Джо Хил
Носферату (18)

У дома

Дори не посегна към входната врата, бе убедена, че е заключена. Прозорецът на стаята й бе на три метра от земята, затворен. Прозорците отзад също бяха затворени, както и плъзгащата се стъклена врата. Но прозорецът на сутерена не се затваряше, от шест години стоеше открехнат.

Намери ръждясала ножица за храсти и с нейна помощ разряза мрежата, после бутна прозореца и се промъкна вътре.

Сутеренът представляваше голямо помещение с тръби, минаващи под тавана. В единия край, до стълбите, имаше пералня и сушилня, а в другия — бойлер. Имаше много кашони и торби за боклук, в които бяха натъпкани старите дрехи на Вик, както и кресло, на чиято облегалка бе подпряна рамкирана картина на покрития мост. Вик имаше смътни спомени, че е рисувала такъв боклук. Беше адски грозна, а чувството за перспектива — кръгла нула. Вик се позабавлява, като с помощта на маркер изрисува ято летящи пениси в небето. После захвърли творбата и избута назад облегалката, за да може да легне. Намери чисти дрехи в сушилнята. Искаше да изсуши маратонките си, но знаеше, че майка й ще довтаса на момента, ако чуе шум, така че ги подпря на долното стъпало.

В една торба намери няколко дебели зимни палта и се сви на креслото, завивайки се с тях. Не й беше удобно и се съмняваше, че ще заспи, легнала в крива поза, но по едно време затвори очи, а когато ги отвори, през прозореца се показваше къс яркосиньо небе.

Бе се събудила от трополенето на стъпки горе и развълнуваното бърборене на майка й. Тя говореше по телефона в кухнята. Вик разбра това от начина, по който отекваха стъпките.

— Обадих се в полицията, Крис. Казаха ми, че тя ще се прибере вкъщи, когато е готова за това. Не! Няма, защото тя не е дете. На седемнайсет е, Крис. На такава възраст те дори не ги броят за избягали.

Вик се надигна, канеше се да се качи горе, обаче си рече: „Майната й. Майната им и на двамата“. Отпусна се в креслото.

Осъзнаваше, че не постъпва правилно, че дори е ужасно да се крие долу, докато майка й се побърква от тревога. Но ужасно е и да претърсиш стаята на дъщеря си, да прочетеш дневника й и да вземеш вещите, които тя е купила със собствени средства. А за това, че Вик от време на време вземаше екстази, вината също бе на родителите й, защото се разведоха. Баща й бе виновен, задето биеше майка й. Вече знаеше за побоите. Не бе забравила как той си плакнеше ожулените кокалчета на мивката. Макар че устатата, склонна да раздава правосъдие кучка си го заслужаваше. На Вик й се прииска малко екстази. Имаше едно хапче в раницата й, по-точно в моливника, но тя беше горе. Дали майка й нямаше да излезе да я търси?

— Ама не ти се занимаваш с възпитанието й, Крис! Аз се занимавам. Всичко е на моите плещи! — говореше на висок глас Линда и като че ли плачеше.

Вик за момент бе на път да омекне. Отново се пребори с импулса. Сякаш суграшицата от предната нощ се бе просмукала в кръвта й през кожата и я бе направила някак студена. Тя копнееше да е студена отвътре, толкова безчувствена, че да не се поддава на лоши чувства и мисли.

„Вие искахте да се загубя и аз го направих“ — помисли си Вик.

Майка й тресна слушалката в апарата, после я вдигна и я тресна отново.

Вик се зави хубаво с палтата и се сгуши.

След пет минути отново заспа.

* * *

Когато се събуди, бе късен следобед и къщата бе празна. Разбра, че е празна, още щом отвори очи, личеше си по вида на тишината. Майка й не можеше да търпи пълната тишина. Когато спеше, Линда пускаше вентилатор. Когато будуваше, включваше телевизор или бърбореше.

Вик се измъкна от креслото, прекоси помещението и се качи на един кашон, за да погледне през прозореца. Скапания датсун на майка й го нямаше. Усети гадното пулсиране на вълнението. Надяваше се, че тя обикаля трескаво Хейврил и я търси — в мола, по улиците, в къщите на приятелите й.

„Можеше да съм мъртва — помисли си, чувайки сякаш глухия си, прокобен глас, — изнасилена и захвърлена край реката… и вината щеше да е твоя, деспотична кучко.“ Вик знаеше много думички като „прокобен“ и „деспотична“. Макар да изкарваше само тройки в училище, обичаше да чете Джерард Менли Хопкинс и Уистън Хю Одън, така че бе светлинни години пред родителите си, и го знаеше.

Вик набута все още влажните си маратонки в сушилнята да се пораздрусат малко и се качи горе да хапне мюсли пред телевизора. Извади резервната си таблетка екстази от моливника и я глътна. След двайсет минути вече се чувстваше спокойна и отпусната. Когато притвори очи, изпита дълбоко усещане за движение, за плъзгане, все едно бе хартиено самолетче, подето от въздушно течение. Загледа се в канала „Пътешествия“ и всеки път, когато виждаше самолет, разперваше ръце, представяйки си, че лети. Екстазито бе движение под формата на хапче, пораждаше чувството, че се плъзгаш в тъмнината с кабриолет, само дето не ти се налага да ставаш от кушетката.

Изми купата и лъжицата си на мивката, подсуши ги и ги сложи на мястото им. Изключи телевизора. Скоро щеше да се стъмни, показваха го косите слънчеви лъчи, процеждащи се през короните на дърветата.

Вик се върна в сутерена, за да провери дали са изсъхнали обувките й. Не бяха. Чудеше се какво да прави. Под стълбите откри старата си ракета за тенис и кутия с топки. Реши да поблъска малко в стената, но първо трябваше да освободи пространство, затова започна да размества кашоните и тогава го намери.

Ралеят бе облегнат на бетонната стена, скрит зад купчина кашони с печата на Армията на спасението. Вик бе озадачена, че вижда стария си велосипед тук. Беше претърпяла някакъв инцидент и го бе загубила. Спомни си, че родителите й говореха за него, без да подозират, че тя ги чува.

Обаче… дали наистина бе чула това, което си мислеше, че е чула. Спомняше си, че баща й спомена, че ще я натъжи, ако й каже, че ралея го няма. По някаква причина бе решила, че колелото е изгубено, че баща й не е могъл да го намери. Майка й сподели, че е доволна, че с ралея е приключено, защото се е превърнал в идея фикс за Вик.

Да, наистина се бе превърнал в идея фикс за нея. Имаше множество фантазии за това как минава с ралея по несъществуващ мост и стига до далечни, измислени места. Бе отишла до скривалището на терористи и бе отмъкнала изчезналата гривна на майка й. И до пълна с книги крипта, където един елф я почерпи с чай и я предупреди да се пази от призраци.

Вик прокара пръст по кормилото и събра сива топка прах. През цялото време той бе събирал прах тук, защото родителите й не желаеха да го кара. Тя обичаше велосипеда, защото я бе дарил с хиляди истории, и родителите й, естествено, й го отнеха.

Липсваха й историите, свързани с моста, липсваше й момичето, което бе тогава. Тогава тя бе по-добър човек, и го знаеше.

Вик продължи да се взира във велосипеда, докато обуваше маратонките си — бяха спарени и миришеха.

Пролетта бе в почти перфектно равновесие. Приличаше на юли под слънчевите лъчи и на януари на сянка. Вик не искаше да минава по пътя, защото майка й можеше да я види на връщане, така че прекара ралея зад къщата и го забута по горската пътека. Нямаше нищо по-естествено от това да се метне на седалката и да завърти педалите.

Засмя се. Беше твърде голяма за него и сигурно изглеждаше комично. Представи си клоун, който се намъква в много тясна клоунска кола. Коленете й се удряха в кормилото, а задникът й висеше над тясната седалка. Но когато се надигнеше на педалите, нещата изглеждаха нормални.

Спусна се по наклона и навлезе в сенките, където температурата бе с десетина градуса по-ниска, сякаш зимата дишаше в лицето й. Удари едно коренище и подскочи във въздуха. Не очакваше да политне толкова високо и нададе писклив вик на възторжена изненада. За момент нямаше разлика между това, което беше в момента, и някогашната Вик. Усещането бе невероятно, копелетата се въртяха под нея, а вятърът подемаше косите й.

Не се отправи директно към реката, а мина по тясната пътека, успоредна на основата на хълма. Изскочи от храсталаците и се озова сред групичка момчета, струпани около горяща кофа за боклук. Пушеха трева.

— Дайте да си дръпна! — провикна се тя, докато ги подминаваше, и посегна към цигарата.

Хлапето, което я държеше в момента — дангалак с фланелка на Ози Озбърн — така се стресна, че се задави от погълнатия дим. Вик ги отмина засмяна, а онзи изкашля дима и изрева:

— Само ако ни духаш, скапана курво!

Тя продължи да се движи в сенчестия хлад. Ято гарвани, накацали по клоните на голяма бреза, посрещнаха с грозен грак преминаването й.

„Само ако ни духаш, скапана курво!“ — помисли си за секунда яхналата детски велосипед седемнайсетгодишна девойка и си представи как обръща, отива при тях и им казва: „Хубаво. Кой ще е пръв?“. И без това майка й вече я смяташе за курва. Струваше ли си да я разочарова?

Чувстваше се щастлива, докато летеше по пътеката със стария си велосипед, но щастието бързо изгоря, оставяйки след себе си тънка следа студен гняв. Обаче не бе съвсем сигурна на кого е ядосана. Гневът й не бе концентриран. Наподобяваше меко пърпорене, като това на спиците.

Зачуди се дали да не отскочи до мола, но не й се щеше да разсмива продавачките на щандовете за храни. Не беше в настроение да се среща с познати хора, нито да слуша мъдри съвети. Нямаше цел или посока, знаеше само, че си търси белята. Беше убедена, че ако обикаля достатъчно дълго, ще я намери.

Ако питаха майка й, Вик най-вероятно вече бе намерила белята и лежеше нейде мъртва, разсъблечена. Вик бе доволна, че е породила в главата й такива мисли. Съжаляваше, че тази вечер забавлението ще приключи и майка й ще разбере, че тя е жива. Прииска й се Линда никога да не узнае какво й се е случило; да изчезне от собствения си живот; да замине някъде и никога повече да не се върне. Колко хубаво би било родителите й да не знаят дали е жива, или мъртва.

Изпитваше наслада при мисълта как те тъжат за нея, измъчвани от ужасни фантазии относно това, което й се е случило. Те ще си представят как трепери на студа, а после се качва на първата кола, спряла да я вземе. Ще се чудят дали все още е жива, затворена в багажника на стара кола (без да го осъзнава, Вик определяше колата като стара, от неизвестна марка и модел). И те никога нямаше да разберат колко дълго я е държал в плен старецът (Вик реши, че той е стар, защото колата е стара), нито какво й е сторил и къде е скрил тялото й. Щеше да е по-ужасно от това те самите да са мъртви, защото вероятно ужасен човек я бе затворил в ужасно място, за да се гаври с нея по ужасен начин.

Вик вече караше по широкия черен път, водещ към река Меримак. Под гумите пукаха жълъди. Чу шума на водите, които бушуваха в каменистото корито. Това бяха едни от най-прекрасните звуци на света и тя вдигна глава, за да се наслади на гледката, но Прекият път се бе изпречил пред очите й.

Вик натисна спирачките и ралеят плавно спря.

Мостът изглеждаше по-порутен отпреди, бе наклонен надясно и сякаш някой силен порив на вятъра можеше да го събори. Разкривеният вход бе обрасъл с бръшлян. Усещаше се миризма на прилепи. В далечния край се мержелееше светло петно.

Побиха я хладни тръпки, но в същото време изпита необяснимо удоволствие. Стигна до извода, че не е наред с главата. Досега не й се бе случвало да халюцинира след употреба на екстази. Предположи, че за всяко нещо си има първи път.

Мостът я чакаше да тръгне към него. Когато тръгна, разбра, че ще пропадне в нищото. Хората щяха да я запомнят като надрусаната патка, която скочила в реката с велосипед и си счупила врата. Не се уплаши от тази перспектива. По-добре това, отколкото да бъде отвлечена и затрита от перверзен дъртак (Призрака).

В същото време, въпреки че осъзнаваше, че мостът не е там, й се прииска да види какво има от другата страна този път. Вик настъпи педалите и се приближи още. Стигна до ръба, където дървената рамка лягаше върху пръстта.

На вътрешната стена отляво със зелен спрей бяха изписани три думи.