Джо Хил
Носферату (28)

Гънберъл, Колорадо

Когато за пръв път Вик Маккуин отговори на обаждане от Коледната земя, тя беше двайсет и една годишна неомъжена майка и живееше с приятеля си в две долепени една до друга мобилни къщички. В Колорадо валеше сняг.

Тя бе прекарала целия си живот в Нова Англия и си мислеше, че знае какво е сняг, но в Скалистите планини бе друго. Бурите бяха други. Възприемаше тукашните виелици като „синьо“ време. Снегът се сипеше бързо и непрестанно, светлината имаше синкав нюанс и тя се чувстваше като затворена в таен, сгушен под ледник свят — мразовито място, където всеки ден е Коледа.

Понякога Вик излизаше навън по мокасини, облякла някоя от огромните фланелки на Лу, които можеше да използва като нощници, заставаше в синкавия полумрак и се заслушваше в снеговалежа. Снежинките свистяха в клоните на елите — звук, който наподобяваше статичен шум. Стоеше там, вдишвайки сладкия аромат на дим от печки на дърва и борова смола, и се чудеше как се е озовала с подути цици и без работа на място, отстоящо на две хиляди мили от дома й.

Най-доброто, което можеше да измисли, бе, че има мисия да отмъщава. Беше се върнала в Колорадо, след като завърши гимназията в Хейврил, за да се запише в художествено училище. Искаше да учи там, защото майка й бе твърдо против, а баща й отказваше да плати таксата. Имаше и други неща, които майка й не приемаше и към които баща й не проявяваше никакъв интерес — Вик пушеше трева, бягаше от лекции, за да кара ски, целуваше се с момичета, спеше с дебелия негодник, който я спаси от Чарли Манкс, забременя на деветнайсет и не си направи труда да се омъжи. Линда все повтаряше, че не ще да има нищо общо с извънбрачно дете, така че Вик не я покани да дойде след раждането, а когато Линда пожела да дойде, Вик й каза, че не я иска. Тя дори не изпрати на баща си снимка на бебето.

Все още си спомняше колко приятно й стана, когато, докато пиеха кафе в едно тузарско кафене в Парк Сити, погледна Лу Кармоди в лицето и безцеремонно му рече: „Май ще трябва да ти пусна, задето ми спаси живота, а? Това поне мога да направя. Ще си допиеш ли кафето, или се изнасяме?“.

След първия им път Лу призна, че досега не е имал сексуални контакти; беше се изчервил — от положените усилия и от притеснение. Двайсет и една годишен девственик в двайсет и първи век. Кой каза, че вече няма чудеса?

Понякога тя мразеше Луис, задето само сексът не му стигаше. Той искаше и да я обича. Искаше, освен да правят секс, и да разговарят; даже като че ли държеше повече на разговорите. Искаше да й угажда, да й купува разни неща, да си правят татуировки заедно, да ходят на екскурзии. Понякога тя мразеше себе си за това, че му позволява да я притиска така с приятелството си. В плановете й, изглежда, влизаше да е по-силна — просто да го изчука няколко пъти, за да му покаже, че не е някоя неблагодарница, а после да си намери приятелка с розови кичури в косата и пиърсинг на езика. Проблемът бе, че харесваше момчетата повече от момичетата, освен това си падаше доста по Лу. Той миришеше на хубаво, вървеше бавно и много трудно нещо можеше да го ядоса, направо приличаше на герой от Голямата гора^[1]. Дразнеше се, че й харесва да го докосва и да се обляга на него. Тялото й постоянно й въртеше номера, водеше я в нежелана посока.

Лу работеше в сервиза, който отвори с пари, дадени от родителите му. Живееха на две мили от Гънберъл, на хиляди мили от цивилизацията. Вик не разполагаше с кола и прекарваше около сто и шейсет часа седмично у дома. Къщата миришеше на опикани памперси и резервни части, а мивката постоянно бе пълна.

Синът й Брус Уейн Кармоди — Брус за свекъра и свекървата, Уейн за Вик и Бат за Лу — се бе научил да включва телевизора и да нагласява звука. Всъщност телевизорът винаги бе включен и винаги гърмеше. От истеричния смях на Спондж Боб чиниите в шкафовете тракаха. Когато не се взираше в екрана, Уейн пълзеше след котката, опитвайки се да я сграбчи за опашката. Котката Селина го отвеждаше под масичката за кафе, където той си удряше главата, докато се опитваше да стане, или до ъгловите маси, за да се прасне по бузата, или до кутийката с пясък, където Уейн замислено ровеше в котешките лайна и ги облизваше, за да провери дали стават за ядене.

Вик се изненадваше, че не е луднала по-рано. Изненадваше се, че на повечето млади майки не им хлопа дъската. Когато циците ти са станали млекоцентрали и саундтракът на живота ти включва само истеричен рев и лудешки смях, как да запазиш разсъдъка си?

Тя имаше една-единствена вратичка за бягство. Когато валеше сняг, оставяше Уейн на Лу, мяташе се на аварийната кола и казваше, че отива в града да пие еспресо и да си купи списание. Налагаше се да дава някакво обяснение. Не желаеше да им казва истината. Това, което в действителност правеше, бе съвсем лично и до известна степен срамно.

Случи се един ден, докато всички си бяха вкъщи — Уейн млатеше ксилофона си с лъжица, Лу правеше палачинки, а по телевизията даваха „Дора изследователката“. Вик излезе да пуши на двора. Навън бе синьо, снегът свистеше в дърветата и когато изгори пръстите си, Вик разбра, че трябва да излезе с пикапа.

Взе ключовете от Лу, облече якето с логото на хокейния отбор от Колорадо — „Лавините“, и се отправи към гаража, който в тази мразовита неделна утрин бе заключен. Вътре миришеше на метал и машинно масло, тоест горе-долу на кръв. Уейн също миришеше така през цялото време и това не й харесваше. Купчината стари гуми, с които си играеше бебчето, бе до пикапа. Баща му бе човек, който притежава само два чифта долни гащи и татуировка на Жокера на бедрото си. Онова нещо над бедрата му я бе довело тук, при високите скали, неспирния снеговалеж и безнадеждността. Не беше съвсем наясно как е намерила пътя до тук. Преди бе много добра в откриването на места, където иска да отиде.

Тя се поспря за момент в гаража, положила крак върху страничната стъпенка на пикапа. Лу си бе намерил работа, боядисваше мотоциклета на един приятел. Току-що бе положил черен грунд върху резервоара. Сега резервоарът приличаше на бомба.

На пода до мотоциклета имаше шаблон с изображение на горящ череп, а отдолу — надпис ХАРД КОР. Вик хвърли едно око на изрисуваното от Лу върху щампата и разбра, че той ще прецака всичко.

Странна работа — нещо в грубата илюстрация и в очевидните й недостатъци я караше да се чувства болна от любов към него. Болна и виновна. Дори сега усещаше, че някой ден ще го напусне. Дори сега усещаше, че Лу и Уейн заслужават много повече от това, което може да им даде Вик Маккуин.

Магистралата свиваше към Гънберъл, където имаше кафенета, магазини за свещи и спа хотел, в който правеха маски с крема сирене. Обаче Вик слезе от магистралата и подкара по черен път, цепещ право през гората.

Включи фаровете и настъпи педала на газта. Имаше чувството, че скача от скала, че се самоубива.

Големият форд прегазваше храсти и подскачаше над коловозите. Вик караше прекалено бързо, режеше завоите и хвърляше назад киша и камънаци.

Вик търсеше нещо. Гледаше право напред, към тунела от падащ сняг, прорязан от фаровете. Снежинките, бели точици статичен шум, отхвърчаха назад.

Усещаше, че Прекият път е близо, че я чака току отвъд обсега на фаровете. Усещаше, че всичко е въпрос на скорост. Ако се движеше достатъчно бързо, щеше да го принуди да се появи, после щеше да напусне коларския път и да стъпи върху старите дъски на моста. Но така и не се престрашаваше да подкара пикапа със скорост, при която няма да може да го контролира, затова не достигна Прекия път.

Ако велосипедът й бе тук… Ако бе лято…

Ако не бе толкова глупава да роди… Беше я яд, че е родила. Сега беше прецакана. Обичаше Уейн твърде много, за да си позволи да даде газ до ламарината и да отлети в мрака.

Беше си мислила, че любовта е свързана с щастието, но се оказа, че между двете понятия няма нищо общо. Любовта бе по-близка до нуждата, не се различаваше от нуждата да се храниш и да дишаш. Когато Уейн изпищеше развълнувано: „Виж, мамо, хванах котката!“, усещането наподобяваше дишането. Изпълваше се с нещо, от което се нуждаеше, независимо дали то й харесваше, или не.

Вероятно не можеше да призове моста, защото не търсеше нищо. Дали вече не бе открила всичко, което светът можеше да й предложи. Това би било отчайващо.

Не е хубаво да си майка. Тя искаше да направи сайт, да проведе кампания, чрез която да разпространи идеята, че жените с деца губят всичко и стават заложници на любовта — този терорист, който е удовлетворен единствено когато му предадеш цялото си бъдеще.

В края на черния път имаше огромна дупка и Вик обърна. Както често се получаваше, на връщане към магистралата я заболя главата.

Не. Това не бе главоболие. Това бе болка в лявото око. Бавно, меко пулсиране.

Караше към къщи, пеейки заедно с Кърт Кобейн. Кърт Кобейн разбираше как се чувства тя, знаеше какво е да загубиш магическия си мост, който те отвежда до желаните от теб неща, знаеше, че усещането е като допир в дуло на оръжие… като Гънберъл^[2], Колорадо, може би.

Вкара пикапа в гаража, но остана зад волана. Гледаше как от устата й излиза пара. Вероятно щеше да стои тук вечно, ако телефонът не бе звъннал.

Намираше се на стената, точно пред вратата на кабинета, който Лу никога не използваше. Беше от старите, с шайба, като този в къщата на Чарли Манкс. Звънът му бе остър, металически.

Вик се намръщи.

Телефонът бе на отделна линия. На шега го наричаха „служебния“. Никой не звънеше на неговия номер.

Измъкна се от седалката и скочи на бетонния под, метър и нещо по-долу. Вдигна слушалката на третото позвъняване.

— Фирма „Кар-карма“ — каза.

Телефонът бе болезнено студен. Дланта й образува блед ореол от скреж върху пластмасата. Чуваше се съскане, сякаш обаждането идваше отдалече.

Вик долови хор от сладки детски гласчета — песента бе коледна.

А вече бе февруари.

Едно момче измънка:

— Хм.

— Ало! Мога ли да направя нещо за вас?

— Хм, да. Аз съм Брад, Брад Макколи. Обаждам се от Коледната земя.

Вик бе чувала това име и преди, но в момента не можеше да се сети по какъв повод.

— Брад? Мога ли да ти помогна? От къде каза, че се обаждаш?

— От Коледната земя, глупачке. Знаеш кой съм. Бях в колата, в къщата на господин Манкс. Знам, че помниш. Позабавлявахме се тогава.

Гърдите й се сковаха. Трудно й бе да си поеме въздух.

— О, майната ти, хлапе. На теб и на тъпите ти шеги.

— Обаждам се, защото — подхвана момчето — огладняваме. — От цяла вечност не сме яли, а каква е ползата от всичките тези зъби, ако не можем да ги използваме?

— Само звънни пак и ще пратя ченгетата по петите ти, тъпак смахнат! — изръмжа тя и тресна слушалката върху вилката.

Вик покри устата си с длан и издаде нещо средно между ридание и гневно възклицание. Преви се надве и потрепери в мразовития гараж.

Когато се поосвести, изправи снага, вдигна слушалката и спокойно набра оператора.

— Бихте ли ми дали номера, от който ми звъннаха? — попита Вик. — Връзката прекъсна. Искам да продължа разговора.

— Линията, на която сте в момента?

— Да, връзката прекъсна преди малко.

— Извинете. Има обаждане от петък следобед. Искате ли да ви свържа?

— Обаждането дойде преди мъничко. Искам да разбера кой се обади.

Последва кратка пауза, в която Вик чу гласовете на други оператори.

— Съжалявам, но от петък на този телефон не е звънял никой.

— Благодаря — отвърна Вик и затвори.

Седеше на пода под телефона, обвила ръце около гърдите си, когато Лу се появи.

— От доста време май седиш тук — каза той. — Да ти донеса ли одеяло, или мъртъв тонтон.

— Какво е тонтон?

— Нещо като камила. Или голяма коза. От „Междузвездни войни“. Няма значение.

— Какво прави Уейн?

— Четях на Бат комикс и той заспа, така че го занесох в легълцето му. Много е сладък. Какво правиш тук?

Той се огледа, сякаш мислеше, че в гаража можеше да има и друг човек освен тях двамата.

Трябваше да му каже нещо, да даде някакво обяснение по каква причина седи на пода на студения мрачен гараж, така че кимна към мотоциклета.

— Мислех си за мотора, върху който работиш.

Той я изгледа с присвити очи. Определено не й вярваше. Но погледна мотора и лежащия до него шаблон и рече:

— Опасявам се да не го прецакам. Дали ще се получи добре?

— Не. Съжалявам.

Той я стрелна с очи. Изглеждаше стреснат.

— Наистина?

Тя се усмихна тънко и кимна.

Той въздъхна тежко.

— Би ли ми казала къде сбърках?

— „Хардкор“ е една дума, не две. Едната от буквите се е размазала. Освен това трябваше да пишеш на обратно. Когато залепиш хартията и направиш копието, „хардкор“ ще излезе наопаки.

— О! О, мамка му! Пълен идиот съм! — Лу й хвърли поглед, пълен с надежда. — Но черепа харесваш, нали?

— Честно ли?

Лу сведе глава.

— Боже, надявах се Тони да ми метне поне петдесет долара за добра бояджийска работа. Ако не ме беше спряла, щеше да се наложи аз да му дам петдесетачка, задето съм му окепазил мотора. Защо не ме бива за нищо?

— Ти си добър баща.

— Това не е като да разбираш от квантова физика.

„Да — помисли си Вик, — по-сложно е.“

— Искаш ли да го оправя? — попита тя.

— Боядисвала ли си някога мотор?

— Не.

Той кимна.

— Е, добре, ако се провалиш, ще кажем, че аз съм виновен. Никой няма да се изненада. Но ако се справиш, ще кажем на хората, че ти си майсторът. Може да дойдат още поръчки. — Той я измери с поглед. — Наистина ли си добре? Не са те налегнали мрачни женски мисли, нали?

— Не са.

— Може би не трябваше да се отказваш от онази терапия. Преживяла си немалко. Дали не трябва да поговориш с някого? За него.

„Току-що поговорих — помисли си тя. — Побъбрих си сладко с последното дете, което Чарли Манкс отвлече. Превърнало се е в нещо като студен вампир и е в Коледната земя, и е гладно.“

— Стига сме дрънкали — каза тя и пое ръката на Лу. — По-добре да се захващам с боядисването.