Джо Хил
Носферату (72)

Вътре

Тримата седяха на тъмно в кухнята. Чантата с детонаторите лежаха в скута на Маккуин. Той извади един детонатор и Лу се притесни от факта, че джаджата не изглежда високотехнологична като използваните в „Мисията невъзможна“. Представляваше малък черен таймер, от който стърчат жици. Такова нещо човек можеше да си купи от всяка железария.

— О, господин Маккуин! — възкликна Лу. — Това прилича на таймерите, с които включвах коледните лампички, когато падне мрак.

— Същото е. За толкова кратко време нищо по-добро не може да се намери. Торбичките са подготвени, което означава, че съставките вътре са накиснати в нафта и е сложен малък взривател. Просто свързваш жицата, както при коледните лампички. Черната стрелка показва настоящото време. Червената стрелка показва кога ще се включат светлинките. Или, в този случай, кога е голямото бум. При правилно поставяне това може да събори фасадата на триетажна сграда. — Той замлъкна и погледна Вик. — Не ги свързвай, докато не стигнеш там. Не е здравословно да са включени, когато моторът подскача по пътя.

Лу не бе сигурен кое го плаши повече — чантата с експлозиви или начинът, по който Крис гледаше дъщеря си (воднистите му очи бяха студени и бледи, без почти никакъв цвят).

— Процедирам простичко, като „Ал Кайда“ — каза Маккуин и пусна таймера в чантата. — Това не отговаря на тукашните стандарти, но за Багдад е идеално. Казано с други думи, десетгодишни хлапаци прикачват такива неща към телата си и се самовзривяват безпроблемно. Нищо не може да те отведе по-бързо при Аллах. Гаранция.

Вик каза:

— Разбрах. — Протегна ръка към раницата и се изправи. — Татко, трябва да тръгвам. Тук не е безопасно за мен.

— Сигурен съм, че не би дошла тук, ако не е крайно наложително.

Тя се наведе и го целуна по бузата.

— Знаех, че ще ми помогнеш.

— Винаги можеш да разчиташ на мен.

Той я подхвана през кръста. Лу си помисли, че очите му приличат на онези кристалночисти на вид планински езера, които са отровени от киселинен дъжд.

— Минималната безопасна дистанция при взрив на открито, тоест при поставена върху терена бомба, е трийсет метра. Всичко, което е по-близо, ще бъде изтърбушено от ударната вълна. Познаваш ли онова място? Коледната земя? Наясно ли си къде трябва да се поставят експлозивите? За подготовката са нужни поне час-два.

— Ще имам време — каза тя, но по погледа й и по спокойното изражение на лицето й Лу разбра, че сама не вярва в думите си.

— Няма да й позволя да се убие, господин Маккуин — каза Лу и посегна към чантата с таймерите. Измъкна я от скута на Кристофър Маккуин. — Можете да ми имате доверие.

Вик пребледня.

— Какви ги дрънкаш?

— Идвам с теб — обяви той. — Уейн е и мое дете. Сключихме сделка, не си ли спомняш? Аз оправям мотора, ти ме вземаш със себе си. Без мен няма да можеш да се справиш, ще съм ти нужен. Не се тревожи. Ти ще караш.

— Ами аз? — попита Крис Маккуин. — Дали ще мога да мина по този магически мост с пикапа?

Вик въздъхна.

— Не, разберете. Никой от вас няма да идва. Знам, че искате да помогнете, но просто не може да дойдете. Вижте какво, този мост… е истински, ще го видите. Ще бъде тук, при нас, в нашия свят. Но в същото време по необяснима за мен причина съществува най-вече в главата ми. Освен това конструкцията му е в много лошо състояние. Беше опасен още когото бях тийнейджърка. Може да се разпадне под тежестта на чуждо съзнание. И друго, на връщане вероятно Уейн ще се вози отзад. Ако той се качи на мотора, с теб какво става, Лу?

— Мога да премина пеш. Не ти ли е хрумвал този вариант?

— Идеята не е добра. Ако го видиш, ще разбереш защо.

— Е — каза Лу. — Да отидем да видим тогава.

Тя му хвърли измъчен, умолителен поглед. Сякаш всеки момент щеше да се разплаче.

— Трябва да го видя — настоя Лу. — Трябва да се убедя, че е истински, не защото се тревожа дали си наред с главата, а защото искам да знам, че има шанс Уейн да се върне.

Вик закима усърдно с глава. После се завъртя на пета и закуцука към задната врата.

След няколко крачки залитна. Лу я хвана за ръката.

— Виж се само. Едва се държиш на краката си.

Лъхащата от нея топлина го стресна. Преди години Уейн бе така. Бе го повалил грип и спа цели осемнайсет часа. Температурата му бе толкова висока, че сякаш загряваше стаята.

— Добре съм. Скоро всичко ще приключи.

Но в очите й се виждаше матовото сияние на нещо по-лошо от страх — отчаяние може би. Баща й бе казал, че дори дете може да се овърже с експлозиви и да се взриви, и Лу си помисли, че нейният план също е самоубийствен.

Отвориха вратата и излязоха в хладната нощ. Лу бе забелязал, че Вик от време на време се потърква под лявото око. То непрекъснато сълзеше. Бе ставал свидетел на подобно нещо и преди, в лошите дни в Колорадо, когато тя вдигаше незвънящи телефони и разговаряше с несъществуващи хора.

Всъщност хората съществуваха. Той изненадващо бързо бе припознал тази идея, без почти никаква съпротива бе приел лудостта за факт. А може би нямаше нищо изненадващо. Той отдавна бе стигнал до извода, че всеки човек притежава свой вътрешен свят, който е уникален и затворен за външен достъп. Тя бе казала, че може да извика моста в общоприетия свят, но и че мостът съществува само в нейната глава. Пълни глупости, биха възразили някои, но нали хората непрестанно правят въображаемото реално — изваждат звучащата в главата им музика и я записват; виждат къща в съзнанието си, после я построяват. Фантазията винаги е била реалност, чакаща да бъде задействана.

Минаха покрай купчината дърва под стрехата и бяха поети от фината трептяща мъгла. Вратата се затвори, Кристофър Маккуин също бе излязъл. Той щракна запалката си и запали цигара, после загледа мотора с присвити заради дима очи.

— Ивъл Книвъл^[1] караше мотори „Триумф“ — каза той и тогава ченгетата излязоха от гората.

— Ф… Б… Р — отекна един познат глас. — Не мърдайте. Горе ръцете, горе ръцете, всички до един!

Тъпа болка се разпростря по лявата страна на врата на Лу, усещаше я с челюстта си, със зъбите си. Мина му през ума, че не само Вик притежава експлозив — в главата му сега имаше граната.

От тримата като че ли само Лу разбра, че „горе ръцете“ не е обикновено пожелание. Той понечи да вдигне ръце; дръжката на чантата с детонаторите висеше на палеца му. С периферното си зрение мярна Крис Маккуин, застанал до купчината цепеници. Все още държеше запалката, връхчето на цигарата му сияеше.

Още при първия крясък младата жена се отскубна от Лу и заподскача тромаво по двора, неспособна да свие вдървения си ляв крак. Лу свали ръцете си и посегна към нея, но тя вече се бе отдалечила на няколко метра. Докато излязлата от гората жена викаше: „всички до един“, Вик вече се бе метнала на седалката на триумфа. Ритна силно стартера. Мотоциклетът изръмжа гневно, оглушително.

— Не, Вик. Не. Вик! Ще трябва да те застрелям, ако не спреш! — провикна се Табита Хътър.

Дребната жена подтичваше странично по влажната трева, стиснала пистолета си с две ръце, както правят ченгетата по филмите. Вече бе близо, на десетина метра, и Лу забеляза, че очилата й са нашарени от дъждовни капки. Задаваха се още двама души — детективът Долтри и полицайката от индийски произход. Панталонът на Долтри беше целият мокър, по крачолите бяха полепнали сухи листа. Не изглеждаше в добро настроение. Държеше пистолета си насочен настрани, към земята. Лу стигна до извода, отчасти инстинктивно, че само един от тях представлява непосредствена заплаха. Пистолетът на Долтри бе насочен настрани, а Хътър не виждаше добре заради капките по очилата. Индийката обаче се бе прицелила във Вик, очите й умоляваха: „Моля те, моля те, не ме принуждавай да стрелям!“.

— Отивам да спася Уейн, Табита! — кресна Вик. — Ако ме убиеш, убиваш и него. Само аз мога да го измъкна от там.

— Чакай! — намеси се Лу. — Чакай! Не стреляй!

— Не мърдай! — викна Хътър.

Лу не знаеше към кого се обръща тя — Вик седеше на седалката на мотора си, а Крис бе застинал неподвижно до купчината дърва. Явно самият той бе мръднал, защото тя насочи пистолета си към него. Без да се замисля и с вдигнати ръце той закрачи по двора, до секунди щеше да застане между Вик и полицаите.

Хътър бе само на няколко крачки от него. Примижа и се прицели в огромния корем на Лу. Дори и да не виждаше много добре, щеше да е цяло чудо, ако не успееше да го уцели.

Долтри се бе извърнал към Кристофър Маккуин и го гледаше апатично, дори не си направи труда да го вземе на мушка.

Лу каза:

— Чакай! Тук всички сме от добрите. Лошият е Чарли Манкс.

— Чарли Манкс е мъртъв — каза Табита Хътър.

— Кажи това на Маги Лей — изсъска Вик. — Чарли преди малко я уби в Айова, в библиотеката на град Хиър. Преди час. Можеш да провериш. Бях там.

— Била си… — подхвана Хътър, после поклати глава, сякаш за да пропъди комар от лицето си. — Слез от мотора и легни по лице на земята, Вик!

Лу чу викове и трошене на сухи клонки. Шумът идеше откъм другата страна на къщата, което означаваше, че вероятно след около двайсетина секунди щяха да бъдат обкръжени.

Вик каза:

— Трябва да тръгвам.

Включи на първа скорост.

— Тръгвам с нея — заяви Лу.

Хътър се приближи още. Цевта на оръжието й бе почти на една ръка разстояние от Лу.

— Полицай Суринам, сложи белезници на този човек — каза Хътър.

Читра Суринам заобиколи Хътър. Свали пистолета си и посегна към белезниците, висящи на колана й. Лу открай време мечтаеше да има колан като на Батман, с пистолет за мятане на куки и няколко шокови гранати. Ако сега бе с такъв колан, щеше да заслепи ченгетата с бомбичка и двамата с Вик щяха безпроблемно да се измъкнат. Но подръка му бе само чанта с таймери за коледни лампички.

Лу отстъпи крачка назад, заставайки до мотоциклета. Лъхна го топлината на потреперващите ауспуси.

— Дай ми чантата, Лу — каза Вик.

Лу заговори:

— Госпожице Хътър! Госпожице Хътър, моля ви, моля, свържете се с вашите хора и ги попитайте за Маги Лей. Попитайте какво се е случило в Айова. Вие се каните да арестувате единствения човек, който може да спаси детето ми. Ако искате да помогнете на сина ни, трябва да ни пуснете.

— Стига приказки, Лу — измърмори Вик. — Трябва да тръгвам.

Хътър присви очи, май наистина не виждаше добре през очилата.

Читра Суринам се приближи към Лу. Той вдигна ръка, за да я отблъсне. Чу се металическо изщракване и китката му бе закопчана с едната от гривните на белезниците. Случи се бързо като при фокусите — от копринения шал изведнъж изхвърча бял гълъб.

— Ей! Ей!

Хътър извади телефон от джоба си — сребрист правоъгълник с размерите на хотелски сапун. Не набра номер, просто натисна някакво копче. Джаджата избипка и се чу мъжки глас:

— Кънди е. Спипахте ли вече лошите?

Хътър отвърна:

— Кънди, нещо ново за Маги Лей?

Телефонът засвистя.

Читра каза на Лу:

— Другата ръка, моля, господин Кармоди. Другата ръка.

Той не й я подаде. Вместо това отмести лявата си ръка назад, сякаш в чантата, висяща на палеца му, имаше откраднати бонбони, а той бе хулиган, който отказва да върне плячката.

Гласът на Кънди надви свистенето, звучеше тъжен.

— Случайно да се чувстваш като медиум днес? Току-що научихме. По-точно преди пет минути. Смятах да ти кажа, като се върнеш.

Шумът от другата страна на къщата се засилваше, другите полицаи приближаваха.

— Кажи ми!

— Сега пък какво? — попита Долтри.

Кънди рече:

— Тя е мъртва. Маргарет Лей е била убита. Тамошните ченгета мислят, че го е сторила Маккуин. Видели са я да напуска местопрестъплението с мотоциклета си.

— Не. Не, това е… това е невъзможно. Къде се е случило?

— В Хиър, Айова. Преди малко повече от час. Защо да е невъз…

Хътър натисна отново бутона, прекъсвайки връзката. Стрелна с очи Вик. Възседнала треперещата под нея машина, Вик се бе извърнала настрани. Погледите им се срещнаха.

— Не бях аз — обясни Вик. — Манкс го направи. Скоро ще стане ясно, че е била пребита с чук.

Хътър бе свалила пистолета. Прибра телефона в джоба на якето си и позабърса с длан мокрото си лице.

— С медицинския чук — каза Хътър. — Онзи, който е взел от моргата в Колорадо. Няма как… не мога… да разбера това. Опитвам се, Вик, но е адски нелогично. Как така той е извършителят? Как може ти да си тук, при положение че допреди малко си била в Айова?

— Нямам време за обяснения. Но ако искаш да знаеш как дойдох тук от Айова, почакай малко, ще ти покажа.

Хътър каза на Читра:

— Полицай, би ли… махнала белезниците на господин Кармоди? Не са необходими. Може би трябва да си поговорим. Може би просто трябва да си поговорим.

— Нямам време да… — подхвана Вик, но никой не чу останалото.

— О, какви са тези работи! — възкликна Долтри, отмести очи от Крис Маккуин, вдигна пистолета си и го насочи към Вик. — Слизай от мотора!

— Полицай, прибери оръжието в кобура! — изкрещя Хътър.

— Ще го прибера друг път — изсъска Долтри. — Ти си се побъркала, Хътър. Изключи двигателя, Маккуин. Веднага го изключи.

— Полицай! — изрева Хътър. — Аз командвам тук и казвам…

— Лягайте на земята! — провикна се агентът на ФБР, появил се иззад източната страна на къщата. Държеше автомат. На Лу му заприлича на М-16. — Лягайте на шибаната земя!

От цялото това крещене Лу отново го заболя слепоочието и лявата страна на врата. Читра не гледаше към него, взираше се в Хътър, със смесица от тревога и удивление.

Крис Маккуин метна фаса си в лицето на Долтри. Уцели го под дясното око, при което се разхвърчаха червени искри. Долтри трепна, трепна и пистолетът му. Свободната ръка на Крис се стрелна към купчината дърва. Секунда по-късно една цепеница се стовари върху рамото на детектива.

— Изчезвай от тук, Хлапе! — извика Крис.

Долтри се заклатушка назад в калта, а когато възстанови равновесието си, вдигна пистолета си и пусна два куршума в Маккуин — в корема и в шията му.

Вик изпищя. Лу се извърна към нея, като помете с рамо Читра Суринам. Полицайката се подхлъзна и глезенът й се огъна. Тя падна по задник на мократа трева.

— Всички да свалят оръжията! — изкрещя Хътър. — По дяволите, прекратете огъня!

Лу се втурна към Вик. Преметна крак над седалката на мотора.

— Слез от мотора, слез от мотора! — развика се един мъж с бронежилетка и автомат.

Задаваха се още двама.

Вик се бе вторачила в баща си. Устата й бе зейнала, очите — помътнели от шока. Лу целуна трескавата й буза.

— Да тръгваме! — каза той. — Давай, давай!

Той я хвана през кръста и в следващия момент триумфът се понесе напред, а нощта бе озарена от бумтящи автомати.