Джо Хил
Носферату (11)

Хейврил, Масачузетс

Майка й й каза да не прекрачва онази врата, но Вик не крачеше, а направо летеше, борейки се със сълзите. Преди да излезе, чу баща й да казва на Линда: „О, я стига, достатъчно зле се чувства“, което влоши още повече нещата. Сграбчи велосипеда за кормилото и го забута към далечния край на двора, после се метна на седалката и се гмурна в студените, миришещи омайно сенки на гората.

Вик не се замисли къде отива. Инстинктивно водеше ралея надолу по стръмния склон; когато стигна пътеката долу, се движеше с над петдесет километра в час.

Стигна до реката. Реката беше там. Мостът също.

Този път загубеното нещо бе снимка, смачкана черно-бяла снимка на закръглено момче, стиснало за ръката млада жена с рокля на точки. Със свободната си ръка жената притискаше роклята си надолу, защото бурният вятър се опитваше да я повдигне. Поривите размятаха кичури руса коса върху строгото й, но красиво лице. Момчето бе насочило играчка пистолет към фотоапарата. Това пухкаво гангстерче с празен поглед бе седемгодишният Кристофър Маккуин. Жената бе майка му, която в момента на заснемането вече страдаше от рак на яйчниците, който щеше да сложи край на живота й на твърде млада възраст — трийсет и три години. Снимката бе единственото нещо, което му бе останало от нея, и когато Вик помоли да я занесе в училище, за да я използва в един артпроект, Линда отказа. Крис Маккуин обаче не се съобрази с решението на жена си. Каза: „Хей, искам Вик да я нарисува. Така ще се почувства близка с нея. Но да ми я върнеш, хлапе. Не искам да забравя как е изглеждала“.

На тринайсетгодишна възраст Вик бе звездата в класа по изкуство на господин Елис. Той бе избрал нейния акварел „Покрит мост“ за годишната училищна изложба в градския салон. Другите творби бяха на по-големи деца, седмокласници и осмокласници, като качеството им бе от лошо по-лошо. (Лошо — безбройни изображения на криви плодове и купи, по-лошо — портрет на подскачащ еднорог, от чийто задник излизаше дъга, същинска пъстроцветна пръдня). Когато „Хейврил Газет“ отрази изложбата на три страници, познайте коя картина поместиха? Не беше еднорогът. После картината „Покрит мост“ се прибра вкъщи и бащата на Вик й поръча брезова рамка. Окачи я на стената, там, където преди висеше плакатът на Рицаря ездач. Вик бе разкарала Хаселхоф още преди години. Хаселхоф беше загубеняк, а понтиаците — трошки. Той изобщо не й липсваше.

Последната им задача за срока бе „Рисуване на хора“, като трябваше да използват снимки, които са много специални за тях. Над бюрото на баща й имаше място за картина, а Вик много искаше, когато той вдигне глава, да вижда майка си — в цвят.

Картината вече бе завършена. Предния ден, последния за срока, Вик изпразни шкафчето си и донесе картината вкъщи. И макар този акварел да не бе толкова добър, колкото „Покрит мост“, Вик смяташе, че е уловила нещо от жената на снимката — кокалестия ханш, опъващ плата на роклята, и умората и отнесеността в усмивката й. Баща й дълго време се взира в нея, хем доволен, хем малко тъжен. Когато Вик го попита какво му е мнението, той само рече: „Ти се усмихваш точно като нея, Хлапе. Чак сега забелязах“.

Картината бе дошла вкъщи, но снимката — не. Вик осъзна, че не е у нея, в петък следобед, когато майка й започна да подпитва. Вик първо си помисли, че е в раницата й, а после — че я е оставила в стаята си. Същата вечер й се сви стомахът от притеснение, защото нито знаеше къде е снимката, нито си спомняше кога я е виждала за последно. В събота сутринта, в първия ден от лятната ваканция, майката на Вик стигна до извода, че снимката е безвъзвратно загубена, и както бе на път да изпадне в истерия, каза, че снимката е много по-важна от някаква си скапана мацаница на шестокласничка. И тогава Вик се чупи, просто трябваше да се махне, защото, ако бе останала там, и тя щеше да стане малко истерична, а това беше емоция, която не искаше да изпитва.

Боляха я гърдите, сякаш бе въртяла педалите часове, а не минути. Не й стигаше въздух, въпреки че не изкачваше хълм, а се носеше по равен терен. Но когато видя моста, се почувства някак успокоена. Не, повече от успокоена. Имаше чувството, че съзнанието й се отделя, оставяйки тялото й и велосипеда да си свършат работата. Винаги бе така. Бе преминавала по моста десетина пъти за пет години и нещата винаги приличаха повече на чувство, отколкото на преживяване. Ставаше въпрос не за нещо, което прави, а за нещо, което чувства — плъзгане като в сън, далечно пращене. Не беше по-различно от усещането за бавно потъване в прегръдката на съня.

Когато гумите затрополяха по дървените дъски, тя вече пишеше наум истинската история на намирането на снимката. В последния учебен ден бе показала снимката на приятелката си Уила. Заприказваха се за други неща, а после Вик трябваше да тича, за да хване автобуса. Уила се усети, че снимката е останала у нея, и си каза, че трябва да я върне на приятелката си. Когато се прибереше вкъщи с колелото, Вик щеше да държи снимката в ръка и да има да разправя какво се е случило. Баща й щеше да я прегърне и да каже, че това изобщо не го е тревожело, а майка й щеше да изглежда така, все едно й иде да се изплюе. Вик не можеше да прецени чия реакция би я зарадвала повече.

Само че този път бе по-различно. Този път, когато се върна, тя не можа да убеди един човек в истинската и не чак толкова истинска история за намирането на фотографията. Този човек бе самата Вик.

Вик излезе от тунела и се плъзна по широкия тъмен коридор на втория етаж на училището. Макар че едва ли имаше девет сутринта, мрачното ечащо пространство бе пусто, чак леко плашещо. Тя дръпна спирачката, велосипедът нададе протяжен вой и се закова на място.

Трябваше да погледне назад. Не можеше да се въздържи да не погледне. Никой не би могъл да се въздържи.

Прекият път минаваше през тухлената стена, навлизайки три метра навътре в коридора. Дали другата му част не висеше над паркинга? Вик се съмняваше в това, но ако не влезеше в някоя от класните стаи и не погледнеше през прозореца, нямаше как да разбере. Отпуснати зелени снопове бръшлян задушаваха входа на моста.

Догади й се от вида на Прекия път и за момент училищният коридор се изду като капка вода, канеща се да падне от върха на клонче. Чувстваше се немощна и знаеше, че ако не се размърда, ще я налегнат мисли, а мисленето в случая не бе добра идея. Едно е да си фантазираш, че минаваш по отдавна демонтиран покрит мост, когато си на осем или девет години, а съвсем друго, когато наближаваш тринайсет. На девет всичко приличаше на сън. На тринайсет — на заблуда.

Знаеше, че ще дойде тук (така бе написано със зелена боя в другия край на моста), но си мислеше, че ще излезе на първия етаж, близо до ателието на господин Елис. Обаче бе изхвърлена на втория, на няколко крачки от собственото си шкафче. Предния ден, докато изпразваше шкафчето, тя бъбреше с приятели. Имаше и други разсейващи фактори — крясъци, смях, тичащи деца — но въпреки това бе огледала добре рафтовете, преди да затвори вратата, затова бе сигурна, доста сигурна, че вътре не е останало нищо. Да, но мостът я бе отвел тук, а той никога не грешеше.

„Няма никакъв мост — помисли си тя. — Снимката е останала у Уила. Тя смята да ми я върне, когато се видим.“

Вик подпря велосипеда на шкафчетата, отвори вратата на своето и впери очи в бежовите стени и ръждясалото дъно. Нищо. Опипа повърхността на рафта, който бе на трийсет сантиметра над главата й. И там нищо.

Стомахът й се сви от притеснение. Щеше й се вече да е намерила снимката и да се е махнала от тук, за да може възможно най-бързо да забрави моста. Но шкафчето бе празно и сега тя не знаеше къде да търси. Понечи да затвори вратата, поколеба се, после се надигна на пръсти и отново прокара длан по горния рафт. За малко не я пропусна. Незнайно как ръбът на снимката бе влязъл в процепа в дъното и тя стърчеше права, притисната към задната стена. Наложи се да се разтегне максимално, за да може да я достигне.

Закачи я с нокти, разклати я напред-назад и не след дълго успя да я измъкне. Отпусна се на пети, зачервена от доволство.

— Да! — възкликна и затръшна вратичката на шкафчето.

Портиерът стоеше в средата на коридора. Господин Югли. Беше потопил мопа си в голяма жълта кофа на колелца и се пулеше във Вик, велосипеда и Прекия път.

Господин Югли бе стар и прегърбен и заради очилата си със златни рамки и папийонката си приличаше на учител повече, отколкото голяма част от учителите. В задълженията му влизаше и да помага на децата да пресичат улицата, а преди великденската ваканция раздаде пакетчета с желирани бонбони на всички, минали покрай него. Говореше се, че господин Югли е поел тази работа, за да се намира край деца, неговите били загинали при пожар преди много, много години. За съжаление, слуховете бяха верни, но пропускаха факта, че за пожара бе виновен той — беше заспал пиян, с горяща цигара в ръка. Сега имаше Исус, вместо деца, и ходеше на сбирки на „Анонимните алкохолици“, вместо по барове. Беше се привързал към религията и трезвеността в затвора.

Вик се вторачи в него. Устата му се отваряше и затваряше, сякаш бе златна рибка. Краката му трепереха неудържимо.

— Ти си момичето на Маккуин — каза той с акцента, характерен за крайбрежните части на Нова Англия. Дишаше тежко, притиснал гърлото си с длан. — Какво е това в стената? Май полудявам! Мяза ми на Прекия път, от години не съм го виждал.

Прокашля се няколко пъти. Звукът бе странен, гъргорещ и пораждаше ужасяващото усещане, че човекът се дави. Стресът му се бе отразил физически.

На колко ли години беше? Вик си помисли: „Деветдесет!“. Бъркаше с почти двайсет години, но седемдесет и една пак бе възраст, на която проблемите със сърцето не са рядкост.

— Няма страшно — каза Вик. — Недей да… — подхвана тя, но не знаеше как да продължи.

Недей какво? Недей да крещиш? Недей да умираш?

— Майчице! — възкликна той. — Майчице! — Всъщност се чу „майце“. Две срички. Дясната му ръка се тресеше, когато понечи да покрие очите си с нея. Устните му се размърдаха. — Леле! Леле! Бог е моят пастир. И това ми е достатъчно.

— Господин Югли? — опита още веднъж Вик.

— Махай се! — изпищя той. — Просто се разкарай, ти и този твой мост! Това не се случва! Ти не си тук!

Той задържа дланта си върху очите. Устните му отново се размърдаха. Вик не го чуваше, но по движението на устните му разбра, че казва: „Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води“^[1].

Вик завъртя велосипеда си на сто и осемдесет градуса. Метна се на седалката. Завъртя педалите. Усещаше, че и нейните крака не са особено стабилни, но секунди по-късно вече бе на моста, сред пращящата тъмнина и смрадта на прилепи.

Хвърли поглед назад. Господин Югли все още стоеше там, свел глава в молитва. С едната ръка затуляше очите си, с другата стискаше дръжката на мопа.

Вик излезе от моста, стиснала снимката в потната си длан, и се шмугна сред полюшващите се жизнени сенки на гората. Още преди да е погледнала през рамо, знаеше — заради мелодичното клокочене на реката долу и грациозното поклащане на елите под поривите на вятъра — че Прекият път се е изпарил.

В първия ден от ваканцията тя въртеше педалите, а сърцето й биеше в странен ритъм. Съпътстваше я пронизващото болезнено чувство, че нещо не е наред.

* * *

Два дена по-късно Вик се канеше да излиза с колелото — искаше да се види за последно с Уила преди шестседмичната почивка край езерото Уинипесоки — когато чу майка си, която бе в кухнята, да споменава господин Югли. Внезапно й прималя, прииска й се да седне за момент. През уикенда изобщо не се бе сещала за господин Югли и за това си имаше основание — в събота вечерта страдаше от толкова жестоко главоболие, че чак й се повръщаше. Най-силно я болеше някъде зад лявото око. Имаше чувството, че то всеки момент ще се пукне.

Изкачи се по предното стълбище, застана до кухнята и се заслуша. Майка й разговаряше със своя приятелка. Вик не можа да прецени с коя. Цели пет минути подслушва, но Линда не спомена повече господин Югли. Каза: „О, лоша работа, горкият човечец“, но не стана ясно кого има предвид.

Вик чу как слушалката изчатка върху апарата. После шурна вода и чиниите в мивката загракаха.

Не искаше да знае какво е станало. Опасяваше се, че е нещо лошо. Обаче не можа да се въздържи. Такава си беше.

— Мамо? — каза, подавайки главата си зад ъгъла. — За господин Югли ли говорехте?

— Мм? — Линда беше с гръб към нея. Носеше овехтял розов халат и беше вързала косата си на кок. Когато се приведе напред, слънчевите лъчи огряха главата й и светлокестенявата й коса стана прозрачна като стъкло. — О, да. Пак е започнал да пие. Прибрали са го миналата вечер от училището, крещял като луд. От трийсет години не е близвал алкохол. Откакто… откакто решил, че не ще повече да е пияница. Горкият. Доди Евънс ми каза, че тази сутрин е бил в църквата, плачел като дете. Твърдял, че напуска работа, не искал да ходи повече там. Бил е засрамен, предполагам. — Линда стрелна с очи Вик и сбърчи вежди. — Как си, Вики? Пак не ми изглеждаш много добре. Не бива да излизаш тази сутрин.

— Не — отвърна Вик. Гласът й бе глух, сякаш идеше от затворена кутия. — Искам да изляза да подишам свеж въздух. — След кратко колебание добави: — Надявам се, че не е напуснал. Свестен човек е.

— Така е. Освен това обича всички деца. Но хората остаряват, Вик, и започват да се нуждаят от грижи. Чарковете се изхабяват. И телесните, и мозъчните.

Нямаше смисъл да минава през гората, през парка „Бредбъри“ се стигаше по-бързо до къщата на Уила, но когато се метна на велосипеда си, Вик реши да пообикаля малко, да премисли някои неща, преди да се среща с когото и да било.

Даваше си сметка, че може би не е добра идея да се замисля за това, което е правила и което може да прави — невероятната си, притеснителна дарба. Но вече беше късно. С фантазиите си бе отворила дупка в света и можеше да минава с велосипеда си през нея, шантава работа. Само луд човек би си помислил, че това е възможно, обаче господин Югли я беше видял. Господин Юли беше станал свидетел на преминаването и нещо в душата му се бе прекършило. Той пак бе започнал да се налива и се страхуваше да се върне в училището, където работеше вече повече от десет години и където се чувстваше щастлив. Бедният старец Югли бе доказателство, че Прекият път съществува.

Тя не искаше доказателства. Искаше да забрави тези чудеса.

Обаче не можеше да ги забрави, затова копнееше да сподели проблемите си с някого, който да я увери, че не е луда. Искаше да срещне човек, способен да намери обяснеше, да проумее защо мостът се появява тогава, когато има нужда от него, и винаги я отвежда там, където иска да отиде.

Спусна се по склона на хълма и влезе в участък от хладен чист въздух.

Тя искаше и други неща. Искаше да открие моста, за да го разгледа отново. Просветна й, чувстваше се уверена в себе си, здраво свързана с реалността. Усещаше всяко разтрисане при преминаването на ралея над коренища и камънаци. Осъзнаваше каква е разликата между истина и измислица и вярваше, че когато стигне до стария черен път и вдигне глава, Прекият път няма да е там…

… само че беше там.

— Ти не си истински — каза тя на моста, звучеше точно като господин Югли. — Ти падна в реката, когато бях на осем години.

Мостът упорито оставаше реален.

Наби спирачки и се вторачи в съоръжението. Река Меримак се пенеше долу.

— Помогни ми да намеря някого, който да ме убеди, че не съм луда — каза тя и настъпи педалите.

Бавно подкара към моста.

Когато се приближи до входа, видя добре познатия зелен надпис върху лявата стена.

ТУК →

Насочваше я към странно място. „Та нали вече съм тук!“

Предишните пъти бе минавала по моста като в транс; въртеше педалите инстинктивно, без да се замисля изобщо, сякаш бе съставна част от велосипеда, както скоростите и веригата.

Този път си наложи да кара бавно и да се оглежда, макар че с цялата си душа копнееше да мине светкавично от другата страна. Пребори се с импулса да кара така, все едно мостът ще рухне всеки момент.

Тя искаше да запише детайлите в мозъка си. Чудеше се дали ако се взре съсредоточено в Прекия път, той няма да се стопи.

А после какво? Къде ще се озове тя, ако мостът спреше да съществува? Нямаше значение. Мостът упорстваше, изобщо не се трогваше от вторачения й поглед. Дъските бяха стари, протъркани и нацепени. Пироните в стените бяха съвсем ръждясали. Усещаше как настилката се огъва под тежестта на велосипеда. Прекият път не се поддаваше на внушението да се разкара.

Естествено, тя чуваше пращенето. Усещаше гръмкото му бучене със зъбите си. Виждаше го — виждаше бурята от статичен шум през пукнатините в стените.

Вик не смееше да спре, да слезе от велосипеда и да докосне стените. Бе убедена, че ако слезе от велосипеда, няма да може да се върне. Нещо й подсказваше, че съществуването на моста зависи изцяло от това да се движи напред, без да се замисля много-много.

Мостът потрепна, застина, после потрепна отново. От гредите падаше прах. Беше ли мярвала гълъб да прелита горе?

Вдигна глава и видя, че покривът е отрупан с прилепи. Крилата им бяха свити и покриваха дребните им мъхести тела. Те постоянно мърдаха, намествайки крилата си. Няколко извърнаха глави към нея и я изгледаха с късогледите си очи.

Тези прилепи бяха еднакви и имаха лицето на Вик. Кожата бе розова, сбръчкана, но Вик се позна. Бяха същите като нея по физиономия, само дето в очите им блещукаха червени пламъчета, същински капки кръв. При тази гледка тя усети как тънката сребърна игла на болката премина през лявата й очна ябълка и се заби в мозъка. Животинките издаваха пищящи звуци, които се извисяваха над съскането и пукането на бурята от статичен шум.

Едва издържаше. Искаше да крещи, но осъзнаваше, че ако го направи, прилепите ще излетят, ще се струпат върху нея и ще я убият. Затвори очи и се концентрира върху въртенето на педалите. Нещо се тресеше зверски. Не можеше да прецени дали това е мостът, велосипедът или самата тя.

Тъй като очите й бяха затворени, разбра, че е стигнала края на моста, чак когато предната гума изтопурка върху прага. Посрещна я вълна от топлина и светлина — така и не погледна към какво се е запътила — после чу крясък:

— Внимавай!

Отвори очи точно когато велосипедът се удари в нисък циментов бордюр.