Джо Хил
Носферату (29)

Шугъркрийк, Пенсилвания

Бинг беше на петдесет и три години и не бе слагал противогаза си от пет години, когато до него достигна информацията, че Чарли Манкс е тежко болен.

Разбра от една статия в Ей Оу Ел, където влезе чрез големия черен компютър, който получи от „Норкемфарм“ по случай двайсет и пет години служба във фирмата. Всеки ден проверяваше в Ей Оу Ел за новини за Чарли Манкс, но години наред нямаше нищо, докато не се появи това:

Чарлс Талънт Манкс III, на неизвестна възраст, съден за убийства и заподозрян в отвличането на десетки деца, е бил преместен в болничното крило на затвора в Ингълууд, Колорадо, тъй като се оказа невъзможно да бъде събуден.

Манкс бе прегледан от известния неврохирург от Денвър Марк Софър, който описа състоянието му като изключително интересно.

„Пациентът, изглежда, страда от преждевременно остаряване или рядка форма на синдрома на Вернер — казва Софър. — С други думи, той остарява много бързо. Един месец за него е като година. Една година се равнява на десетилетие. А и този човек определено не е първа младост.“

Докторът казва, че няма начин да се определи дали болестта е повлияла в някаква степен върху поведението на Манкс, който през 1996 г. брутално уби редник Томас Прийст. Освен това смята, че настоящото състояние на Манкс не може да се определи като кома.

„Той не отговаря на критериите за кома. Мозъчната му функция е силна, сякаш спи. Просто никога няма да се събуди. Тялото му е твърде уморено. Няма гориво в резервоара, така да се каже.“

Бинг често се бе канил да пише на господин Манкс, да му каже, че все още му е верен, че го обича и винаги ще го обича и че е готов да му служи до сетния си ден. При все че не бе от схватливите, Бинг разбираше, че господин Манкс ще се ядоса, и то с право, ако Бинг му пише. Едно евентуално писмо би накарало хора с черни костюми, слънчеви очила и кобури под мишниците да почукат на вратата му. Здравейте, господин Партридж, бихте ли ни отговорили на няколко въпроса? Имате ли нещо против да поровим малко с лопати в мазето ви? Така че той не му писа, а сега вече бе твърде късно и само при мисълта за това му призляваше.

Веднъж господин Манкс бе пратил съобщение на Бинг, макар че Бинг не знаеше как точно. Два дена след като господин Манкс бе осъден, на прага се появи пакет, на който не бе посочен адресът на подателя. Вътре имаше две регистрационни табели — NOS4A2 и КАНЗАС — и малка картичка, на която бе изобразен коледен ангел и пишеше: ЗАДРЪЖ ТЕЗИ НЕЩА. ВЕРОЯТНО ЩЕ ОТСЪСТВАМ ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ.

Бинг прибра регистрационните табели в мазето, където бе заровена останалата част от живота му с Чарли Манкс — празните бутилки от севофлуран, револверът на баща му и останките на жените, които Бинг бе довел вкъщи след деветте спасителни мисии.

Брад Макколи бе деветото спасено дете, а майка му Синтия — последната курва, за която Бинг се бе погрижил в тихата стаичка на долния етаж. Можеше да се приеме, че и тя е била спасена, преди да умре — Бинг й бе показал какво е любовта.

Бинг и господин Манкс планираха да спасят още едно дете през лятото на 1997 г., а след това Бинг трябваше да отиде да живее в Коледната земя, мястото, където никой не остарява и нещастието е забранено със закон, където ще може да се вози на всички люлки, да пие горещо какао и да отваря коледни подаръци всяка сутрин. Когато се замислеше за тази чудовищна несправедливост — господин Манкс бе пострадал точно преди да отвори широко портите на Коледната земя за Бинг — той се чувстваше смазан отвътре, сякаш надеждата бе ваза, хвърлена от голяма височина… и… прас.

Най-лошото обаче бе не загубата на господин Манкс и на Коледната земя, а тази на любовта, тоест на мамчетата.

Последната, госпожа Макколи, бе най-добрата. Двамата разговаряха надълго и нашироко в сутерена. Тя беше гола, имаше слънчев загар и стегнато, жилаво тяло. На четиресет бе, но с отличен мускулен тонус, защото преподаваше волейбол. Кожата й излъчваше топлина и здраве. Тя погали посивелите косми по гърдите на Бинг и му каза, че го обича повече от майка му и баща му, повече от Исус, повече от собствения си син, повече от малките котенца, повече от слънчевата светлина. Приятно му бе да я слуша как казва: „Обичам те, Бинг Партридж. Обичам те толкова много, че нещо ме изгаря отвътре. Сякаш ще изгоря жива“. Дъхът й бе сладък и миришеше на джинджифилови сладки. Беше в толкова добра форма, толкова здрава, че се налагаше да я приспива с любимата си смес със севофлуран на всеки три часа. Тя го обичаше толкова много, че си сряза китките, когато той й каза, че не може да живеят заедно. Когато правиха любов за последен път, кръвта й изтичаше… и пръскаше Бинг.

— Боли ли? — попита я Бинг.

— О, Бинг, Бинг, глупачето ми! — отвърна тя. — Вече дни наред горя от любов. Тези малки драскотини не болят изобщо.

Беше толкова хубава, имаше толкова перфектни майчински цици, че Бинг я заля с луга чак когато тялото й се размириса. Дори с мухи в косата бе красива, наистина.

Бинг бе ходил с господин Манкс в ГРОБИЩЕТО НА ВЕРОЯТНОСТИТЕ и знаеше, че ако бъде оставена да прави каквото си иска, Синтия Макколи ще убие сина си, луднала от стероиден гняв. Но долу в тихата стаичка Бинг я научи на доброта и любов и на лапане на патки, така че тя премина в отвъдното по хубав начин.

Ето такава бе хватката — вземаш нещо ужасно и правиш от него нещо добро. Господин Манкс спасяваше децата, а Бинг спасяваше майките.

С майките обаче вече бе приключено. Господин Манкс бе под ключ, а противогазът на Бинг висеше зад вратата, неизползван от 1996 година. Прочете за това как господин Манкс е заспал непробудно — храбрият воин бе станал жертва на лоша магия — после разпечата статията, сгъна я и реши да отправи няколко молитви.

Петдесет и три годишният Бинг Партридж отново започна да ходи на църква — в „Нова американска вяра“ — с надеждата, че Бог ще дари с някаква утеха едно от най-самотните си чеда. Молеше се един ден да чуе White Christmas и когато дръпне завесите, да види господин Манкс седнал зад волана на призрака. Копнееше добрият човечец да го погледне и да каже: „Ела, Бинг, откачалко! Да се поразходим! Номер десет ни чака! Ще хванем още едно дете, после ще те закарам в Коледната земя. Бог ми е свидетел, че си заслужил тази награда!“.

Той изкачваше стръмния хълм в адската юлска жега. Станиоловите цветя в предния двор, общо трийсет и три на брой, не помръдваха изобщо. О, колко ги мразеше. Колко мразеше синьото небе и мелодичната песен на цикадите. Бинг се изкачваше по склона, държейки в едната си ръка новата статия — „Рядка болест поразява убиец“, а в другата — последната бележка на господин Манкс. Канеше се да потърси отговори от Бог.

Църквата се издигаше върху един хектар асфалтирана площ, през пукнатините се подаваха бледи треви, чиито върхове се отъркваха в коленете на Бинг. Тежка, заключена с катинар верига, държеше входната врата затворена. От петнайсет години никой друг, освен Бинг, не се бе молил тук. Едно време храмът бе принадлежал на Бог, но сега бе собственост на заемодателите — така пишеше на залепения на една от вратите избелял лист.

Цикадите жужаха в главата на Бинг — същинска лудост.

В единия край на парцела имаше голяма табела, като тези пред ресторантите за бързо хранене и автокъщите. Пишеше кои химни ще пеят хората във въпросния ден — ONLY IN GOD, HE’S ALIVE AGAIN и THE LORD NEVER SLEEPS. За един следобед бе предвиден DEVOTIONS. Знакът посочваше едни и същи химни от първия мандат на Бил Клинтън.

Част от цветните стъкла бяха разбити от децата, но Бинг не виждаше пораженията от мястото, на което се намираше. До църквата бе долепена барака, върху която падаха сенките на тополи и смрадлики. Пред вратата на бараката лежеше изгнила изтривалка. Месинговият ключ бе скрит под нея.

Ключът отключи катинара на вратите на килера в задната част на сградата. Бинг се спусна долу. Прекоси хладното подземие, което миришеше на стар безир и плесенясали книги, и влезе в „религиозната“ част на църквата.

Бинг харесваше църквата още от времето, когато я посещаваше с майка си. Харесваше му как слънчевите лъчи осветяват прозорците от цветно стъкло горе, изпълвайки помещението с топли цветове; харесваше му облеклото на майките — белите дантели, обувките на висок ток, млечнобелите чорапи. Бинг обожаваше млечнобелите чорапи и пеенето на жените. Всички майки, които оставаха с него в Къщата на съня, пееха, преди да намерят вечен покой.

Но след като пасторът избяга с парите и банката заключи църквата, отношението му се промени. Не му харесваше, че в края на деня сянката на кулата се протягаше към къщата му. След като започна да води майки в къщата си, която господин Манкс нарече Къщата на съня, Бинг откри, че вече му е трудно да гледа към върха на хълма. Църквата сякаш се уголемяваше, а сянката на камбанарията се превръщаше в обвинителен пръст, забит в предния двор: ТАМ ЖИВЕЕ УБИЕЦ! В МАЗЕТО СА ЗАРОВЕНИ ТРУПОВЕТЕ НА ДЕВЕТ ЖЕНИ!

Бинг си каза, че това са глупости. Двамата с господин Манкс бяха герои; вършеха добри, християнски дела. Ако някой тръгнеше да пише книга за тях, трябваше да ги похвали. Нямаше никакво значение, че след надрусването със севофлуран повечето майки не признаваха, че възнамеряват да превърнат дъщерите си в курви и да бият синовете си, нито че вземат наркотици, прекаляват с пиенето и имат досиета в полицията. Тези неща бяха в бъдещето, в нещастното бъдеще, което Бинг и господин Манкс се опитваха с всички сили да предотвратят. Ако някога го арестуваха — властите, естествено, никога нямаше да разберат колко важна и хуманна е работата им — Бинг щеше да говори за стореното с гордост. Изобщо не се срамуваше от нещата, които двамата с господин Манкс правеха.

Въпреки това понякога му бе трудно да погледне към църквата.

Докато излизаше от сутерена, си каза, че се държи като мухльо, че всички са добре дошли в божия дом и че сега господин Манкс се нуждае от молитвите му… повече от когато и да било преди. Бинг никога не се бе чувствал толкова самотен и отчаян. Преди няколко седмици господин Паладин бе попитал Бинг какво ще прави, когато се пенсионира. Стреснат, Бинг обяви, че не желае да се пенсионира. Той обичаше работата си. Господин Паладин примигна и рече, че след четиресет години работа ще се наложи да се пенсионира. По този въпрос няма искам-не искам. Бинг бе смятал, че към настоящия момент ще пие кола в Коледната земя, ще отваря подаръци сутрин и ще пее коледни песни вечер.

Просторният празен храм не внесе мир в душата му. Тъкмо обратното. Всички пейки бяха по местата си, макар че не бяха подредени като по конец, а доста накриво, всъщност бяха криви като зъбите на господин Манкс. По пода имаше счупени стъкла и парчета мазилка, които хрущяха под краката му. Удари го миризма на амоняк, на птича урина. Някой бе пил тук. Върху пейките лежаха бутилки и кутийки от бира.

Той продължаваше да крачи. Преминаването му разтревожи накацалите по гредите лястовички. Чу се екот на пърхащи крила, сякаш невидим магьосник правеше розетка с тесте карти.

Минаващите през стъклата лъчи бяха студени и сини, в тях танцуваха безброй прашинки. Създаваше се усещането, че църквата се намира в снежна сфера.

Тийнейджъри или бездомници бяха направили нещо като олтар пред един прозорец с широк перваз. Разкривени червени свещи стояха във втвърдени локви восък, а отзад имаше няколко снимки на Майкъл Стайп от R.E.M., онзи кльощавия със светлата коса и сините очи. Върху една от снимките някой бе написал с вишневочервено червило LOSING MY RELIGION. Бинг бе на мнение, че от времето на Abbey Road на „Бийтълс“ не е излизала свястна рок музика.

Постави картичката на господин Манкс и разпечатката от „Денвър Таймс“ в средата на импровизирания олтар, после запали няколко свещи за Добрия човек. Поразчисти пода, като изрита настрани парчетата мазилка и едни мръсни гащички с щамповани върху тях сърчица — бяха толкова малки, че като нищо можеха да станат на десетгодишно момиче — и коленичи.

Прокашля се. Звукът отекна като изстрел в просторната вътрешност на църквата.

Една лястовица размаха крила и започна да прелита от греда на греда.

Той видя, че цяла редица гълъби са се навели напред и го наблюдават с яркочервените си очи. Птиците изглеждаха доста заинтригувани.

Притвори очи, допря дланите си една в друга и заговори на Господ:

— Хей, Господи! Бинг е, онзи дъртият тъпанар. О, Боже, Боже, помогни, моля те, на господин Манкс! Той е заспал, заспал е лошо и аз не знам какво да правя. Ако не оздравее и не се върне при мен, никога няма да отида в Коледната земя. Постарах се да върша добри дела. Спасявах деца, за да им осигуря какао, забавления на въртележките и други неща. Не беше лесно. Никой не искаше да ги спасяваме. Но дори когато майките крещяха и ни ругаеха, дори когато децата им плачеха и се подмокряха, аз ги обичах. Обичах децата. И майките също, дори лошите от тях. Най-много обичах господин Манкс. Всичко, което той прави, е за благото на хората. Нали няма нищо по-хубаво от това да даряваш щастие? Моля те, Боже, ако изобщо сме сторили някакво добро, помогни ми, дай ми знак, кажи ми какво да правя! Моля те, моля те, моля те…

Зяпаше нагоре, когато усети парване по бузата. Нещо с горчиво-солен вкус попадна върху устните му. Потрепна, имаше чувството, че някой се е изпразнил върху него. Обърса устата си и погледна пръстите си, върху които имаше рядко лайно със зеленикав цвят. Отне му няколко секунди да разбере, че е бил насран от гълъб.

Бинг изкрещя — един път, после и втори. В устата му се бе настанил гадният вкус на курешки. Изпражнението приличаше на слузеста храчка. Изкрещя за трети път и политна назад, изригвайки парчета стъкло и мазилка. Другата му ръка натисна нещо влажно и лепкаво, наподобяващо мек найлон на пипане. Погледна надолу и видя, че дланта му лежи върху използван презерватив, който е налазен от мравки.

Вдигна ръката си, погнусен; презервативът бе залепнал за пръстите му. Тръсна длан — веднъж, дваж — и той отхвърча нагоре и кацна върху косата му. Изпищя. Птиците размахаха яростно крила над гредите.

— Какво? — изкрещя Бинг на църквата. — Какво? Дойдох тук и коленичих! Коленичих! А ти какво? Какво?

Сграбчи парченцето гума и го изтръгна заедно с шепа посивели косми (кога бе посивяла косата му?). Прашинки кръжаха в осветеното от слънцето пространство.

Бинг Партридж заслиза по хълма, подтичвайки тромаво. Чувстваше се гадно, унизен и възмутен. Подмина, залитайки, станиоловите цветя на двора, влезе в къщата и затръшна вратата зад себе си.

Двайсет минути по-късно отвън излезе Човека с противогаза. В ръцете си държеше бутилки със запалителна течност.

Преди да запали църквата, закова дъски над дупките в прозорците, за да не могат птиците да избягат. Изля почти цяла бутилка върху пейките и купчините дъски и мазилка на пода — същински предварително подготвени клади. Втората бутилка отиде за статуята на Исус, който висеше на кръста си в една от нишите. Вероятно му бе студено с тази мижава препаска, така че Бинг драсна клечка кибрит и го облече в роба от пламъци. От стенописа горе Богородица гледаше тъжно как синът й изтърпява поредното унижение. Бинг докосна с два пръста филтъра на противогаза си и й прати въздушна целувка.

„Само да ми се удаде шанс да набарам десетото дете! — помисли си Бинг. — За това съм готов да подпаля и убия майката на Исус!“

Да не говорим, че нещата, които Светият дух бе направил с путката на Дева Мария, Бинг можеше да ги направи по-добре, трябваха му само три дена насаме с нея в Къщата на съня.