Джо Хил
Носферату (22)

Коридор

Който минаваше почти по цялото протежение на къщата и бе застлан със зелен килим.

Вътре миришеше на печена пуйка.

Вик побягна, без да се притеснява от вратите отстрани, защото знаеше, че водят към спални и бани. Стисна дясната си китка, задъхвайки се от болка.

Коридорът свършваше в малко фоайе. Вратата към предния двор бе вляво, точно зад тясното стълбище към втория етаж. На стената висяха картини с ловни сцени. Ухилени червендалести мъже показваха убитите от тях патици на голдън ретривъри с благородна осанка. Зад летящите врати вдясно се намираше кухнята. Тук миризмата на печена пуйка бе най-силна. И беше топло, изключително топло.

Тя видя своя шанс, видя го много ясно в съзнанието си. Мъжът, наречен Призрака, влезе през гаража. Щеше да я последва и да тръгне към къщата. Ако сега избягаше през предния двор, лесно щеше да се добере до Прекия път. Профуча през фоайето, удряйки бедрото си в някаква маса. Една лампа с покрит с мъниста абажур се разклати и едва не падна.

Тя сграбчи топката на вратата, завъртя я и тъкмо се канеше да излезе, когато видя нещо през прозореца.

Той стоеше на двора. Беше много висок, някъде към два метра. Имаше нещо противно в плешивата му глава, под чиято бледа кожа пълзяха сини вени. Носеше старинно двуредно палто с месингови копчета. Приличаше на военен, на полковник, служещ на чужда държава, армията на която всъщност не се нарича армия, а легион.

Беше се извърнал леко настрани и гледаше моста, така че Вик го виждаше в профил. Стоеше пред Прекия път, положил ръка върху кормилото на ралея.

Вик не можеше да помръдне. Сякаш някой й бе инжектирал нервнопаралитично вещество. Дори не можеше да накара дробовете си да поемат въздух.

Призрака наклони глава и в този момент заприлича на любопитно куче. Въпреки че имаше голям череп, физиономията му бе като на невестулка — очите, устата и носът му бяха събрани в центъра на лицето. Имаше хлътнала брадичка и обратна захапка, които му придаваха вид на слабоумен. Приличаше на онези селяни, които могат да кажат думата „хомосексуалист“ само на срички. Тя предположи, че на възраст е някъде между четиресет и сто и четиресет години. Нямаше как да знае, че едната от тези граници е вярното число.

Той разгледа моста, който се губеше сред дърветата, после насочи вниманието си към къщата и Вик се отдръпна от прозореца, опирайки гръб във вратата.

— Хубав следобед, която и да си ти! — провикна се той. — Излез и кажи „здрасти“. Аз не хапя.

Вик се сети, че трябва да диша. Не беше лесно, имаше чувството, че гръдният й кош е стегнат с колан.

Призрака изрева:

— Зарязала си велосипеда си в моя двор! Не го ли искаш? — След малко добави: — И покрития си мост си зарязала в моя двор! И него ще ти върна!

Той се засмя. Цвилеше като кон. Вик отново си помисли, че човекът може да не е наред с главата.

Тя притвори очи и се притисна вдървено към вратата. После си даде сметка, че онзи се е умълчал и е възможно да се приближава към къщата. Врътна ключа и сложи веригата, макар и с известни затруднения. Ръцете й бяха хлъзгави от потта.

Тогава той заговори отново, по гласа му личеше, че все още стои насред буренясалия двор.

— Мисля, че знам какъв е този мост. Повечето хора биха се притеснили, ако в двора им изникне покрит мост, но не и господин Чарлс Талънт Манкс III. Господин Чарли Манкс е човек, който знае не едно или две неща за мостове и пътища, които се озовават на странни места. Аз лично съм карал по странни магистрали. От дълго време шофирам. Обзалагам се, че ще се изненадаш, ако ти кажа от колко дълго! Знам един път, на който мога да се кача само с моя призрак. Няма го на никоя карта, но се появява, когато имам нужда от него. Появява се, когато разполагам с пътник, готов да отиде в Коледната земя. Накъде води твоят мост? Излез де! Двамата с теб имаме много общи неща! Убеден съм, че ще станем добри приятели!

Вик взе решение. Нямаше смисъл да стои там и да го слуша. Отдръпна се от вратата, изтича през фоайето, мина през летящите врати и влезе в…