Джо Хил
Носферату (4)

Хейврил, Масачузетс

Пращенето прекъсна с меко електрическо изпукване, сякаш досега бе слушала голямо радио и Бог изведнъж бе изтръгнал кабела. Усещаше това специфично изпукване в главата си, по-точно в лявото си слепоочие — малка, но остра експлозия.

Още преди да отвори очи, разбра, че си е у дома, всъщност не у дома, а в своята гора. Разбра, че е там, по миризмата на боровете и качеството на въздуха, по усещането за хладина и чистота, което свързваше с река Меримак. Чуваше реката, нейното далечно, успокоително клокочене, което по нищо не приличаше на онова пращене.

Отвори очи, вдигна главата си и я тръсна, за да отмести кичурите коса от лицето си. Залязващото слънце примигваше ярко през листата на неравни интервали. Намали скоростта, дръпна спирачките и стъпи с един крак на земята.

Вик извърна глава назад, за да погледне за последно моста към Хемптън Бийч. Чудеше се дали ще успее да види готвача с мръсната престилка.

Нямаше как да го види, защото Прекият път бе изчезнал. Там, където преди бе входът, се издигаха перила. Зад тях имаше стръмен, буренясал склон, в дъното на който се виеха сините води на реката.

Три очукани бетонни пилона, чиито горни краища приличаха на скоби, стърчаха от разпенената повърхност. Нищо друго не бе останало от Прекия път.

Вик бе озадачена. Току-що бе минала по моста, бе усетила миризмата на старо, гниещо, напечено от слънцето дърво и тази на пикня на прилепи, бе чула как дъските тракат под гумите.

Лявото й око пулсираше. Затвори го и го потърка с длан; когато го отвори, за момент й се стори, че Прекият път все още е там. Видя, по-скоро й се стори, че видя, бели отблясъци под формата на мост, които се простираха до отсрещния бряг.

Но остатъчният образ изчезна, лявото й око се насълзи, а тя бе прекалено уморена, за да продължи да размишлява какво е станало с моста. Никога не й се бе случвало толкова силно да копнее да е вкъщи, в стаята си, в леглото си, под завивките си.

Седна на седалката и завъртя педалите, но бързо се отказа. Забута велосипеда с наведена глава и полюшваща се пред очите коса. Гривната висеше на потната й китка. Тя сякаш не я забелязваше.

Вик прекара колелото по пожълтялата трева на задния двор и заобиколи катерушката, на която вече не си играеше. Веригата на люлката бе покрита с ръжда. Остави велосипеда на алеята и влезе в къщата. Искаше да отиде в спалнята си и да легне на леглото, за да си почине. Но когато чу тракане в кухнята, сви натам, за да види кой вдига шум.

Беше баща й, стоеше с гръб към нея и държеше кутийка бира в едната си ръка. Другата му ръка бе в мивката, въртеше я така, че студената струя вода да облива кокалчетата му.

Вик нямаше представа колко време я е нямало. Часовникът на малката печка за сандвичи не можа да я ориентира. Постоянно мигаше на 12:00, все едно някой току-що го е занулил. Лампите бяха изгасени, бе хладно заради сенките на отиващия си ден.

— Тате — каза тя с немощен гласец, който й се стори някак непознат, — колко е часът?

Той погледна печката и поклати леко глава.

— Проклет да съм, ако знам. Токът спря преди пет минути. Мисля, че цялата улица е без… — Той я стрелна с поглед, веждите му се повдигнаха въпросително. — Какво има? Добре ли си? — Спря водата и взе кърпа, с която да подсуши ръцете си. — Не ми изглеждаш добре.

Тя се засмя, но насила, защото хич не й беше весело.

— И Пит така каза.

Гласът й сякаш идеше отдалече, от отсрещния край на дълъг тунел.

— Кой Пит?

— Онзи от Хемптън Бийч.

— Вик?

— Добре съм. — Опита се да преглътне, но не можа. Беше ужасно жадна, макар че разбра това чак когато видя баща си да държи студена напитка в ръката си. Притвори очи и си представи запотена стъклена чаша, пълна със сок от розов грейпфрут. Имаше чувството, че всяка клетка от тялото й копнее до болка за такова нещо. — Само съм жадна. Имаме ли някакъв сок?

— Съжалявам, Хлапе. Хладилникът е почти празен. Майка ти не е ходила до бакалията.

— Тя легна ли си?

— Не знам — отвърна той.

По тона му личеше, че не му пука дали си е легнала, или не.

— О — изпъшка Вик, после измъкна гривната от китката си и я сложи на кухненската маса. — Когато се появи, кажи й, че съм намерила гривната.

Той затръшна вратата на хладилника и се огледа. Погледът му се стрелна към гривната, после към Вик.

— Къде…

— В колата. Между седалките.

Помещението притъмня, сякаш слънцето се бе скрило зад гъсти облаци. Вик се олюля.

Баща й допря опакото на дланта си в лицето й, все още държеше кутийката с бира. Беше си ожулил кокалчетата.

— Боже, ти гориш, Хлапе. Хей, Лин?

— Нищо ми няма — каза Вик. — Но смятам да си полегна.

Нямаше намерение да ляга точно тук и точно сега. Смяташе да се качи в стаята си и да се излегне под страхотния нов плакат на Дейвид Хаселхоф, но краката й омекнаха и тя се свлече. Баща й я подхвана, преди да е паднала на пода. Вдигна я с едната ръка под коленете, а другата зад гърба и я изнесе в коридора.

— Лин? — провикна се отново Крис Маккуин.

Линда излезе от спалнята. Притискаше ъгъла на устата си с влажна кърпа. Меката й кестенява коса бе разрошена, а очите й гледаха отнесено, сякаш току-що бе станала от сън. Погледът й се проясни, когато видя, че съпругът й носи Хлапето на ръце.

Пресрещна ги на вратата на стаята на Вик. Пресегна се и с тънките си пръсти приглади назад косата на дъщеря си, задържа дланта си върху челото й. Ръката й бе хладна и мека, докосването носеше както приятно, така и неприятно усещане. Родителите й вече не бяха сърдити един на друг; ако знаеше, че за да ги сдобри, трябва да се разболее, Хлапето нямаше да си прави труда да минава по моста, за да търси гривната, а щеше просто да завре пръст в гърлото си.

— Какво е станало?

— Припадна — отвърна Крис.

— Не, не съм — настоя Хлапето.

— Сигурно има четиресет градуса температура и не може да стои на краката си, но продължава да спори — каза баща й, очевидно силно впечатлен.

Майка й свали кърпата, с която притискаше ъгълчето на устата си.

— Топлинен удар. Три часа в колата, а после излизане с колелото. Не се е намазала с крем и цял ден не е пила нищо друго освен онзи гаден млечен шейк в „При Тери“.

— Фрапе. Там на шейка му викат фрапе — обясни Вик. — Ударила си си устата.

Майка й облиза подутите си устни.

— Ще донеса чаша вода и ибупрофен. И двете ще пием това.

— Щом ще ходиш в кухнята, прибери гривната си — каза Крис. — На масата е.

Линда вече крачеше натам, когато осъзна какво е казал съпругът й. Погледна през рамо. Крис Маккуин стоеше до вратата на стаята, държейки Вик в ръцете си. Вик се загледа в плаката на Дейвид Хаселхоф, който й се усмихваше, аха-аха да й намигне: справи се супер, хлапе.

— Била е в колата — рече Крис. — Хлапето я намери.

* * *

Вик спеше.

Сънят й представляваше низ от несвързани образи: противогаз върху циментов под; куче със смачкана глава, лежащо край пътя; високи борови дървета, на които висят слепи бели ангели.

Последният образ бе толкова жив и мистериозно ужасен — огромните тъмни дървета се поклащаха като надрусани участници в езическа церемония, а ангелите проблясваха в клоните им — че й се прииска да закрещи.

Опита се да извика, но не можа да изтръгне звук от гърлото си. Задушаваше се под лавина от сенки — чудовищна камара от мека, ефирна материя. Опитваше се да се измъкне, размахвайки ръце с всичка сила, впрегнала целия си гняв, докато изведнъж не осъзна, че лежи в леглото си и че цялата е плувнала в пот. Баща й седеше на ръба на кревата и я държеше за китките.

— Вик! — каза той. — Вик, успокой се. Току-що така ме удари, че главата ми се завъртя на сто и осемдесет градуса. Отпусни се, татко е при теб.

— О — въздъхна тя. Той се отдръпна и тя отпусна ръцете си в скута. — Съжалявам.

Той стисна челюстта си с палеца и показалеца си и я размърда напред-назад.

— Няма проблем. Вероятно го заслужавам.

— Защо?

— Не знам. За всичко. Всеки си получава заслуженото.

Тя се приведе напред и го целуна по небръснатата брада. Той се усмихна.

— Вече нямаш треска — каза той. — По-добре ли си?

Тя сви рамене, не можеше да се оплаква, понеже не бе затисната от голямата купчина черни одеяла и гората от зловещи коледни дървета я нямаше.

— Не беше на себе си — рече той. — Да се беше чула само.

— Какво казах?

— По едно време крещеше, че прилепите излизат от моста. Вероятно си имала предвид камбанарията.

— Да. Всъщност… не. Не, сигурно съм говорела за моста. — Вик за момент бе забравила за Прекия път. — Какво е станало с моста, тате?

— Мост?

— Прекият път. Старият покрит мост. Изчезнал е.

— А, чух, че някакво тъпо копеле се е опитало да мине с колата си по него. Пропаднал и се претрепал, а по-голямата част от моста рухнала. Останалото било демонтирано. Затова ти казах да не ходиш там. Тази развалина трябваше да я махнат още преди двайсет години.

Тя потрепери.

— Виж се само — каза баща й. — Толкова си болна!

Спомни си, че бе сънувала куче със смачкана глава, и пред очите й първо просветна, после притъмня.

Когато зрението й се избистри, видя, че баща й е опрял пластмасова кофа в гърдите й.

— Ако нещо те дави, опитай се да повърнеш. Никога повече няма да те водя в онова скапано заведение.

Спомни си миризмата на потния Пит и ивиците лепкава хартия, отрупани с мъртви насекоми, и повърна.

Баща й изнесе кофата. На връщане донесе чаша ледена вода.

Тя изпи половината на три глътки. Беше толкова студена, че чак се разтрепери. Крис отново я зави с одеялата, положи длан върху рамото й и зачака тръпките да преминат. Не помръдваше. Не говореше. Самото му присъствие, както и тишината й действаха успокояващо и не след дълго тя се унесе. Унесе се в дрямка… или в препускане с велосипед. Както бе със затворени очи, имаше чувството, че кара колелото, плъзгайки се в тихия и спокоен мрак.

Макар и заспиваща, тя усети, че баща й се изправя, и измърмори, протягайки ръце към него.

— Почивай си, Вик — прошепна той. — Скоро пак ще можеш да караш велосипед.

Тя потъваше в сън.

Гласът му идеше от много, много далече.

— Съжалявам, че събориха Прекия път — измърмори той.

— Мислех, че не го харесваш — каза тя, отдалечавайки се от него, разрешавайки му да си ходи. — Мислех, че те е страх да не мина с колелото по него.

— Точно така. Страх ме беше. Съжалявам, че го събориха без моя помощ. Щеше ми се аз да заложа експлозивите. Този мост винаги е бил смъртоносен капан. Всички бяха наясно, че някой ще загуби живота си там. Добре че мостът не уби теб. Заспивай, малката.