Джо Хил
Носферату (35)

Бранденбург, Кентъки

Нейтан Деметър остави най-трудната част за накрая. Малко след средата на април той извади двигателя на призрака с помощта на лебедка и го поправя два дена, като почисти клапаните и смени болтовете на главата с нови, купени от специален магазин за резервни части в Англия. Двигателят бе шестцилиндров с кубатура 4257 см³ и легнал на тезгяха, приличаше на огромно механично сърце… каквото вероятно беше. Голяма част от изобретенията на човека — спринцовката, мечът, писалката, пистолетът — са метафори на пенис, но двигателят с вътрешно горене вероятно бе измислен от някой, който е виждал човешко сърце.

— Ще е по-лесно да наемем лимузина — подхвърли Мишел. — Така няма да си цапаш ръцете.

— Ако си мислиш, че за мен е проблем да си изцапам ръцете, значи, през последните осемнайсет години си бляла.

— Намеквам за нервите, които изразходваш — поясни тя.

— Кой е нервен? — попита Нейтан, но тя само се усмихна и го целуна.

Понякога, след като бе работил по колата няколко часа, той се излягаше на предната седалка, с единия крак провесен над прага на отворената врата и бира в ръка, и си припомняше разни неща: следобедите, когато минаваха по западното поле; дъщеря му шофираше, вперила поглед през предното стъкло, докато тревите шибаха призрака отстрани.

Беше успяла да вземе книжка от първия път, едва шестнайсетгодишна. Сега бе на осемнайсет и имаше собствена кола — малка спортна джета — с която смяташе да отиде в „Дартмут“, след като завърши училище. При мисълта, че тя ще пътува сама, ще отсяда в скапани мотели и ще бъде заглеждана от регистраторите и шофьорите на камиони в баровете, изтръпваше и направо го хващаха нервите.

Мишел харесваше да се занимава с прането, а той харесваше да й позволява, защото, когато минеше покрай бельото й в сушилнята и видеше цветна дантела от „Виктория Сикрет“, започваше да се тревожи за неща като нежелана бременност и венерически болести. Той знаеше как да говори с нея за коли. Обичаше да я наблюдава как преценява кога да натисне съединителя и дали управлява правилно. Тогава се чувстваше като Грегъри Пек в „Да убиеш присмехулник“. Но нямаше подход при запознаването със сексуалния живот, а и се опасяваше, че тя не се нуждае от съвети на тази тема.

— Кой е нервен? — попита той една вечер празния гараж и вдигна бирата, поздравявайки сянката си.

Шест дена преди „големия танц“ той монтира двигателя, затвори капака и се отдръпна назад, за да се наслади на работата си. Приличаше на скулптор, взиращ се в статуя на гола жена, която някога е била обикновен мраморен блок. Сезон на разранените кокалчета, маслото под ноктите и прашинките ръжда в очите — свято време, което бе важно за него толкова, колкото за монах е важно да преведе божието слово. Бе дал всичко от себе си, за да поправи машината, и това си личеше.

Купето с цвят на абанос блестеше като торпедо, като полирана плоча вулканично стъкло. Задната врата, която бе ръждясала и не пасваше добре, бе заменена с оригинална, изпратена му от колекционер от една от бившите съветски републики. Претапицира седалките с ярешка кожа, замени сгъваемите табли и чекмеджета отзад с нови, от черешово дърво, направени на ръка от дърводелец от Нова Скотия. Всичко бе оригинално, дори радиото, макар че Нейтан се поколеба дали да не монтира сиди плейър и високоговорители в багажника. В крайна сметка отхвърли тази идея. Когато имаш Мона Лиза, не рисуваш бейзболна шапка върху главата й със спрей.

Преди много време, в един задушен летен следобед, той бе обещал на дъщеря си, че ролсът ще е в изрядно състояние за завършването й, и ето на̀, всичко вече бе готово само седмица преди крайния срок. След бала той щеше да продаде напълно възстановената кола, колекционери бяха готови да дадат за нея четвърт милион долара. Сумата не бе никак лоша, при положение че като нов призракът струваше 5000 долара. Да, никак не бе зле, още повече че бе платил за нея само десет хилядарки на търга, организиран от ФБР преди десет години.

— Знаеш ли кой е предишният собственик? — попита Мишел, когато той й спомена как е придобил автомобила.

— Някой наркопласьор, предполагам — отвърна той.

— Леле! — възкликна тя. — Надявам се, че не са извършвани убийства в нея.

Колата изглеждаше добре, но това не бе достатъчно. Той искаше първо да я преслуша, смяташе, че не е редно Мишел да сяда зад волана, докато той не е навъртял десетина мили и не е проверил дали се държи добре на пътя.

— Хайде, красива кучко — каза той на колата. — Да те разбудим и да видим на какво си способна.

Деметър се настани зад волана, затвори вратата и завъртя ключа.

Моторът изръмжа някак диво, триумфално, но бързо премина към ниско боботене. Кремавата седалка бе много по-удобна от матрака, на който той спеше. По времето на излизането на призрака от фабриката, всичко се е правело така, че да издържа дълго. Бе сигурен, че тази кола ще го надживее.

Не грешеше.

Бе зарязал мобилния си телефон на тезгяха. Трябваше да го вземе, преди да излезе, защото не му се искаше да остава без връзка, ако призракът случайно се развали. Посегна да отвори вратата и тогава дойде първата изненада за следобеда. Бутончето се смъкна, изщраквайки толкова силно, че той едва не изпищя.

Деметър бе толкова стреснат, толкова изненадан, че не бе сигурен дали наистина видя това. Но после и другите бутони се смъкнаха гръмко, бам, бам, бам, все едно някой стреляше с пистолет, и той вече нямаше как да се самоубеди, че въображението му му играе номера.

— Какво става, по дяволите?

Дръпна лостчето за отваряне на вратата, но то не помръдна, сякаш бе заварено.

Колата трепереше, понеже моторът работеше на празен ход, а около страничните стъпенки се издигаха облаци отработени газове.

Деметър се приведе напред да изключи двигателя и тогава дойде втората изненада за деня. Ключът отказваше да се завърти. Размърда го напред-назад, после го натисна с длан, но той бе като закован и не можеше да излезе.

Радиото се включи и започна да свири Jingle Bell Rock толкова мощно, че чак ушите го заболяха. Песен, която не беше за април! Цялото му тяло се напрегна, косъмчетата на врата му настръхнаха. Натисна копчето за изключване. Вече бе свикнал на изненади, така че не се впечатли особено, когато то се запъна. Затърси друга станция; оказа се, че навсякъде звучи Jingle Bell Rock.

Газовете замъглиха въздуха в купето. От миризмата му се зави свят. Боби Хелмс^[1] го убеждаваше, че е време да се мята на шейната, дърпана от конче. Трябваше да го накара да млъкне, копнееше за тишина, но колкото и да въртеше копчето за регулиране на звука, резултатът бе нулев.

Около фаровете се виеше мъгла. При следващото си вдишване нагълта толкова отрова, че се закашля. От напъните имаше чувството, че гърлото му ще се разкъса. Мислите му прелитаха като конете на засилена въртележка. Мишел щеше да се прибере вкъщи след около час и половина. Съседите живееха на почти миля от тук, така че никой нямаше да чуе виковете му. Двигателят нямаше да изгасне, ключалките нямаше да се отключат, сякаш бе в някакъв скапан шпионски филм. Представи си как наемен убиец, с прякор от рода на Духача, управлява ролса дистанционно, но това бе лудост, той със собствените си ръце бе разглобил и сглобил призрака и знаеше, че няма устройства, които биха дали възможност на някого да контролира двигателя, ключалките и радиото.

Докато си мислеше такива неща, затърси дистанционното на гаражната врата. Ако не успееше да вкара свеж въздух в гаража, много скоро щеше да загуби съзнание. За момент се паникьоса, защото не можеше да го намери. Помисли си: „Не е тук, не е тук!“, и тогава го напипа зад издутината на таблото, в която влизаше воланът. Сключи пръстите си около дистанционното, после го насочи към гаражната врата и натисна бутона.

Вратата, тракайки, се заиздига нагоре. Скоростният лост включи на задна и призракът изскочи от гаража, въртейки бясно гуми.

Нейтан Деметър изпищя и сграбчи волана — не за да управлява колата, а просто за да се задържи. Тънките гуми с бял кант захапаха настилката на алеята и по шасито затракаха камъчета. Призракът се спусна право надолу по стръмния склон, сякаш бе една от люлките на движеща се на обратно страховита въртележка. Летеше право към пътя. Нейтан имаше чувството, че е крещял през цялото време, макар че всъщност спря още преди колата да е стигнала средата на хълма. Крясъкът, който чуваше, бе заключен в собствената му глава.

Призракът не намали скоростта, когато се доближи до пътя, даже сякаш я увеличи и ако имаше движение, вероятно щеше да бъде блъснат отстрани. Разбира се, дори и да не станеше катастрофа, призракът щеше да прекоси пътя и да се забие в дърветата отсреща, а Нейтан да бъде изхвърлен през стъклото. Призракът, както всички коли от онова време, нямаше предпазни колани.

Пътят бе пуст и когато задните гуми стъпиха на асфалта, воланът се завъртя толкова рязко, че опари дланите на Нейтан. Призракът зави надясно, Нейтан Деметър полетя към лявата врата и удари главата си в металната й рамка.

Не можеше да определи колко тежко е пострадал. Лежеше на предната седалка и мигаше към тавана. През страничното стъкло се виждаха тъмносиньо следобедно небе и перести облачета. Докосна челото си, после се загледа в окървавените връхчета на пръстите си. В това време флейта засвири 12 Days of Christmas.

Колата не спираше, бе превключила сама чак до пета скорост. Той познаваше пътищата наоколо и бе сигурен, че сега се движат на изток по път 1638 към магистралата „Дикси“. След няколко минути щяха да стигнат до кръстовището и… тогава какво? Щеше да ги помете някой камион, движещ се в северна посока? Помисли си, че това е възможно, но малко вероятно; съмняваше се, че колата е камикадзе. Инстинктът му подсказваше, че призракът си е наумил нещо. Ролсът имаше задача и възнамеряваше да я изпълни. Нейтан не му трябваше, вероятно дори не го усещаше изобщо, както кучето не усеща кърлежа, лепнал се зад ухото му.

Нейтан се надигна на лакът, олюля се, но успя да се изправи в седнало положение. Погледна в огледалото за задно виждане.

Лицето му представляваше кървава маска. Когато отново докосна главата си, напипа петнайсетсантиметрова рана, минаваща през горната част на скалпа му. Изследва раната внимателно с пръсти и усети костта отдолу.

Призракът намали скоростта на знака „Стоп“ на кръстовището с магистрала 60. Нейтан гледаше втрещен как скоростният лост превключи на четвърта, после на трета и накрая на втора. Отново закрещя.

Отпред едно комби чакаше на знака „Стоп“. На задната седалка седяха три русоляви дечица с лица като месечинки. Те се извърнаха назад, за да разгледат призрака.

Нейтан плесна предното стъкло, оставяйки тъмночервени следи върху него.

— Помощ! — изрева той. По челото му се стичаше топла кръв. — Помощ, помощ, помогнете ми, помогнете ми.

Децата, незнайно защо, се ухилиха, може би го смятаха за идиот. Помахаха му. Той замуча като луд, като крава в кланица, която се хлъзга по горещата кръв на транжираните преди нея животни.

Комбито зави надясно и се включи в движението при първата отворила се възможност. Призракът зави наляво и ускори толкова бързо, че Нейтан Деметър имаше чувството, че невидима ръка го притиска към седалката.

Въпреки че стъклата бяха вдигнати, той усещаше миризмата на окосена трева, дима на запалените барбекюта и зеленото ухание на напъпили дървета.

Небето червенееше, сякаш и то бе наранено. Облаците приличаха на дрипи от златно фолио.

Нейтан Деметър си даде сметка, че призракът върви чудесно. Двигателят никога не бе звучал толкова добре, толкова мощно. Можеше да се каже, че красивата кучка е напълно възстановена.

* * *

Очевидно бе задрямал, седнал зад волана, но не си спомняше кога точно. Спомняше си само, че по едно време, преди да е станало съвсем тъмно, затвори очи, а когато ги отвори, призракът се придвижваше в тунел от падащ сняг. Предното стъкло бе зацапано с кръв, но се виждаше как по непознатия път започват да се образуват навявания. Снежни валма се носеха като копринени воали, като призраци.

Опита се да прецени дали е възможно, докато е спал, да са отишли много на север, където снежни бури има и през пролетта. Отхвърли това предположение като идиотско. Замисли се за студената нощ и за непознатия път и си каза, че сънува, но не си повярва. Множеството напълно реални усещания — пулсиращата глава, полепналата по лицето кръв, вдървеният от дългото седене зад волана гръб — подсказваха, че е буден. Колата бе стабилна като танк, не поднасяше, не кривваше и не намаляваше под шейсет мили в час.

По радиото звучаха All I Want For Christmas, Silver Bells, Joy to the World и It Came Upon A Midnight Clear. Деметър само от време на време чуваше музиката. Нямаше реклами, нямаше новини, само хорове, изказващи благодарности към Бог, и Ърта Кит^[2], която обещаваше, че ще бъде много добро момиче, ако Дядо Коледа изпълни всичките й желания.

Когато притвори очи, си представи мобилния си телефон, лежащ на тезгяха в гаража. Дали Мишел вече го търсеше? Със сигурност, ако е видяла, че гаражната врата е отворена и че гаражът е празен. Вероятно бе страшно обезпокоена. Щеше му се телефонът да е у него не за да потърси помощ — смяташе, че никой вече не може да му помогне — а просто защото копнееше да чуе гласа й. Искаше да й каже, че настоява тя да отиде на бала и да опита да се позабавлява. Искаше да й каже, че не се страхува от факта, че е пораснала, че единственото му притеснение е, че когато остарее, ще се чувства самотен без нея, макар че подобни притеснения бяха тъпи с оглед на настоящото положение. Искаше да й каже, че тя е най-хубавото нещо в живота му. Не й беше казвал това скоро, не беше й го казвал достатъчно пъти.

След шест часа, прекарани в колата, паниката си бе отишла, чувстваше се просто озадачен. До известна степен съзнанието му приемаше ситуацията като естествена. Рано или късно, черна кола идваше за всеки. Идваше и те отвеждаше далече от любимите хора, и връщане назад нямаше.

Пери Комо^[3] предупреждаваше със сух глас Нейтан, че Коледата вече иде.

— Без майтап, Пери — каза Нейтан, после с дрезгав, припукващ глас добави: — Харесвам стария рокендрол. Тази музика е наслада за душата!

Изрече думите възможно най-силно, строфа подир строфа, а когато замлъкна, радиото се бе изключило.

Добре. Това бе същински коледен подарък. Вероятно последният, който щеше да получи.

* * *

Когато отново отвори очи, лицето му бе опряно в кормилото, колата работеше на празен ход, а в очите му светеше силна светлина.

Примижа, светът се бе смалил до яркосиньо петно. Главата го болеше още по-силно от преди. Толкова силно го болеше, че чак му се повръщаше. Болката бе точно зад очите му и сякаш блестеше с жълта светлина. Тази слънчева светлина бе адски несправедлива.

Примигна през сълзи и светът започна да идва на фокус, да се изостря.

Дебел мъж с противогаз и военни дрехи се взираше в него през зацапаното с кръв странично стъкло. Противогазът бе стар, вероятно от Втората световна война, и имаше цвят на горчица.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Нейтан.

Дебелакът сякаш се полюшваше, подскачайки развълнувано на пръсти. Нейтан не можеше да види лицето му.

Бутончето за отключване на вратата подскочи нагоре, като издрънча металически.

Дебелият държеше в ръката си някаква бутилка, може би с аерозол. Отстрани пишеше „Джинджифилов освежител за въздух“ и имаше старовремска рисунка на щастлива майка, вадеща от печката тава с курабии.

— Къде съм? — попита Нейтан Деметър. — Какво е това място, мамка му?

Човека с противогаза натисна дръжката и отвори вратата, зад която бе уханна пролетна утрин.

— Това е мястото, където излизаш — отвърна той.