Джо Хил
Носферату (43)

Хейврил, Масачузетс

На първи юли Вик и Уейн оставиха езерото Уинипесоки зад гърба си и се отправиха към къщата на Линда в Масачузетс. Всъщност къщата вече бе на Вик, която все още не можеше да свикне с този факт.

Лу летеше за Бостън, за да прекара Деня на независимостта с Уейн и той да се наслади на фойерверките в големия град, нещо, което досега не бе правил. Вик щеше да прекара уикенда в къщата на майка си — вече нейна къща — като се старае да не пие. Трябваше да прегледа вещите на починалата. Смяташе през есента да продаде къщата и да се премести в Колорадо. Разбира се, трябваше да обсъди тази идея с Лу. Можеше да работи по „Търсача“ навсякъде.

Движението на входа на Хейврил бе натоварено. Бяха в капан на пътя, който бе похлупен от потискащо ниски облаци. Вик бе на мнение, че никой не заслужава да търпи такова небе, ако е трезвен като репичка.

— Страх ли те е много от призраци? — попита Уейн, докато чакаха колите пред тях да се размърдат.

— Защо? Да не би да те е страх, че ще спиш в къщата на баба ти? Дори и да е все още там, духът й няма да ти стори зло. Тя те обичаше.

— Не — отвърна равнодушно Уейн. — Помня, че едно време някакви призраци ти говореха.

— Вече не. — Колите най-накрая тръгнаха и Вик подкара по аварийното платно. — Вече не, хлапе. Майка ти не беше добре с главата, затова трябваше да отиде в болницата.

— Не са истински, значи?

— Разбира се, че не са. Мъртвите са си мъртви. Миналото си е минало.

Уейн кимна.

— Коя е тази? — попита той, когато свиха по алеята пред къщата.

Вик се бе замислила за призраците и не забеляза жената, която бе седнала на стълбите пред входа. Когато Вик паркира, жената се изправи на крака.

Носеше избелели, прокъсани на коленете и бедрата дънки, които не изглеждаха хич модни. В едната си ръка държеше запалена цигара, в другата — папка. Беше кльощава, с вид на наркоманка. Вик не можеше да се сети откъде я познава, но със сигурност я познаваше. Нямаше представа коя е, но сякаш бе чакала тази жена от години.

— Твоя позната? — попита Уейн.

Вик поклати глава. За момент бе загубила гласа си. Бе прекарала почти цялата минала година вкопчена в здравия разум и трезвеността, както стариците са вкопчени в чантите си със зеленчуци. Докато гледаше към двора, усети как дъното на чантата започва да се прокъсва и да поддава.

Наркоманката с развързаните кецове й помаха нервно по начин, който й се стори ужасно познат.

Вик отвори вратата на колата, излезе, заобиколи предницата и застана между жената и Уейн.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — изграчи Вик.

Нуждаеше се спешно от чаша вода.

— Надявам с-с-с… — Звучеше така, сякаш се кани да кихне. Лицето й притъмня и тя изрече: — Се. Той е на свобода.

— Не ви разбирам.

— Призрака — каза Маги Лей. — Отново започва. Мисля, че ще т-т-трябва да използваш моста си, за да го намериш, Вик.

* * *

Тя чу, че Уейн излезе от колата и затръшва вратата. Малкият отвори задната врата и Хупър скочи на земята. Искаше да му каже да се върне в колата, но така щеше да покаже, че се страхува.

Жената се усмихна. Лицето й излъчваше невинност и доброта, каквито Вик често асоциираше с лудост. Неведнъж бе виждала такива хора в лудницата.

— С-с-съжалявам — каза посетителката. — Не трябваше да з-з-з… — Сега сякаш се задушаваше. — … започвам така. Аз с-с-с… О, боже. Аз съм Маги. Заеквам силно. С-с-съжалявам. Преди доста време пихме чай. Ти си бе ожулила коляното. Сигурно си б-б-била к-к-колкото… — Тя замлъкна, пое си дъх и пробва отново: — Това момче. Но би т-т-трябвало да си спомняш.

Мъчително бе да я слуша как се опитва да говори, все едно гледаше как човек без крака се влачи по тротоара. Вик си помисли: „Преди не бе толкова зле“, докато в същото време бе убедена, че наркоманката е луда и вероятно представлява опасност. За момента тези две мисли не й се виждаха противоречиви.

Наркоманката докосна Вик, дланта й бе топла и влажна и Вик бързо се отдръпна. Вик погледна ръката й и видя плетеница от лъскави белези — изгаряния от цигари. Бяха много, като скорошните розовееха.

Маги я изгледа объркано, почти обидено, но преди Вик да успее да каже нещо, Хупър се приближи и завря нос в слабините на Маги Лей. Маги се засмя и бутна муцуната му настрани.

— О, л-л-леле. Имаш си Йети. Супер. — После впери поглед в сина на Вик. — А това трябва да е Уейн.

— Откъде знаеш името му? — попита с дрезгав глас Вик и през главата й мина смахната мисъл: „Плочките й за скрабъл не могат да дават собствени имена“.

— Ти посвети първата си к-к-книга на него — каза Маги. — Имахме ги всички в библиотеката. Бях ти луда фенка.

Вик каза:

— Уейн, заведи Хупър в къщата.

Уейн подсвирна и мина покрай Маги, кучето го последва. Влязоха и Уейн затвори вратата.

Маги рече:

— Мислех, че ще ми пишеш. Ти обеща. Щеше ми се да се чуем с-с-след арестуването на Манкс, но после си помислих, че се опитваш да го забравиш. Канех се да ти пиша, н-н-но се опасявах, че р-р-р… вашите ще започнат да подпитват за мен, а после си помислих, че и м-м-мен се опитваш да забравиш.

Тя отново опита да се усмихне и Вик видя, че няколко от зъбите й липсват.

— Госпожо Лей. Объркали сте се. Не ви познавам — каза Вик.

Вик най-много се уплаши от чувството си, че е тъкмо обратното. Не Маги се бе объркала — лицето й сияеше от налудничава увереност. Ако някой се бе объркал, то това бе Вик. Виждаше всичко в съзнанието си — мрачната хладина на библиотеката, разпръснатите по бюрото плочки за скрабъл, бронзовото преспапие с формата на пистолет.

— Щом не ме познаваш, откъде знаеш фамилията ми? Не ти я споменах — възмути се Маги.

Отне й почти половин минута да се изкаже, защото заекването се бе засилило.

Вик вдигна ръка, отхвърляйки това твърдение като абсурдно. Естествено, че Маги й бе споменала фамилията си. Бе я споменала, когато се представи. Вик бе убедена в това.

— Виждам, че знаеш някои неща за мен — подхвана Вик. — Разбери, че синът ми не е чувал за Чарли Манкс. Не съм му разказвала за него. И не ми се ще той да разбира за него от… непозната.

Замалко не каза „някаква си откачалка“.

— Естествено. Не исках да те тревожа.

— Но го направи.

— Н-н-но, Вик.

— Престани да ме наричаш така. Не се познаваме!

— Ако искаш да те наричам Хлапе?

— Никак не искам да ме наричаш. Искам да се разкараш от тук.

— Н-н-но трябва да ти кажа за М-м-м…

Толкова се бе напрегнала, че почти стенеше.

— Манкс.

— Благодаря. Да. Трябва да р-р-решим как ще процедираме с него.

— Да процедираме? Какво имаш предвид? Манкс е излязъл? Присъдата му изтича през 2016 г., освен това разбрах, че е в кома. Дори и да се събуди и да го освободят… та той е на двеста години. Но не са го пуснали, щяха да ме уведомят, ако са го пуснали.

— Не е чак толкова стар. Вероятно е на сто и п-п-п… — Звучеше така, сякаш се опитва да имитира звука на горящ фитил. — … петдесет!

— Боже! Не ми се слушат такива глупости. Имаш три минути да се изнесеш! Ако не го направиш, ще извикам полиция.

Вик излезе от пътеката, смяташе да заобиколи Маги по тревата.

Не се получи.

— Не са те уведомили, защото не е пуснат. Помислили са го за мъртъв. Миналия м-м-май.

Вик замръзна на място.

— Какво означава това „помислили са го за мъртъв“?

Маги й подаде папката.

Бе написала телефонен номер от вътрешната страна на корицата. Погледът на Вик се задържа върху него, защото първите три цифри след кода съответстваха на рождения й ден, а следващите четири всъщност не бяха никакви цифри, а обозначението за „майната ти“ — FUFU.

Папката съдържаше десетина разпечатки от различни вестници. На листовете, които бяха лекьосани и с покафенели краища, стоеше печатът на библиотеката в Хиър, Айова.

Първата статия бе от „Денвър Поуст“:

СЕРИЙНИЯТ УБИЕЦ ЧАРЛС ТАЛЪНТ МАНКС Е МЪРТЪВ.

ВЪЗНИКВАТ РЕДИЦА ВЪПРОСИ.

Имаше малка снимка на физиономията му — тясно лице, изпъкнали очи и бледа уста, около която почти няма устни. Вик започна да чете статията, но очите й се насълзиха.

Спомни си шахтата за прането и лютивия дим, който дразнеше очите й и я задушаваше. Спомни си паниката и коледните песни.

Отделни фрази от статията достигнаха до съзнанието й — дегенеративна болест, наподобяваща паркинсон… непостоянна кома… заподозрян в десетки отвличания… Томас Прийст… спрял да диша в два след полунощ.

— Не знаех — промърмори Вик. — Никой не ми каза.

Бе твърде разстроена, за да продължи да фокусира гнева си върху Маги. Мислеше си: „Той е мъртъв. Мъртъв е и сега можеш да го забравиш. С тази част от живота ти е приключено, защото той е мъртъв“.

Мислите не й донесоха радост, но усети, че се задава нещо дори по-добро — облекчение.

— Не мога да разбера защо не са ми казали, че е умрял — измърмори Вик.

— П-п-предполагам, защото са били притеснени. Виж следващата страница.

Вик изгледа отегчено Маргарет Лей, спомняйки си, че тя бе казала, че Манкс е на свобода. Подозираше, че иде моментът Маги Лей да докаже лудостта си, да докаже безумието, което я бе подтикнало да дойде в Хейврил и да започне да размахва някаква си папка.

Вик отгърна страницата.

Трупът на сериен убиец е изчезнал от моргата. Полицията смята, че отговорни са „вандали с болни мозъци“.

Вик прочете първия параграф, после затвори папката и я подаде на Маги.

— Някоя откачалка е откраднала трупа — отбеляза тя.

Маги каза:

— Н-н-не мисля така.

Не посегна да поеме папката.

В далечината забръмча косачка. В този момент Вик осъзна, че на двора е адски топло. Въпреки че бе закрито от облаци, слънцето нагорещяваше главата й.

— Смяташ, че се е престорил на мъртъв. И е успял някак си да заблуди двама доктори. А аутопсията е била в ход. Не, чакай. Ти смяташ, че той наистина е умрял, но след четиресет и осем часа е възкръснал. Измъкнал се е от чекмеджето си в моргата, облякъл се е и си е тръгнал.

Лицето на Маги се отпусна в изражение на дълбоко облекчение.

— Да. Дойдох при т-т-теб, Вик, защото знаех, просто знаех, че ще ми п-п-повярваш. Сега виж следващата статия. Н-н-някакъв човек от Кентъки изчезнал от дома си, бил със стар ролс-ройс. Ролс-ройсът на Манкс. В с-с-статията не се посочва, че колата е принадлежала на Манкс, н-но виж само с-с-с-снимката…

— Не ме занимавай с глупости — изръмжа Вик и метна папката в лицето й. — Разкарай се от тук, откачена кучко!

Маги отваряше и затваряше уста като голямата декоративна риба в аквариума в библиотеката в Хиър, която Вик помнеше много добре, въпреки че не бе ходила там.

Вик бе кипнала и искаше да изгори Маги с гнева си. Наркоманката не само й препречваше пътя към вратата и с небивалиците си подкопаваше здравия й разум, за който се беше борила с всички сили. Манкс бе мъртъв, наистина мъртъв, а откачената не позволяваше на Вик да се наслади на този факт. С Чарли Манкс, който бе отвлякъл сума ти деца, който бе отвлякъл, тормозил и опитал да убие самата нея, бе свършено. Вик най-накрая бе успяла да се отърве от него. Само че скапаната Маргарет Лей искаше да го върне, да накара Вик отново да се страхува от него.

— На тръгване вземи тези боклуци — каза й Вик.

Тя стъпи върху няколко от листовете, докато заобикаляше Маги, за да се отправи към входната врата. Прекрачи внимателно мръсната избеляла шапка, която лежеше на долното стъпало.

— Той представлява з-з-заплаха, Вик — каза Маги. — Затова исках… надявах се, че ще се опиташ да го намериш. Да, наистина ти казах да не се месиш, когато се видяхме за пръв път. Но тогава ти бе твърде млада. Не беше готова. Сега мисля, че само ти можеш да го намериш. Че само ти можеш да го спреш. Ако знаеш как, разбира се. Опасявам се, че ако ти не го намериш, той ще намери теб.

— Единственото нещо, което смятам да намеря, е телефон, от който да звънна на полицията. Гледай да не си тук, когато те дойдат — каза Вик. После се извърна и изрева в лицето на Маги Лей: — Не те познавам! Отивай да бръщолевиш глупости някъде другаде!

— Н-н-но, Вик — подхвана Маги, вдигайки показалец. — Не помниш ли? Аз ти д-д-дадох едни обеци.

Вик влезе в къщата и затръшна вратата.

Уейн, който стоеше на метър от прага и който вероятно бе чул целия разговор, подскочи. Клечащият зад него Хупър се присви, изскимтя, после се обърна и се отдалечи, подтичвайки, явно за да търси по-добра компания.

Вик се обърна към вратата, подпря челото си на нея и вдиша дълбоко. Половин минута по-късно бе готова да отвори очи и да погледне през шпионката.

Маги тъкмо се надигаше от стълбите отпред. Внимателно, с достойнство, постави мръсната шапка върху главата си. Изгледа жално входната врата, после се обърна и закуцука по тревата. Нямаше кола, затова трябваше да върви цели шест пресечки в жегата, за да стигне до най-близката автобусна спирка. Вик я гледа, докато тя не изчезна от погледа й, като през цялото време попипваше обеците си, любимите си обеци от детството — двете плочки за скрабъл, на които пишеше F и U.

* * *

Половин час по-късно, когато Уейн излезе да разходи Хупър — не, да се измъкне от изпадналата си в лошо настроение майка — папката все още лежеше на горното стъпало, като листовете бяха старателно подредени.

Той погледна през рамо към все още отворената врата, но майка му беше в кухнята, където пиеше чай и се чудеше дали да не пийне нещо по-силно. Поне той предполагаше, че през главата й минават такива мисли. Тя се взираше в шкафа над хладилника, където баба му държеше джина, когато двете с Вик пиеха. Майка му не бе пила след излизането си от клиниката миналата зима, а баба му се отказа по лесния начин, като умря.

Уейн затвори вратата. Наведе се, вдигна папката и я отвори. Вторачи се в разпечатките. Сериен убиец. Вандали с болни мозъци. Изчезнал инженер на „Боинг“.

Сгъна листовете на четири и ги мушна в задния джоб на шортите си. Набута празната папка зад живия плет, растящ около предната част на къщата.

Уейн не бе сигурен дали иска да прочете материалите — тъй като бе едва на дванайсет и не се познаваше достатъчно, не знаеше, че е решил да ги прочете още в момента, в който скри папката зад плета. Прекоси двора и седна на тротоара. Имаше чувството, че носи нитроглицерин в задния си джоб.

Погледна към отсрещната страна на улицата, към моравата с увехнала, жълтееща трева. Старецът, който живееше там, не се грижеше добре за имота си. Той имаше странно име — Зиг де Зут — и едната от стаите бе пълна с войничета. Уейн се бе отбил при възрастния съсед в деня на погребението на баба му и той му бе показал макета. Мил човек. Беше му казал, че преди много години майка му Вик е оцветявала част от фигурките. „Още тогава майка ти боравеше добре с четката“ — бе казал той с акцент като този на нацистите по филмите. После милата му съпруга бе почерпила Уейн със студен чай с резенчета портокал, който имаше божествен вкус.

Уейн се зачуди дали да не посети стареца и да не го помоли пак да му покаже войничетата. Хем нямаше да се пече като гущер, хем нямаше да се налага да мисли за разпечатките в джоба си, които вероятно не трябваше да чете.

Стана от бордюра, канейки се да пресече улицата, после обаче погледна своя дом и отново седна. На майка му нямаше да й стане приятно, ако разбереше, че е отишъл някъде, без да се обади, а не му се щеше да се връща да иска разрешение. Така че остана на тротоара, загледан в занемарения двор отсреща. Липсваха му планините.

Миналата зима Уейн бе видял лавина. Двамата с баща му бяха отишли над Лонгмаунт да издърпат един мерцедес, който бе поднесъл и бе паднал долу в ниското. Хората, пътували в колата, бяха стреснати, но нямаха наранявания. Бяха нормално семейство — майка, баща и две деца. Момиченцето даже имаше руси плитчици. Ето толкова нормални бяха те. Уейн от пръв поглед разбра, че майката никога не е влизала в лудница, а бащата не държи в гардероба си костюм на щурмовак от „Междузвездни войни“. Беше убеден, че децата имат нормални имена, като Джон и Сю например, а не са кръстени на комиксови герои. На покрива на мерцедеса имаше ски, а бащата попита Лу дали приема Ем Екс. Не „Американ Експрес“, а Ем Екс. Десет минути след като се запозна с тях, Уейн, незнайно защо, ги заобича всичките, и то с цялото си сърце. Лу прати Уейн долу с куката и въжето на лебедката, но докато момчето се промъкваше към колата, нещо изтрещя силно като пистолет. Всички погледнаха към заснежените върхове, които стърчаха над дърветата.

В същото време участък с размерите на футболно игрище започна да се свлича. Беше на половин миля на юг, така че опасност за тях нямаше. А и шумът вече не бе особено силен. Приличаше на далечен тътен на гръмотевица. Обаче Уейн усещаше как земята под краката му вибрира.

Снегът се свлече няколкостотин метра по-надолу и при сблъсъка с дърветата се надигна десетметрова бяла вълна.

Собственикът на картата Ем Екс вдигна момчето и го сложи на раменете си, за да може и то да вижда.

— Сега сме сред пустош, малкият — каза той, докато стотици тонове сняг затрупваха високопланинската гора.

— Не е ли страхотно — каза Лу и погледна Уейн, лицето му сияеше от щастие. — Представяш ли си какво е да си под нея? Представяш ли си цялото това нещо да се стовари върху теб?

Уейн много добре си го представяше. Смяташе, че подобна смърт — сред рева на падащия сняг и ярката светлина — би била прекрасна.

Брус Уейн Кармоди от толкова много време бе нещастен, че престана да обръща внимание на това си състояние. Понякога имаше чувството, че светът се е разпадал под краката му години наред. Все още очакваше да бъде завлечен надолу и погребан.

Майка му се бе чалнала, въобразяваше си, че телефонът звъни, и провеждаше разговори с мъртви деца. Понякога имаше чувството, че тя е разговаряла повече с мъртвите деца, отколкото с него. Тя бе изгорила къщата им. Прекара един месец в психиатрична болница и не се яви в съда, а после изчезна от живота на Уейн за почти две години. Известно време промотира книгите си — посещаваше книжарниците сутрин и местните барове вечер. Мота се шест месеца в Лос Анджелис, работейки по анимационна версия на „Търсача“, от която не излезе нищо, и по пристрастеността си към кокаина, от която излезе нещо. Известно време рисува покрити мостове за една галерия, която никой не посещаваше.

На Лу му писна от пиянските изцепки на Вик, от скиторенето й и лудостта й и се чупи с момичето, което бе направило повечето от татуировките му. Тя се казваше Карол, имаше буйна коса и се обличаше в стил осемдесетте. Само че тя имаше и друго гадже; двамата откраднаха документите на Лу и избягаха в Калифорния, където натрупаха десет хиляди долара дълг на името му. Лу все още си имаше разправии с кредиторите.

Брус Уейн Кармоди искаше да обича родителите си и да им се наслаждава. И понякога това се получаваше. Но те го затрудняваха. Тъкмо затова чувстваше листовете в задния си джоб като нитроглицерин, като бомба, която би могла да избухне.

Той смяташе, че ако съществува дори минимална вероятност тя да избухне, трябва да хвърли едно око, да прецени какви биха били щетите и да измисли подходяща защита. Извади листовете от джоба си и след като изгледа подозрително дома си, ги разгъна върху коляното си.

Първата статия включваше снимка на Чарлс Талънт Манкс, мъртвия сериен убиец. Лицето на Манкс бе издължено, сякаш бе почнало да се разтапя. Очите му бяха изпъкнали, захапката — обратна, черепът — голям, с формата на яйце на динозавър.

Този престъпник бе арестуван в Гънберъл преди почти петнайсет години. Обвинен бе в отвличания на деца и изгарянето на човек, опитал се да го спре.

Никой не знаел на каква възраст е той, когато го тикнали в затвора. Затворът не му се отразил добре. През 2001 г. изпаднал в кома и бил преместен в болничното крило на затвора в Денвър. Десет години по-късно, на първи май, починал.

Останалата част от статията съдържаше различни спекулации. Манкс имал ловна хижа в покрайнините на Гънберъл, като дърветата наоколо били накичени с коледна украса. Журналистите нарекли мястото Къщата на шейна в опит да се пошегуват. В статията се намекваше, че той е отвличал и убивал деца в продължение на години. Само между другото се споменаваше, че трупове не са открити.

Какво общо имаше всичко това с Виктория Маккуин, майката на Брус Уейн Кармоди? Нищо, доколкото виждаше Уейн. Щеше да се наложи да хвърли едно око и на другите статии, за да открие връзката.

Следващата бе: ТРУПЪТ НА СЕРИЕН УБИЕЦ Е ИЗЧЕЗНАЛ ОТ МОРГАТА. Някой бе проникнал в болницата „Сейнт Люк“ в Денвър, бе обезвредил един охранител и бе изнесъл тялото на Чарли Манкс. Крадецът бе забърсал и един понтиак от паркинга.

За съжаление — каза детектив Тед Адам, — в такива времена живеем. Миналата година едно хлапе нападна Дядо Коледа на Армията на спасението и открадна от него единайсет долара. Струва ви се невъзможно някой да открадне, ей така, за кеф, трупа на известен убиец на деца, но сред нас има и хора с болни мозъци.

Имаше изрезка от вестник от Луисвил, Кентъки, където обаче не пишеше абсолютно нищо за Чарлс Манкс.

Заглавието бе: ИЗЧЕЗНАЛ ИНЖЕНЕР ОТ „БОИНГ“; МЕСТНАТА ПОЛИЦИЯ Е ОЗАДАЧЕНА; УКРИВАНЕ НА ДАНЪЦИ. На снимката един жилав мъж със слънчев загар и дебел черен мустак се бе облегнал на лакти върху предния капак на стар ролс-ройс.

Брус се смръщи, докато четеше материала. Дъщерята на Нейтан Деметър подала сигнал, че баща й е изчезнал. Когато се върнала от училище, намерила къщата отключена; освен това гаражната врата била отворена, на масата имало недояден обяд, а ролсът липсвал. Данъчните били на мнение, че е възможно Деметър да се е укрил, за да избегне съдебно преследване, свързано с укриване на данъци. Дъщеря му отхвърлила тази версия. Казала, че той или е отвлечен, или е мъртъв. Не вярвала, че той би си тръгнал, без да й каже къде отива и защо.

Уейн се чудеше какво общо има всичко това с Чарлс Талънт Манкс. Стигна до извода, че пропуска нещо. Каза си, че трябва да започне да чете отначало. Тъкмо се канеше да мине към първото копие, когато мярна Хупър. Беше приклекнал в отсрещния двор и пускаше лайна с размерите на банан върху пожълтялата трева. И цветът им бе като на банан, от онези зелените.

— О, не! — изкрещя Уейн. — Недей така, момче!

Остави листовете на тротоара и тръгна към кучето.

Първата му мисъл бе да го пропъди от двора, преди хората да са видели какво става. Но завесата на един от предните прозорци на къщата потрепна. Някой — или милият старец, или съпругата му — ги наблюдаваше.

Уейн реши, че най-добре ще е да отиде там и да опита да обърне нещата на шега. Можеше да им поиска торбичка, в която да събере акото. Старецът с холандски акцент като че ли бе от хората, които могат да се смеят на всичко.

Хупър се надигна. Уейн му изсъска:

— Лошо куче! Лошо куче!

Хупър размаха опашка, доволен, че е привлякъл вниманието на Уейн.

Момчето бе стигнало до стълбището, когато забеляза, че върху долния край на вратата мърдат сенки. Стори му се, че мярна цветни петна и потрепване зад шпионката. Някой стоеше на един метър от него от другата страна на вратата и го наблюдаваше.

— Здравейте! — провикна се от стълбището. — Господин Де Зут?

Сенките в долната част на вратата отново се размърдаха, но отговор не дойде. Уейн се разтревожи. Кожата на ръцете му настръхна.

„О, я стига. Шашкаш се, защото прочете страховитите истории за Чарли Манкс. Качи се по стълбите и натисни звънеца.“

Уейн се отърси от безпокойството си и стъпи на тухленото стълбище, протягайки ръка към звънеца. Не забеляза, че дръжката на вратата е помръднала. Човекът от другата страна се канеше да отвори.