Джо Хил
Носферату (38)

Хейврил, Масачузетс

Пуснаха Вик (бе чиста за пръв път от тийнейджърските си години) в средата на януари и тя се прибра вкъщи, за да гледа как майка й умира, да стане свидетел на героичните опити на Линда Маккуин да приключи със себе си.

Вик й помагаше, купуваше цигари „Вирджиния Слимс“ и ги пушеше заедно с нея. Линда продължаваше да пуши, въпреки че бе останала само с един бял дроб. До леглото бе подпряна очукана зелена бутилка с кислород, на която над изрисуваните червени пламъци бе написано: „Силно запалимо“. Линда доближаваше маската до лицето си, за да глътне кислород, после я сваляше и дръпваше от цигарата си.

— Всичко е наред, нали? Не се притесняваш… — каза Линда, посочвайки бутилката с палец.

— Какво? Че може да ме гръмнеш? — попита Вик. — Твърде късно, мамо. Изпреварих те.

Вик не бе стояла цял ден в една и съща къща с майка си, откакто навърши деветнайсет. Като дете не бе осъзнавала колко тъмен е вътре родният й дом. Той бе в сянката на високи ели и до него почти не достигаше естествена светлина, така че дори по обед човек трябваше да включва лампите, за да вижда къде стъпва. Миришеше на цигари и пикня. В края на януари тя вече копнееше да се махне. Мракът и липсата на достатъчно въздух я караха да си спомня тръбата за прането в къщата на Чарли Манкс.

— Трябва да се преместим през лятото. Можем да наемем имот край езерото, както правехме едно време. — Нямаше нужда да уточнява, че говори за езерото Уинипесоки. За тях то бе просто „езерото“, сякаш по света не съществуваха други езера, както под „града“ винаги се имаше предвид Бостън. — Имам пари.

Вече не бяха чак толкова много. Бе успяла да изпие значителна част от заработеното, а и съдебните такси и разходите за клиники не бяха хич малки. Все пак финансовото й състояние бе по-добро от това на средния, преминал лечение алкохолик с татуировки и криминално досие. Щяха да постъпят свежи пари, ако успееше да завърши следващата част на „Търсача“. Понякога си мислеше, че е достатъчно с акъла си и ще може да се справи. С божията помощ. Книгата трябваше да е за сина й, но всъщност не беше.

Линда се усмихна по лукавия, сънлив начин, който означаваше: „Много добре знаеш, че няма да изкарам до юни, че ще прекарам лятната си почивка на три пресечки от тук, в гробището, където са погребани по-големите ми сестри и родителите ми“. Но каза:

— Разбира се. Измъкни момчето от Лу, доведи го. Ще ми се да прекарам известно време с него… ако не се опасяваш, че ще го разваля.

Вик пусна тази забележка покрай ушите си. Тя работеше по осмата стъпка от програмата си и стоеше тук, в Хейврил, за да поправи грешките. Дълго време не желаеше Линда да общува с Уейн, да бъде част от неговия живот. Изпитваше задоволство от това, че ограничава контактите на майка си с момчето, смяташе, че е задължена да защитава Уейн от Линда. Сега й се искаше да бе имало някой, който да защитава Уейн от самата нея. Имаше да се реваншира и на него.

— Би могла да запознаеш баща си с внука му — подхвърли Линда. — Той си е там, в Дувър. Съвсем близо е до езерото. Все още взривява разни неща. Убедена съм, че ще му е приятно да види момчето.

Вик пусна и това покрай ушите си. Дали не трябваше да се реваншира и на Кристофър Маккуин? Понякога си мислеше, че трябва… после си спомняше как той плакнеше разкървавените си кокалчета със студена вода и отхвърляше идеята.

Пролетта бе дъждовна и Вик бе принудена да стои в къщата при умиращата. Понякога валеше толкова силно, че имаше чувството, че се намира във вътрешността на барабан. Линда изхвърляше тлъсти кървави храчки в гумения леген и гледаше кулинарни предавания на прекалено силен звук. Махането от това ужасно място или просто излизането от него за Вик бе въпрос на оцеляване. Когато затвореше очи, виждаше гладкото езеро по залез-слънце и водни кончета с размери на лястовица, плъзгащи се над повърхността.

Но не се реши да наеме имот, докато една вечер Лу не се обади от Колорадо и не предложи Уейн да прекара лятото с Вик.

— Детето се нуждае от майка си — рече Лу. — Не смяташ ли, че вече е време?

— Би било чудесно — отговори тя, като се мъчеше да прикрие вълнението си.

Чак се задъхваше. Бяха се разделили с Лу преди четири години. Не можеше да понася да бъде обичана толкова всеотдайно от него, а от себе си да не дава нищо. Налагаше се да се отдръпне.

Но едно бе да се откаже от Лу, а съвсем друго — от момчето. Лу каза, че момчето се нуждае от майка, но Вик бе на мнение, че тя се нуждае повече от Уейн, отколкото той от нея. При мисълта да прекара лятото с него — да започне отначало, да се опита да бъде добра майка — Вик леко се паникьоса, но в същото време се обнадежди. Не й харесваше, че се пали толкова, защото паленето й напомняше за лудостта.

— Нямаш нищо против? Ще ми го повериш? След всичките простотии, които извърших?

— О, мила. Ако си готова да се качиш на ринга, и той е готов.

Вик не му спомена, че когато двама души се качат на ринга, обикновено започват да се млатят здраво. Може би метафората не бе чак толкова лоша. Уейн определено имаше основателни причини да й забие няколко крошета. Ако Уейн се нуждаеше от боксова круша, Вик бе готова да се направи на такава. Така щеше да го компенсира.

О, колко обичаше тази дума! В нея сякаш имаше нещо божествено.

Започна трескаво да търси място, където да прекарат лятото. Място, отговарящо на картините в главата й. Ако ралеят бе тук, щеше за нула време да открие перфектния имот, трябваше й само едно бързо минаване по Прекия път. Естествено, сега бе наясно, че никога не е минавала по Прекия път. Бе научила истината за онези експедиции по време на престоя си в лудницата в Колорадо. Разумът й бе крехък като пеперуда, която носи навсякъде в шепите си, страхувайки се какво ще стане, ако я пусне или ако, без да иска, я смачка.

Без Прекия път Вик бе принудена, както всички други хора, да разчита на Гугъл. Чак в края на април намери това, което търсеше — стара къща с трийсетина метра брегова ивица, собствен пристан, сал и допълнителна пристройка. Беше едноетажна, така че нямаше да се налага Линда да изкачва стълби. По онова време Вик почти си вярваше, че майка й ще дойде с тях, че ще последва реванширане. Зад къщата дори имаше рампа за инвалидната количка на Линда.

Брокерът бе изпратил много рекламни материали и Вик се настани на леглото на майка си, за да ги разгледат заедно.

— Виж допълнителната постройка. Ще я почистя и ще си направя там ателие. Обзалагам се, че вътре мирише чудесно — каза Вик. — Обзалагам се, че мирише на слама и на коне. Чудя се защо и аз не минах през конската фаза. Смятам, че тя е задължителна за непослушни момиченца.

— Всъщност двамата с Крис не се изпотрепвахме да те „развалим“, Вики. Аз се страхувах. Сега дори не смятам, че това е по силите на един родител. Да развали детето, имам предвид. Схващах проблемите чак когато бе станало твърде късно. Изглежда, никога не съм имала нужния родителски усет. Твърде много се страхувах да не сбъркам, рядко постъпвах правилно.

Вик прехвърли в главата си няколко фрази. Едната бе „двете с теб“, втората — „направи каквото бе по силите ти, за разлика от мен“, третата — „ти ме обичаше по свой си начин, де да можех да върна времето назад и да откликна на чувствата ти“. Но не можа да каже нищо — имаше чувството, че някой я е стиснал за гърлото — а после моментът просто отмина.

— Няма значение — каза Линда. — Не ти бе нужен кон. Имаше си велосипед. Бързата машина на Вик Маккуин. Отвеждаше те по-надалече, отколкото би могъл да те отведе някакъв си кон. Търсих го, да знаеш. Преди няколко години. Мислех, че баща ти го е набутал в сутерена, дори ми хрумна да го дам на Уейн. Та нали е за момчета. Но го нямаше. Нямам представа къде се е затрил. — Лежеше спокойно, с полузатворени очи. Вик стана от леглото, но преди да стигне до вратата, Линда каза: — Не знаеш какво е станало с него, така ли, Вик? Бързата ти машина?

В гласа й имаше лукава, заплашителна нотка.

— Няма го — отвърна Вик. — Само това знам.

Майка й продължи:

— Харесва ми къщата. Твоята езерна къща. Намерила си добро местенце, Вик. Знаех, че ще се справиш. Винаги си била добра в тези работи. В намирането на разни неща.

Вик настръхна.

— Почивай си, мамо — каза тя и отново тръгна към вратата. — Радвам се, че имотът ти харесва. Скоро ще отидем там. Ще е наш цяло лято, след като подпиша документите. Трябва да го разгледаме. Да прекараме няколко дена там, само двете.

— Разбира се — каза майка й. — А на връщане ще се отбием в „При Тери“ да пийнем млечни шейкове.

В и без това доста тъмната стая за момент притъмня още повече, сякаш облак бе закрил слънцето.

— Фрапета — каза Вик с подрезгавял заради емоциите глас. — Ако искаш млечен шейк, трябва да отидеш другаде.

Майка й кимна.

— Точно така.

— Този уикенд — подхвърли Вик, — ще отидем този уикенд.

— Трябва да провериш каква е програмата ми — рече майка й. — Може да имам други ангажименти.

На следващата сутрин спря да вали, а през уикенда, вместо да закара майка си на езерото Уинипесоки, я закара в гробището и я погреба под синьото майско небе в един от първите топли дни.

* * *

Тя се обади на Лу в един сутринта източно време и каза:

— Според теб какво ще иска да прави той? Това са два месеца. Не знам дали ще мога да забавлявам Уейн дори два дена.

Лу, изглежда, се озадачи от този въпрос.

— Той е на единайсет. Лесен е. Със сигурност ще му хареса това, което ти харесваш. Ти какво харесваш.

— Бърбън „Мейкърс Марк“.

Лу изхъмка.

— Ами… мислех си за неща от рода на тенис.

Вик купи ракети за тенис, макар че не знаеше дали Уейн може да играе. А самата тя не бе играла от толкова отдавна, че не си спомняше как се броят точките. Знаеше само, че дори да нямаш нищо, любов поне имаш.

Купи бански, джапанки, слънчеви очила, фризби. Купи и слънцезащитни кремове, надявайки се, че той ще предпочете да прекарва доста време на слънце. Между престоите в лудницата и в клиниката Вик приключи с покриването на ръцете и краката си с татуировки, а прекаленото излагане на слънчева светлина бе вредно за мастилото.

Предположи, че Лу ще го доведе със самолет на Източното крайбрежие, и се изненада, когато Лу й даде номера на Уейн в самолета и я помоли да му се обади, когато той пристигне.

— Летял ли е някога сам?

Лу отвърна:

— Досега дори не се е качвал на самолет, но ти не се тревожи. Стабилно хлапе е и може да се грижи за себе си. Всъщност от известно време го прави. На дванайсет е, но се държи като петдесетгодишен. Мисля, че се вълнува повече от самия полет, отколкото да стигне там. — Последва неловко мълчание. — Съжалявам, това бе тъпо.

— Няма проблеми, Лу — каза тя.

Не се обиди. Нищо от казаното от Лу или Уейн не можеше да я обиди. Имаше нужната настройка. През всичките онези години на мразене на собствената си майка Вик не бе предполагала, че ще се справя дори по-зле.

— Освен това той няма да пътува сам. Идва с Хупър.

— Хубаво. Той какво яде?

— Обикновено това, което лежи на пода. Дистанционното, бельото, килима. Като тигровата акула от „Челюсти“ е. Онази, която Драйфус разпори. Затова го кръстихме Хупър^[1]. Спомняш ли си тигровата акула? Имаше регистрационна табела на автомобил в стомаха си?

— Не съм гледала „Челюсти“. Е, хванах малко от едно от продълженията, докато бях в клиниката. Онова с Майкъл Кейн.

Последва ново мълчание. Лу, изглежда, бе потресен.

— Боже! Нищо чудно, че не изкарахме дълго заедно — промърмори той.

Три дена по-късно, в шест сутринта, Вик чакаше на летище „Логан“, гледайки как боингът 727 на Уейн рулира. Скоро пътниците заизлизаха от тунела, крачеха бързо, мълчаливо влачейки багажа си. Тълпата изтъняваше, а Вик се опитваше да не се тревожи. Къде, по дяволите, бе той? Да не би Лу да й бе дал погрешна информация? Уейн все още не бе дошъл, а тя вече се проваляше.

Момчето се появи, беше прегърнало раницата си така, сякаш бе любимото му плюшено мече. То остави раницата, а тя го прегърна и завря лице във врата му, докато той през смях не я помоли да го пусне.

— Хареса ли ти полетът? — попита тя.

— Толкова ми хареса, че веднага след излитането заспах, пропускайки всичко. Преди десет минути бях в Колорадо, а сега съм тук. Пълна лудница! Стигаш толкова далече за нула време, просто така!

— Прав си. Пълна лудница.

Хупър бе в клетка с размерите на детска кошарка. Едва успяха да го свалят от лентата. От огромната му санбернарска уста капеха лиги, а в краката му лежаха жалките останки на един телефонен справочник.

— Какво е това? — попита Вик. — Обяд?

— Обича да гризе разни неща, когато е нервен. Като теб.

Отидоха с колата в къщата на Линда да хапнат сандвичи с пуешко. Хупър яде консерви, един от новите чифтове джапанки и ракетата за тенис на Вик, която все още бе в найлона си. Дори при отворени прозорци къщата миришеше на цигари, мента и кръв. Вик гореше от нетърпение да тръгват. Взе банските, стативите, боите, кучето и момчето, което обичаше, но се опасяваше, че не познава добре и не заслужава, и тръгна на север.

„Вик Маккуин се опитва да бъде майка, част II“ — помисли си тя.

Триумфът чакаше.