Джо Хил
Носферату (75)

Коледната земя

Призракът я поведе по главния булевард — авеню „Желирани бонбони“. Чарли Манкс занатиска клаксона; чуха се три бипкания, после още три. Тън-тън-тън, тън-тън-тън — началните тактове на Jingle Bells.

Вик го следваше, треперейки неконтролируемо от студ. Едва успяваше да накара зъбите си да не тракат. Когато вятърът се засили, тя имаше усещането, че е без дрехи. Ситните снежинки дращеха кожата й като парченца натрошено стъкло.

Гумите нямаха добро сцепление върху заснежения паваж. Булевардът бе тъмен и пуст, приличаше на занемарена главна улица на градче от деветнайсети век — железни улични лампи, тесни сгради с фронтони и тъмни капандури, вдадени във фасадите входове.

Само че при преминаването на призрака уличните лампи, които бяха на газ, светнаха, бълвайки сини пламъци от заскрежените си чашки. Засветиха и витрините на магазините. Вик подмина сладкарница, наречена „Льо Шоколатие“. На витрината бяха изложени шоколадови шейни, шоколадов елен, голяма шоколадова муха и шоколадово бебе с козя глава. На витрината на „Пънч и Джуди“ висяха дървени кукли. Момиченце в синя рокличка бе вдигнало дървените си ръце към лицето и зяпаше от изненада. Момченце с къси панталонки държеше омазана с кръв брадва. В краката му се търкаляха отрязани дървени глави и ръце.

Зад търговската част на градчето се издигаха атракционите, също толкова безжизнени и тъмни, колкото булеварда при излизането им на него. Вик се загледа във въртележка с шейни, която се издигаше в нощта като скелет на праисторическо чудовище. Видя и голямо виенско колело. Зад увеселителния парк имаше планина, почти вертикална каменна стена, покрита с хиляди тонове сняг.

Безкрайният простор отгоре привлече вниманието на Вик. Половината небе бе затулено от сребърни облаци и тлъсти снежинки се носеха мързеливо надолу. Безоблачната част бе изпълнена с тъма и звезди, а в средата висеше гигантският сребърен сърп на луната, която… имаше лице.

Устните й бяха извити, носът — гърбав, а очите — огромни. Луната спеше, огромните й очи бяха затворени. Посинялата уста потрепваше, издавайки хъркащ звук, който бе с децибелите на излитащ боинг. Диханието люшкаше облаците. В профил луната над Коледната земя доста приличаше на Чарли Манкс.

Вик от дълго време не бе наред с главата, но никога не бе сънувала, нито виждала подобно нещо. Ако някой бе изскочил на пътя, тя щеше да го блъсне; отмести погледа си от тази чудесия чак когато периферното й зрение засече движение.

Насред тънещата в сенки уличка между часовникарски магазин и „Лимонадата на господин Манкс“ стоеше дете. Часовниците забиха при преминаването на призрака. Секунда по-късно лъскавата медна джаджа, сложена на витрината на лимонададжийницата, започна да пухти и да хвърля пара.

Детето носеше опърпано кожено палто и имаше дълга рошава коса, но дали бе момиче, или момче, Вик не можа да определи. Пръстите му бяха кокалести, с пожълтели нокти. Бледото му лице бе гладко и безизразно, приличаше на маска. Детето, нещото, я наблюдаваше безмълвно. Очите му проблеснаха в червено на светлината на фара.

Вик погледна през рамо и видя, че на улицата отзад са излезли още три деца. Едното като че ли държеше коса; две бяха боси. Боси в снега.

„Това е лошо — помисли си тя. — Вече са те обградили.“

Когато се извърна напред, видя насред площадче огромно коледно дърво. Беше високо над четиресет метра, а в основата си стволът му бе широк колкото малка къща.

От площадчето тръгваха два пътя, а отзад се издигаше висока до кръста каменна ограда, зад която… нямаше нищо. Сякаш тук бе краят на света. Призракът тръгна да обикаля, Вик го последва. Повърхността на стената блестеше от скоро навалял сняг. Мазният мрак отвъд бе наръсен със звезди, които имаха доста импресионистичен вид и сякаш се носеха в замръзнали потоци. Небето бе впечатляващо, но и също толкова фалшиво, колкото небесата, рисувани от Вик за „Търсача“. Светът свършваше тук. Сега тя се взираше в студената бездна отвъд въображението на Чарли Манкс.

Коледното дърво изведнъж засия. Хиляди електрически свещи осветиха събралите се около него деца.

Неколцина седяха на ниските клони, но повечето, вероятно трийсет на брой, бяха застанали под клоните, облечени в нощници, палта, старинни бални рокли, траперски дрехи, комбинезони и полицейски униформи. Човек можеше да си помисли, че са с маски от фино бяло стъкло — устите бяха гротескно ухилени, устните — неестествено пълни и червени. После маските се разтвориха в лица. Под прозрачната им кожа криволичеха сини вени, грозните им усмивки изваждаха на показ заострени зъбчета. На Вик й заприличаха на старинни керамични кукли. Децата на Чарли Манкс всъщност не бяха деца, а студени кукли със зъби.

Едно от момченцата на клоните държеше назъбен отгоре ловджийски нож.

Едно от момиченцата поклащаше верига с кука накрая.

Друго дете — трудно можеше да се определи дали е момче, или е момиче — стискаше касапски сатър, а на врата му имаше гривна от окървавени пръсти.

Вик вече се бе приближила и виждаше добре украсата на елхата. Гледката я накара да изохка стреснато. Глави, почернели, но не разложени — студът ги бе запазил. На местата на очите зееха дупки. Устите бяха зяпнали в безмълвни писъци. На една от главите — на теснолик мъж с руса козя брадичка — се мъдреха очила с рамки от зелен кристал с форма на сърца. Всички лица бяха на възрастни хора.

Призракът сви и спря, запречвайки пътя. Вик превключи на първа скорост, стисна спирачката и също спря, на десет метра от него.

Децата наизлизаха изпод дървото. Повечето се насочиха към призрака, но част наобиколиха Вик, оформяйки нещо като човешка, или може би нечовешка, барикада.

— Пусни го, Манкс! — изкрещя Вик.

С мъка успяваше да удържи треперенето в краката си, причинено от студ и страх. Нощният мраз щипеше ноздрите й и глождеше очите й. Гледката навсякъде бе противна. Елхата бе накичена с останките на възрастни хора, имали нещастието да се озоват в Коледната земя. Ограждаха я безжизнените кукли на Манкс, с безжизнени очи и безжизнени усмивки.

Вратата на призрака се отвори и Чарли Манкс излезе.

Когато се изправи в цял ръст, той положи шапка на главата си — шапката на Маги. Намести периферията й и я кривна леко на една страна. Вече бе по-млад от Вик и изглеждаше сравнително добре с високите си скули и острата брадичка. Част от лявото му ухо все още липсваше, но белегът бе розов, лъскав, гладък. Горната му челюст бе издадена напред, което му придаваше вид на дебил. Поклащаше небрежно сребристия чук в ръката си — махало на часовник, който отмерва времето на място, където цари безвремие.

Луната изхърка. Земята се разтресе.

Той се усмихна на Вик и сне шапката на Маги за поздрав, после се извърна към приближилите го деца. Дългите поли на палтото се увиваха около краката му.

— Здравейте, мъничета — каза той. — Много ми липсвахте! Да светнем, за да мога да ви огледам.

Той вдигна свободната си ръка и дръпна въображаема връвчица.

Сините лампички на въртележката с шейните засветиха, виенското колело засия. Някъде наблизо се завъртя люлка, а от невидими говорители зазвуча музика. Ърта Кит^[1] запя с мръснишко-сладкия си и палаво-послушен глас, обяснявайки на Дядо Коледа колко добро момиче е била с тон, който навяваше мисъл за тъкмо обратното.

На ярката карнавална светлина Вик видя, че дрехите на децата са изцапани с кал и кръв. Едно момиченце се затича към Манкс с протегнати ръце. По дрипавата му бяла нощница имаше кървави следи от пръсти. То обви ръчичките си около крака на Манкс. Той го погали по темето.

— О, малка Лори — прошепна Манкс.

Друго момиче, по-височко, с коса до коленете, притича от другата страна да прегърне Манкс.

— Моята сладка Мили.

Момиченцето носеше червено-синя униформа на лешникотрошач с кръстосани отпред на хилавите гърди патрондаши. В златния му колан бе затъкнат нож, чието острие лъщеше като планинско езеро.

Чарли Манкс се изправи, но не отдръпна ръцете си от момичетата. Извърна глава към Вик, на лицето му грееше доволно изражение.

— Всичко, което съм правил, Виктория, съм го правил за моите деца — обяви Чарли Манкс. — На това място няма тъга, нито вина. Тук всеки ден е Коледа и винаги ще бъде така. Всеки ден има какао и подаръци. Виж какво съм дал на моите две дъщери — плът от моята плът и кръв от моята кръв — и на всичките тези щастливи, съвършени деца! Можеш ли да предложиш на сина си нещо по-хубаво?

— Тя е красива — каза стоящото зад Вик момченце. Беше дребничко, с тънък гласец. — Тя е хубава като майка ми.

— Чудя се как би изглеждала без нос — подхвърли друго момче и се изкиска.

— Какво друго, освен нещастие, можеш да дадеш на Уейн, Виктория? Можеш ли да му дадеш звезди, луна, увеселителен парк, който непрекъснато се усъвършенства и уголемява, и магазин за шоколад, чиято стока никога не свършва? Приятели, игри, забавления, свобода от заболявания, свобода от смърт?

— Не съм дошла да се пазаря с теб, Чарли — изкрещя Вик. Трудно й бе да задържи очите си върху него. Непрекъснато хвърляше погледи настрани и едва се удържаше да не погледне през рамо. Усещаше, че децата се промъкват към нея, стиснали ножовете, сатърите и веригите си. — Дойдох да те убия. Ако не ми върнеш момчето, всичко тук изчезва. Ти, твоите деца и цялата тази идиотска фантазия. Давам ти последен шанс.

— Тя е най-хубавото момиче на света — каза момченцето с тънкия гласец. — Има прекрасни очи. Очите й са като на майка ми.

— Добре — измърмори другият. — Ти вземаш очите, аз — носа.

В мрака някой запя с истеричен глас:

— На поляната можем да направим Снежно момиче!

И да си представим, че клоун от цирка е тя!

Много ще се забавляваме със Снежното момиче,

докато другите деца не я бутнат в калта!

Дребничкият се закиска.

Другите деца мълчаха. Вик никога не бе чувала толкова ужасяваща тишина.

Манкс опря малкия си пръст в устните в странна демонстрация на замисленост. Свали ръката си, после се наведе и прошепна на по-голямото си чедо:

— Не мислиш ли, че трябва да попитаме Уейн какво иска?

Момичето в униформа, Мили, зашляпа с босите си крачета към призрака.

Вик чу тътрузене вляво и извърна рязко глава. Едно дете се бе приближило на две крачки от нея. Беше дебело момиченце с проскубано бяло кожено палто. Отдолу носеше само мръсни гащета като тези на Жената чудо. Когато Вик го погледна, то замръзна на място, сякаш играеха на някакъв извратен вариант на играта „Замръзванка“. В ръката му имаше сатър. Устата му бе отворена и Вик видя в нея три реда зъби, стигащи до гърлото.

Вик погледна към колата тъкмо когато Мили отваряше вратата.

В първия момент нищо не се случи. Вратата зееше, показвайки само плътен мрак.

Една малка ръка хвана ръба на вратата, показаха се крака. Уейн се измъкна от задната седалка и стъпи на паважа.

Гледаше със зяпнала уста светлините. Беше чист и красив, тъмната му коса бе зализана назад и ужасно бледото му чело се виждаше цялото. Зад червените, изкривени в усмивка устни имаше няколко редици заострени зъбчета.

— Уейн! — проплака задавено тя.

Той я погледна и на лицето му се изписа радост и учудване.

— Мамо! Хей, мамо, невероятно е, нали? Истинско е! Наистина е истинско!

Той погледна над каменната стена към небето и огромната ниска луна със спящо сребърно лице. Засмя се при вида на луната. Вик не си спомняше кога за последно го бе чувала да се смее толкова чистосърдечно.

— Мамо! Луната има лице!

— Ела тук, Уейн. Веднага. Ела при мен. Трябва да тръгваме.

Той я погледна объркано и сбърчи тъмните си вежди.

— Защо, та ние току-що пристигнахме?

Мили го прихвана отзад през кръста и се притисна към него, сякаш бяха любовници. Той трепна и я изгледа изненадано през рамо, но застина, когато тя зашепна в ухото му. Тя бе много красива, с високи скули, плътни устни и хлътнали слепоочия. Уейн я слушаше съсредоточено, с ококорени очи. Пълната му с остри зъби уста се отвори широко.

— О, ти сигурно се шегуваш! — Уейн погледна учудено Вик. — Тя казва, че не можем да си тръгнем! Не можем да си тръгнем, защото трябва да отворя коледния си подарък!

Момичето продължи да шепне разгорещено.

— Махни се от нея, Уейн! — настоя Вик.

Дебелото момиче се приближи още. Кракът на Вик може би вече бе в обхвата на сатъра му. Вик чу стъпки зад себе си, децата се готвеха за атака.

Уейн изгледа озадачено момичето, намръщи се и каза:

— Разбира се, можеш да ми помогнеш да разопаковам подаръка си! И другите могат да ми помогнат! Къде е той? Да го вземем и да почнем да късаме!

Момичето извади ножа си и посочи Вик.

* * *

— Какво каза преди малко, Виктория? — попита Манкс. — Последен шанс? Ти имаш последен шанс. Обръщай мотора и се изнасяй, докато не е станало късно.

— Уейн! — провикна се тя, без да обръща внимание на думите на Манкс, и потърси погледа на сина си. — Хей, продължаваш ли да мислиш на обратно, както ти заръча баба ти? Потвърди, че все още мислиш на обратно.

Той се вторачи в нея с празен поглед, сякаш тя говореше на чужд език. Долната му челюст бе виснала. След кратко колебание каза:

— Мамо, трудно адски е, опитвам но.

Манкс се усмихваше; горната му устна се бе отдръпнала назад, оголвайки грозните криви зъби. Обаче като че ли в изражението му имаше следи от раздразнение.

— Какви са тези щуротии? Игричка ли някаква играеш, Уейн? Защото аз много си падам по игричките… и много държа да ме вземат за участник. Какво каза преди малко?

— Нищо! — Уейн изглеждаше объркан и като че ли бе отговорил искрено на зададения му въпрос. — Защо? Какво си помисли, че съм казал?

— Каза, че е мой, Манкс — заяви Вик. — Каза, че ти не го владееш.

— Напротив, владея го, Виктория. Владея го и нямам намерение да го пусна.

Вик свали раницата от рамото си и я сложи в скута си. Дръпна ципа и извади една от торбичките с експлозив.

— Ако не го пуснеш, край с Коледната земя за всички! Ще гръмна цялото място!

Манкс намести шапката на главата си.

— Леле, какви груби думи! Не отива на млада жена да говори така. Всички ще си помислят, че си пълен боклук!

Дебелото момиче направи нова крачка напред. Очите му, втъкнати дълбоко в прасешкото лице, хвърляха червеникави отблясъци и Вик се сети за болестта бяс. Вик даде малко газ и моторът се дръпна леко напред. Искаше да увеличи дистанцията между себе си и децата. Обърна торбата с експлозив, нагласи таймера на закъснение от пет минути и натисна копчето. В този момент си помисли, че е възможно веднага да последва експлозия. Стегна се в очакване на последна пронизваща болка. Нищо не се случи. Вик даже не бе сигурна дали е задействала таймера. Той не издаваше никакъв звук.

Вдигна пакета над главата си.

— Това нещо тук има таймер, Манкс. Мисля, че ще гръмне след три минути, но може и да бъркам с минута-две. В раницата има още много такива. Дай ми Уейн. Веднага ми го дай. Когато той седне зад мен, изключвам механизма.

Манкс каза:

— Това пък какво е? Прилича ми на малка възглавничка, като тези, дето ги раздават в самолетите. Летял съм веднъж, от Сейнт Луис до Батън Руж. Нямам намерение да повтарям! Едва не умрях. Голямо друсане падна, сякаш самолетът бе на връвчица и Бог го ползваше вместо йо-йо.

— Това е торба с лайна — каза Вик. — Като теб.

— Какво… какво каза?

— Амониева селитра. Изкуствен тор. Накисваш го в нафта и се превръща в мощен експлозив. Тимъти Маквей^[2] взриви с такова нещо дванайсететажна сграда. Мога да излича за секунди този твой измислен свят.

Вик беше на десет метра от него, но усети напрежението в погледа му. После усмивката му се разшири.

— Не вярвам да го направиш. Да гръмнеш себе си и детето си, не, не. Трябва да си луда.

— О, човече! Това ли измъдри?

Усмивката му повехна леко. Притвори очи и загледа с мътен, разочарован поглед.

Закрещя, а луната отвори едното си око и се включи в крещенето.

Окото на луната бе кървясало, облещено, приличаше на гнойна пъпка с ирис. Устата й бе като назъбена цепнатина в нощния мрак. Гласът й бе гласът на Манкс, усилен до оглушителна височина.

— СПРЕТЕ Я! УБИЙТЕ Я! ТЯ Е ДОШЛА ТУК ДА СЛОЖИ КРАЙ НА КОЛЕДАТА! ВЕДНАГА Я УБИЙТЕ!

Земята се тресеше. Клоните на коледната елха се размахваха в мрака. Вик изпусна спирачката и триумфът подскочи леко напред. Раницата с експлозиви се изхлузи от скута й и падна на паважа.

Сградите се люшкаха от рева на луната. Вик досега не бе преживявала земетресение и се задъхваше от стреса. Неописуемият ужас се бе вкопчил в нея на подсъзнателно ниво. Луната запищя неистово, при което падащите снежинки се завъртяха, понесени сякаш от вихрушка.

Дебелото момиче направи крачка напред и метна сатъра като индианец от филмите за Дивия запад. Тъпият връх на острието попадна точно в болното коляно на Вик. Болката бе чудовищна.

Спирачката отново се изплъзна от ръката на Вик, а триумфът отново подрипна. Раницата се повлече след мотора, защото презрамката й се бе закачила за задната стъпенка, която бе свалена от возещия се допреди малко отзад Лу. Както винаги, Лу Кармоди спасяваше положението. Все още разполагаше с експлозиви, макар в момента да не й бяха подръка.

Експлозив! Беше притиснала извадения пакет към гърдите си, а таймерът вероятно тиктакаше. Всъщност не се чуваше никакъв звук, подсказващ, че устройството е задействано.

„Отърви се от него — помисли си тя. — Направи така, че той да разбере какви поразии могат да правят тези пакети с тор.“

Децата се приближаваха. Излизаха изпод клоните на дървото и пристъпваха напред към паважа. Тя чу меки стъпки зад себе си. Видя, че високото момиче все още държи Уейн. Двамата стояха до призрака, момичето го бе подхванало с една ръка изотзад, през гърдите. В другата си ръка то държеше крив нож, който вероятно нямаше да се поколебае да използва… срещу Уейн.

Тогава едно от децата се хвърли към нея. Вик даде газ. Моторът се стрелна напред и детето се пльосна по корем на пътя. Раницата бе направила няколко подскока по заснежените павета.

Вик насочи мотора право към ролс-ройса, сякаш възнамеряваше да се блъсне в него. Манкс сграбчи малкото момиче — Лори — и се отдръпна към отворената врата в опит да го предпази. Благодарение на тази бащинска постъпка Вик разбра всичко. В каквото и да се бяха превърнали децата, каквото и да им бе направил той, целта му бе да ги защити, да не позволи да бъдат прегазени от света. Той вярваше с цялото си сърце в своята почтеност, подобно на всички психопати.

Натисна спирачката, стисна зъби заради острата болка в лявото коляно и завъртя кормилото. Моторът се завъртя на почти сто и осемдесет градуса. Към нея тичаха десетки деца. Даде отново газ, триумфът изрева срещу тях и те се разпръснаха като суха шума от ураганен вятър.

Едно от тях обаче — височко момиче с розова нощница — приклекна, оставайки на пътя на Вик. Вик се канеше да го прегази, но в последния момент завъртя кормилото и го заобиколи. Сърце не й даваше да блъсне дете.

Моторът се люшна по хлъзгавата настилка и загуби скорост, а момиченцето изведнъж се метна към него. При качването си на задната седалка то заби ноктите си, които бяха дълги и нащърбени като на стара вещица, в крака на Вик.

Вик отново даде газ и моторът се понесе около елхата.

Лепналото се на гърба й момиченце ръмжеше като куче. Едната му ръка се обви около кръста на Вик, която едва не изпищя от пронизалия я студ.

Момиченцето вдигна веригата, която държеше в другата си ръка, и я стовари върху лявото коляно на Вик, сякаш знаеше как може да причини голяма болка. Под капачката на младата жена избухна пиратка. Тя застена и замахна назад с лакът, уцелвайки момиченцето право в бледото кукленско лице.

То изврещя задавено, а Вик се извърна назад, като в този момент усети как сърцето й подрипна в гърдите, и загуби контрол над триумфа.

Красивото лице на момичето се бе изкривило. Устните му се бяха изопнали в нещо като нащърбена розова дупка, под която се точеха редици остри зъби. Езикът му бе черен, а дъхът му миришеше на гниещо месо. Зяпна още по-широко, после впи зъбите си в рамото на Вик.

Сякаш я бе закачил верижен трион. Ръкавът и кожата под него се разпраха, рукна кръв.

Моторът падна на дясната си страна сред струя от златни звезди и се плъзна със стъргане по паважа. Вик така и не разбра дали бе скочила, или бе изхвърлена, разбра само, че вече не е на седалката, а се търкаля по пътя.

— СВАЛИХМЕ Я, СВАЛИХМЕ Я! НАРЕЖЕТЕ Я, УБИЙТЕ Я!

Луната разтрисаше всичко с виковете си, сякаш наблизо минаваше колона от тежкотоварни автомобили.

Вик лежеше по гръб с разперени ръце и отпусната на паважа глава. Взираше се в приличащите на сребърни галеони облаци (размърдай се).

Опита се да определи колко тежко е пострадала. Вече изобщо не чувстваше левия си крак (размърдай се).

Дясното й бедро като че ли бе силно охлузено. Надигна леко глава и светът внезапно се завъртя. Догади й се (размърдай се).

Примигна и за момент облаците изчезнаха, изместени от статичен шум — буря от черни и бели частици (РАЗМЪРДАЙ СЕ).

Надигна се на лакти и погледна наляво. Беше се изтърколила чак до единия от пътищата, водещи към увеселителния парк. Стрелна очи към площада. Около петдесет деца тичаха безмълвно към нея. Зад тях се издигаше високата колкото десететажна сграда елха, а някъде зад нея бяха призракът и Уейн.

Луната я гледаше свирепо от небето с ужасяващото си кървясало око.

— НОЖИЦА ЗА СКИТНИКА! НОЖИЦА ЗА КУЧКАТА! — виеше луната, която за момент изчезна сред вихър от искрящи частици.

Небето представляваше хаос от бял шум. Вик дори чуваше свистенето.

„РАЗМЪРДАЙ СЕ“ — помисли си тя, после внезапно се видя изправена. Хвана кормилото и задърпа с всичка сила, като крещеше, защото нова вълна смразяваща болка премина през коляното и бедрото й.

Момиченцето с уста като на извънземно чудовище бе отхвърчало до вратата на един магазин — „Карнавалните костюми на Чарли“. Клатеше глава, сякаш в опит да избистри мислите си. Вик забеляза, че бялата торбичка с експлозив се е озовала между глезените му.

„Експлозив!“ — мисълта кънтеше настойчиво в главата й. Наведе се и сграбчи раницата, която при падането не се бе откачила от задната стъпенка. Откачи я, метна я на рамо и се намести на седалката.

Тичащите към нея деца бе нормално да надават някакви викове, но не, придвижваха се мълчаливо по паважа. Вик скочи върху стартера.

Триумфът само се изкашля.

Скочи отново. Едната от откачилите се тръби изхвърли малко бял дим, но двигателят изпъшка уморено и заглъхна.

Камък се стовари в тила й и зад очите й избухна черна светкавица. Когато зрението й се възвърна, небето отново се изпълни със статичен шум за момент, после се замъгли и изникнаха облаци и тъмнина. Ритна здраво стартера.

Нещо се завъртя, но двигателят не се запали.

Най-бързото дете стигна до нея. То не носеше никакво оръжие — може би тъкмо то я бе уцелило с камък — но в зейналата му грозно розова уста имаше няколко реда остри зъби. Зъбите се забиха в голия й крак.

Вик изпищя от болка и зарита с десния си крак в опит да се отскубне от момчето. Петата й удари стартера, при което двигателят забоботи. Даде газ и моторът полетя напред. Момчето отхвърча настрани.

Вик погледна над лявото си рамо, докато насочваше мотора към страничния път, водещ към въртележките с шейни и елени.

Двайсет, трийсет, може би дори четиресет деца спринтираха след нея. Част от тях бяха боси, ясно се чуваше шляпането на стъпалата им.

Момичето, което се бе изтърколило до вратата на „Карнавалните костюми на Чарли“, седна, приведе се напред и посегна към торбичката в краката си.

Проблесна бяла светлина.

Вълната топъл въздух от експлозията разкриви всичко и Вик за момент си помисли, че мотоциклетът ще се отлепи от пътя и ще полети.

Всички прозорци и витрини на улицата се пръснаха. Белият проблясък се превърна в гигантска топка от пламъци. „Карнавалните костюми на Чарли“ се разпадна сред лавината от пламтящи тухли и блестящи парченца натрошено стъкло. Огнен език се стрелна по улицата и размята десетина деца като клечки. Камъни от пътната настилка се разхвърчаха във въздуха.

Луната отвори уста, за да изкрещи, единственото й око се блещеше гневно. Тогава ударната вълна помете измисленото небе и всичко се усука гротескно като отражение в криво огледало. Луната, звездите и облаците се разтвориха в поле от бял електрически сняг. Тътенът се понесе надолу по улицата. Сградите се тресяха. Вик вдиша въздух с мирис на изгоряла нафта и натрошени тухли. Когато тътнежите затихнаха, небето отново се появи.

Луната крещеше като разпрана, настигайки по децибели експлозията.

Нито едно от децата не изпищя. Вик не погледна назад, не искаше да гледа назад. Те твърде много приличаха на истински деца. „Някога наистина са били деца, но човешкото в тях вече си е отишло.“

Мина покрай криви огледала, восъчни фигури и ярко осветена въртележка с дървени елени. Дръпна спирачката, моторът закриволичи и спря. Въздухът бе гаден. Косата й се бе накъдрила от горещата взривна вълна. Сърцето й обаче възвърна нормалния си ритъм.

Погледна към разрушената търговска улица. Отне й известно време да осмисли и приеме това, което виждаха очите й. Иззад димната завеса изникна дете, после още едно и още едно. Косата на едното бе опърлена и пушеше. Вик забеляза момче, което замислено изтръскваше парченцата стъкло от косата си. Трябваше да е мъртво, с десетки потрошени кости, защото експлозията го бе запратила в една тухлена стена, но ето на̀, изправи се на крака. Умореният мозък на Вик не се изненада особено от това развитие на нещата. Децата, естествено, бяха умрели много преди избухването на бомбата. Сега нямаше как да са по̀ умрели, нито по-малко склонни да престанат да я преследват.

Свали раницата и погледна в нея. Торбите със селитра бяха на мястото си. Лу бе монтирал таймери на четири от тях. Тези на дъното нямаха таймери.

Вик метна раницата на рамото си и потегли, подминавайки въртележката с елените. Няколкостотин метра по-надолу бе тази с шейните, която се въртеше празна.

Шейните бяха червени, дървени, старовремски, като използваните през трийсетте години на миналия век. Входът представляваше глава на Дядо Коледа — качващите се трябваше да минат през устата му.

Вик извади една торбичка, нагласи таймера й на забавяне от пет минути и я хвърли в зяпналата уста на Дядо Коледа. Канеше се да потегли, когато погледът й се плъзна към вътрешността на въртележката. Там имаше мумифицирани тела — десетки приковани на кръст мъже и жени с почерняла, изсъхнала кожа, изгнили очи и разпадащи се дрехи. Видя жена с розово долнище на грейка, като тези, които са били модерни през осемдесетте години. Бе гола до кръста, на гърдите й висяха коледни играчки. Видя и изсъхнал мъж с дънки, дебело палто и брада като на Исус. Вместо трънен венец на главата му имаше такъв от бодлива зеленика.

Вик все още се взираше в труповете, когато едно дете изплува от мрака и заби кухненски нож в кръста й.

Едва ли бе на повече от десет години. Устните му бяха извити в мила усмивка. Носеше комбинезон и карирана риза, но краката му бяха боси. Заради златния бретон и ведрите очи приличаше на Том Сойер. Ножът бе забит до дръжката, пробил бе мускулите, а вероятно и вътрешни органи. Тя никога не бе изпитвала толкова силна болка, имаше чувството, че вътрешностите й са раздрани. С огромна изненада установи: „Този ме уби! Умирам!“.

Том Сойер извади ножа и се засмя звънко. Никога не бе чувала сина си да се смее по такъв сладък начин. Нямаше представа откъде изникна това момче. Сякаш нощта се бе сгъстила и го бе създала собственоръчно.

— Искам да играя с теб — каза то. — Остани да поиграем „Ножица за скитника“.

Можеше да го удари с лакът или да го срита, но се отказа. Просто даде газ и го остави зад гърба си. То стоеше и я гледаше, стиснало окървавения нож. Продължаваше да се усмихва, но в очите му се четеше объркване и учудване. „Къде сбърках?“, сякаш си мислеше то.

Таймерите не бяха прецизни. Първата торбичка уж трябваше да гръмне след пет минути, но гръмна след почти десет. Вик бе нагласила таймера на предназначения за въртележката с шейните експлозив по същия начин, следваше да има предостатъчно време да се отдалечи на безопасно разстояние. Но бомбата гръмна, когато тя бе на не повече от сто метра. Земята се люшна като вълна. Въздухът сякаш гореше и вдишвайки, тя опари дробовете си. Моторът отхвръкна напред, огненият вятър блъскаше раменете и гърба й. Остра болка прониза корема й, сякаш отново я бяха намушкали.

Въртележката се разпадна в огъня като купчина подпалки. Една от шейните полетя в нощното небе, после се заби в другата въртележка, правейки белите елени на трески. Чу се стоманено пищене. Вик погледна назад точно навреме, за да види гъбата от огън и черен дим, поглъщаща шейните.

Отново подкара мотора, заобикаляйки пушещата дървена глава на един от елените и плетеницата от натрошени рога. Подкара по една пряка, която вероятно водеше към площада. Имаше гаден вкус в устата. Изплю кървава храчка.

„Умирам“ — помисли си изненадващо спокойно.

Едва успя да намали пред огромното виенско колело. Беше хубава атракция, с хиляди светлинки по дългите петдесет метра спици. Въртящите се хипнотично кабинки бяха просторни и в тях светеха газени лампи.

Вик извади нова торбичка с експлозив, нагласи таймера й на приблизително пет минути и я метна. Тя попадна в една от спиците, близо до оста. Вик си спомни за ралея, за пърпорещите му колела и за това колко прекрасна е есенната светлина в Нова Англия. Нямаше връщане назад. Никога повече нямаше да види тази светлина. Устата й продължаваше да се пълни с кръв. Вече седеше в локва кръв. Нещо непрекъснато я режеше в кръста. Само че болката не бе обикновена. Спазмите бяха по-скоро като при раждане, всепоглъщащи, сякаш нещо невъзможно е преминало в сферата на възможното и я чака особено мъчителен процес.

Не след дълго стигна до централния площад.

Сградата на „Карнавалните костюми на Чарли“ представляваше огнен куб. Ролс-ройсът бе паркиран от другата страна на коледната елха. Вик виждаше как високо разположените му фарове блестят под клоните. Не намали скоростта, насочи се право към дървото. Свали раницата от рамото си. Бръкна вътре и извади единствената останала торбичка с таймер; нагласи времето и натисна бутона за включване.

Гумите подрипнаха над ниския бордюр и стъпиха върху поръсената със сняг трева. Тъмнината кристализира в силуети. Децата. Тя не знаеше дали ще се отместят, нищо чудно да я принудят да заоре през тях.

Тогава нещо засия в червено около Вик. За секунда сянката й се проточи на десетки метри напред. Кривата редица от деца вече се виждаше ясно — студени кукли с окървавени нощници, същества, въоръжени със счупени дъски, ножове, чукове и ножици.

Светът се изпълни с рева и писъка на страдащ метал. Разхвърчаха се снежинки и децата изпопадаха от ударната вълна. Зад нея виенското колело подскочи сред две огнени струи и се откачи от подпорите си. Земята се разтресе и небето над Коледната земя отново бе завзето от статичен шум. Клоните на елхата задраскаха ожесточено небосклона — дърво великан, борещо се за живота си.

Вик се плъзна под размахващите се бясно клони. Запрати раницата към дънера — това щеше да е специалният й коледен подарък за Чарлс Талънт Манкс.

Виенското колело се затъркаля зад нея с трептящия звук на търкащи се едни в други железа и камъни. После, подобно на търкулната по маса монета, загуби скорост и се наклони на една страна. При падането си премаза няколко сгради.

Отвъд събореното виенско колело, отвъд руините на въртележката с шейните, от високите тъмни върхове на планината тръгна лавина, която се понесе към задната част на Коледната земя. Звукът не можеше да се сравнява с оглушителните експлозии и грохота на падащи сгради — по-мощен беше. Но това не бе просто звук, а вибрация, която човек можеше да усети в костите си. Снегът помете кулите и старинните магазини в задната част на парка. Стените от цветен камък се издуваха под напора на лавината и изчезваха. Крайната част на градчето пропадна сред снежни вихрушки. Вълната бе толкова широка и висока, че можеше да погълне цялата Коледна земя. Земята се разтресе и Вик се зачуди къде ще се озове, ако цялото това място потъне. В празнотата, която чакаше отвъд перверзното въображение на Чарли Манкс? Тесните улици се напълниха със сняг. Лавината не просто преминаваше през Коледната земя, а я заличаваше.

Когато триумфът прекоси площада, призракът се показа целият. Стоеше, покрит с фин слой тухлен прах, и боботеше. Фаровете му осветяваха виещите се във въздуха милиарди частици прах и снежинки. Вик зърна на задната седалка малкото момиче на Манкс — Лори. Взираше се в мрака през страничното стъкло. Всички лампи в Коледната земя бяха изгаснали, светеше само статичният шум горе.

Уейн бе до отворения багажник на колата, въртеше се в опит да се измъкне от другото момиче — Мили. Мили бе плъзнала едната си ръка около гърдите му и стискаше усуканата му мръсна бяла фланелка. В другата й ръка бе онзи странен крив нож. Опитваше се да го вдигне и да прободе Уейн в гърлото, но той бе хванал китката й и държеше лицето си далече от гладното острие.

— Трябва да направиш каквото иска татко! — крещеше му тя. — Трябва да влезеш в багажника! Стига си се мотал!

А Манкс? Манкс действаше. След като набута своята скъпа Лори в колата, закрачи по неравната земя, размахвайки сребристия си чук. Изглеждаше боен в легионерското си палто, което бе закопчано догоре. Челюстните му мускули се бяха стегнали.

— Остави го, Мили! Няма време! — кресна й Манкс. — Остави го, тръгваме!

Мили впи чудовищните си зъби в ухото на Уейн. Уейн изпищя и дръпна главата си, при което ухото му се отдели. Наведе се и се извъртя, изскубвайки се от Мили, в чиито ръце остана само прокъсаната му, окървавена фланелка.

— О, мамо! О, мамо! — пищеше Уейн.

Затича се, но се подхлъзна и падна по ръце на пътя.

Във въздуха се виеха прашинки.

Нощта се тресеше от канонадата. Камъни се преобръщаха и падаха върху други камъни. Сто и петдесет хиляди тона сняг — всичкият сняг, който Чарли Манкс бе виждал и можеше да си представи — се носеха към тях, помитайки всичко пред себе си.

Манкс беше на няколко крачки от Уейн. Вече вдигаше ръка, за да стовари чука върху наведената глава на момчето. Инструментът бе създаден да чупи черепи и нямаше начин този на Уейн да му се опре.

— Разкарай се, Чарли — изрева Вик.

Вик профуча покрай Манкс, който политна назад и се завъртя, подет от въздушната струя.

Тогава последните торбички, тези в раницата, експлодираха под дървото и като че ли заличиха целия свят.

* * *

Пронизителен вой.

Вихрушка от прахоляк и огнени частици.

Светът потъна в обвивка от тишина, в която се чуваше само меко бръмчене.

Времето омекна и се разтече като гъст сироп по външната част на бутилка.

Вик се плъзгаше през руините. Едно горящо парче дърво с размерите на лимузина подскочи пред нея като на забавен кадър.

В тихата буря от отломки Вик изгуби от поглед Чарли Манкс и колата му. Мярна стоящият на четири крака Уейн, който в този момент приличаше на застанал на старта спринтьор. Момичето с червената коса бе точно зад него, държеше ножа си с две ръце. Тресящата се земя го извади от равновесие. То политна назад към каменната стена, отделяща света на Манкс от безкрая.

Вик заобиколи детето, Мили, което се обърна и я проследи с поглед. Безбройните зъби в зейналата му гневно уста потрепваха. Оттласна се от стената, която обаче поддаде и я отнесе със себе си. Вик видя как Мили пада в бялата буря от светлина.

Ушите на Вик пищяха. Струваше й се, че вика Уейн по име. Ослепял и оглушал, той се отдалечаваше, тичайки, без да поглежда назад.

Триумфът я понесе след него. Тя извъртя горната част на тялото си, пресегна се, хвана го за шортите и го издърпа отзад на седалката, без да намалява скоростта. Бе разполагала с предостатъчно време за това. Всичко се движеше толкова тихо и бавно, че тя можеше да преброи въгленчетата, носещи се във въздуха. Продупченият й бъбрек протестираше срещу рязкото движение в кръста, но Вик, която вече бързо гаснеше, не се трогна изобщо.

От небето падаше огън.

Някъде зад нея снегът от стотици зими задушаваше Коледната земя — беше като възглавница, притискаща лицето на умиращ човек.

Беше й хубаво, когато миришещият на борова смола и машинно масло Лу се возеше отзад, сега й бе още по-хубаво, защото синът й я стискаше през кръста.

В апокалиптичната тъма, за щастие, не звучеше коледна музика. О, колко мразеше коледната музика! Винаги я бе мразила.

Парче горящо дърво падна вдясно от тях и експлодира на паважа, хвърляйки въглени, колкото чинии. Огнена стрела, дълга половин метър, изсвистя във въздуха и разпори челото й над дясната вежда. Тя не усети нищо, само констатира профучаването й.

Превключи безпроблемно на четвърта скорост.

Синът й я стискаше силно. Бъбрекът й гореше. Уейн на практика изстискваше живота от тялото й, но чувството бе прекрасно.

Тя погали дланите му, които бяха вплетени една в друга над пъпа й. Потърка малките му бели кокалчета. Той все още бе неин. Да, защото кожата му бе топла, а не мъртвешки студена като тази на вампирчетата на Чарли Манкс. Той винаги щеше да бъде неин. Той бе злато, а златото не се разваля.

Призракът изскочи от облаците дим зад нея. Вик го чу през бръмчащата тишина, чу животински вой, същинско въплъщение на омразата. Гумите му тропаха върху разбитата настилка. Фаровете му караха милиардите прашинки във въздуха да сияят като диаманти. Манкс се бе надвесил над волана, страничното стъкло бе свалено.

— Ще те заколя, мръсна кучко! — изкрещя той, а тя чу заплахата глухо, сякаш идеше от дупка на рапан. — Ще те прегазя! Ще ви размажа и двамата! Ти уби децата ми, ще ти върна това тъпкано!

Бронята удари задната гума на триумфа, който подскокна напред. Кормилото се разтресе, опитвайки да се изскубне от ръцете й. Тя го овладя. Ако не бе успяла да го направи, предната гума щеше да се завърти рязко и моторът щеше да ги изхвърли от седалката — в този случай щяха да станат лесна плячка на призрака.

Бронята отново се заби в задната гума. Вик за малко не падна.

Когато вдигна глава, видя Прекия път. Входът на моста бе изплувал от мъглата с цвят на захарен памук. Тя въздъхна и едва не потрепери от облекчение. Мостът се бе появил и щеше да ги изведе от това място. Стаените вътре сенки й носеха утеха, сякаш бяха майчина ръка, положена върху трескавото чело. Липсваха й майка й и баща й, и Лу. Съжаляваше, че не бе прекарала повече време с тях. Имаше чувството, че всички те, не само Лу, ще я чакат от другата страна на моста, ще я чакат да слезе от мотора и да се сгуши в прегръдките им.

Триумфът прескочи дървения праг и затрака по дъските. Отляво със зелена боя бе написано „Лу“.

Призракът влезе в моста и помете стария ръждясал велосипед. Радеят профуча от дясната страна на Вик. Снежната лавина ревеше отзад, запушвайки моста като коркова тапа бутилка.

— Ах, ти, татуирана курво! — крещеше Чарли Манкс. Виковете му ехтяха в тясното пространство. — Татуирана мръсница!

Бронята отново удари триумфа. Той се наклони надясно и Вик се блъсна с рамо в стената толкова силно, че едва не падна от седалката. Една дъска се счупи и отдолу се показа бушуващият бял шум. Прекият път тътнеше и трепереше.

— Прилепи, мамо — каза Уейн с тънък като на малко дете гласец. — Виж прилепите.

Пространството се изпълни с пляскащи крила. Животинките се щураха панически и Вик наведе инстинктивно глава. Един се удари в гърдите й и падна в скута й, после изпърха и отлетя. Друг я перна по бузата с мъхестото си крило. Беше меко, тайнствено, женствено топло.

— Не се страхувай — каза Вик. — Няма да те наранят. Ти си Брус Уейн! Всички прилепи тук са на твоя страна, дечко!

— Да — съгласи се Уейн. — Да. Аз съм Брус Уейн.

Сякаш за известно време бе забравил името си. Може би наистина го бе забравил.

Вик погледна през рамо и видя как един прилеп се блъсна в предното стъкло на призрака и остави пукнатини с формата на паяжина точно пред лицето на Чарли Манкс. Втори се размаза, пръскайки кръв, като остана закачен на чистачките, а счупеното му крило продължи да се размахва френетично. Трети рикошира и продължи летежа си в мрака.

Манкс крещеше ли, крещеше, но не от страх, а от възмущение. Вик не искаше да чува другия глас в колата, детския глас: „Не, татко, твърде бързо караш, татко!“, но го чу, и то усилен в тясното пространство на моста.

Призракът свърна наляво и се блъсна в стената, отваряйки еднометрова дупка, зад която свистеше белият статичен шум на немислимата празнота.

Манкс завъртя волана, призракът сви надясно и се блъсна в другата стена. Чупещите се дъски тракаха като картечница. Градушка от прилепи забарабани по предното стъкло и го пръсна. Влетелите в купето прилепи заудряха Манкс и детето по главите. Момиченцето се разпищя. Манкс пусна волана и размаха ръце.

— Махайте се! Махайте се, адски създания! — изкрещя той.

После думите се изгубиха и останаха безсловесните крясъци.

Вик дръпна газта и моторът се стрелна напред, цепейки през наситената с прилепи тъмнина. Летеше към изхода с петдесет, шейсет, седемдесет километра в час. Предницата на призрака проби дървената настилка и потъна, задницата се вдигна нагоре. Манкс се свлече върху волана, надавайки викове на отчаяние.

„Не“ — викаше като че ли той, или може би: „Сняг“.

Призракът се заби в снега, в белия рев, като същевременно разкъсваше моста. Прекият път се сгъна в средата и Вик вече трябваше да се изкачва. Краищата се вдигнаха, сякаш мостът опитваше да се затвори като прочетена книга, която вече не представлява интерес за читателя.

NOS4A2 пропадна през гниещия под на моста в бясната бяла светлина и свистящия шум. Озова се стотици метри по-надолу и двайсет и пет години назад във времето, в река Меримак през 1986 г., където се смачка като празна кутийка от бира. Двестакилограмовият двигател мина през арматурното табло и премаза гръдния кош на Манкс. Той умря с пълна с машинно масло уста. Трупът на момичето бе завлечен от течението чак до пристанището на Бостън. Когато го откриха четири дена по-късно, в косата му бяха заплетени няколко удавени прилепа.

Вик увеличи още скоростта. Прилепите изхвърчаха от моста, отнасяйки със себе си всичките й мисли, спомени, фантазии и вини — целувките по мощния гръден кош на Лу, след като за пръв път свали ризата му; карането на велосипеда в зелените сенки на августовски следобед; ожулването на кокалчетата при опитите да затегне един от винтовете на карбуратора на триумфа. Приятно й стана, че отлетяха, че са свободни. Вече бе загърбила всичките си мисли. Триумфът профуча през изхода. Няколко секунди летя в мразовитата нощ. Синът й я стискаше здраво.

Гумите се стовариха на земята. Вик политна към кормилото и режещата болка в бъбрека стана нетърпима. „Дръж се!“ — помисли си тя и намали скоростта. Предната гума се клатушкаше и тресеше по неравния терен, двигателят виеше — мотоциклетът заплашваше да ги изхвърли. Бяха се озовали на полянката, от която Чарли Манкс ги бе повел към Коледната земя. Тревата шибаше яростно мотора отстрани.

Намали съвсем скоростта, моторът изхъхри и угасна. Спряха до гората. Вик погледна назад, Уейн също погледна, но продължи да стиска майка си здраво през кръста, сякаш се движеха с над сто километра в час.

Вик видя Прекия път и рояците прилепи, щуращи се в звездната нощ. После входът на моста бавно отстъпи назад — зад него нямаше нищо — и изчезна, издавайки лек пукот. Немощна вълна разлюля високата трева.

Момчето и майка му седяха на мъртвия мотоциклет и наблюдаваха. Прилепите правеха лупинги в мрака. Вик чувстваше съзнанието си много освободено. Едва ли в него бе останало нещо друго освен любов, но друго не й трябваше. Прекрасно бе, че се бе отърсила от ненужното.

Заби пета в стартера. Триумфът въздъхна тъжно. Опита още веднъж и усети как нещо в нея се разкъса. Плю кръв. Трети опит. Стартерът едва помръдна, а двигателят не издаде никакъв звук.

— Какво му стана, мамо? — попита Уейн с новия си мек глас на малко момченце.

Тя люшна мотора напред-назад, който само изскърца тихичко. Тогава разбра и й стана смешно. Засмя се сухо, немощно, но искрено.

— Свърши бензинът — каза.