Джо Хил
Носферату (8)

Магистрала 322

— Никога не съм се возил в толкова хубава кола — каза Бинг Партридж, докато се плъзгаха по магистрала 322. Ролсът минаваше по завоите като стоманено топче по улей.

— Това е „Ролс-Ройс Призрак“ от 1938 г., един от едва четиристотинте, произведени в Бристол, Англия. Рядка находка… като теб, Бинг Партридж!

Бинг прокара длан по шагреновата кожа. Таблото от черешово дърво и скоростният лост блестяха.

— Номерът означава ли нещо? — попита Бинг. — NOS4A2?

— Носферату — отвърна Чарли Манкс.

— Носфер… какво?

Манкс обясни:

— Това е една от малките ми шегички. Първата ми съпруга веднъж каза, че съм носферату. Не произнесе правилно думата, но бе близо. Парил ли си се от отровен бръшлян, Бинг?

— От дълго време не съм. Когато бях малък… баща ми беше още жив тогава… та той ме заведе на един лагер и аз…

— Ако те бе завел на лагер, след като е умрял, тогава щеше да имаш интересна история за разказване, момчето ми! Ето какво исках да кажа: първата ми жена бе като обрива, който се получава от отровен бръшлян. Не я харесвах, но не можех да отделя ръцете си от нея. Тя беше краста, която разчесвах, докато не се разкървавих… но продължих да разчесвам още известно време. Работата ти ми се вижда опасна, Партридж!

Бинг се изненада от бързата смяна на темата. Отне му известно време да схване, че е негов ред да говори.

— Така ли?

— В писмото си споменаваш, че работиш с газове под налягане — каза Манкс. — Бутилките с кислород и хелий не са ли взривоопасни?

— О, да. Преди години един тип запали цигара до бутилка с азот, чийто вентил бе отворен. Тя изсвистя и излетя като ракета. Така се тресна в пожарната врата, че й изкърти пантите, а тази врата е желязна. Никой не загина обаче. С моя екип никога не са се случвали инциденти. Е, имало е проблеми. Дон Лури веднъж се надиша с джинджифилов газ, ама това не се брои. Дори не му стана лошо.

— Джинджифилов газ?

— Това е ароматизирана смес със севофлуран, която доставяме на зъболекарите. Може и да е без аромат, но хлапетата харесват миризмата на джинджифиловите сладки.

— О? Наркотик някакъв?

— Да, губиш представа какво се случва с теб. Но не заспиваш. Разбираш какво ти говорят, но не чувстваш нищо. — Бинг се подсмихна, не можа да се въздържи, а после каза почти извинително: — Казахме на Дон, че е време за дискотека, и той започна да се кълчи като Джон Траволта в онзи филм. Щеше да ни умори от смях.

Господин Манкс зяпна, показвайки малките си кафяви зъби, след което пусна неотразима усмивка.

— Обичам хората с чувство за хумор, господин Партридж.

— Можете да ме наричате Бинг, господин Манкс.

Зачака Манкс да каже, че може да се обръща към него с „Чарли“, но Манкс си затрая, като малко по-късно подхвърли:

— Предполагам, че повечето от хората, които танцуват на диско музика, са под влиянието на някакъв вид наркотици. Друго обяснение не мога да намеря. Не че подобно глупаво кандилкане може да се нарече танц. Пълна тъпотия!

Призракът сви към ресторант „Франклин“, чийто паркинг не бе асфалтиран. По асфалта призракът се плъзгаше като платноходка с надути от попътен вятър платна — леко и безшумно. Сега усещането бе друго — все едно бяха в танк, който мачка земята отдолу с веригите си.

— Какво ще кажеш да пийнем по кола, а после да обсъдим важните въпроси? — попита Чарли Манкс.

Извърна се настрани, дългата му ръка увисна върху волана.

Бинг отвори уста, за да отговори, и едва не се прозя. Дългото спокойно пътуване в късния слънчев следобед му бе подействало приспивно. От един месец насам не спеше добре, още в четири сутринта ококорваше очи. Ако Чарли Манкс не се бе появил пред къщата му, щеше да хапне пред телевизора и да си легне рано. Унесът го подсети за нещо.

— Сънувах я — рече простичко Бинг. — Постоянно сънувам Коледната земя.

Засмя се притеснено. Чарли Манкс сигурно щеше да го помисли за глупак.

Нищо подобно. Неговата усмивка се разшири.

— Сънува ли луната? Луната проговори ли ти?

Бинг издиша рязко въздуха в дробовете си. Впери учуден и леко разтревожен поглед в Манкс.

— Сънувал си такива неща, защото мястото ти е там, Бинг — продължи Манкс. — Но ако искаш да отидеш там, ще се наложи да се потрудиш. Мога да ти кажа какво трябва да направиш.

* * *

Господин Манкс излезе, върна се след няколко минути. Намести дългурестата си фигура зад волана и подаде на Бинг запотена бутилка кока-кола, чието гърло издаваше тихо свистене. Бинг си помисли, че това е най-впечатляващата бутилка, която е виждал.

Наклони глава назад и отпи бързо една глътка, втора, трета. Когато отдели бутилката от устните си, тя беше наполовина празна. Пое си дълбоко въздух и се оригна — остър, дрезгав звук, наподобяващ раздиране на чаршаф.

Бинг се изчерви, но Чарли Манкс само се подсмихна весело и каза:

— По-добре вътре, отколкото вън, все това им разправям на моите деца!

Поуспокоен, Бинг се усмихна засрамено. Оригнята му имаше неприятен вкус на кока-кола, но и изненадващо — на аспирин.

Манкс завъртя волана и насочи колата към пътя.

— Наблюдавали сте ме — каза Бинг.

— Да, точно така. Почнах малко след като отворих писмото ти. Доста се изненадах, че е дошло такова нещо, признавам си. От години не съм получавал отговор на моите реклами. Все пак, след като прочетох писмото, усетих, че ти си от моите хора. Човек, който би разбрал колко е важна работата ми. Да усетиш, е едно, но да знаеш със сигурност, е съвсем друго. Коледната земя е специално място и мнозина имат резерви по отношение на това, което правя там. Много внимавам какви служители назначавам. Понастоящем търся някой, който да изпълнява ролята на шеф на охраната. Търся мън, мън, мън за мън, мън, мън.

На Бинг му отне цяла минута да осъзнае, че не е чул последните думи на Чарли Манкс. Въпросните думи се загубиха в звука от търкалянето на гумите по асфалта. Бяха слезли от магистралата и се плъзгаха по сенките, оставени от високите ели край пътя. Когато хвърли поглед към розовеещото небе — слънцето неусетно се бе снишило и залезът наближаваше — Бинг видя луната, която бе бяла като лимонов лед и се носеше в ясната небесна пустош.

— Какво казахте? — попита Бинг и се насили да се надигне в седалката си, като бързо примигваше с очи.

Усещаше, че е на път да задреме. Кофеинът, захарта и свежото съскане на колата трябваше да го разсънят, но изглежда, ефектът им бе точно обратният. Допи колата и се намръщи — течността на дъното на бутилката бе горчива.

— Светът е пълен с брутални и глупави хора, Бинг — каза Чарли. — И знаеш ли кое е най-лошото? Някои от тях имат деца. Някои от тях се напиват и бият малчуганите. Бият ги и ги обиждат. Такива хора не заслужават да имат деца, поне така аз смятам! Ако ме питаш мен, такива трябва да бъдат застрелвани. Куршум в мозъка на всеки един от тях… или пирон.

Бинг имаше чувството, че вътрешностите му се преобръщат. Олюля се и протегна ръка, за да се подпре на таблото.

— Не си спомням нищо — излъга Бинг. Гласът му бе тих и потреперваше. — Беше много отдавна. Бих дал всичко, за да поправя нещата.

— Защо? За да има възможност баща ти да те убие? Във вестниците пише, че те е ударил толкова силно, че ти е счупил черепа. Пише, че целият си бил в синини, някои от които стари! Не мисля, че е нужно да ти обяснявам каква е разликата между убийство и самозащита!

— Нараних и майка си — прошепна Бинг. — В кухнята. Тя нищо не ми беше направила.

Господин Манкс като че ли изобщо не се впечатли.

— Къде беше тя, когато баща ти ти вкарваше серии крошета? Предполагам, не е проявила героизма да те защити с тялото си! Защо не е звъннала в полицията? Сигурно не е могла да намери номера на полицията в указателя? — Манкс въздъхна немощно. — Де да можеше някой да те защити тогава, Бинг. Огньовете на ада са недостатъчни за мъж или жена, които нараняват децата си! Но мен не ме интересува наказанието, а превенцията! Щеше да е най-добре, ако изобщо не се бе стигало до упражняване на насилие върху теб! Ако домът ти бе сигурно място. Ако всеки ден за теб бе Коледа, а не ад. Предполагам, че сме на едно мнение по този въпрос!

Бинг го изгледа със замъглените си очи. Имаше чувството, че не е спал дни наред, и се бореше да не „потъне“ в кожената седалка, губейки съзнание.

— Опасявам се, че заспивам — каза Бинг.

— Няма проблеми, Бинг — каза Чарли. — Пътят към Коледната земя е застлан със сънища!

Отнякъде долетяха бели цветове и минаха покрай предното стъкло. Бинг се взираше в тях с възторжен поглед. Беше му приятно топло, хубаво и спокойно и харесваше Чарли Манкс. Огньовете на ада са недостатъчни за мъж или жена, които нараняват децата си! Хубава мисъл, мисъл, пълна с морална убедителност. Чарли Манкс бе човек, който е наясно с нещата.

— Мън, мън, мън, мън — каза Чарли Манкс.

Бинг кимна — от това твърдение също лъхаше морална убедителност и мъдрост — после посочи цветчетата, падащи по предното стъкло.

— Вали сняг!

— Ха! — възкликна Чарли Манкс. — Това не е сняг. Очите ти имат нужда от почивка, Бинг Партридж. Нека очите ти отпочинат, тогава ще видиш нещо.

Бинг Партридж го послуша.

Очите му не стояха затворени дълго време, само мъничко може би. Но този момент сякаш се проточи, проточи се в спокойна вечност, в отморителен сънотворен мрак, в който единственият звук бе трополенето на гумите по настилката. Бинг издиша, после вдиша. Отвори очи и се надигна рязко, впервайки очи напред към…