Джо Хил
Носферату (12)

Хиър, Айова

Тя се пльосна на тротоара и ожули дясното си коляно. Изтърколи се и остана по гръб. Стисна крака си с две ръце.

— Ау — проплака. — Ау, ау, ау!

Гласът й минаваше в различни октави, както правят инструменталистите, когато се упражняват с гамите.

— О, милата, добре ли си? — чу се някъде откъм блясъка на обедното слънце. — Трябва повече да внимаваш, когато изскачаш така от нищото.

Вик присви очи към светлината и успя да различи силуета на кльощаво момиче. Вероятно беше към двайсетгодишна, върху искрящата й алена коса бе кацнала мека шапка. Носеше гривна от уши на кенчета за бира и обеци от плочки за скрабъл. Беше обута във високи кецове „Конвърс“ без връзки. Приличаше на детектива Сам Спейд, ако Спейд бе момиче и през уикендите представяше ска групи.

— Добре съм. Само се охлузих малко — каза Вик, но момичето вече не я слушаше.

Беше вперила поглед в Прекия път.

— Знаеш ли, винаги съм искала там да има мост — каза пънкарката. — Няма по-подходящо място за мост.

Вик се надигна на лакът и извърна глава към моста, който сега висеше над бурни кафяви води. Реката бе широка почти колкото Меримак, обаче бреговете й бяха доста по-ниски. От двете страни, досами високия няколко метра песъчлив насип, растяха брези и вековни дъбове.

— Така ли стана? Моят мост падна от небето? — Момичето продължаваше да гледа натам. Имаше немигащия, отнесен поглед на хората, които си падат по трева и банди като „Фиш“^[1]. — Ммм, не. Приличаше по-скоро на проявяване на снимка на полароид. В-в-виждала ли си как се проявяват тези снимки?

Вик кимна и си представи как кафявият квадрат бавно избледнява, образите изплуват и се оформят, а цветовете добиват яркост.

— Твоят мост изникна там, където имаше няколко стари дъба. Чао, чао, дъбове.

— Мисля, че дърветата ще се появят отново, когато си тръгна — каза предпазливо Вик, защото не бе съвсем сигурна, че ще стане така. Базираше се единствено на логиката си. — Ти май не се изненада особено, че моят мост се появи от нищото.

Спомни си как господин Югли покри очите си с треперещи длани и й изкрещя да се разкара.

— Очаквах те. Не предполагах обаче, че ще се появиш по такъв размазващ начин, освен това знаех, че ти може да н-н-не… — Изведнъж момичето с шапката замлъкна. Бе отворила уста, мъчеше се да изрече следващите думи, но не успяваше. Лицето й се напрегна, сякаш се опитваше да вдигне нещо много тежко, пиано или кола. Ококори очи. По бузите й изби червенина. Издиша рязко и също толкова изненадващо заговори: — … дойдеш тук като нормален човек. Извинявай, малко з-з-заеквам.

— Очаквала си ме?

Момичето кимна, без да отделя очи от моста. Рече с немощен глас:

— Твоят мост не води до другата страна на река Сийдър, нали?

— Да.

— А къде?

— Хейврил.

— Това в Айова ли е?

— Не, Масачузетс.

— Леле, голямо разстояние си прекосила. Вече си в Царевичния пояс. Намираш се на място, където всичко, с изключение на дамите, е плоско.

На Вик за момент й се стори, че в очите й проблясва яд.

— Чакай малко… как така си ме очаквала?

— О, да! От няколко месеца чакам да дойдеш. Но започнах да изпитвам съмнения. Ти си Хлапето, нали?

Вик отвори уста, но не можа да каже нищо.

Това мълчание бе красноречиво. Момичето явно се зарадва, че я е изненадало, защото се усмихна, докато затъкваше кичур от искрящата си коса зад ухото. Заради чипия нос и леко издължените уши малко приличаше на елф. Това впечатление вероятно се подсилваше от обстановката — стояха на тревист хълм, под сянката на разлистени дъбове, между реката и задната част на голяма сграда (църква или стар университет), чиито бели кули имаха тесни процепи, идеални да се стреля с лък от тях.

— Мислех, че ще дойде момче. От тези, които не ядат марули и си бъркат в носа. Как ти се струват марулите?

— Не съм им фен.

Тя стисна малките си длани в юмруци и ги размаха над главата си.

— Така и предполагах! — Свали юмруците си и се намръщи. — А в носа бъркаш ли си?

— Издухвам се — отвърна Вик. — Каза, че тука е Айова?

— Да, да.

— Къде в Айова сме?

— Хиър^[2] — рече момичето с шапката.

— Е, добре де — измърмори Вик, леко подразнена, — знам, че сме тук, ама къде е това тук?

— Хиър, Айова. Така се казва градът. Това са прекрасните бързеи на река Сийдър, а това е градската библиотека. Знам защо си дошла. Този твой мост те притеснява. Опитваш се да си изясниш нещата. Късметлийка си ти! — Тя плесна с ръце. — Попадна на библиотекар! Ще ти помогна да си решиш проблема, като същевременно ще ти препоръчам добра поезия. С това се занимавам.

* * *

Момичето побутна назад старовремската си шапка и каза:

— Аз съм Маргарет Лей. Точно както в „Там ли си, Боже. Аз съм, Маргарет!“^[3], само дето мразя хората да ме наричат така.

— Маргарет?

— Не, Бог. Бездруго егото ми е достатъчно голямо. — Тя се ухили. — Ти можеш да ми викаш Маги. Ако влезем вътре да ти сложа лепенка на раната и да те почерпя чаша чай, мостът дали няма да изчезне?

— Не, не мисля.

— Хубаво. Надявам се да не те изостави. Не че не бихме могли да уредим връщането ти чрез набиране на дарения например, но май ще е по-добре да се върнеш по моста. За да не се налага да обясняваш на родителите си как си се озовала в Айова. Всъщност… няма да е много лошо, ако п-п-поо-станеш! Имам легло долу в секцията за романтична поезия. Понякога спя там. Ти би могла да го използваш, а аз мога да се преместя в караваната на чичо ми, поне докато не съберем пари за автобусен билет.

— Романтична поезия?

— Рафтове 821.2 до 821.6. Не е позволено да се с-с-спи в библиотеката, но госпожа Хауърд не се сърди, щом не е за постоянно. Тя ме съжалява, защото съм сираче и особнячка. Няма проблеми. Не ми пука. Хората смятат, че да те съжаляват е ужасно! Обаче когато съм в библиотеката, мога да чета книги по цели нощи! Без съжалението какво щях да правя? Аз съм една жалка у-у-уличница.

Тя хвана Вик под мишница и й помогна да се изправи. После вдигна велосипеда и го подпря на една пейка.

— Не е нужно да го заключваш. Съмнявам се в този град да има човек с толкова развито въображение, че да му хрумне да о-о-открадне нещо.

Вик тръгна след нея по пътеката. Прекосиха парка, намиращ се зад големия каменен храм на книгите. Основите на библиотеката стъпваха върху склона на хълма и една тежка метална врата водеше към сутерена. Маги завъртя ключа, стърчащ от ключалката, и бутна вратата. Вик влезе, без да се колебае. Не виждаше причини да не вярва на Маги, да подозира, че момичето я води към тъмно мазе с дебели стени, където никой няма да чуе виковете й. Инстинктът на Вик й подсказваше, че момиче, което носи обеци от плочки за скрабъл и нарича себе си жалка уличница, не представлява заплаха. Освен това Вик искаше да намери човек, който да й каже дали е луда, а не човек, който е луд. Нямаше основания да се страхува от Маги, освен ако Прекият път нарочно не я бе завел на погрешно място, а това бе невъзможно.

Влязоха в помещение, в което бе с десет градуса по-хладно, отколкото в парка. Вик подуши книгите още преди да ги види — очите й се нуждаеха от време, за да свикнат с тъмнината. Вдиша дълбоко аромата на гниеща проза, разпадаща се история и забравени стихове, после стигна до извода, че библиотеките миришат на десерт — лек десерт от смокини, ванилия, лепило и интелигентност. Желязната врата се затвори зад тях, изтраквайки тежко в касата.

Маги каза:

— Ако книгите бяха момичета, а четенето беше чукане, това щеше да най-големият публичен дом в страната, а аз щях да съм най-безскрупулната сводница, която си виждала. Пошляпвам момичетата по задниците и ги юркам да бачкат.

Вик се засмя, после покри устата си с длан, спомняйки си, че библиотекарите не обичат да се вдига шум.

Маги я поведе по мрачния лабиринт с тесни коридори, образуван от издигащите се високо рафтове.

— Ако се наложи да се изнасяш бързо — подхвана Маги, — например ако ченгетата са по петите ти, помни: върви все надясно и слез по стълбите. Така се излиза най-бързо.

— Мислиш, че ще се наложи да се изнасям бързо от библиотеката?

— Не и днес. Как се казваш? Не може хората да те наричат Хлапето.

— Виктория. Вик. Само баща ми се обръща към мен с Хлапе. Това е негова шега. Как така знаеш прякора ми, а името ми — не. И защо си ме очаквала? Че защо съм ти? Допреди десетина минути дори не предполагах, че ще се видим.

— Добре. Ще изясним всичко. Първо обаче ще се погрижа за раната ти. Въпросите и отговорите после.

— Мисля, че отговорите са по-важни от коляното ми — каза Вик. След кратко колебание с необичайна свенливост добави: — Изплаших един човек с моя мост. Мил старец, работещ в училището. Май тотално обърках живота му.

Маги я изгледа, очите й сияеха в тъмнината.

— Това, което казваш, не е особено хлапашко. Имах съмнения относно прякора ти. — Ъгълчетата на устата й се изтеглиха нагоре в тънка усмивка. — Разтревожила си някого, но едва ли е било нарочно. Съмнявам се, че последиците ще са трайни. Хората имат доста гъвкави мозъци. Могат да понесат немалко разтрисания. Хайде. Лепенки и чай. И отговори. Насам.

Влязоха в голяма хладна стая с каменен под, която приличаше на кабинет на детектив от черно-бял филм, не на кабинет на библиотекарка с пиърсинг на пъпа. Вътре присъстваха петте реквизита, от които се нуждае всеки частен детектив — тъмносиво бюро, стар календар със снимки на мадами, закачалка за палта, ръждясала мивка… и револвер 38-и калибър, положен върху вестниците на бюрото. Имаше и голям аквариум, запълващ ниша в стената с дължина метър и половина.

Маги свали сивата си шапка и я метна на закачалката. Светлината, идеща от аквариума, караше алената й коса да блести — хиляди горящи неонови жички. Докато Маги пълнеше електрическата кана, Вик се приближи до бюрото, за да разгледа револвера, който се оказа просто бронзово преспапие. На гладката му дръжка пишеше: СОБСТВЕНОСТ А. ЧЕХОВ.

Маги донесе лепенки и с жест подкани Вик да седне на бюрото. Вик седна на указаното място и стъпи на един протъркан дървен стол. При сгъването на удареното коляно болката се стрелна към мозъка й. После дойде мъчителното пулсиране в лявото око. Имаше чувството, че то е притиснато между стоманените зъбци на някакъв хирургически инструмент. Потърка го с длан.

Маги допря студена влажна кърпа в коляното на Вик и се зае да премахне пясъчните зрънца, останали в раната. Димът на цигарата й бе сладък и приятен. Работеше със спокойната ефективност на механик, проверяващ маслото на автомобил.

Вик се загледа в големия аквариум в стената. Беше с размерите на ковчег. Един брокатен шаран със златна окраска и дълги мустаци, които му придаваха мъдър вид, се мотаеше небрежно сам-самичък. На Вик й отне известно време да схване какво има на дъното. Нямаше камъни, а бели плочки за скрабъл само с буквите, образуващи Р И Б А.

През трептящата зеленикава разкривеност на аквариума Вик видя, че от другата страна има детска библиотека. Десетина малчугани и техните майки се бяха струпали в полукръг около жена със спретната пола от туид, седяща на стол, който бе твърде малък за нея. Тя показваше на хлапетата картинките на една книжка и им четеше, макар че Вик не можеше да чуе гласа й заради каменната стена и бълбукането на въздушната помпа на аквариума.

— Точно навреме за Часа на разказите — каза Маги. — Ч-ч-ч-асът на разказите е най-хубавото време на деня. Другите занимания не ме интересуват.

— Хубав аквариум.

— Чистенето си е живо изнасилване — измърмори Маги, а Вик стисна устни, за да не избухне в смях.

Маги се усмихна и на лицето й се появиха трапчинки. Заоблените бузи и изразителните очи й придаваха чар. Пънк рок сладурана с черти на елф.

— Аз сложих вътре плочките от скрабъл. Луда съм по тази игра. Сега се налага два пъти месечно да ги вадя, за да мога да ги измия. По-мъчително е от рак на дебелото черво. Ти харесваш ли скрабъла?

Вик погледна обеците на Маги и видя, че на едната пише „F“, а на другата — „U“.

— Никога не съм играла. Обаче ми харесват обеците ти. Имала ли си проблеми заради тях?

— Не. Никой не се вторачва в библиотекарите. Хората се страхуват да не ослепеят от блясъка на т-т-толкова много компресирана мъдрост. Слушай сега… на двайсет години съм и съм сред петимата най-добри играчи на скрабъл в щата. Всъщност това май говори повече за Айова, отколкото за мен. — Тя залепи лейкопласта върху ожуленото място и го притисна. — Така е по-добре.

Маги смачка цигарата си в един тенекиен пепелник, чието дъно бе покрито с пясък, и отиде да налее чай. Малко по-късно се върна с две нащърбени порцеланови чаши в ръце. На едната пишеше „Библиотеките — мястото, където се случва шшшттт“, а на другата „Не ме карайте да използвам библиотекарския си глас“. Когато Вик взе чашата си, Маги се пресегна покрай нея, за да отвори чекмеджето. Това бе чекмеджето, където един уважаващ себе си частен детектив би държал пиячката. Маги извади стара торбичка от червено кадифе, на която с избледнели златисти букви бе написано „Скрабъл“.

— Попита ме как съм разбрала за теб. Откъде знам, че идваш. С-с-с-с… с-с-с…

От напрежението по бузите й изби червенина.

— Скрабъл? С помощта на играта?

Маги кимна.

— Благодаря, че довърши мисълта ми. Повечето заекващи не обичат другите да довършват мислите им, но както вече уточнихме, аз нямам нищо против да съм обект на съжаление.

Вик усети, че се изчервява, макар че в гласа на Маги нямаше саркастична нотка. Така ситуацията стана още по-конфузна.

— Извинявай.

Маги се направи, че не я е чула. Настани се на стола с права облегалка до бюрото.

— Ти мина по моста с велосипеда си — подхвана Маги. — Без него можеш ли?

Вик поклати глава.

Маги кимна.

— Не. С помощта на велосипеда си ти… материализираш моста. А после, пак чрез моста, намираш разни предмети, нали? Предмети, които ти трябват? Независимо колко далече са всъщност, те винаги се озовават от другата с-с-с-трана на моста?

— Да, да. Обаче не знам защо го мога това и как става. Понякога ми се струва, че преминаванията са само във въображението ми. Понякога имам чувството, че полудявам.

— Не си луда. Ти си креативна! Свръхкреативна. Аз също. Ти имаш велосипед, аз — плочки с букви. Когато бях на дванайсет, видях на една гаражна разпродажба стар комплект за скрабъл. Беше отворен, първата дума беше изиграна. Когато го видях, разбрах, че ми е нужен, че на всяка цена трябва да стане мой. Бях готова да платя колкото ми поискат, а ако не бе за продан, щях да го грабна и да избягам. Дори простият факт, че бях близо до тази дъска за скрабъл, караше реалността да вибрира. Един електрически влак дерайлира. Алармата на една от паркираните по-надолу коли се включи. Когато видях комплекта за скрабъл, телевизорът, работещ в гаража, полудя. Започна да п-п-п…

— Да пращи? — каза Вик, забравяйки какво се бе зарекла малко по-рано: да не довършва изреченията на Маги, независимо колко силно заеква тя.

Маги като че ли не се обиди.

— Да.

— И при мен е така — каза Вик. — Когато минавам по моста, се чува статичен шум.

Маги кимна, сякаш това бе най-нормалното нещо на света.

— Преди малко всички лампи изгаснаха. Цялата библиотека нямаше ток. Така разбрах, че идваш. Твоят мост е късо съединение в реалността. Като моите плочки. Ти намираш предмети, моите плочки говорят. Те ми казаха, че ще дойдеш днес и че трябва да те чакам отзад. Казаха ми, че Хлапето ще мине по моста. От месеци все за теб говорят.

— Би ли ми показала? — попита Вик.

— Да, налага се. Мисля си, че това е една от причините да си тук. Може би моите плочки искат да споделят нещо с теб.

Тя развърза връзките на торбичката, бръкна вътре и извади шепа плочки. Метна ги на бюрото.

Вик извърна глава, за да ги огледа, но те представляваха просто бъркотия от букви.

— Това говори ли ти нещо?

— Все още не.

Маги се приведе и започна да ги побутва с малкия си пръст.

— Ще кажат ли нещо?

Маги кимна.

— Защото са магически?

— Не мисля, че са магически. При другите хора не действат. Плочките са моето острие. Чрез тях пробивам дупка в реалността. Непременно трябва да е нещо, което обичаш. Винаги съм обичала думите и скрабълът ми предоставя възможност да си играя с тях. Включиш ли ме в турнир по скрабъл, някой ще си тръгне с накърнено его.

До момента бе разбутала буквите така, че да изписват: ХЛАПЕТО ТРЯБВА ОБЯД ДА ФТВТ.

— Какво означава ФТВТ? — попита Вик, после извъртя глава, за да разгледа буквите от другата страна.

— Нищо. Още не мога да разбера.

Маги се намръщи, но продължи да мести плочките.

Вик отпи от чая си. Беше топъл и сладък, но веднага щом преглътна, по челото й изби студена пот. Въображаемите щипки, обхванали лявата й очна ябълка, затегнаха хватката си.

— Хората живеят в два свята — каза Маги с отнесен глас, като не спираше да оглежда буквите. — Има реален свят, изпълнен с дразнещи факти и правила. В реалния свят някои неща са истински, други не. Като цяло реалният свят е т-т-т-тъп. Но хората живеят и в света, намиращ се в собствените им глави. Проекция, свят на мисълта. В света на мисълта, в проекцията всяка идея е факт. Емоциите са също толкова реални, колкото гравитацията. Сънищата притежават мощта на историята. Креативните хора, като писателите и Хенри Ролинс^[4], прекарват много време в света на мисълта. С-с-свръхкреативните хора обаче могат да използват острие да прережат шевовете между двата свята и да обединят световете в единно цяло. Твоят велосипед. Моите плочки. Това са нашите остриета.

Тя наведе глава и размести решително плочките. Сега пишеше: ХЛАПЕТО НАМЕРИ ЗА НЕЙНОТО ДЕТЕ БОГАТ ТЪПАК.

— Не познавам богати тъпаци — рече Вик.

— Освен това си твърде малка, за да имаш деца — каза Маги. — Трудно е. Де да имах друг…

— Значи, моят мост е въображаем.

— Не и когато си с велосипеда. Тогава е реален. Проекция, издърпана в реалния свят.

— Ами твоя скрабъл? Той е просто една торбичка. Не е като велосипеда ми. Не прави нищо невъз…

Докато Вик говореше, Маги разхлаби връзките на торбата докрай и бръкна вътре. Плочките затракаха и зачаткаха, сякаш бяха хиляди. Китката й изчезна, после и лакътят й. Торбата бе дълбока не повече от педя, но за нула време ръката на Маги потъна до рамото, като кадифето дори не се изду. Вик чуваше тропота на безброй плочки.

— Ааа! — изкряска Вик.

Библиотекарката от другата страна на аквариума се огледа.

— Голяма дупка в реалността — обяви Маги. Лявата й ръка сякаш бе отрязана при рамото, а чуканчето, незнайно защо, бе покрито с торба за скрабъл. — Бъркам в моята проекция, за да взема плочките, които ми трябват. Когато казах, че твоето колело и моите плочки са остриета, които правят процеп в реалността, не се изразявах метафорично.

На Вик й се пригади от натиска в лявото око.

— Моля те, извади си ръката.

Маги дръпна надолу кадифената торба със свободната си ръка и лявата й ръка се показа. Тя сложи торбичката на масата и Вик чу как плочките вътре изтракаха.

— Зловещо е, знам — промълви пънкарката.

— Как го правиш? — попита Вик.

Маги си пое дълбоко въздух.

— Защо някои хора говорят десет чужди езика? Защо Пеле може да прави задна ножица? Просто нещо им е дадено, така смятам. Малцина притежават таланта, красотата и късмета, нужни, за да станеш кинозвезда. Малцина знаят за думите толкова, колкото поета Джерард Менли Хопкинс. Той е знаел за проекциите! Той е въвел термина. Н-н-н-някои хора са кинозвезди, други са знаменити футболисти, а ти си свръхкреативна. Това е малко странно, но странно е и да се родиш с очи с различен цвят. А и ние не сме единствените. Има и други като нас. Срещала съм ги. Скрабълът ме насочи към тях. — Маги се приведе и отново започна да побутва плочките. — Веднъж се срещнах с едно момиче. То имаше красива стара инвалидна количка с гуми с бял кант. С помощта на количката изчезваше. Само трябваше да подкара назад към Кривата алея, така я наричаше. Това бе нейният начин за бягство. Излизаше на тази алея и изчезваше, но п-п-п-родължаваше да вижда какво става в нашия свят. Всички цивилизации имат истории за хора като теб и мен, хора, които с помощта на тотеми са правили гънки в реалността. Индианците от племето навахо…

Гласът й загуби от силата си, започна да гасне.

Лицето на Маги придоби мрачно изражение. Тя се взираше в плочките. Вик също насочи погледа си натам. Едва успя да прочете изписаното, преди Маги да се пресегне и да разбута плочките.

ХЛАПЕТО МОЖЕ ДА НАМЕРИ ПРИЗРАКА

— Какво означава това? Какъв е този призрак?

Маги изгледа Вик уплашено и в същото време някак извинително.

— О! — възкликна Маги.

— Загубила ли си нещо?

— Не.

— Обаче искаш да намеря нещо? Какво е то? Мога да ти помогна.

— Не, не. Вик, искам да ми обещаеш, че няма да тръгнеш да го търсиш.

— Някакъв човек?

— Проблемът е сериозен. Най-сериозният, който можеш да си представиш. На колко си? Дванайсет?

— Почти тринайсет.

— Добре. О-о-о… — Маги се запъна, не можеше да продължи. Пое си дълбоко въздух и прехапа долната си устна. Толкова дълбоко заби зъбите си в нея, че Вик едва не изпищя. Маги издиша и заговори, без изобщо да заеква. — Обещай!

— Ама защо твоят скрабъл държи да знаеш, че мога да намеря този човек? Защо каза това?

Маги поклати глава.

— Не, не става така. Плочките не искат нищо, както ножът не иска нищо. С помощта на плочките достигам до недосегаеми факти, все едно използваш ножче, за да отвориш писмо. А това… това е като да получиш писмо от Юнабомбър^[5]. Като да се взривиш сам.

Маги засмука долната си устна и прокара езика си над нея.

— Ама защо да не трябва да го намеря? Самата ти спомена, че вероятно съм тук, за да ми кажат нещо плочките. Защо ще повдигат въпроса за този човек, Призрака, щом не бива да го търся?

Преди Маги да отговори, Вик се приведе напред и притисна с длан лявото си око. Въображаемите щипци стискаха толкова силно, че окото сякаш щеше да се пукне като презряло гроздово зърно. Изстена, не можа да се въздържи.

— Не изглеждаш добре. Какво ти е?

— Окото ми. Започва да ме боли, когато мина по моста. Може би причината е в това, че се застоях при теб. „Екскурзиите“ ми обикновено са кратки.

Като че ли разговорите не се отразяваха добре на окото на Вик и устната на Маги.

Маги каза:

— Момичето, за което ти споменах… когато започнало да ползва количката, било здраво. Количката била на баба му, а то просто обичало да си играе с нея. Обаче ако останело твърде дълго време на Кривата алея, краката му се схващали. Когато се срещнах с него, беше парализирано от кръста надолу. Прилагането на дарбата се заплаща. Това, че караш моста да стои на място, вероятно в момента ти се отразява. Трябва да използваш моста п-п-п-естеливо.

Вик попита:

— Плочките какво ти причиняват?

— Ще ти издам една тайна. Преди не з-з-з-аеквах!

Тя изви в усмивка окървавените си устни. На Вик й отне секунда да схване, че този път Маги заеква нарочно.

— Хайде — каза Маги, — трябва да се връщаш. Ако се застоим тук, главата ти ще експлодира.

— Тогава ми разкажи за Призрака, че току-виж бюрото ти се напръскало с мозък. Няма да си тръгна, докато не ми разкажеш.

Маги отвори чекмеджето, прибра в него играта и с ненужно голяма сила го тласна навътре. Когато заговори, в гласа й вече нямаше дори следа от доброжелателност.

— Не бъди такова…

Поколеба се. Или не можеше да избере точната дума, или я бе избрала, но не искаше да я каже.

— Хлапе? — предположи Вик. — Прякорът вече ми пасва по-добре, а?

Маги издиша бавно въздуха в дробовете си, ноздрите й потрепваха.

— Не се шегувам, Вик. Трябва да стоиш далече от Призрака. Не всички, които притежават нашата дарба, са добри. За Призрака знам само, че е стар и има стара кола. Колата е неговото острие. Само че използва това негово острие, за да реже гърла. Извежда деца на разходка с колата и им прави нещо. Използва ги като вампир, за да се поддържа жив. Закарва ги в собствената си проекция, лошо място от сънищата му, и ги оставя там. Когато слязат от колата, те вече не са деца. Дори не са човеци. Те са същества, които могат да живеят единствено в студеното п-п-п-пространство на въображението на Призрака.

— Откъде знаеш това?

— Плочките. Те започнаха да ми разказват за Призрака преди няколко години, след като той отвлече едно момиче от Лос Анджелис. Тогава действаше на Западния бряг, но нещата се промениха и той насочи вниманието си на изток. Ч-ч-ч-увала ли си за русначето, което изчезна в Бостън? Беше преди няколко седмици. Изпари се заедно с майка си.

Вик беше чула за това. В нейния град тази новина бе водеща в продължение на няколко дена. Майка й гледаше всички репортажи, омагьосана сякаш от ужаса. Изчезналото момиче беше на годините на Вик, тъмнокосо, кокалесто, с несигурна, но приятна усмивка. Тромава сладурана. „Как мислиш, дали е мъртва?“ — бе попитала майката на Вик съпруга си, а Крис Маккуин бе отговорил: „Ако е извадила късмет, е“.

— Фамилията й е Грегорски — каза Вик.

— Точно така. Лимузина трябвало да я вземе от хотела, но някой пребил шофьора и отвлякъл Марта Грегорски и майка й. Той трябва да е бил. Призрака. Изсмукал е момичето, а после го е захвърлил при другите използвани деца в някакъв негов фантастичен свят. Проекция, която никой не би желал да посети. Мястото е подобно на твоя мост, само дето е по-голямо, много по-голямо.

— Ами майката? И нея ли е изсмукал?

— Според мен не се храни с възрастни. Само с деца. Някой му помага при отвличанията и се погрижва за възрастните, някой като Ренфийлд. Знаеш ли кой е Ренфийлд?

— Оръженосец на Дракула, ако не се лъжа.

— Общо взето, да. Знам, че Призрака е много стар и има много ренфийлдовци. Лъже ги, въвежда ги в илюзорен свят, вероятно успява да ги убеди, че са герои, а не похитители. Накрая винаги ги принася в жертва. По този начин се възползва максимално от тях. Когато разкрият престъпленията му, той ще може да хвърли вината върху тъпите си помощници. Отвлича деца от дълго време и умее да се спотайва в сенките. Научих много подробности за Призрака, но въпреки това не мога да установя самоличността му.

— Защо просто не попиташ плочките как се казва?

Маги примигна, после с тъжен глас, в който се усещаше и нотка на изумление, рече:

— Такива са правилата. В с-с-с-крабъл не се използват собствени имена. Затова плочките казаха, че ще дойде Хлапето, а не Вик.

— Ако го намеря, науча името му и разбера как изглежда — подхвана Вик, — ще успеем ли да го спрем?

Маги плесна по бюрото толкова силно, че чашите с чай подскочиха. В очите й се четяха ярост и… страх.

— А, не, Вик! Ти май не ме слушаш! Ако го намериш, може да загинеш, а тогава аз ще съм виновна! Да не мислиш, че искам такова нещо да тежи на съвестта ми!

— Но ако не предприемем нещо, той ще продължи да отвлича деца. Все едно обричаме децата на…

Вик замлъкна, стресната от изражението на Маги.

Физиономията й се бе изкривила в болезнена гримаса. Обаче извади хартиена кърпичка от една кутия и я подаде на Вик.

— Лявото ти око — каза. — Ти плачеш, Вик.

* * *

— Трябва да се връщаш — настоя Маги. — И то бързо.

Вик не възрази, когато Маги я хвана за ръката и я изведе от библиотеката. Тръгнаха по пътеката, която бе застлана със сенките на дъбове.

Колибри пиеше нектар от полупрозрачните цветчета на едно дърво, пърпорейки като малко моторче. Водни кончета се издигаха от топлото течение, крилата им блестяха като злато на слънцето.

Ралеят бе там, където го оставиха, до пейката. По-долу имаше тесен асфалтов път, който свиваше зад библиотеката. Зад тревистите брегове на реката се показваше мостът.

Вик посегна към кормилото, но Маги я изпревари, хващайки я за китката.

— Безопасно ли е да влизаш там? Като се има предвид как се чувстваш в момента?

— Досега не е имало проблеми.

— Това не ми звучи много о-о-оптимистично. Нали се разбрахме за Призрака? Твърде малка си, за да се захващаш с издирването му.

— Добре — каза Вик, изправи велосипеда и преметна крака си над рамката. — Твърде малка съм.

Докато отговаряше, мислеше за ралея. Когато го видя за пръв път в магазина, продавачът каза, че е твърде голям за нея, но баща й обеща да й го купи, когато порасне. На рождения й ден, три седмици по-късно, колелото стоеше на алеята, украсено с панделка, точно както тя бе очаквала. Вик дори за секунда не се бе усъмнила.

Баща й бе казал: „Вече си пораснала, нали?“.

— Как да разбера дали си успяла да минеш по моста? — попита Маги.

— Винаги успявам — отвърна Вик.

Слънчевите лъчи бяха стоманени карфици, забити в лявата й очна ябълка. Зави й се свят. За момент образът на Маги Лей се раздвои. Когато отново стана един, пънкарката подаде на Вик сгънат на четири лист хартия.

— Ето — каза Маги. — Обяснено е от експерт по темата всичко за проекциите и защо имаш такава дарба.

Вик кимна и прибра листа в джоба си.

— О! — изписка Маги.

Подръпна едното си ухо, а после и другото и мушна нещо в дланта на Вик.

— Какво са тези? — каза Вик, докато гледаше обеците от плочки за скрабъл.

— Броня. Както и ръководство на заекващия за справяне със света. Когато някой те разочарова, сложи ги. Ще се почувстваш по-силна. Маги Лей гарантира.

— Благодаря ти, Маги. За всичко.

— Нали затова съм тук. Аз, изворът на знания. Заповядай пак, ако искаш да бъдеш н-н-н-апръскана с мъдрост.

Вик кимна отново, съмняваше се, че би могла да каже още нещо. Звукът на собствения й глас заплашваше да пръсне главата й, както дамско токче пръсва оставена на земята електрическа крушка. Протегна ръка и се ръкува с Маги.

Вик се приведе напред, завъртя педалите и се спусна в мрака, бълващ унищожителен статичен шум.