Джо Хил
Носферату (5)

Различни места

След няколко месеца случката със загубената гривна бе почти забравена, а когато си я спомняше, Вик си казваше, че е намерила гривната в колата. Гледаше да не мисли за Прекия път. Спомените й от преминаването по моста бяха откъслечни и у нея се създаде усещането, че всичко е било или халюцинация, или нещо от рода на сънищата за тъмни дървета и мъртви кучета. Нямаше смисъл да се рови в миналото, затова скъта спомените в затворена кутия на съзнанието си, заключи ги и ги забрави.

И в други случаи постъпваше така.

Защото имаше и други случаи, други минавания с велосипеда по мост, който не съществува, в търсене на изчезнали вещи.

Веднъж приятелката й Уила Лордс загуби Господин Пентак — късметлийския си пингвин от кадифе. Родителите на Уила почистили стаята й, докато тя е спяла в къщата на Вик, и Уила смяташе, че Господин Пентак е отишъл на боклука заедно с играчката й Тинкърбел и светещата мозайка „Лайт Брайт“, която не работеше. Уила бе толкова съкрушена, че не отиде на училище на следващия ден и на по-следващия.

Но Вик реши проблема. Оказа се, че Уила е донесла пингвина у тях. Вик го намери под леглото си, сред топките прах и един забравен чорап. Трагедията бе предотвратена.

Вик определено не вярваше, че е намерила Господин Пентак, като е яхнала велосипеда си, минала е през гората и е отишла на мястото, където някога се издигаше мостът, който наричаха Прекият път. Не вярваше, че мостът чака там и че е видяла на стената зелен надпис: „БОУЛИНГ ЗАЛА ФЕНУЕЙ“. Не вярваше, че вътре се е чувал статичен шум и че зад дъсчените стени са проблясвали мистериозни светлини.

Но имаше спомени, че е излязла от Прекия път и се е озовала на тъмна пътека за боулинг в седем сутринта, когато там няма никой. Покритият мост незнайно как бе минал през стената и зееше към пътеките. Мястото й бе познато. Две седмици по-рано бе ходила там на парти по случай честване на рожден ден; Уила също присъстваше. Дървената настилка блестеше, явно бе намазана с нещо, и велосипедът се плъзна по нея като бучка масло в нагорещен тиган. Вик падна и си удари лакътя. Господин Пентак бе в коша за загубени вещи зад гишето, под рафтовете за обувки за боулинг.

Това просто бе историята, която си представи, след като една вечер откри Господин Пентак под леглото си. Беше й лошо тогава, имаше температура, потеше се и й се повдигаше, а сънищата й бяха ярки и свръхестествени.

Раната на лакътя й заздравя за няколко дена.

Когато беше на единайсет, намери портфейла на баща си между възглавниците на кушетката, а не на една строителна площадка в Атълбъро. След намирането на портфейла лявото й око пулсира дни наред, сякаш някой я бе цапардосал.

Когато беше на дванайсет, семейство Де Зут, които живееха на отсрещната страна на улицата, загубиха котката си. Тейлър беше дърт, кльощав котарак, бял на черни петна. Беше се изнизал навън малко преди един летен порой и не се бе върнал. На следващата сутрин госпожа Де Зут се щураше напред-назад из улицата; чуруликаше като птичка или с подобен на мяукане глас викаше Тейлър. Приличащият на плашило господин Де Зут, който носеше папийонки и тиранти, стоеше на двора с гребло в ръце, без да има намерение да работи. В светлите му очи се четеше отчаяние.

Вик много харесваше господин Де Зут. Той говореше със смешен акцент, като този на Арнолд Шварценегер, и имаше миниатюрно бойно поле в кабинета си. Господин Де Зут миришеше на току-що сварено кафе и лула и позволяваше на Вик да боядисва малките му пластмасови пехотинци. Вик харесваше и котарака Тейлър, мъркането му наподобяваше потракване на ръждясала машинка, която се събужда към живот.

Никой повече не видя Тейлър… макар че Вик си представи, че минава по Прекия път и намира бедната стара животинка окървавена и накацана от мухи във влажните буренаци край магистралата. Беше успял да се довлече до канавката, след като една кола го бе прегазила. Хлапето все още можеше да види кървавите петна по асфалта.

Вик намрази статичния шум.