но опитайте да се успокоите. Моля ви, успокойте се. — Вик имаше чувството, че диспечерката говори на себе си. Гласът й потреперваше. — Помощта иде, Виктория…

— Просто Вик. Благодаря. Съжалявам, че ви наругах.

— Няма проблеми. Не се тревожете. Вик, добре е, че са с кола, която се забелязва лесно. Няма да стигнат далече с такова превозно средство. Щом са на пътя, все някой ще ги види.

* * *

Никой не ги видя.

Когато парамедиците я поведоха към линейката, тя ги изблъска с лакти и им каза да не я пипат.

Полицайката — ниска, пълничка индийка — се шмугна между Вик и мъжете.

— Можете да я прегледате тук — каза тя и посочи кушетката. Говореше с лек акцент, който бе някак напевен и придаваше въпросителна интонация на казаното. — По-добре да стои тук. Та нали може да се обадят похитителите?

Вик легна на кушетката. Мокрите й панталонки се бяха усукали. Единият от парамедиците си сложи ръкавици и приседна до нея. Помоли я да махне одеялото и да си съблече ризата. Това привлече вниманието на полицаите в стаята, които стрелнаха погледи към Вик, но тя се подчини, без да обели и дума. Метна мократа риза на пода. Не носеше сутиен, така че прикри гърдите си с ръка. Сви се, за да може парамедикът да огледа гърба й.

Той си пое рязко въздух.

Индийката — на баджа й пишеше „Читра“ — стоеше от другата страна и се взираше в извивката на гръбнака на Вик. Простена тихичко в израз на съчувствие.

— Май споменахте, че се е опитал да ви прегази — отбеляза Читра. — Не казахте, че ви е прегазил.

— Тя трябва да подпише този формуляр — каза парамедикът. — В него пише, че пациентът отказва да влезе в линейката. Просто си пазя задника. Нищо чудно да има спукани ребра и разкъсан далак, а това няма как да го разбера тук. Искам да е записано, че според мен преглеждането тук не е в неин интерес.

— Може и да не е в мой интерес, но е във ваш интерес.

Някой от мъжете в стаята се изкиска. Бяха шест-седем души, мотаеха се и се преструваха, че не проявяват интерес към гърдите й и към татуировката над тях, изобразяваща шестцилиндров двигател.

Срещу нея седеше цивилно ченге. Синьото му сако бе твърде късо на китките, върху червената му вратовръзка имаше петна от кафе, а лицето му преспокойно можеше да спечели конкурс за грозници — жълтеещи в краищата рунтави бели вежди, пожълтели от тютюн зъби, смешен нос с формата на патладжан и издадена напред долна челюст.

Той се разрови в джобовете си, но не откри каквото търсеше, затова надигна широкия си плосък задник и извади тефтер от задния джоб на панталона си. Отвори го и се вторачи озадачено в него, сякаш трябваше да напише есе до петстотин думи за картините на импресионистите.

Съдейки по празния му поглед, Вик разбра, че той не е Човекът. Той бе пионка. Важният човек, онзи, който щеше да се заеме с издирването на сина й, който щеше да координира ресурсите и да събира информацията, все още не се бе появил.

Въпреки това тя отговори на въпросите му. Той започна от правилното място, от Уейн — възраст, височина, тегло, с какво е облечен и дали е налична негова снимка. По едно време Читра донесе голяма блуза, на която пишеше „Щатска полиция“. Вик я навлече и долният ръб стигна чак до коленете й.

— Баща? — попита грозникът, чието име бе Долтри.

— Живее в Колорадо.

— Разведена?

— Не сме сключвали брак.

— Неприятно ли му е, че вие сте попечителят на детето?

— Не съм попечител. Уейн просто е… нямаме спорове относно сина ни. Няма проблем в това отношение.

— Имате ли телефонния му номер?

— Да, но в момента Лу пътува със самолет. Беше тук за празника. Излетя тази вечер.

— Сигурна ли сте? Откъде знаете, че се е качил на самолета?

— Сигурна съм, че няма нищо общо с престъплението, ако това ме питате. Не спорим за сина си. Бившият ми е невероятно кротък и спокоен човек.

— О, не знам. Срещал съм много кротки и спокойни хора. Имаше един от Мейн, будист, който учеше хората как да контролират гнева си и пристрастеността си към наркотици чрез медитация. Единственият път, когато загуби присъствие на духа, бе в деня, когато жена му си издейства ограничителна заповед. Тогава той загуби своя дзен и два куршума, които се озоваха в тила на жена му. Със сигурност в момента разпространява будистките си разбирания в „Шоушенк“. Там доста хора имат проблеми с гнева.

— Лу няма нищо общо. Казах ви, знам кой отвлече сина ми.

— Добре, добре. Длъжен бях да питам. Разкажете ми за човека, който обработи гърба ви. Не. Чакайте. Разкажете ми първо за колата.

Тя му разказа.

Долтри поклати глава и изпръхтя. Явно му бе трудно да повярва в думите й.

— Този човек определено не е гений. Ако в момента пътува, давам му по-малко от половин час.

— А после какво?

— После ще се озове по корем на земята, а някой щатски полицай ще е стъпил на врата му с ботуша си. Тъпо е да отвличаш дете с такава кола. Както и с ван за сладолед. Много бие на очи. Хората виждат. Всеки би забелязал такъв ролс.

— Няма да бие на очи.

— Какво имате предвид?

Не знаеше какво има предвид, затова си затрая.

Долтри каза:

— Разпознали сте единия от нападателите. Я да видим… Чарлс… Манкс. Откъде го познавате?

— Отвлече ме, когато бях на седемнайсет. Държа ме при себе си два дена.

При тези думи стаята притихна.

— Направете проверка — каза тя. — Има досие. Чарлс Талънт Манкс. Все успява да се измъкне някак си. Бих желала да се преоблека. В моята спалня, ако нямате нищо против. Стига с голотиите за днес.

* * *

Вик бе запечатала в съзнанието си седящия на задната седалка на ролса Уейн. Той й махва с ръка — бягай, махай се от тук — все едно й бе ядосан. Вече изглеждаше блед като труп.

Виждаше отделни образи и имаше чувството, че чукът отново я удря, но този път в гърдите, не в гърба. Ето го, седи гол в пясъчника зад къщата в Денвър, пухкав тригодишен малчуган с черна коса, който заравя телефона си играчка с пластмасовата лопатка. Ето го на Коледа в клиниката, седи на очуканата кушетка и побутва подаръка си, после разкъсва опаковката и отдолу се показва айфон. Ето, мъкне по пристана кутията с инструменти, която е твърде тежка за него.

Образите я връхлетяха и контузените й вътрешности отново се свиха. Бам, той е бебе и спи гол върху голата й гърда. Бам, коленичил е до нея на чакъла, а ръцете му са до лактите в смазка; помага й да закачи веригата на венеца. Понякога болката бе толкова силна, толкова изкристализирала, че стаята потъмняваше в краищата на зрителното й поле и й прималяваше.

Прииска й се да се раздвижи, просто не можеше да седи повече на кушетката.

— Ако някой е гладен, мога да приготвя нещо — каза тя. Вече бе девет и половина вечерта. — Фризерът ми е пълен.

— Ще изпратим някого да напазарува — отвърна Долтри. — Не се притеснявайте.

Бяха включили телевизора на „Ню Ингланд Кейбъл Нюз“. Отвличането на Уейн бе обявено преди час. Вик бе гледала репортажа два пъти, нямаше сили да го гледа трети път.

Първо щяха да покажат снимката, която им бе дала. На нея Уейн бе с фланелка на „Аеросмит“ и вълнена шапка и бе присвил очи заради яркото пролетно слънце. Вик вече съжаляваше, защото шапката скриваше черната му коса и правеше ушите му да стърчат.

След това щяха да покажат снимката на Вик, онази от уебсайта на „Търсача“. Явно я бяха избрали, защото на нея Вик изглеждаше супер — бе с грим, черна риза и каубойски ботуши, и се смееше, отметнала глава назад. Дразнеща снимка, като се има предвид ситуацията.

Не показаха Манкс. Дори не споменаха името му. Описаха похитителите като двама бели мъже, пътуващи със стар черен ролс-ройс.

— Защо не казват на хората кои са издирваните? — попита Вик, когато гледа за пръв път репортажа.

Долтри сви рамене и каза, че ще провери. Стана от кушетката и излезе на двора, за да проведе телефонен разговор. Когато се върна обаче, не каза нищо, а при повторното излъчване на репортажа пак се говореше за двама бели мъже, сякаш в Нова Англия няма четиринайсет милиона бели мъже.

Ако изгледаше репортажа за трети път и онези пак не покажат снимка на Чарли Манкс, ако не споменат поне името му, тя вероятно щеше да метне стол към телевизора.

— Моля ви — каза Вик. — Имам зелева салата и шунка. И цял хляб. Мога да направя сандвичи.

Долтри се размърда нервно в стола си и стрелна поглед към колегите си, разкъсван между глада и благоприличието.

Полицай Читра каза:

— Добра идея. Ще дойда да ви помогна.

С удоволствие напусна дневната, която бе пълна с мотаещи се ченгета и грачещи радиостанции. Спря за момент и погледна към двора през отворената входна врата. Прожекторите бяха направили нощта ден. Видя парчета от разбитата ограда и един мъж с ръкавици, който измерваше следите от гуми върху меката глинеста почва.

Бурканите на полицейските коли пулсираха, въпреки че вече от три часа нямаше спешна ситуация. Уейн пулсираше по същия начин в мозъка й и за момент главата й опасно олекна.

Читра забеляза, че на Вик не й е добре. Хвана я за лакътя и я поведе към кухнята. Там бе по-хубаво, защото останаха насаме.

Прозорците на кухнята гледаха към пристана, който бе осветен от прожектори, поставени на триноги. Едно ченге с фенерче, незнайно защо, бе нагазило във водата. Цивилният полицай стоеше на края на пристана и даваше напътствия, сочейки нещо.

На петнайсетина метра от брега плаваше лодка. Стоящото на носа момче бе прегърнало с една ръка кучето си и оглеждаше с интерес ченгетата, прожекторите и къщата. Когато видя кучето, Вик се сети за Хупър. Нито веднъж не си бе помислила за него, след като видя фаровете на призрака в мъглата.

— Някой трябва… да потърси кучето — каза Вик. — Сигурно се мотае някъде из двора.

През няколко думи спираше, за да си поеме дъх.

Читра я гледаше съчувствено.

— Не се тревожете за кучето сега, госпожо Маккуин. Пили ли сте вода? Хубаво е да пийнете, защото сте дехидратирана.

— Изненадвам се… че не се е… скъсал от лай. При цялата тази суматоха…

Читра плъзна дланта си по ръката на Вик, веднъж, втори път, после я стисна за лакътя.

— Имате предостатъчно тревоги — подхвана Читра.

— О, боже — промърмори Вик и отново се разплака.

Цялото й тяло се тресеше.

— Не искахме да ви натоварваме допълнително.

Вик се олюля, свела глава към скръстените си на гърдите ръце. Не бе плакала така, откакто баща й се изнесе. Облегна се на плота, защото нямаше много вяра на омекналите си крака. Читра протегна ръка и плахо я погали по гърба.

„Шт — каза майката на Вик, която бе мъртва от четири месеца. — Просто дишай, Вики. Просто дишай заради мен.“ Говореше с лек индийски акцент, но Вик нямаше как да сбърка гласа на майка си. Усети и ръката й върху гърба си. Всички изгубени все още бяха тук, така че всъщност нямаше как да са изгубени.

Освен ако не отидеха при Чарли Манкс.

Вик седна на един от столовете и изпи чаша вода — на пет глътки, без да спира да си поеме въздух, защото бе адски жадна. Водата бе хладна, сладка, с вкус на езеро.

Читра отвори шкафовете, търсеше хартиени чинии. Вик се изправи и въпреки възраженията на полицайката се захвана да прави сандвичи. Нареди чиниите в редица и сложи във всяка от тях по две филии хляб. Сълзите се стичаха по носа й и капеха върху хляба.

Надяваше се, че Уейн не е разбрал за смъртта на Хупър. Понякога си мислеше, че Уейн е по-близък с Хупър, отколкото с нея и Лу.

Извади шунката, зелето и пакетче чипс.

— Полицейските сандвичи си имат една тайна — каза жената, която бе изникнала зад гърба й.

Вик я стрелна с поглед и веднага разбра, че това е чаканият от нея човек. Тя имаше къдрава кафява коса и леко чип нос. На пръв поглед изглеждаше обикновена, но всъщност бе удивително красива. Носеше сини дънки и сако от туид с кадифени кръпки на лактите и можеше да мине за студентка в либерален колеж по изкуствата, ако под лявата си мишница нямаше деветмилиметров пистолет.

— Каква е тайната? — попита Вик.

— Ще ви покажа — каза тя и се приближи. Взе лъжицата и сипа зеле върху един от сандвичите, над парчето шунка. Отгоре натрупа чипс, върху който пръсна горчица. Накрая намаза филия с масло и я лепна отгоре, натискайки. — Маслото е ключът.

— Действа като лепило, нали?

— Да, а и по принцип полицаите обичат холестерола.

— Мислех, че ФБР се занимават само с отвличанията, при които децата са прекарани през щатски граници — подхвърли Вик.

Къдравата жена се намръщи, после погледна ламинираната картичка, прикрепена към ревера на сакото й. На нея пишеше:

ФБР

Психологически проучвания

Табита К. Хътър

На снимката жената гледаше строго.

— Все още не сме се заели със случая — рече Хътър. — Но вие се намирате на четиресет мили от три щатски граници и на по-малко от два часа път от Канада. Похитителите държат сина ви вече…

— Похитителите? — възкликна Вик. Усети, че по бузите й избива червенина. — Защо всички казват „похитителите“, сякаш не знаем всичко за тях? Започвам лееееекичко да се дразня. Чарли Манкс го направи. Чарли Манкс и помощникът му отвлякоха моя син.

— Чарлс Манкс е мъртъв, госпожо Маккуин. Умря през май.

— А трупът къде е?

Хътър застина. Нацупи се и каза:

— Има смъртен акт. Сниман е в моргата. Направена му е аутопсия. Отварян му е гръдният кош. Патологът е изваждал сърцето му, за да го претегли. Всички тези факти ми дават основание да мисля, че не ви е нападнал той.

— А аз имам десетки основания да мисля, че беше той — каза Вик. — По целия ми гръб са. Да си сваля ли ризата, за да видите синините? Всички други ченгета ги видяха.

Хътър се взираше безмълвно в нея. В погледа й грееше неподправено, детско любопитство. Вик се почувства некомфортно от това съсредоточено оглеждане. Малцина възрастни си позволяваха да оглеждат така.

Накрая Хътър отмести очи и насочи вниманието си към кухненската маса.

— Бихте ли седнали до мен?

Не изчака да получи отговор. Сложи на масата кожената си чанта и седна, после изгледа очаквателно Вик.

Вик погледна Читра, сякаш чакаше съвет от нея. Индийката бе успяла да я успокои и й бе говорила като майка. Но в този момент тя приключи със сандвичите и ги изнесе.

Вик седна.

Хътър извади от чантата си айпад, чийто екран светна. Сега още повече приличаше на студентка, такава, която се готви да представи дисертация на тема „Сестрите Бронте“ например. Плъзна пръст по стъклото, за да прегледа някакъв файл, после вдигна глава.

— При последния извършен преглед възрастта на Чарли Манкс е определена на „около осемдесет и пет години“.

— Мислите, че той е твърде стар, за да ме пребие така?

— Мисля, че той е твърде мъртъв. Но ми разкажете какво се случи и аз ще направя преценка.

Вик не се оплака, че вече три пъти е разказвала историята, и то от началото до края. Предишните пъти не се брояха, защото само това ченге бе от значение. Ако изобщо някое ченге бе от значение. Чарли Манкс бе затривал деца дълго време, но никой не бе успял да го хване, въпреки многобройните опити. Колко ли деца се бяха качили в колата му, за да изчезнат после безследно.

„Стотици“ — дойде отговорът като шепот в главата й.

Вик разказа частта от историята, която можеше да си позволи да разкаже. Пропусна Маги Лей. Не спомена и че е минала с мотоциклета си по въображаем покрит мост малко преди Чарли Манкс да направи опит да я прегази. Не каза и че не си е пила лекарствата.

Когато Вик започна да обяснява как Манкс я е удрял с чука, Хътър се намръщи. Помоли Вик да опише детайлно чука, като занатиска клавиатурата върху екрана на айпада. Прекъсна Вик отново, когато тя започна да обяснява как е ранила Манкс с ключа.

— Какъв е този ключ?

— Специален. Става само за мотори „Триумф“. Гаечен. Работех по мотоциклета и той остана в джоба ми.

— Къде е сега?

— Нямам представа. Беше в ръката ми, когато се наложи да бягам. Вероятно е бил у мен, когато скочих в езерото.

— Значи, когато другият мъж е започнал да стреля по вас. Разкажете ми за него.

Тя й разказа.

— Той е гръмнал Манкс в лицето? — рече Хътър.

— Не, само закачи ухото му.

— Вик. Нуждая се от помощта ти. Този мъж, Чарли Манкс, е на около осемдесет и пет години. Десет години е бил в кома. На излезлите от кома им трябват месеци рехабилитация, за да проходят отново. Казваш, че си го порязала.

— Да, с гаечния ключ.

— После е получил куршум, но е успял да избяга.

Вик не можеше да й каже, че Манкс не е обикновен човек. Той беше развъртял чука като младеж, а не като съсухрен старец. Хътър бе споменала, че при аутопсията сърцето на Манкс е било изваждано, и Вик не се съмняваше в това. За човек, чието сърце е било изваждано, одраскване на ухото не би било голям проблем.

Вик каза:

— Може другият да е шофирал. Искаш от мен обяснение? Не мога да дам такова. Мога да ти кажа само какво се случи. Накъде биеш? Манкс отвлече дванайсетгодишния ми син и вероятно ще го убие, за да ме накаже, но незнайно защо, сега обсъждаме пределите на въображението ти. Защо? — Вгледа се в лицето на Хътър и в меките й спокойни очи и тогава разбра. — Боже! Не вярвате на нито една моя дума, нали?

Хътър се позамисли, а когато заговори, си личеше, че подбира внимателно думите.

— Вярвам, че детето ти е изчезнало и че си била пребита. Вярвам, че в момента се чувстваш ужасно. Всичко останало поставям под съмнение. Надявам се, че ще възприемеш скептичността ми като предимство и ще работиш с мен. И двете имаме една и съща цел: момчето ти да се прибере вкъщи живо и здраво. Готова съм веднага да тръгна да го търся, ако това ще помогне. Но аз не намирам лошите така. Намирам ги чрез събиране на информация и чрез отделяне на нужното от ненужното. Подходът е почти като в книгите ти. Поредицата за Търсача.

— Запозната си с нея! На колко си години?

Хътър се подсмихна.

— Не съм чак толкова малка. Спомената е в досието ти. Освен това един от инструкторите в Куонтико използваше картинки от „Търсача“ в лекциите си, за да ни покаже колко трудно е да се извлекат важните детайли от купищата визуална информация.

— Какво друго има в досието ми?

Усмивката на Хътър леко повехна. Погледът й обаче не се промени.

— Че си извършила палеж през 2009 г. в Колорадо. Че си прекарала един месец в психиатрична клиника, където ти е била поставена диагноза шизофрения. Вземаш антипсихотици. Имала си проблеми с алкохола.

— Боже! Смяташ, че побоят е халюцинация? — каза Вик. Стомахът й се бе свил. — Стрелбата по мен също ли е халюцинация?

— Още не е потвърдено, че е имало стрелба.

Вик ритна назад стола си.

— Той стреля по мен. Изстреля шест куршума. Изпразни пистолета си.

Замисли се. Нищо чудно всички куршуми, включително онзи, който бе отнесъл ухото на Манкс, да се бяха озовали във водата.

— Продължаваме да търсим куршуми.

— Раните ми… — промърмори Вик.

— Несъмнено някой те е пребил — каза агентът на ФБР. — По този въпрос няма спорове.

В това твърдение сякаш имаше някакво притеснително загатване, което обаче убягваше на Вик. Кой би могъл да е нападателят, ако не Манкс? Вик бе твърде изморена и емоционално изстискана, за да вникне в този въпрос. Не бе по силите й да разбере накъде бие Хътър.

Вик отново погледна ламинирания бадж. „Психологически проучвания“.

— Чакай малко. Ама ти не си детектив. Ти си лекар.

— Хайде да хвърлим едно око на снимките — предложи Хътър.

— Не — отвърна Вик. — Това е чиста загуба на време. Няма смисъл да гледам физиономии на престъпници. Единият бе с противогаз. Другият бе Чарли Манкс. Много добре знам как изглежда Чарли Манкс. Защо ли изобщо разговарям с лекар? Искам да разговарям с детектив.

— Нямах намерение да ти показвам снимки на престъпници — каза Хътър. — Извадила съм снимки на чукове.

Вик загуби ума и дума, чак долното й чене увисна.

Преди да се е освестила, в другата стая избухна спор. Читра повиши глас, личеше си, че е ядосана. Долтри отвърна нещо, а после се намеси трети човек, който говореше с акцент, характерен за Средния запад. Вик разпозна третия глас, но не можеше да разбере защо Лу е тук, в къщата, а не в самолета, че дори и в Денвър вече. Объркването я забави, така че тя едва се бе надигнала от стола, когато Лу влетя в кухнята, наобиколен от ченгета.

Не приличаше на себе си. Лицето му бе бледо, а очите — ококорени. Като че ли бе отслабнал с поне пет килограма от последната им среща преди два дена. Тя стана и протегна ръце към него. Той я прегърна.

— Какво ще правим? — попита Лу. — Какво ще правим сега, по дяволите, Вик?

* * *

Когато седнаха на масата, Вик стисна Лу за ръката — това й се струваше най-естественото нещо на света. Изненада се колко топли са пръстите му и отново се вгледа в изтерзаното му, запотено лице. Изглеждаше й тежко болен, но отдаде това на страха.

В кухнята се бяха събрали петима души. Лу, Вик и Хътър седяха на масата. Долтри се бе облегнал на плота и притискаше носна кърпичка към носа си на алкохолик. Читра стоеше на прага, бе разкарала другите ченгета по заповед на Хътър.

— Ти си Луис Кармоди — каза Хътър. Говореше като режисьор на ученическа пиеса, който разпределя ролите. — Бащата.

— Виноват — отвърна Лу.

— Я пак? — каза Хътър.

— Признаваме се за виновен по това обвинение. Аз съм таткото. Ти коя си? Социален работник?

— Агент на ФБР. Казвам се Табита Хътър. Много от колегите ме наричат Таби Хътянина — каза тя и се подсмихва.

— Много смешно. А много от моите колеги ме наричат Джаба Хътянина. Защото съм дебел.

— Мислех, че си в Денвър — подхвърли Хътър.

— Пропуснах си полета.

— Сериозно — каза Долтри. — Проблем някакъв?

Хътър каза:

— Детектив Долтри, аз ще проведа разпита, благодаря.

Долтри бръкна в джоба на сакото си.

— Някой против ли е да запаля цигара?

— Да — сряза го Хътър.

Долтри се вторачи в нея, после бавно прибра пакета. Очите му изглеждаха мътни, леко разфокусирани и Вик се сети за мембраната, която покрива очите на акулите, преди да захапят тюлен.

— Защо пропусна полета си, Кармоди? — попита Хътър.

— Защото ми се обади Уейн.

— Разговаряли сте?

— Обади ми се от колата от айфона си. Каза, че онези стрелят по Вик. Манкс и другият. Само минута разговаряхме. Той трябваше да затвори, защото те се връщаха в колата. Беше уплашен, много уплашен, но се държеше. Може да е малък, но е мъж. Винаги е бил мъж. — Лу сви ръцете си в юмруци на масата и сведе глава. Направи гримаса, сякаш бе пронизан от остра болка в стомаха. Примигна и по масата закапаха сълзи. Мъката го бе връхлетяла изведнъж, без предупреждение. — Бе принуден да се държи като възрастен, защото ние двамата с Вик не се справяхме добре като родители.

Вик положи дланите си върху юмруците му.

Хътър и Долтри се спогледаха, като че ли не забелязваха, че Лу плаче.

— Мислиш ли, че синът ти е изключил телефона си след разговора? — попита Хътър.

— Щом вътре има SIM карта, няма значение дали е изключен — отбеляза Долтри. — Вие, федералните, трябва да прибегнете към алтернативни методи.

— Можете да го намерите чрез телефона му! — каза Вик и усети как пулсът й се ускорява.

Хътър се обърна към Долтри:

— Можем да свършим тази работа. Но ще отнеме време. Трябва да звънна в Бостън. Обаче ако има айфон и той е включен, можем чрез едно от приложенията да го локализираме веднага.

Тя вдигна лекичко айпада си.

— Точно така — каза Лу. — Веднага активирах „Намери айфона си“, защото се опасявах той да не загуби скъпата джаджа.

Лу стана, заобиколи масата и погледна над рамото на Хътър. Цветът на лицето му не се подобри от неестествения блясък на екрана.

— Какъв е имейл адресът и паролата? — попита Хътър и извръщайки глава, погледна Лу.

Той протегна ръка, за да ги напише, но агентката го хвана за китката — така, сякаш се канеше да му измери пулса. На едно място кожата му блестеше, виждаха се и следи от изсъхнал гел.

Хътър погледна Лу в лицето и каза:

— Правили са ти ЕКГ тази вечер?

— Припаднах. Много се разтревожих. Нещо като паническа атака беше. Защото някаква откачалка е отвлякла детенцето ми. На дебелаците им се случват такива неща.

До момента Вик бе мислила само за Уейн, въпреки че бе забелязала, че Лу не изглежда добре. Сърцето й изведнъж се сви от притеснение.

— О, Лу! Припаднал си! Какво точно стана?

— Призля ми, след като Уейн затвори. След минута се оправих. Бях добре, но охраната на летището настоя да ми се направи ЕКГ. Страх ги бе да не се гътна.

— Каза ли им, че са отвлекли детето ти? — попита Долтри.

Хътър му хвърли предупредителен поглед, който той се направи, че не забелязва.

— Не си спомням какво точно им казах. В началото бях доста объркан. Замаян. Със сигурност им казах, че детето ми е в беда. Това го помня. Мислех само как да се добера до колата си. По едно време те искаха да ме качат в линейка, но аз ги разкарах. Станах и си тръгнах. Май повлякох за момент някакъв, който ме бе хванал за ръката. Просто бързах много.

— Значи не си говорил с полицията на летището относно отвличането? — попита Долтри. — Не ти ли мина през акъла, че можеш да стигнеш тук по-бързо, ако си с полицейски ескорт?

— Не, не се сетих. Исках първо да разговарям с Вик.

Долтри и Хътър отново се спогледаха.

— Защо първо с Вик? — попита Хътър.

— Какво значение има това? — кресна Вик. — Трябва да мислим за Уейн, не съм ли права?

— Да — отвърна Хътър и погледна айпада си. — Точно така. Нека се фокусираме върху Уейн. Каква е паролата?

Вик ритна назад стола си, когато Лу занатиска екрана с дебелия си пръст. Стана и се приближи, искаше да гледа. Дишаше плитко и учестено. Чак изпитваше болка от напрегнатото очакване.

Хътър зареди страницата „Намери айфона си“ и се появи карта на света — светлосини континенти на фона на тъмносини океани. В горния десен ъгъл изникна:

Телефонът на Уейн

Търсене…

Намерен

Безформено сиво поле закри изображението на земното кълбо. Насред сивото изникна синя точка. Започна да се появява релеф. След малко картата щеше да покаже къде се намира айфонът. Вик видя, че синята точка се движи по път, наречен „Свети Ник“.

Всички се бяха надвесили над устройството. Долтри се бе притиснал към задника на Вик и дъхът му, който миришеше на кафе и никотин, я гъделичкаше по врата.

— Увеличи — каза Долтри.

Хътър чукна няколко пъти по екрана.

Приложението изобрази континент, който доста приличаше на Америка. Сякаш някой бе направил копие на Съединените щати от тесто и го бе лепнал в средата. В тази версия Кейп Код бе с размерите на Флорида, а Скалистите планини приличаха на Андите — хиляди мили гротескно нагънати земи. Като цяло страната бе свита значително, прибрана към центъра.

Някои от щатите бяха разпознаваеми, Колорадо и Ню Йорк например, други бяха получили нови наименования — Безнадеждна глина, Кървав меридиан. Повечето от големите градове липсваха, но на тяхно място се бяха появили други географски обекти. Във Върмонт имаше гъста гора, обграждаща място, наречено Храмът на сиротните. В Ню Хемпшир бе Къщата на ума. На север от Бостън имаше нещо, наречено Ключалката на Лъвкрафт. То представляваше кратер с формата на катинар. В Мейн, в района на Люистън, Обърн и Дери се намираше цирк „Пениуайз“. Транспортна артерия, на име Нощен път, водеше на юг, като постепенно почервеняваше и заприличваше на кървава следа.

По пътя „Свети Ник“ имаше доста обекти. В Илинойс — Стражи снежни човеци. В Канзас — Гигантски играчки. В Пенсилвания — Къщата на съня и Гробището на вероятностите.

А във високите части на планините на Колорадо, там, където свършваше „Свети Ник“, бе Коледната земя.

Самият континент се носеше сред черна пустош, озарена от звезди. Над картата не пишеше „Съединени американски щати“, а „Съединени проекции в Америка“.

Синята точка примигваше, движейки се по подобието на Западен Масачузетс, към Коледната земя. Съединените проекции в Америка не бяха точно копие на Америка. Например разстоянието от Лакония, Ню Хемпшир, до Спрингфийлд, Масачузетс, по принцип е около сто и петдесет мили, но на тази карта изглеждаше почти наполовина.

Всички гледаха невярващо.

Долтри извади носната си кърпичка и се издуха многозначително.

— Някой да вижда Земята на бонбоните?

Издаде странен гърлен звук, нещо средно между кашлица и смях.

Вик имаше чувството, че кухнята се стопява. Краищата на зрителното й поле представляваха разкривено петно. Айпадът и масата останаха на фокус, но незнайно защо, изглеждаха далечни.

Тя имаше нужда от котва, от нещо, което да я държи. Имаше чувството, че ще се отдели от кухненския под… като изпуснат от детска ръка балон. По тази причина стисна Лу за китката. Той винаги бе тежал на мястото си.

Когато го погледна обаче, видя отражение на собственото си объркване. Зениците му бяха като връхчета на карфици и очевидно изпитваше затруднения при дишането.

С изненадващо спокоен глас Хътър каза:

— Не мога да разбера какво е това. На някой от вас двамата говори ли му нещо? Много странна карта! Коледна земя? Път „Свети Ник“?

— Нещо да кажеш? — попита Лу и се вторачи безпомощно във Вик.

Вик бе наясно, че той всъщност питаше: „Да й кажем ли за Коледната земя? За нещата, в които ти вярваше, когато бе полудяла?“.

— Не — каза Вик и по този начин отговори на всички въпроси, както на зададените, така и на незададените.

* * *

Вик каза, че има нужда от почивка и че много би искала да си полегне. Получи подкрепа от Хътър, която посочи, че за никого няма да е от полза, ако припадне от умора.

Само че човекът, който се просна на леглото в спалнята, бе Лу. Вик не можеше да почива. Отиде до прозореца, дръпна завесата и се загледа в цирка отвън. В нощта се чуваше гъгнене на радиостанции и бърборене на полицаи. Някой се засмя тихичко. Цяло чудо бе, че само на стотина крачки от къщата някой се чувстваше щастлив.

Ако някой от полицаите я бе забелязал, щеше да си помисли, че тя се взира с празен поглед в пътя, надявайки се отнякъде да изникне полицейска кола с надути сирени, на чиято задна седалка е синът й. Жив и здрав. Копнеещ да се прибере вкъщи. С устни, порозовели от сладоледа, с който са го почерпили ченгетата.

Но тя не гледаше към пътя с надеждата, че някой ще й върне Уейн. Само тя можеше да го върне. Вик се взираше в триумфа, който лежеше там, където го бе оставила.

Лу се бе проснал на леглото като тюлен. Когато заговори, главата му бе обърната към тавана.

— Защо не се опънеш до мен? Ще ми се да си до мен.

Тя спусна завесите и отиде до леглото. Преметна крак над неговите крака и се притисна към едрото му тяло. Не бе правила това от години.

— Онзи човек, който прилича на злия близнак на Мики Руни… Долтри, каза, че си пострадала.

Той не знаеше нищо. Никой не му бе казал какво се е случило.

Тя отново разказа всичко. Първоначално само повтаряше това, което бе споделила с Хътър и другите ченгета. Историята вече бе заприличала на сценарий за театрална постановка и Вик можеше да я рецитира, без да се замисля.

Но когато му разказа за излизането с триумфа, осъзна, че не бива да пропуска моста. Можеше и трябваше да му разкаже, че е попаднала на Прекия път в мъглата, защото точно това се бе случило. Наистина се бе случило.

— Видях моста — прошепна тя и се надигна, за да го погледне в лицето. — Подкарах по него, Лу. Търсех го и той се появи. Вярваш ли ми?

— Повярвах ти още първия път, когато ми разказа за него.

— Лъжец — каза тя, но с усмивка на уста.

Той протегна ръка и докосна лявата й гърда.

— Защо да не ти вярвам? Мостът те описва по-добре от всичко друго. Аз съм като онзи плакат на стената на „Досиетата X“ — „Искам да повярвам“. Историята на живота ми, госпожо. Давай. Минала си по моста. После какво?

— Не минах по него. Уплаших се. Страшно се уплаших, Лу. Помислих го за халюцинация. Помислих, че пак съм се побъркала. Натиснах толкова рязко спирачката, че от мотора се разхвърчаха чаркове.

Разказа му как е обърнала триумфа и е излязла, бутайки го със затворени очи и треперещи крака. Описа му звуците в Прекия път и усещането, че зад стената има водопад. Каза му, че когато е престанала да чува пращенето, е разбрала, че е отвън. Описа му мъчителното придвижване до къщата.

После Вик разказа как Манкс и другият мъж са я причакали и как Манкс я е нападнал с чук. Лу не беше от желязо. Трепваше, простенваше и псуваше. Когато му каза, че е разпрала лицето на Манкс с гаечен ключ, той възкликна: „Де да му беше продупчила кратуната!“. Тя го увери, че е направила каквото й е било по силите. Той тупна бедрото си с юмрук, когато разбра, че Човека с противогаза е гръмнал ухото на Манкс. Слушаше напрегнато, сякаш с цялото си тяло; бе като лък, чиято тетива е изпъната до краен предел.

Обади се повторно чак когато тя стигна до бягството към езерото.

— Значи, това се е случвало, когато Уейн ми звънна — каза той.

— Какво стана на летището? Истината ми кажи!

— Казах ти вече. Припаднах. — Разкърши врат, после добави: — Картата. С пътя до Коледната земя. Какво е това място?

— Не знам.

— Не е в нашия свят обаче, нали?

— Не знам. Мисля си… мисля си, че е нашият свят. Някакъв негов вариант поне. Вариантът, който Чарли Манкс носи в главата си. Всеки човек живее в два свята, не е ли така? Единият свят е физическият… но всеки от нас има и свой вътрешен свят, свят на мислите. Той е съставен от идеи, не от материя. Не по-малко реален е, просто е вътре в нас. Това е проекция. Всички притежават проекции, които се свързват по същия начин, както Ню Хемпшир се свързва с Върмонт. Може би някои хора успяват да влязат в този свят на мислите чрез специални средства. Ключ. Автомобил. Велосипед. Мотор. Какво ли още не.

— Как твоят мисловен свят може да се свърже с моя?

— Нямам представа. Но… но представи си, че Кийт Ричардс измисли песен, а ти после чуеш тази песен по радиото. На практика неговите мисли влизат в главата ти. Моите идеи могат да долетят при теб като птици.

Лу се намръщи и каза:

— Значи, Манкс някак си изважда децата от материалния свят и ги прехвърля в света на идеите. Добре. Това го схващам. Странно е, но го схващам. Да се върнем към атаката. Човекът, носещ противогаз, е бил въоръжен.

Вик му разказа, че се е хвърлила във водата, че Човека с противогаза е открил огън и че докато тя се е спотайвала под сала, Манкс е дръпнал една реч. Когато приключи, затвори очи и завря главата си във врата на Лу. Беше уморена, много уморена, направо скапана. Гравитацията в този нов свят на умората бе слаба. Ако не бе привързана към Лу, Вик щеше да отлети нанякъде.

— Той иска да тръгнеш да го търсиш — отбеляза Лу.

— Мога да го намеря. Мога да намеря тази Къща на съня. Казах ти. Преди да строша мотора, се качих с него на моста.

— Вероятно веригата се е измъкнала. Добре че не си се пребила.

Тя отвори очи и каза:

— Трябва да го поправиш, Лу. Трябва да го поправиш тази нощ. Възможно най-бързо. Кажи на Хътър и на полицаите, че не можеш да спиш. Кажи им, че като се занимаваш с нещо, не те връхлитат лоши мисли. Хората реагират на стреса по странни начини, а ти си механик. Едва ли ще ти задават много въпроси.

— Манкс ти е казал да го потърсиш. Какво мислиш, че ти е подготвил?

— Той да му мисли, защото аз съм му подготвила нещо.

— Ами ако не е в тази Къща на съня? Дали мотоциклетът ще те отведе при него, ако той е на път например?

— Не знам — каза Вик, но си помисли: „Не“.

Нямаше представа откъде идва тази нейна убеденост, как би могла да знае такова нещо, но убедеността бе факт. Спомни си, че преди много време бе търсила един изгубен котарак — Тейлър. Смяташе, че го е намерила, само защото бе мъртъв. Ако котаракът бе жив и се щураше някъде, мостът нямаше да има за какво да се захване. Мостът правеше връзка към търсения обект само ако въпросният обект стоеше на място. Лу усети колебанието й, затова тя каза:

— Няма значение. Манкс все някога ще спре да се движи. За да се нахрани. Или да се наспи. Все някога ще спре и тогава ще го спипам.

— Ти ме пита дали те смятам за луда, поради факта че виждаш мост. И аз казах „не“. Но това? Това вече звучи съвсем налудничаво. Да откриеш Манкс с помощта на мотоциклета, за да може после той спокойно да те очисти, тоест да довърши започнатото тази сутрин!

— Няма други варианти. — Тя стрелна очи към вратата. — Лу, няма друг начин да си върнем Уейн. Тези хора не могат да го намерят. Аз мога. Ще го поправиш ли?

Той въздъхна тежко и каза:

— Ще опитам, Вик, ще опитам. При едно условие обаче.

— Казвай.

— Когато го поправя, вземаш ме с теб.