Джо Хил
Носферату (19)

Хейврил, Масачузетс

Вик се наведе, взе един камък и го метна към моста. Камъкът издумка върху дървената повърхност и отскочи. Нещо зашумоли горе. Прилепите.

Тази халюцинация изглеждаше доста реална. Да не би и камъкът да е въображаем?

Можеше да изпробва моста по два начина. Като се придвижеше с половин метър напред и предната гума стъпеше вътре. Ако беше въображаем, щеше да успее навреме да отскочи назад, избягвайки падането.

Другият вариант бе просто да подкара велосипеда. Можеше да затвори очи и да остави ралея да я отведе оттатък.

Беше на седемнайсет и не изпитваше страх, освен това й харесваше шумоленето на вятъра във виещия се около входа бръшлян. Настъпи педалите. Чу как гумите трополят по дъските. Нямаше усещането, че пропада към леденостудените води на Меримак. Статичният шум се засилваше. Лявото й око запулсира болезнено.

Плъзгаше се през добре познатия мрак, а бурята от статичен шум хвърляше отблясъци през процепите между дъските. Когато измина една трета от пътя, видя отсреща неприветлива бяла сграда с пристроен към нея гараж. Къщата на шейна, каквото и да означаваше това.

Наименованието не й говореше нищо, а и не бе нужно. Някак си обаче разбра към какво се приближава, макар че нямаше представа за местоположението му.

Тя си бе търсила белята, а Прекият път досега не я бе подвеждал.